БИОГРАФИЯ: на Янко Николов Янков - Вельовски
Янко Николов Янков-Вельовски е роден на 13 август 1944 г. в България, област Монтана (тогава – Фердинанд, после - Михайловград), в село Клисурица. Родителите му са обикновени селяни, осигуряващи прехраната на семейството със земеделски труд; вече са покойници.
Според местните исторически сведения и народни предания селото е основано през 1688 г., когато след потушаването от турската власт на Чипровското националноосвободително въстание един от неговите военни дейци - Вельо Стойов – напуснал със семейството си опожареното село Клисура (близо до Чипровци), и се преместил на около 30 км на север, където в непосредствена близост до друг, по-малък планински проход (клисура) станал основател на продължилата интензивните си хайдушки занимания фамилия Вельовски (Вельовци) и на село Клисурица (т. е. Малката Клисура)[1]. Янко Янков е наследник именно на фамилията Вельовски.2
Основното си образование завършва през 1958 г. в родното си село, а гимназия - през 1962 г. в град Монтана (тогава - Михайловград). От есента на 1962 г. до есента на 1964 г. служи в армията като радиотелеграфист с чин „редник”; този негов „военен чин” впоследствие никога не е променян.
През 1967 г. Янко Янков е приет да следва в Софийския университет - първоначално във Факултет „Славянски филологии”, специалност “Българска филология”, а по-късно - през декември 1973 г. - завършва висшето си образование в Юридическия факултет и се дипломира по специалността “Право” (Lawyer, Master’s Degree in Law – LL.M.).
Още като студент, под влияние на идеите на западната демокрация, на антикомунистическите събития в Чехословакия през 1968 г. и на общото му умонастроение, той формулира и предприема частично практическо изпробване на тезата за евентуална възможност за легитимна съпротива срещу тоталитарната комунистическа система чрез използуването на високи юридически и идеологически знания.
Първите си научни разработки и публикации Янко Янков прави още като студент в трети курс, а през април 1974 г. спечелва конкурс и започва научната си кариера като изследовател (научен сътрудник, Research Fellow) в Института за държавни и правни науки при Българската академия на науките и като преподавател (асистент, Assistant Professor) в Юридическия факултет на Софийския университет.
Макар и доста предпазливо, но още през 1975 г. той пристъпва към интензивно практическо осъществяване на тезата за използуване на високата си юридическа квалификация за осъществяване на дейност в защита на нарушените индивидуални права на близки и доверени хора (като форма на юридическа и политическа съпротива срещу комунистическата система). От разсекретени архиви на Държавна сигурност днес е видно, че именно по същото време Янко Янков вече е станал обект на рутинно наблюдение от тайните служби. През 1978 г. разширява обхвата на дейността си, като включва и защитата на нарушените права на множество други хора, в резултат на което наблюдението на тайните служби прераства в специално.
През 1979-1980 г. Янко Янков започва изграждането на неформална и по същество нелегална организация (без писмен устав и програма, но с вербално установени уставни и програмни положения), имаща за цел да бъдат събирани и прецизно анализирани различни практически правни казуси, отнасящи се до нарушаване на човешките права, които след това да бъдат използувани като форма на активна и масова, официално безупречно легитимна и правозащитна, но по същество политическа съпротива срещу комунистическата система в социалистическа България.
Като репресивен отговор на юридически напълно безукорната му правозащитна дейност и при брутално нарушаване на Кодекса на труда и на Устава на Българската академия на науките, на 18 март 1982 г. той е противозаконно уволнен от престижната си научна и преподавателска работата в Българската академия на науките и в Софийския университет. От разсекретените архиви на Държавна сигурност днес е видно, че уволнението му е било обезпечено чрез предварително планирано специално оперативно мероприятие, проведено от българския филиал на КГБ.
През същата година Янко Янков започва активни контакти с представители на редица западни посолства в София (преди всичко на Великобритания, САЩ, Франция и Германия), на които предоставя многобройни официални документи, отразяващи нарушаването на човешките права в България; впоследствие предоставените от него документи стават предмет на разглеждане от Мадридската и Стокхолмската конференция по проблемите на човешките права.
През май 1983 г., на излизане от посолството на Франция, където оставя повече от 1500 страници документация, Янко Янков е арестуван, но след два месеци е освободен – както поради юридическата невъзможност да бъде доказано нито едно от предявените му обвинения (за тероризъм върху посолството и за извършена в посолството пропаганда против държавния и политическия строй в България), така и (по-точно – най-вече) поради ефективно оказаното върху българските власти дипломатическо и пропагандно застъпничество на няколко западни държави.
През лятото на 1983 г. Янко Янков създава в град Монтана специална нелегална група, която от есента на 1983 до есента на 1984 г. под непосредственото ръководство на неговия брат Камен Янков разпространява голямо количество политически позиви против властта. Разсекретените архиви на Държавна сигурност днес показват, че тайните служби са осъществили повече от 150 (сто и петдесет) превантивни арести и са се занимавали изключително интензивно с издирването на извършителите в продължение на цели шест години, без да постигнат абсолютно никакъв резултат.
Едва в началото на 1990 г., като участник в Националната политическа кръгла маса и като депутат във Великото Народно събрание Янко Янков дава гласност на истината за позивите, и съвсем наскоро след това чрез използуването на химико-медикаментозни средства неговият брат е убит от Държавна сигурност, а оттогава досега вече демократичната българска прокуратура (ръководена от верни на комунистическата „идея” магистрати) пренебрегва с тотално мълчание всяко едно от неговите многобройни официални писмени искания за разследване на причините за смъртта на брат му.
