Религията – от толерантност към фанатизъм

Религията – от толерантност към фанатизъм

В цялата писана история на човешката раса се прокрадва една нишка (или по-скоро дебела верига), която свързва пещерните хора и голяма част от съвременното човечество –това е вярата в същества и сили, по-висши от човека, които по незнайни и мистични пътища определят съдбата на всекиго от нас. Не знам, кога се е зародила за първи път тази идея, но сигурно е била в някоя бурна дъждовна нощ, разсичана от блясъка на светкавиците и огласяна от тътена на блъскащи се стихии, а треперещите праисторически хора зъзнели мокри под някое голямо дърво и се притискали един към друг уплашени до смърт.

Между стихийния тотемизъм на праисторическия човек и съвременните, кодифицирани до детайли, монотеистични религии е извървян много дълъг път (друг въпрос е дали той и път нагоре или път надолу), но за всички ни е ясно, че религията на едно общество е съществен показател за нивото на цивилизованост на същото това общество.

Как, обаче да разберем това? Как да определим степента на цивилизованост на една религия? Като четем свещените й книги? Като наблюдаваме ритуалите й? Или, като говорим с последователите й? Отговорът, както всичко свързано с темата Религия, не е еднозначен.

В Антична Европа религията не играела ролята, която по-късно започва да играе при християнството и исляма. При древните гърци боговете не били безгрешни, нито пък били някакъв морален модел за обикновените вярващи. Напротив, те навсякъде са описвани, като създания, на които нищо човешко не им и чуждо. Затова непочтително отношение към тях можем да срещнем при мнозина автори–от Омир до Лукиан. Може би и заради това гърците не били така обсебени от религията, както средновековните европейци и отношението им с нея било по-скоро ритуално-обществено, отколкото вътрешно-мистично.

Почти по-същия начин стоят нещата и при древните римляни с някои съществени разлики в ранния период, когато римските богове все още не били ония гърцизирани антропоморфизирани божества, които познаваме от оцелелите статуи, а по-скоро безлични, неперсонифицирани сили, отговарящи за всяко човешко действие. Но ако говорим за 1-2 в., то тези разлики вече са почти минимализирани, макар броят на римските богове да си остава все така колосален. На един орач например са помагали над 12 бога –бог на първата оран, бог на втората оран, бог на третата оран, бог на сеенето, бог на брануването, бог на плевенето и т.н. Петроний, естествено не пропуска да осмее този факт: "А пък и по нашите места е до толкова пълно с богове, че е по-лесно да срещнеш бог, отколкото човек."

И при гърците и при римляните от онова време не наблюдаваме затворено жреческо съсловие (с някои малки изключения, които само потвърждават правилото). В Рим и Гърция жреческия сан не носил политическа власт, а в Рим дори било забранено даряването и завещаването на земя на храмовете. Някои от висшите жречески длъжности били изборни, и за тях можел да кандидатства всеки гражданин. Разбира се в Рим съществувало номинално изискване гражданинът да зачита боговете, но това е по-скоро едно политическо зачитане, не по-голямо от зачитането към останалите съграждани. Това не пречело на хората да разсъждават върху природата на боговете, да ги отричат и дори осмиват.

Най-присъщото за религиите на гръко-римляните е тяхната сравнителна толерантност, към другите култове. Те не се стремят да се наложат, като единствени и непогрешими, нито се опитват да се налагат със сила. Те възприемат много от боговете и ритуалите на други вярвания. Рим на Траян е бил пълен с храмове на огромно множество култове от всички краища на империята, от Египет до Британия и от Армения до Испания.

Римската религия не е обсебваща духа, тя е по-скоро един търговски договор между човека и конкретния бог. Тя не прекрачва границата на личното пространство и не изисква от човека вяра и спазване на дадени религиозни правила в ежедневието. Тя не диша във врата му и не наднича в личните му покои. Тя обаче не докосва сърцето. Тя, както и гръцката не предлагат на човека надежда за спасение от смъртта.

Ние можем само да предполагаме как щяха да се изменят тия два култа, ако бяха оставени да се развиват свободно през настъпващите Средни векове. Може би щяха да се слеят напълно? Или пък щяха да се трансформират в чист атеизъм? А, може би щяха да изчезнат бавно и мъчително отстъпвайки пред други агресивни религии прииждащи ритмично от Близкия изток.