В началото на март 1984 г. домът на Янко Янков в село Клисурица е посетен от политическия секретар на посолството на САЩ Джоузеф Кийл (което, доколкото зная, е единственото посещение на западен дипломат в частен български дом в продължение на 50-те години комунистическо управление). Само една седмица по-късно, с решение от 15 март 1984 г. на Районния съд в гр. Михайловград (по АПХД № 5 от 13.03.1984 г.), при брутално нарушаване на официалните законови норми Янко Янков е арестуван, изселен и заточен на тежък принудителен физически труд в полуохраняем концентрационен лагер (наречен „работническо общежитие „Химик””) в района на химическите заводи на град Девня, Варненски окръг. Отведен там с въоръжен милиционерски конвой, той не само категорично отказва да работи дори и една минута, но и възползувайки се от относително свободния режим за придвижване върху огромната територия на няколкото заводи, наличието на относително достъпни телефони и аргументът, че ще говори с членовете на семейството си в София, предприема серия телефонни разговори с дипломати от посолствата на САЩ, Франция и Германия.
На 22 май 1984 г. Янко Янков е арестуван и са му предявени три обвинения за: >създаване и ръководене на противодържавна организация; извършване на противодържавна пропаганда против България, Съветския съюз и социалистическите страни-членки на военния блок „Варшавски договор”; и >подстрекаване на чужди държави към враждебни действия против България. Още от момента на арестуването му той издига и обосновава тезата, че е невинен, при което изрично и дори демонстративно подчертава, че е „невинен поради липса на доказателства” (а не на деяние).
На 24 декември 1984 г. Янко Янков е осъден на 12 години затвор при изключително строг режим, а през 1985 г. присъдата му е “коригирана” на 6 г. и 6 месеци при същия режим. От разсекретени архиви на българския филиал на КГБ днес е видно, че арестуването, осъждането и специалното му третиране в затвора са били обезпечени чрез провеждането на няколко строго секретни оперативни мероприятия, кодовите наименования на които са „Гадния”, „Дивия”, „Злобара”, „Твърдоглавия”, „Терорист”, „Непокорник” и „Дракон”.
Само две седмици след арестуването на Янко Янков Държавният департамент на САЩ излиза със специален доклад (прочетен на 06 юни 1984 г. по радио “Свободна Европа”), в който неговото име е посочено като пример на български гражданин, лишен от човешки права, а наскоро след това правозащитната организация Amnesty International го обявява за лице, намиращо се под нейна закрила.
При пребиваването на Янко Янков в затвора международните правозащитни организация Amnesty International и Helsinky Watch го обявяват за политически затворник N 1 на България. American Bar Association, Lawyers Committee for Human Rights и редица други национални и международни правозащитни организации провеждат протестни акции против българското правителство във връзка с противозаконното осъждане на Янко Янков. Радиостанциите Свободна Европа, Гласът на Америка и Би Би Си излъчват множество предавания, посветени на неговата дейност и на нечовешкото му третиране в затвора. През март 1989 г., по време на официалната дейност на Конгреса, лично Президентът на Социалистическия интернационал Вили Брандт официално изнася редица факти както за неговата политическа и правозащитна дейност, така и за специфичната система за репресиране, на която той е обект в българските затвори.
Впрочем, от редица документи е видно, че в изпълнение на строго секретно оперативно мероприятие на Държавна сигурност Янко Янков е бил подложен на специална система за физическо третиране и химико-фармакологично въздействие, насочена към увреждане на изключително здравия му организъм и най-вече към сломяване на волята му. Това мероприятие, обаче, въпреки частичните успехи в първото направление (множество счупвания на кости и туморно образувание на надбъбречната жлеза), е завършило с абсолютно пълен провал за властите във второто направление: >на втората и третата година от пребиваването му в затвора в официални документи прецизно е отразено, че той е системен нарушител на вътрешния ред, системно провокира надзорно-охранителния състав и представлява опасност както за затворниците, така и за надзирателите; >в официално издадената при освобождаването му от затвора характеристика е записано, че той е волево изграден, твърдо преследва целите си и всичките му действия са винаги целенасочени.
В затвора Янко Янков престоява до пълното изтърпяване на наложената му присъда; тъй като съгласно възприетите правила и практика два работни дни (като обущар) се зачитат за три, de facto той престоява в затвора 5 години, 7 месеци и 3 дни календарно време, и излиза на 31 октомври 1989 г. (точно десет дни преди официалната дата на смяната на политическия режим); заедно с двата месеци от предишното му арестуване и двата месеци и десетте дни пребиваване в концентрационния лагер фактическото му лишаване от свобода е 5 (пет) години, 11 (единадесет) месеци и 13 (тринадесет) дни.
През декември 1989 г. Янко Янков е амнистиран със закон, но отказва да признае амнистията, като обосновава тезата, че „може да бъде амнистиран само законно, но не и незаконно осъденият”, и предявява официално искане за ново съдебно разглеждане на делото.
На 30 март 1990 г. Общото събрание на Наказателните колегии на Върховния съд издава решение, съгласно което Янко Янков е признат за напълно невинно осъден при пълна липса на изискуемите от закона доказателства, а наложената му присъда е отменена. Един от особено емблематичните факти във връзка с неговото противозаконно осъждане е, че в последния и най-висш съдебен състав, който го е признал за невинно осъден, са участвували повечето от съдиите, които по-рано, при разглеждането на делото в различните предходни инстанции, са участвували в признаването му за виновен и осъждането му; тези съдии никой никога не ги попита: „-В кой от двата случаи са действували в съответствие със суверенната си съвест и в кой – като лакейничещи за паница леща долни и безсъвестни агенти на тайните служби?”.
Въпреки неговите многобройни официални писмени искания, до днес не е наказан нито един от виновните за противозаконното му арестуване, осъждане и престояване в затвора; единственият военен прокурор (полковник Николай Колев), който се бе осмелил да образува следствено дело срещу една съвсем малка част от виновниците, наскоро след това бе убит и образуваното от него дело бе прекратено; прокурорът, който прекрати делото (полковник Николай Ганчев), почти веднага е произведен в чин „генерал”, а малко по-късно става собственик на луксозен хотел в престижен планински курорт.
Също така до днес Янко Янков не е получил нито една стотинка обезщетение за причинените му материални и морални вреди и пропуснати ползи. Дори нещо повече:
а) от една страна всички, които по време на класическия комунистически режим са участвували по някакъв начин в противозаконното репресиране на Янко Янков, почти веднага след това са били доста щедро възнаграждавани; най-щедрото им възнаграждаване, обаче, е именно след т. нар. „политически промени”, когато те достигат не само най-високото си издигане в професионалната йерархия, но и зашеметяващото си забогатяване; според неговите все още предварителни и непълни изчисления само във връзка с противозаконното му арестуване, осъждане и престояване в затвора са били ангажирани повече от 200 (двеста) агенти, доверени лица и офицери от Държавна сигурност; сред „най-издигнатите” от тях днес фигурират: видни бизнесмени, демократични генерали, членове на Висшия съдебен съвет, върховни съдии, конституционни съдии, съдии в международните съдилища в Стразбург и Хага, министри и заместник-министри (вкл. на правосъдието и на вътрешните работи), главен прокурор, видни депутати, председател на Парламента, известни дипломати.
б) от друга страна: именно след политическите промени Янко Янков: >макар и вече формално да е свободен, придобива такъв фактически статус, който му дава основанието често пъти да заявява, че преследването му днес е много по-зловещо и перверзно, отколкото преди; и че днешният му статус е много по-зловещ от затворническия; > в частност той подчертава, че по времето на класическия комунизъм баба му е починала само три дни след неговото арестуване, а дядо му е погребан пет дни след първото свиждане с внука си в затвора, като смъртта и на двамата е само косвена последица от репресиите лично върху него; именно след политическите „промени” в контекста на един привидно естествен, но всъщност добре планиран от престъпни кръгове календарен ритъм, само за няколко години умират брат му, баща му и майка му, смъртта на които той аргументирано определя като убийства, осъществени от персонално и институционално същите сили, които по-рано са подлагали на репресии преди всичко него, и в сравнително по-малка степен – близките му; >макар и да има две престижни висши образования (магистър по стоматология и магистър по педагогика със специалност „Социална дейност с деца”), съпругата му Елка П. Янкова става безработна почти веднага, след като през 1993 г. се омъжва за него, а всички работодатели, към които се обръща за работа, недвусмислено й дават да разбере, че престижните й дипломи нямат никаква стойност именно поради брачния й избор; >професионалното реализиране на Янко Янков е твърдо капсулирано в рамките на незначителен изследовател в един академичен институт и гост-преподавател в провинциален университет, при което демонстративно е изместен в научната йерархия от хора, които нямат почти нищо общо с науката; >всеки негов опит да постигне икономическа стабилност на семейството си винаги е последван от прецизно подлагане на още по-интензивен мафиотски натиск и фактически грабеж.
В края на 1989 г. и началото на 1990 г. Янко Янков участвува в създаването на опозицията в България и в дейността на тогавашната т. нар. Национална политическа “Кръгла маса”. Неговият интензивен опит да създаде дяснорадикална опозиционна фракция и да се противопостави на споразумението между комунистическата партия и създадената от нейните тайни служби фалшива опозиция води до изключването му през март 1990 г. от участие в тотално колаборационистката “Кръгла маса”; така Янко Янков става единственият както в България, така и в Източна Европа участник във феномена “политическа кръгла маса”, отстранен поради радикалност на исканията си за декомунизация на обществото и държавния апарат.
С решение от 15 май 1991 г. на Президиума на Българската академия на науките уволнението на Янко Янков от научната му работа в Института за правни науки е признато за противозаконно и политически репресивно, а правата му са възстановени.
Но в продължение на повече от една година състоящото се от тайни агенти и явни офицери на Държавна сигурност ръководство на Института за държавни и правни науки при БАН отказва да изпълни това решение; в крайна сметка, след политически скандал и най-вече след дипломатическа намеса, решението е изпълнено. До днес, обаче, не само не е наказан нито един от виновните за противозаконното уволнение на Янко Янков, но и той не е получил нито една стотинка обезщетение.