Една от тези религии е християнството. В началото то е било просто една от многото секти, с които била преситена Юдея. Евреите били силно набожен народ и не търпели религиите на своите съседи и дори се отвращавали от тях. Техният ревнив Бог не им разрешавал, да имат други богове, освен него и всеки, който нарушел това го очаквал гневът Му такъв, какъвто е описан в Стария Завет –жесток, кървав и нечовешки. Античните евреи не се различавали много от днешните еврейски, мюсюлмански и християнски фанатици –животът им се въртял около обредността, божествените табута и религиозните спорове. Те виждали всичко около себе си през призмата на религията и разликата между тях и практичните гърци и още по-прагматичните римляни била такава, каквато не се срещала нийде между два народа из Империята.

Това сигурно е една от причините по времето на Марк Аврелий да бъде издаден закон, който гласял, че който се стреми да повлияе върху разума на друг човек чрез страха от Бог трябва да бъде наказан и изпратен в заточение. Няма съмнение, че този закон бил насочен главно срещу християните и евреите и няма съмнение, че той е изпреварил времето си с хилядолетия. Или може да е бил тъкмо в крак с духа на онова време? Дори и указът на Траян против тайните общества от 99 г. може да бъде определен, като антихристиянски, макар че засягал и други такива тайни религиозни общества. Към тези закони можем и да добавим и жестоките преследвания срещу християните, къде инициирани от държавата, къде от местните общности, които на приливи и отливи избухвали от времето на Нерон та чак до управлението на Диоклециан.

Всичко това била една естествена самозащита на тогавашното обществото от проповядването и насаждането на един чужд източен светоглед, който бил ужасно отдалечен от възгледите на гръко-римския свят. Разбира се, тълпата си остава тълпа и в античен Рим и в Средновековна Европа, та дори и днес. Християните доста често ставали жертва на страховете и страха на обикновените лумпени, които търсели изкупителни жертви за все по-често случващите се икономически и политически кризи в държавата. Познато, нали? Когато пък времената били по-спокойни, християните предизвиквали у средния римски гражданин насмешка и подигравка, както може да се види от този графит намерен на една стена на хълма Палатин в Рим:



„Алексаменос се покланя на своя бог”, гласи надписът, а магарето разпънато на кръст говори само за себе си . Сарказмът лъхащ от стенното произведение неволно ни напомня за някои съвременни графити, които не подминават злободневните теми.

Е, по-късно местата се разменили и преследвани и осмивани започнали да бъдат езичниците. Тези гонения обаче постепенно стигнали до неподозирани размери и се превърнали в чист геноцид, особено след акта на Теодосий, който забранил всички други религии и затворил нехристиянските храмове. От тук нататък, да изповядваш друга религия, освен християнската се превърнало в престъпление, което първоначално било наказвано с глоба, а после и със смърт. Върхът на безумието на новия християнски свят от онова време бил обявяването за езически писанията на древните философи, математици, лекари, писатели, поети, историци, географи... Техните произведения бивали изгаряни от фанатизираните тълпи, а четящите ги бивали отлъчвани от Църквата, най-малкото. Така си отишли и Олимпийските игри, и Атинската школа и редица обществени и частни библиотеки, пинакотеки, училища... На тяхно място се появили огромен брой църкви и манастири, които наложили източния религиозен фанатизъм и вярата в християнския Спасител, като еталон за изграждане на едно общество с различни ценности от античното.

Типичен представител на своето време е Св. Йероним, преводачът на Библията на латински. На младини той с удоволствие четял Цицерон и Вергилий, докато не бил докаран до незавидна религиозна ревност от един сън. Той сънувал, че е съден след смъртта си, за туй дето е „цицеронец, а не християнин” . Впечатлен от това, той се оттеглил в отшелничество в една местност край Антиохия, където се отдал на „изкупване на греха”, задето е чел „езически” автори...

Десетилетия преди това, по време на Първия Събор в Никея, побеснелият Св. Никола, ударил плесница на Арий докато онзи обяснявал вижданията си за Същността на Христос, които били по-различни от тези на светеца. За тази му постъпка император Константин му отнел архиерейския сан, но по-късно кой знае, защо Чудотвореца отново се сдобил с него. Ироничното в случая е, че този ядовит епископ е първообразът на Дядо Коледа –онзи усмихнат и благоразположен към всички деца старец...

По ирония на съдбата, след време, именно манастирите станали местата, където се запазили много от писмените произведения на древната култура, а самите те се превърнали в своего рода просветителски центрове. Те разбира се не можели да компенсират многобройните щети, които Християнската Църква нанесла върху древната наука и култура, но поне единици християнски духовници и монаси запазили онзи дух, започнат още от времето, когато Протагор възкликнал: „Човек е мярката за всички неща”.