През 1990 и 1991 г. Янко Янков е депутат в Седмото Велико Народно събрание; от конституционно гледище този изключително рядко свикван Парламент има юридическия статус на Сенат (Горна парламентарна камара). Там Янко Янков обосновава и поддържа тезата за юридическата нелегитимност (поради бруталното нарушаване на множество имащи конституиращо значение правни норми) на Седмия състав на Парламента, при което вербално квалифицира този парламентарен състав като „Червена кочина” и определя като нелегитимни всичките приети от него актове, включително и т. нар. „Конституция от 12 юни 1991 г.”, която отказва да подпише. Специално внимание заслужава обстоятелството, че макар че по онова време т. нар. „Конституция” не е подписана и от още 38 депутати, днес Янко Янков е единственият депутат от този Парламент, който не се е ангажирал по абсолютно никакъв начин с въпросния „конституционен” акт; всички останали впоследствие, като депутати в следващите обикновени Парламенти, се заклеваха в сакралността на този фактически неподписан от тях „акт”; впрочем, за политическата и юридическата далновидност на Янко Янков недвусмислено говори фактът, че този именно „конституционен акт” днес не само се използува като знаме и оправдание на жестокия мафиотски грабеж, но и представлява изключително сериозна „юридическа” пречка за европейската интеграция на България.
На 13 април 1991 г. Българската Национална телевизия (ул. “Сан Стефано” № 29, София 1504) излъчи специален едночасов документален филм (“Ето човека”; режисьор Росен Елезов), посветен на дейността на Янко Янков като човек и политик.
На 01 март 1995 г. Специализираният научен съвет по правни науки към Висшата Атестационна комисия (ВАК) при Министерския съвет избира Янко Янков за Старши научен сътрудник Втора степен (Reader, Associate professor) по “Теория на държавата и правото. Политически и правни учения”.
Янко Янков е основател и Председател на: ÞПартия Либерален Конгрес; ÞСъюз на юристите демократи в България; ÞБазисен Институт за проучване и защита на човешките права; Þкакто и на още няколко други обществени организации.
От 1991 г. до 1995 г. Янко Янков издава безплатно разпространявания вестник “Либерален конгрес” - печатен орган на ръководената от него политическа партия.
Освен с научно-изследователската си работа в Института за правни науки при Българската академия на науките Янко Янков се занимава и с университетска лекционна преподавателска дейност в Юридическия факултет на Пловдивския университет, където е чел лекции по ред научни дисциплини: ÞФилософия на правото; ÞПсихология на правото; ÞПсихология на политиката; ÞПолитически и правни учения; ÞТеория на социалното управление (Политически мениджмънт); ÞПрогностика и политическо прогнозиране; ÞТеория и практика на тероризма; ÞТанатология (Философски, психологически и юридически аспекти на смъртта).
На 15 декември 1999 г. френската сателитна телевизия ARTE (2a rue de la Fonderie, F-67080 Strasbourg Cedex, journalist Lawent Cibien, 29 av. T. Gauche, 78016 Paris) излъчи специален документален филм, посветен на политическата и правозащитната дейност на Янко Янков.
В продължение на пет дни и на всеки кръгъл час от 26 до 30 ноември 2005 г. турската новинарска сателитна телевизия TGRT Haber (29 Ekim Cad. N 23, Yenibosna 34530 Istanbul, News Manager Dogan Senturk) излъчи ексклузивно интервю с Янко Янков, посветено на темата за ролята на бившите съветски тайни служби (КГБ) и тяхната днешна мафиотска трансформация (Червената мафия) в протичащите понастоящем в България вътрешнополитически и икономически процеси.
Само няколко дни по-късно, в изпълнение на секретна поръчка, възложена от висшето ръководство на българския филиал на Червената мафия и от специалните служби на Министерството на вътрешните работи, на 05 декември 2005 г. Директорът на Института за правни науки при БАН е издал заповед за уволнението на Янко Янков, влизаща в сила още същия ден, за което обстоятелство той е уведомен едва три дни по-късно, на 08 декември 2005 г. (и то с писмо, получено по пощата).
Любопитно е, че докато при първото му уволнение през 1982 г. класическите комунистически репресивни служби се бяха погрижили уволнението да изглежда поне формално легитимно, то поредното уволнение е осъществено като добре обмислена и институционално и персонално обезпечена брутална демонстрация на противоправна сила: заповедта е издадена еднолично от Директора и в пълно нарушение на задължителните процедурни правни норми, които категорично постановяват, че такива решения има право да взема единствено Научният съвет; освен това заповедта е издадена, без да бъдат посочени каквито и да са мотиви, което обстоятелство е в пълно противоречие с изричното изискване на закона за мотивираност на този тип актове.
Във връзка с това уволнение обръщам специално внимание върху следните факти от сценария на модерния театър на абсурда:
а) Директорът на Института за правни науки при БАН Цветана Каменова не само е дъщеря на високопоставен офицер и следовател в един от най-зловещите отдели на комунистическата Държавна сигурност, но и самата тя е високопоставен секретен агент на същата специална и политически репресивна служба (която служба, впрочем, официално е обявена от българския Парламент за престъпна); б) самата Ц. Каменова изрично, публично, демонстративно и многократно е заявявала, че това уволнение е предварително съгласувано с пребиваващите в София дипломатически представители на няколко западни държави, поради което то ще бъде признато за легитимно от всички европейски политически и съдебни институции; в) само няколко месеци преди да издаде заповедта за това несъмнено политическо и репресивно уволнение, по предложение на българското Правителство въпросната Ц. Каменова е била избрана от Общото събрание на ООН за съдия в Международния съд в Хага и включена в съдебен състав, който ще разглежда делата за престъпленията на комунистическия режим в Югославия; г) и нека все пак изрично формулирам вероятно доста наивните въпроси: „-Защо днес Янко Янков продължава да е обект на репресиране?”; „-Защо днешните негови палачи са персонално и институционално точно същите, които бяха такива и по-рано?”; ”-Защо днес, ползувайки се от поощрението на Запада, палачите на Янко Янков разполагат с много по-неограничени репресивни права и възможности, отколкото по-рано, когато разполагаха с поощрението на Москва?”; „-Защо днес палачите му продължават да „правораздават” не само в България, но и в европейските и световните съдебни институции?”.
Впрочем, от съдържанието на посочените по-долу седем томове „Документ за самоличност. Политическа документалистика” е видно пределно ясно, че Янко Янков винаги е определял същността на политическите промени в България след 1989 г. като обезпечен от Великите сили престъпен неокомунистически мафиотски режим, и изключително интензивно се е обръщал с официални писмени изложения до българските държавни институции и повечето от западните дипломатически представителства в София, както и до някои от европейските институции, при което е предявявал официални искания за търсене на наказателна отговорност от всички престъпници от всички нива на предишната и сегашната българска квазиполитическа и квазидържавна система. В тези седем обемисти томове Янко Янков прецизно и дори педантично е описал фактите и юридическата интерпретация на изключителния брой престъпни посегателства лично върху него, членовете на семейството и приятелите му, както и върху някои други хора; а от документираното поведение както на българските държавни институции, така и на западните посолства по недвусмислен начин е видно, че на престъпниците е гарантирана пълна юридическа безотговорност.
От въпросните документи е видно, също така: >че в отговор на тези негови напълно правосъобразни искания за правосъдие той винаги и систематично е получавал всевъзможни нови напълно противозаконни, но прецизно обезпечени от държавните институции репресивно-инквизиционни удари; и >че за разлика от времето на социализма днес Западът е легитимирал като свои демократични партньори именно онези институции и личности, които както по-рано, така и днес са осъществявали и продължават да осъществяват всички съвременни форми на инквизиционно третиране както върху Янко Янков, така и върху мнозинството български граждани.
Тук е мястото да изтъкна една изключително съществена особеност в поведението, изказванията, действията и отношението на Янко Янков спрямо отговорността. Да си юрист означава преди всичко винаги да прилагаш максимата, че човекът като такъв притежава свободна воля и по тази причина е лично отговорен за своите действия или бездействия. (Юрист, който приема, че отговорността може да бъде не само лична, но и колективна, не е юрист, а инквизитор).
Янко Янков винаги и по всякакъв повод е подчертавал, че не търси отговорност от бившите членове на комунистическата партия (макар че социалистическата пропаганда целенасочено, методично и ехидно го обвиняваше и не спира да го обвинява в този „грях”), а само от онези от тях, извършили конкретни престъпления, и то според техните собствени закони. Обратното би означавало размиване на отговорността, което бившите комунисти (днешни „социалисти”, „центристи” и „десни”) успяха много сполучливо да наложат в българското обществено пространство, възползувайки се от тоталната си власт над всички видове медии, пълното си господство в стопанския, културния и политическия живот на страната, преднамереното маргинализиране и лумпенизиране на българското население.
Сметката на манипулаторите на българското, европейското и световното обществено мнение е много проста: около 2 000 000 (живи и починали) бивши членове на компартията плюс около 1 500 000 (живи и починали) агенти на българските служби за сигурност означават, че всеки втори българин е „виновен”! Така всяко българско семейство се оказва средно с по двама „виновни” свои членове... А щом всеки е виновен, значи никой не е отговорен – понятие като „колективна отговорност” не е известно на правото.
Отделно се наслагва и психологическият фактор – спонтанната подсъзнателна съпротива на „виновните”. Скрити зад този елементарен, но безпогрешно действуващ механизъм, манипулаторите (истинските виновници за престъпленията) трупат милиарди за сметка на „виновните” и техните семейства. Същевременно добронамерени, но непремислено допускащи да бъдат употребени в полза на гореописания механизъм политици, журналисти, хора на науката, културата и изкуството мултиплицират тезата за колективната вина и съдействуват на палачите в осъществяването на човеконенавистническия им план. После ще се задействува и механизмът на давността – и престъпниците ще останат ненаказани.
Янко Янков цял живот се бори срещу това – за съжаление почти сам. Самотен подобно на оклеветявания доскоро, а сега вече възвеличаван и „отляво”, и „отдясно”, и от „центъра” български политик – Стефан Стамболов. Подобно на великия си предшественик и Янко Янков е обект на непрестанни набези за оклеветяване на личността и делата му. С прецизна научна точност той разпознава, анализира и класифицира перверзността на поръчковите клевети по свой адрес. В тази връзка ще цитирам интервю отпреди петнадесет години, тъй като казаното тогава от Янко Янков важи с пълна сила и днес:
„Зная, че журналистите често ме определят като „особено колоритна личност”. Нямам нищо против едно такова определение, макар че много добре зная, че различните хора, водени от различни политически мотиви и пристрастия, влагат различно съдържание в това понятие. През последните десет години достойнствата или недостойнствата ми са абсолютно непроменени, но съвсем до неотдавна заради тях бях наричан „престъпник” и „враг на народа”. Днес квалификациите са „колоритност”, „екзотичност”, „странност”, „особеност на характера” или дори „болестно състояние”. Според мен така оценяват онези, които не се подчиняват на терора на преобладаващото мнение, което (преобладаващото мнение – б.ред.) в тоталитарните и посттоталитарните общества като правило е погрешно и антихуманно. За себе си винаги съм имал научно обосновани аргументи за всяко свое неподчинение. Моя професионална специализация е политологията; оценките ми в тази сфера, поне досега, винаги са били точни. Впрочем дългогодишното политическо едноцветие у нас създаде феномена „политически далтонизъм, изразяващ се в това, че такива като мен бяха (и все още са!) оценявани като „колоритни”, като стоящи вън от основните цветове, докато всъщност става въпрос само за професионализъм. Преди години, когато всичко изглеждаше абсолютно безнадеждно, аз се опълчих срещу комунистическата система, преминах през нейната месомелачка, без да се интересувам от оценките на поведението ми, давани от служителите на системата. После стана ясно, че не аз съм престъпник, а точно онези, които ме бяха обявили за такъв. Поведението ми като лидер на опозицията се възприемаше от мнозина като поведение на „враг на опозицията”, но вече е пределно ясно, че моите професионални оценки са били най-правилните.”[2]
Специален интерес заслужава особена група факти и обстоятелства, свързани с биографията на Янко Янков.