И така докато, след почти хилядолетие, се стигне до т.нар Ренесанс, който в началото не бил нищо повече от желанието на няколко новозабогатели италиански банкери да покажат на околните, колко са велики, благородни и готини. Но за това ще говорим някой друг път.

Текстът е част от проекта на Юрий Александров „Цивилизацията” ©

Кой говори от името на исляма

Кой говори от името на исляма

Това, което за много бе съществуващ конфликт между САЩ и част от мюсюлманския свят, се увеличи драматично след ужасните събития на 11 септември. Насилието нарасна експоненциално и мюсюлмани и немюсюлмани продължават да бъдат жертви на глобален тероризъм. Терористични атаки продължават да стават от Мароко до Индонезия и от Мадрид до Лондон, в Афганистан и Ирак вилнеят войни. Войните и тероризмът отнеха стотици хиляди животи от 11/9 насам, огромно мнозинство от жертвите са цивилни. Докато се справяме с дивашките действия в свят, който изглежда дори по-опасен и неконтролируем, експерти по тероризма и други капацитети ни затрупват с анализи, които обвиняват ислямската религия за световния тероризъм. През това време терористични групировки като “Ал Кайда” излъчват съобщения по света, които демонизират Запада, превръщат го във враг на исляма и го държат отговорен за всичките болки в мюсюлманския свят. Между красноречивата омраза и нарастващото насилие, явни и в антиамериканизма в мюсюлманския свят, и в ислямофобията на Запад, дискриминацията или враждебността срещу исляма или мюсюлманите се е увеличила многократно. При обсъждането на последиците от 11/9 президентът Джордж Буш наблегна на това, че Америка обявява война на тероризма, а не на исляма. Независимо от това продължителните действия на малцинството терористи, изказванията от проповедници на омраза (мюсюлмански и христиански) антимюсюлмански и антизападни водещи на предавания и политически коментатори разгорещиха емоциите и преобърнаха представите. Отрицателни схващания Ислямската религия и основното мнозинство мюсюлмани се свързват с разбиранията и действията на екстремистките малцинства. Например запитване през 2006 на “Галъп” в USA Today откри, че част от американците признават, че таят поне някои предразсъдъци към мюсюлманите и са склонни да засилят мерките за сигурност за мюсюлманите с цел да предотвратят тероризъм. Според същото проучване 44 процента от американците казват, че мюсюлманите са прекалено крайни в религиозните си вярвания. Почти четвърт от американците, 22 процента, казват, че не биха искали мюсюлманин за съсед; по-малко от половината вярват, че американските мюсюлмани са предани на САЩ. Негативните разбирания и увеличаващото се насилие към всички страни не са ли само прелюдия към неизбежна всеобща война между Запада и повече от един милиард мюсюлмани? Жизненоважното липсващо парче сред многото гласове, разтревожени по този въпрос, е истинската гледна точка на мюсюлманите. Заради всичко, което е заложено на карта за западния свят и мюсюлманските общества – наистина заради бъдещето на света - време е да демократизираме дебата. Кой говори от името на исляма? Какво наистина мислят един милиард мюсюлмани е за мълчаливото мнозинство. Тази книга е резултатът от гигантски многогодишни изследователски проучвания на “Галъп”. Между 2001 и 2007 г. “Галъп” проведе десетки хиляди интервюта очи в очи с граждани от повече от 35 националности, които са предимно мюсюлмани или имат съществена част мюсюлманско население. Извадките представляват млади и стари, образовани и неграмотни, мъже и жени, от градове и села. С метода на случайната извадка, който “Галъп” използва, резултатите са статистически валидни с допустима грешка до три единици. Като цяло проучваната извадка представлява повече от 90 процента от 1,3 милиарда мюсюлмани по света. Това прави проучването най-изчерпателното изследване на съвременните мюсюлмани, провеждано някога. Изненадващи заключения Проучването разкри далеч повече, отколкото изобщо може да покрие една книга. Най-значимите и понякога изненадващи заключения са изброени по-надолу. Ето някои неочаквани открития - Кой говори от името на Запада? Мюсюлманите по света не смятат Запада за монолитен. Те критикуват и възхваляват някои страни на основа на политиката, а не на тяхната култура или религия. - Работа мечта: Помолени да опишат мечтаната си работа за в бъдеще, мюсюлманите не споменават джихад, а по-скоро да си намерят по-хубава работа. - Крайно отхвърляне: Мюсюлманите и американците са еднакво склонни да отхвърлят атакуването на цивилни като морално неоправдано. - Средно религиозно: Тези, които опрощават терористични действия, са малко и не са по-религиозни от останалото население. - Възхищение от Запада: Това, поради което най-много се възхищават мюсюлманите по света от Запада, са технологиите и демокрацията – същите два най-често срещани отговора, дадени от американци, попитани по същия въпрос. - Критика към Запада: Това, на което най-малко се възхищават мюсюлманите по света от Запада, е усещащият се морален упадък и рухването на традиционните ценности – същите отговори са дали американците, запитани същия въпрос. - Справедливост към половете: Мюсюлманските жени искат равни права и религиозност в техните общества. - Р.