От неговите достатъчно обширни документални книги е видно, че както лично той, така и неговите най-близки роднини (баща, майка, брат, дядо, баба, съпруга, деца) и приятели не само са били в миналото, но дори и днес са (живите от тях) обекти на впечатляващ брой репресивни посегателства.
Както в миналото, така и днес Янко Янков по изключително интензивен начин продължава да настоява пред съответните институции и обществени кръгове за търсене на най-строга наказателна отговорност от всеки конкретен индивидуален престъпен деец, деянието на който е свързано по някакъв начин с престъпната дейност на Държавна сигурност.
Макар и със специален закон на Парламента дейността на Държавна сигурност официално да е призната за престъпна, все пак и до днес de facto и de jure никой не е осъден, и се прави всичко възможно това да не се случи в близкото и по-далечно бъдеще (докато се намесят безпощадните закони за естествената продължителност на човешкия живот).
Неговите документални книги разобличават и опитите за елиминиране аргументите му в тази насока (заинтересовани престъпни лица и кръгове се бяха опитали да го злепоставят и компрометират чрез твърдения в медиите, че за кратък период в миналото е бил „агент на Държавна сигурност”, като в същото време правеха всичко възможно да не допуснат абсолютно никого до архивната документация, за която внушаваха, че съдържа доказателства за инсинуациите им).
В тази връзка е любопитно следното: >за да принуди съответните институции да дадат достъп както лично нему, така и на обществеността до документацията, която манипулаторите сочеха като доказателство, Янко Янков предостави голям брой официални (нотариално заверени) пълномощни на видни български журналисти и експерти; >впоследствие повечето от тях лично са признали на Янко Янков, че са били заплашвани и че им е било безапелационно внушено да се откажат от проучване архивите на ДС; >в крайна сметка само един от упълномощените (експертът по криминология Б. Т. Кръстев) успява да принуди Министъра на вътрешните работи да разреши достъп до исканата документация {но това бе станало едва след като този експерт оцеля след инсценирано в софийското метро покушение върху му и след като официално обвини Министър Георги Петканов не само за покушението, но и като укривател на собственото си (на Министъра) престъпно минало в услуга на ДС, и по-конкретно като доносник по делото, по което Янко Янков е бил осъден}; >само броени дни след като е бил даден достъп до въпросната документация, най-големият български експерт по графология Д. Г. Костов направи нотариална заверка на своето категорично заключение, че посочената документация е фалшификат; >отделно в други архивни дела бяха намерени доказателства (няколко т. нар. „План за провеждане на оперативно мероприятие”), от които става ясно, че на Научно-техническия отдел на Държавна сигурност е било възложено да изработи серия от фалшификати, които да послужат за компрометирането на Янко Янков; >образуваното по този повод следствено дело във Военна прокуратура беше прекратено със смехотворния аргумент за „изтекла давност”; >след три интензивни разпити като свидетел експертът-графолог Д. Г. Костов, който дотогава не е боледувал въобще, внезапно почина от инфаркт; >в своето официално искане за разследване причините за тази смърт Янко Янков недвусмислено е посочил, че сме изправени пред казус на медикаментозен тероризъм, упражнен върху Д. Г. Костов като наказателна операция заради даденото от последния експертно мнение.
Янко Янков е женен, автор е на три деца, на научни и популярни статии, доклади на научни конференции и симпозиуми, телевизионни беседи и други медийни изяви, както и на посочените тук научни и политико-документални книги.
Впрочем, тези негови книги имат почти същата съдба, каквато е и тази на техния автор:
1) От богатото документално приложение към първата книга е видно: >че тя е била написана още през 1976 г.; >че в рамките на чисто научната общност е била приета изключително радушно и че още през следващата година са били взети всичките необходими по онова време официални научноекспертни и институционални решения за нейното отпечатване; >че поради идеологически и политически съображения на комунистическата власт и нейните секретни репресивни служби тази книга фактически е била арестувана не само много време преди арестуването на нейнния автор, но и значително време след неговото излизане от затвора; и >че книгата е издадена едва след политическите промени, и то с лични средства на автора.
2) От богатото документално приложение към четвъртата и петата книга е видно, че както поради липса на финансови средства, така и поради бруталните пречки, които прецизно са създавани от всички възможни административни, политически и мафиотски фактори, тези книги са издадени изключително трудно, почти конспиративно и доста дълго време след тяхното написване;
3) Лично аз като редактор на всичките книги на Янко Янков свидетелствувам: >че поради липса на финансови средства неговите книги са издадени в крайно скромен и дори символичен тираж; >че въпросната липса на финансови средства е прецизно обезпечена от институционално и персонално същите фактори и лица, които по-рано създаваха идеологическите и политическите пречки за издаването на неговите книги; >че в чисто научната общност тези книги са приети изключително радушно и за тяхното съдържание никога и никъде не е написана и не е известно да е казана дори една критична дума; и >че единствените няколко души специалисти в съответната научна област са се ангажирали с официални писмени, изключително положителни и дори силно хвалебствени цитати и рецензии за тези книги.