Е.С.П.Е.К.Т.: Мюсюлманите по света казват, че единственото нещо, което Западът може да направи, за да подобри отношенията си с техните общества, е да смекчи разбиранията си спрямо мюсюлманите и да уважава исляма. - Духовенство и закони: По-голямата част от запитаните искат религиозните водачи да нямат пряко участие в създаването на законите, но все пак подкрепят религиозните закони като средство за законодателство. Един размер за всички? Докато много хора говорят общо за исляма и мюсюлманите като цяло, има много интерпретации на исляма и много различни мюсюлмани. Мюсюлманите идват от разнообразни националности, етнически и племенни групи и култури; говорят много езици; следват специфични традиции. Повечето мюсюлмани по света живеят в Азия и Африка, не в арабския свят. Едва един от пет от мюсюлманите по света е арабин. Най-големите мюсюлмански общества са в Индонезия, Бангладеш, Пакистан, Индия и Нигерия, а не в Саудитска Арабия, Египет или Иран. Милиони мюсюлмани живеят в Европа, САЩ, Канада, където представяляват втората и третата най-разпространена религия (втората в Европа и Канада и третата в САЩ). Заради глобализацията и емиграцията днес главните градове, където живеят мюсюлмани, не са само екзотично звучащи места като Кайро, Дамаск, Багдад, Мека, Исламабад и Куала Лумпур, но също и Лондон, Марсилия, Брюксел, Ню Йорк, Детройт и Лос Анджелис. Религиозно, културно, икономически и политически - има многобройни лица и действителности на исляма и мюсюлманите. Религиозно мюсюлманите са сунити (85%), мнозинство в повечето мюсюлмански държави, или шиити (15%), които са мнозинство в Иран. Следващото, което добавяме към разнообразието - шиитите се делят на три основни разделения: заиди, исмаилити, чийто лидер днес е завършилият “Харвард” Ага Хан; и итна ашари, които са мнозинство в Иран и Ирак. Различни теологии Както при другите религии, ислямът също има различни и понякога спорещи теологии, правни школи и суфи (мистични) нареждания. Живеещите по света милиард и триста милиона мюсюлмани живеят в някои от 57-те държави с основно или преобладаващо мюсюлманско население в Европа, Северна Америка и по целия свят. Мюсюлманите говорят не само арабски, а и персийски, турски, урду, суахили, бахаса индонезия и китайски, а и английски, френски, немски, датски и испански. Облеклото на мюсюлманската жена, образователните и професионалните възможности и участието в обществото също се различават значително. Жените в някои мюсюлмански общества нямат право да карат коли и са сексуално изолирани, но жени в много други части на мюсюлманския свят карат коли и мотори, дори управляват самолети. Някои мюсюлмански жени са задължени от закона да бъдат изцяло покрити на обществени места, докато на други е забранено да се показват с фередже. Растящ брой мюсюлмански жени избират да покриват главите си, докато други не правят това. Повечето жени В Обединените арабски емирства и Иран повечето от студентите в университетите са жени. В други част на света жените изостават от мъжете дори по грамотност. Жените работят в парламенти и кабинети, оглавяват правителства в Турция, Пакистан, Бангладеш и Индонезия, докато в други мюсюлмански държави жените се борят за правото на глас и да ръководят офис. Мюсюлманските жени носят сари, костюм, дънки или поли, както и мюсюлманските мъже носят дълги широки роби, дънки, пуловери, бизнес костюм от три части, ходят с бради или гладко избръснати. Вероятно най-шокиращите примери за разнообразие в мюсюлманския свят са в икономическото и политическото развитие. Икономически богатите на нефт и бързоразвиващи се според Gulf като Катар, Обединените арабски емирства и Саудитска Арабия са много далече от бедни, мизерстващи и неразвити държави като Мали и Йемен. А политически ислямските правителства в Иран, Судан и талибански Афганистан ярко контрастират с най-светски ориентираните правителства на Египет, Сирия, Турция и Индонезия. В Турция, Алжир, Йордания, Египет, Кувейт, Йемен, Пакистан