4) Впрочем, заслужава да бъдат посочени мненията на въпросните специалисти:
а) в официална рецензия докторът на историческите науки проф. Петър Петров подчертава, че: >като автор Янко Янков проявява завидна ерудиция и познаване съчиненията на предшествуващите го автори; >не само е изключително коректен при представяне на чуждите мнения, но и винаги взема страна, аргументира и отстоява своя собствена позиция; >дълбоко научният характер на неговите трудове не е попречил на автора да разказва живо и увлекателно, ясно и разбрано; >разглеждайки специално „Политически и правни учения на Древна Гърция” и „Политически и правни учения на Древен Рим”, изрично набляга, че това са първите цялостни съчинения от този род в българската литература; >анализирайки и останалите съчинения относно политическите и правните учения на Древността, стига до извода, че с тези книги Янко Янков се изявява като единствения български изследовател-юрист, който в такава пълнота е поднесъл на читателя една изключително интересна проблематика, и че научните приноси и познавателният характер на тези книги говорят красноречиво за голямата ерудиция на техния автор; >двете книги по психология на правото са трудове с високи научни качества, а авторът е пионер в България в тази област; >подлагайки на анализ книгите на Янко Янков от сферата на танатологичните изследвания, може определено да се твърди, че и тук авторът е пионер в България.
б) в официална рецензия докторът на юридическите науки проф. Лъчезар Дачев констатира, че: >Янко Янков е първият съвременен български изследовател-юрист, който разглежда проблемите на психологията на правото, а двете му книги в тази насока представляват значим научен принос, тъй като формулираната от него теза е коренно различна от тезите, които вече са били обосновавани от другите автори; >трудовете на Янко Янков относно политическите и правните учения на Древността са висок научен принос дори със самия факт на тяхното появяване, тъй като такива изследвания у нас в България не са правени; >съществен научен принос има успешното прилагане на историческия и културологическия подход при изследване на древните Източни общества; >при използуването на този именно подход към древните Източни общества Янко Янков фактически е подготвил и експериментирал своя модел на анализ на политическите идеи, който след това издига на ново, по-цялостно ниво и прилага при изследванията на политическата мисъл на Древна Гърция и Древен Рим; >осъщественото от Янко Янков проучване на политическата мисъл на Древна Гърция представлява първото в България цялостно изследване, и дори само този факт има приносен характер; >приносен характер има не само мащабността на изложението, но и фундаменталната значимост на разглежданите от автора проблеми; > приносен характер има и фактът, че докато малцината български автори, които са се обръщали към изучаването на политическата мисъл, трайно са привързани само към подхода, разглеждащ политическата мисъл като идеология, то Янко Янков е единственият, който е демонстрирал категорично несъгласие с този ограничен подход и е изследвал политическата мисъл преди всичко като теория, като същевременно ползотворно е разширил и самия идеологически подход; >Янко Янков търси обяснение на политическите идеи в контекста на културата и ги извежда като социо-културно явление; той приема, че релацията „мислене-действие” е двупосочна, и на тази основа извежда собствен специфичен метод на изследване; така, от една страна, налагайки релацията „бит (материалност) – религия (митология) – менталност на традиционното общество”, Янков постига културологично обяснение на политическите идеи; но от друга страна смисълът на политическите идеи той опира до и извежда от релацията „мислене – политическо мислене – политическо поведение”, при което двете линии на анализ са свързани и майсторски слети; дори на моменти читателят губи ориентация за тях, но ефектът е много добър: читателят „потъва” в пресъздадената историческа реалност и схваща логиката на политическото мислене на тогавашния свят, изразена в политическите идеи, а това е и следващият безспорен принос на изследването.
в) В официална рецензия докторът на юридическите науки проф. Михайлина Михайлова набляга, че: >в своите книги, характеризиращи се с внушителен обем и съдържание с висока научна стойност, Янко Янков дава нови направления в правната наука и показва впечатляваща философска и научна ерудиция; >макар и дисциплината, към която е отнесена книгата „Политически и правни учения на Древна Гърция” формално отдавна да има свой научен статус и престиж (при който изглежда, че всичко е казано, събрано и систематизирано), Янко Янков е намерил нова гледна точка, приложил е свой подход към темата и е постигнал ново научно съдържание; >Янко Янков е модерен във всичките си трудове; особено показателен пример в това отношение са изследванията му по Психология на правото, в които е демонстрирал преодоляване и надрастване на всички автори, които са писали преди него по тази тема; >капацитетът на Янко Янков като теоретик с модерно и перспективно мислене е разгърнат щедро в неговите трудове по Танатология; > специално изследването му по проблемите на евтаназията и правото на смърт представлява първото в българската правна наука изследване в това направление, и всичко написано от автора по този въпрос е изцяло негов принос в българската правна наука; >Янко Янков е плодовит в научното си творчество; смел и оригинален като мислител; новатор в науката и в преподаването; първопроходец в няколко направления на правната наука; забележителен ерудит както във философията, така и във всяка отделна частна наука, отнасяща се към правото; прецизен в съдържанието и значим в решенията; специално в изследванията си за смъртното наказание и евтаназията е демонстрирал умението да прави веща юридическа интерпретация; притежаваната от него висока ерудиция е предопределила и афинитета му към методологията, чието място е приоритетно във всичките му трудове.