и Малайзия ислямски движения са се появили като „алтернативен елит” сред основната част на обществото. Бивши или настоящи членове на ислямски организации са избирани в парламенти и служат в кабинети като премиери и президенти на държави като Турция, Кувейт, Йордания, Ирак, Ливан, Судан, Иран, Египет, Пакистан, Малайзия и Индонезия. Ислямски асоциации Ислямски асоциации предоставят социални услуги и икономични, но ефективни образователни, правни и медицински услуги в бедните квартали в Кайро, Алжир, Бейрут, Минданао, Западния бряг и Газа. Някои активистки групи тероризират мюсюлманските общества в името на исляма; атакуваха световния търговски център в Ню Йорк и Пентагона във Вашингтон в САЩ и взривиха бомби в Мадрид, Испания и Лондон, Великобритания. Те отразяват радикализма, който застрашава мюсюлманския и западния свят. Голямото разнообразие на исляма и преобладаващата част умерени мюсюлмани бяха засенчени и помрачени от ужасното малцинство на политически (или идеологически) екстремисти. Ислямът – не само радикалните мюсюлмани – се смята за заплаха и тези, които вярват в неизбежния сблъсък на цивилизации, не са само Бин Ладен и тези като него по света, а и много от нас. Един Бог и много пророци: Основни вярвания Ислям означава „силна обвързаност с Бог” и има същия арабски корен като думата за мир, или салаам. Някои мюсюлмански теолози определят исляма като постигане на мир чрез обвързаност с божията воля. Определение Това основно определение е важно, защото мюсюлманите смятат всеки, който отговаря на тези критерии в което и да е време в историята, за мюсюлманин. Следователно първият мюсюлманин не е пророкът Мохамед, а Адам, първият човек и пророк. Ислямът твърди, че на всички нации са изпратени пророци и апостоли (Коран 35:24), всеки от които проповядва същото основно послание за вяра в един-единствен Бог. Затова се вярва, че всички пророци са били мюсюлмани. „Вярваме в Бог и в това, което ни е разкрито; в това, което бе разкрито на Авраам и Исмаил, на Исаак и Якоб, и в това, което бе дадено на Мойсей и Иисус и пророците от техния Бог. Ние не правим разлика между никой от тях [пророците]. Затова се подчиняваме на Бог.” (Коран 3:84) Както Иисус и Мойсей пророкът Мохамед (н.е. 570-632) е роден и проповядвал посланията си в Близкия изток, където ислямът бързо се е разпространил. Мюсюлманите почитат бога на Авраам както християните и евреите. Вместо нова религия мюсюлманите по-скоро вярват, че ислямът е продължение на традицията на Авраам. По този начин, както е широко разпространено, съвременното значение на юдео-християнската традиция е било конструирано по време на Втората световна война. Днес се наблюдава увеличаващо се признание за съществуването на юдео-християнско-мюсюлманска традиция, обхващаща всички деца на Авраам. Мюсюлманите признават библейските пророци и божието откровение към Мойсей (Тора) и Иисус (Евангелията). Всъщност Муса (Мойсей), Иса (Иисус) и Мариам (Мария) са често срещани мюсюлмански имена. Евреи, християни и мюсюлмани следват библейското си родословие от Авраам. Мюсюлманите знаят много от притчите от Стария и Новия завет и фигурите, които евреите и християните изучават (Адам и Ева, Ноевия ковчег, Десетте заповеди, Давид и Соломон, Мария и Иисус), понякога в различни интерпретации. Например в Корана Адам и Ева не се подчиняват на Бог и ядат от ябълката заедно, това неподчинение не налага „първородния грях” на бъдещите поколения. Също така майката на Иисус, Мария, се споменава по име повече пъти в Корана, отколкото в Новия завет. Коранът описва нейното непорочно раждане на Иисус, който е дълбоко почитан за един от великите пророци на исляма, но не е смятан за божествен. Според Корана различието във вярата, културата и традицията е част от божията промисъл и знак за неговата мъдрост: „Ако така бе пожелал Бог, Той със сигурност щеше да ви направи една-единствена общност: но [Той пожела иначе] с цел да ви изпита със средствата, които Той ви даде. Състезавайте се един с друг тогава, правейки добри дела!” (Коран 5:48) „Сред Неговите знаци е създаването на рая и на земята, разнообразието на вашите езици и цветове. Със сигурност има знаци за тези, които разсъждават.” (Коран 30:22) Идеали за равенство „О, човеци, Ние ви създадохме мъжки и женски и ви направихме народи и племена, за да се опознавате. Наистина най-достойният от вас в божия поглед е този, който най-дълбоко усеща Него. Погледни, Бог е всезнаещ и всеразбиращ.” (Коран 49:13) Въпреки че никое общество не е свободно от расови предразсъдъци, мюсюлманите са наистина горди за това, че смятат за ислямски идеали