г) В официално протоколирано изказване пред специален форум на висококвалифицирани юристи докторът на юридическите науки проф. Владимир Петров е категоричен, че: >Янко Янков винаги е съчетавал в себе си качествата на гражданин и на професор; такъв е бил преди политическата „промяна” на 10 ноември 1989 г., когато е имал куража да изказва мнения и да застъпва становища, и „когато лично по отношение на мен е демонстрирал какво значи да покажеш кураж и храброст, като ме е защитавал пред инстанции, пред които никой не смееше да изказва съмнение и подозрение”; >”още от първите си асистентски години Янко Янков се е проявил като човек, който не е имал друг живот, освен живот, отдаден на науката; тази линия на своето поведение продължава да демонстрира и до днес – той беше сред политиците, които имаха всички изгледи да бъдат на върха на българската политика, защото беше не само ръководител на партия, но и един от малкото, които бяха действително репресирани, но въпреки това той се отказа от политиката, за да се отдаде на истинската си любов – науката.”.
Според мен, Николай Михайлов, специално към мнението на проф. д-р Владимир Петров, обаче, е необходимо едно колкото малко, толкова и колосално голямо и дори съдбовно уточнение.
В две свои писани още на 19 септември 1980 г. и 08 януари 1981 г. епистоларни изложения (публикувани в приложението към първата му книга)[3] Янко Янков бе подчертал, че: >е обществена тайна фактът, че „в България има немалко хора, които претендират да са патриарси в науката, докато всъщност не могат и не заслужават да бъдат дори жалки клисари”; >„за да заздравяват положението си, тези псевдонаучни работници формират себеподобни”, „и мерейки с мярата на Прокруст, ревностно създават и поддържат атмосфера, в която дръзновените новатори са крайно нежелателни и биват обвинявани в хиляди „смъртни грехове””; >„тъй като некадърните за нищо са способни на всичко, те създават такава атмосфера, която често пъти без преувеличение може да бъде наречена „ад””; >„не бихме могли да скрием факта, че твърде големи са онези тъмни сили, които се стараят да превърнат искрената любов към науката в проституция с науката”; >после, от времето на излизането му през 1989 г. от затвора до наши дни Янко Янков винаги е изтъквал, че „България се управлява от точно същите „тъмни сили””, и че „една от техните главни стратегии е да превърнат естествената любов на човека към политиката в проституция с политиката”.
Работата е в това: >че както по-рано, така и днес, както в науката, така и в политиката в България тотално господствува единствено неестествената форма на отношения, и че единствено съдържателната (но не и организационно-институционалната!) сфера на науката е тази, която отвърна с взаимност на огромната любов на Янко Янков; и >че както в институционалната сфера на науката, така и в институционалната сфера на политиката (но не и в съдържателната!) Янко Янков е обект на постоянно и подчертано неприязнено отношение, създавано и поддържано от същите онези „тъмни сили”, срещу които той никога не е спирал да се бори.
Непрекъснато се питам: „-Откъде Янко Янков черпи сили за невероятно тежката борба, която води? Какво го прави така уверен и непреклонен? Има ли някаква тайнствена сила, някаква пружина, която го зарежда за ежедневните нерутинни битки с рутинирани, безскрупулни, икономически и политически могъщи противници?”. Потърсих отговора в корените му.
Родителите му са типично селски труженици, типични български майка и баща - от онези, които си дават „и калта под ноктите”, само и само децата им да си стъпят на краката, да станат почтени човеци. Мазолите на ръцете им отдавна са се превърнали в корав гьон, прорязан от неизмиваем от каквито и да е сапуни или детергенти черен емайл. Лицата им са ощавени от нескончаемия досег със слънцето на полето. Ако са се попрегърбили, то е заради постоянните поклони, които правят пред земята-кърмилница (никому другиму!). Такива видях и запомних родителите на Янко: майка му Евтима и баща му Никола – хора обикновени, пределно земни, добродушни и незлобиви до мига, в който ги настъпиш – хора почтени, достойни, трудолюбиви, със силно развито чувство за отговорност. Тези обикновени българи са оформяли ежедневната атмосфера, в която расте и се изгражда като характер момчето от малкото бежанско село Клисурица. На журналистически въпрос: „-Откъде черпите сили, за да оцелявате и да вървите напред?”, Янко Янков отговаря:
„ - Категоричен съм, че ако не бях селянин, нямаше да издържа. Аз съм селски човек и черпя силите си от земята. Обичам да ора, да копая, да кося. Опиянява ме мирисът на прясно изорана земя и на прясно окосено сено. Несъмнено комунистите са знаели, че земятя може „да дава сили” и да обуславя съпротивителна позиция в хората, и дълги години унищожаваха връзката на човека със земята, но при мен не успяха да унищожат тази връзка.”
Изненадани и посрамени остават онези, които се опитаха да опетнят и да отстранят Янко Янков от политиката, както и да го игнорират в науката. Той доказа, че е голяма личност не само като политик, но и като учен, човек и гражданин. Защото носи в себе си онази божествена искра, която е по-силна от всичките демонични напъни на всичките тъмни сили. Защото Бог щедро го е надарил с таланта на обичта към истината, справедливостта и познанието.