политическото и социалното равенство за ислямски идеали. Например един от запитаните в световно мароканско проучване (Moroccan World Poll) казва, че това, на което най-много се възхищава на мюсюлманския свят, е посланието на исляма за расово равенство. „Имам висока почит към ислямските ценности и учения и нерасисткото отношение на мюсюлманските народи.” Коранът набляга на обединението на вярващите около споделената вяра независимо от етноса или племето. Кое е ядрото на мюсюлманските вярвания, което обедниява това разнообразно, разпръснато по света население? Както християните гледат на Иисус и Новия завет и евреите на Мойсей и Тората, мюсюлманите уважават пророка Мохамед и Корана, божия пратеник и послание, като последното съвършено и пълно откровение. Заради забележителния успех на пророка Мохамед и ранното мюсюлманско общество в разпространяването на исляма мюсюлманите сунити гледат с уважение към идеалния портрет на „първото поколение” мюсюлмани (наричани последователи на Пророка) като техен пример. Ключови точки - Множеството езици, традиции и етноси на мюсюлманския свят представляват неговото широко разнообразие. Има 57 държави по света с предимно мюсюлманско население или значително малцинство мюсюлмани – арабите съставляват около 20% от глобалното мюсюлманско население. - Вярата и семейството са ценностите в центъра на мюсюлманския живот, мюсюлманите ги смятат за най-скъпоценното качество на тяхното общество. - Мюсюлманите, както християните и евреите, вярват в бога на Авраам и признават библейските пророци като Авраам, Мойсей и Иисус. - Джихадът има много значения. Той е „борба за бога”, която включва борба както с душата, така и с меча. Етиката на ислямската война забранява нападането на цивилни. Неразбирането на шериата на Запад По-голямата част от мюсюлманите вярват, че жените имат право да гласуват и да ходят на работа в ръководни позиции. Шериатът бе приравнен с убиване с камъни на прелюбодейците, рязане на крайници на крадците, затвор или смърт за бохохулство и вероотстъпничество, ограничения на правата на жените и малцинствата. Различните разбирания на шериата изплуваха в Ирак, когато шиитски лидери, като например старшия шиитски духовник Айатола Али ал Систани, призоваха към ислямска демокрация, включвайки шериата като основа на закона в новата конституция на Ирак. Иракският християнски член на иракския комитет за създаване на конституцията Йонадам Канна каза през лятото на 2005, че последиците от превръщането на шериата в един от основните източници на законодателството биха били бедствени. „За жените това би било ужас.” Въпреки това повече от 1000 иракчанки се обединяват в подкрапа на шериата в южния град Басра през август 2005 в отговор на друго обединение, противопоставящо се на шериата в Багдад седмица по-рано. Заемайки позиция в дебата през 2004 г. относно ролята на шериата в новата конституция на Ирак, тогавашният глава на окупационната администрация Л. Пол Бремер каза за временната конституция: „Нашата позиция е ясна. Не може да стане закон, преди да го подпиша.” Доналд Ръмсфелд, тогава секретар на отбраната, предупреди през 2003 г., че САЩ няма да допуснат Ирак да се превърне в теокрация както Иран, бъркайки идеята за включване на шериата в новата конституция на Ирак със създаване на теокрация, т.е. с управление от духовенството. Въпреки че в много среди шериатът бе превърнат във високопарна дума за религиозно управление, отговорите в запитване на “Галъп” сочат, че „да желаеш шериат” не означава автоматично желание за теокрация. Значителни мнозинства в много страни казват, че религиозните водачи не би трябвало да имат ръководна роля в приемането на нова конституция на държавата, писането на законите, приемане на нови закони, определянето на външната политика и международните отношения или да решават как да се обличат жените на обществени места или какво да дават по телевизията и да публикуват във вестниците. Другите, които са предпочели ръководната роля на шериата, са склонни да постават условие, че религиозните лидери би трябвало да имат съветническа длъжност при държавните чиновници. На Запад шериатът често извиква образа на рестриктивно общество, в което жените са потиснати и нямат основните човешки права. Наистина жените са страдали от наредби за шериат, наложени от правителството в мюсюлмански държави като Пакистан, Судан, талибански Афганистан, Саудитска Арабия и Иран. Независимо от това тези, които искат шериат, често казват, че такива наредби са неислямски интерпретации. Данните от запитването на “Галъп” ни показват, че повечето запитани искат жените да имат лична свобода и равни права. По-голямата част от запитаните в повечето държави, участвали в изследването, вярват, че жените трябва да имат: - същите законни права като мъжете (85% в Иран; 90% в Индонезия, Бангладеш, Турция и Ливан; 77% в Пакистан и 61% в Саудитска Арабия). Изненадващо, Египет (57%) и Йордания (57%), които като цяло са смятани за по-либерални, изостават след Иран, Индонезия и други страни; - право на глас: 80% в Индонезия, 89% в Иран, 67% в Пакистан; 90% в Бангладеш, 93% в Турция, 56% в Саудитска Арабия и 76% в Йордания казват, че жените трябва да могат да гласуват без влияние и намеса на членове на семейството; - право да работят всякаква работа извън дома, за която са квалифицирани. Малайзия, Мавритания и Ливан имат най-висок процент (90%); Египет (85%), Турция (86%) и Мароко (82%) се намират в интервала на 80 процента, следвани от Иран (79%), Бангладеш (75%), Саудитска Арабия (69%), Пакистан (62%) и Йордания (61%); - право да са на ръководни позиции, вкл. и на ниво министър. Докато повечето от запитаните подкрепят това твърдение, Саудитска Арабия (40%) и Египет (50%) са изключение. Докато шериатът се изобразява като безкомпромисна и потисническа законова система, мюсюлманските жени са склонни да гледат на него с повече нюанси, смятат го за съвместим с техните стремежи за разширяване на правата. Например Джинан ал Убайди, една от деветдесетте жени, участващи в Народното събрание на Ирак в началото на 2005 г., каза за Christian Science Monitor, че подкрепя изпълняването на шериата. Независимо от това като член на събранието тя ще се бори за правата на жените да имат равно заплащане, помощи при майчинство и намаляване на работното време на бременни жени. Тя каза, че също би окуражила жените да носят хиджаб и да се съсредоточат над укрепване на семействата си. За Убайди да се дават права на жените е съвместимо с ислямските ценности. Повечето мюсюлмани искат съчетание на източници в закона И двата пола в мюсюлманския свят подкрепят идеята за вкарване на някои неща от шериата. Големи мнозинства в почти всички запитани нации (95% Буркина Фасо, 94% Египет, 93% Иран, 90% Индонезия) казват, че ако създават конституция на нова държава, биха гарантирали свобода на словото, определена като „право на всички граждани да изразяват мнението си по политическите, социалните и икономическите въпроси на деня”. Въпреки това, докато признават и се възхищават на много аспекти от западната демокрация, запитаните не одобряват пълното възприемане на западните модели. Много изглежда искат техен собствен демократичен модел, който включва шериата – а не демокрация, която е лесно зависима от западните ценности. Всъщност много малко от запитаните свързват „приемане на западните ценности” с мюсюлманския политически и икономически прогрес. Злоупотребите с понятието шериат не са довели до отхвърлянето му като цяло. Според данните хората от държави със значителен брой мюсюлманско население наблягат върху нов модел за управление – демократичен и обхващащ религиозни ценности. Наблягането на това помага да се обясни защо мнозинствата в повечето държави, с изключение на съвсем малко народи, искат шериата като поне „един от” източниците за законодателство. Само в няколко държави мнозинството твърди, че шериатът не трябва да има роля в обществото. В повечето държави по-малката част от населението искат шериата за „единствения източник” на законодателство. В Йордания, Египет, Пакистан, Афганистан и Бангладеш повечето искат шериата за „единствения източник” на законодателство. Най-изненадваща е липсата в повечето държави на особени различия между мъже и жени в подкрепата им на шериата за единствен източник на законодателство. Например в Йордания 54% от мъжете и 55% от жените искат шериата за единствен източник на законодателството. В Египет процентите са 70% мъже и 62% жени; в Иран 12% мъже и 14% жени и Индонезия - 14% мъже и 14% жени. В интерес на истината не се налага да гледаме далеч от дома, за да открием значителен брой хора, които искат религията да бъде източник на законодателство. В САЩ запитване на “Галъп” през 2006 г. посочва, че много от американците искат Библията за източник на законодателство. Четиридесет процента от американците казват, че Библията трябва да бъде един от източниците, а 9% вярват, че тя трябва да бъде единственият източник на законодателство. Още по-изненадващо е, че 42% от американците искат духовните водачи да имат централна роля в изготвянето на конституцията, докато 55% искат те да не участват изобщо. Тези цифри са почти идентични с тези на Иран. Погрешното разбиране на религията Атаките на 11 септември удвоиха страха от вярата в САЩ. Провалите на правителствата, ограбването на исляма от управляващи и терористи, също и убийствата, самоубийствените атентати, малтретирането на жени и малцинства нанесоха удар на мюсюлманските общества и образа на исляма на Запад. Запитване на Washington Post и ABC News през 2006 г. откри, че близо половина от американците – 46% - имат отрицателно мнение за исляма. Това е със седем процента по-високо, отколкото наблюдаваното няколко месеца след 11 септември 2001. Според проучването делът на американците, които вярват, че ислямът помага да се подклажда насилие срещу немюсюлмани, се е увеличил повече от два пъти от атаките на 11.09 насам, от 14% през януари 2002 до 33%. Подобно на това проучване на Pew Research Centre откри, че около една трета от американците (36%) казват, че от всички религии ислямът е тази, която е най-склонна да насърчава насилие сред последователите си. За разлика от това повечето от хората в мюсюлманския свят гледат на исляма с други очи – като умерена, миролюбива религия, заемаща централна роля за възприемането на самите себе си и за техния успех. Както стана вече дума, голям брой мюсюлмани продължават да идентифицират религията като основен белег на тяхната идентичност, източник на посока и сила, важна за техния прогрес. С изключение на Казахстан, мнозинството от запитаните от “Галъп” държави със съществена част мюсюлманско население (98% Египет, 96% Индонезия, 86% Турция) казват, че религията е важна част от ежедневието им. Това е сравнимо с 68% от запитаните в САЩ и 28% от запитаните във Великобритания за кого религията е важна част от ежедневието. И все пак демокрацията е сред най-често срещаните отговори. Тя е смятана за ключ към по-справедливо общество и прогрес. Значителен брой от помолените да обяснят важните аспекти от живота си се позовават на това да имат богат религиозен и духовен живот и демократично избрано правителство, смятайки това за много важно. Чия демокрация е това все пак? Много мюсюлмани са скептични относно намеренията на Америка да съдейства за демократични политически системи по света. Ако демокрацията е желаната цел за много мюсюлмани и за външната политика на САЩ, вярват ли мюсюлманите, че САЩ играят само една роля? За да отговорим на този въпрос, трябва да погледнем трезво на нещата. Има няколко предизвикателства в плана за спечелване на душите и сърцата на мюсюлманите; обратната връзка от многочислените въпроси на запитванията на “Галъп” отразява критика и скептицизъм относно действията и външната политика на САЩ. Въпреки широко разпространеното желание за демокрация, която много мюсюлмани смятат за необходима за прогреса им, с изключение на 10 от запитаните държави, мнозинството не са съгласни с твърдението, че „САЩ са сериозни в намеренията си да съдействат за установяването на демократични системи за управленние на региона”. Отношението на мюсюлманите към САЩ бе повлияно от това, което се смята за американски – и до голяма степен за европейски – „двоен стандарт” за подпомагане на демокрацията: дългата песен за подкрепяне на авторитарни режими и провала в подпомагане на демокрацията в мюсюлманския свят, както и в други райони и държави след краха на Съветския съюз. В едно важно политическо обръщение през 2002 г. посланик Ричард Хаас, бивш старши служител в администрацията на Джордж Буш, отбеляза, че преди инвазията в Ирак администрациите и на Демократичната, и на Републиканската партия упражняват „демократична изключителност” в мюсюлманския свят, подчинявайки демокрацията на някои други национални интереси като достъп до нефт, включително и в Съветския съюз, и намесване в арабско-израелския конфликт. Напоследък мюсюлманският скептицизъм към помощта на САЩ за демокрацията се е повишил заради няколко причини: „създаването на демокрация” като логична причина за нахлуването в Ирак, макар че оръжия за масово разрушение в тази държава не бяха открити; представата, която САЩ налагат за „приемлива” американска версия на демокрацията в Ирак със собствен специално избран „Джордж Вашингтон” Ахмад Шалаби; нарушаването на човешките права от “Гуантанамо” до “Абу Гариб”. Отказът на Америка и Европа да признаят демократично избраното правителство на “Хамас” в Палестина допълнително подхранва впечатлението за „двоен стандарт”. „Всички те (американските чиновници) са за демокрацията, докато им харесват резултатите”, каза за The Financial Times Кенет Рот, шеф на комисията за човешките права (Human Rights Watch). Рот вярва, че американската мисия за подпомагане на демокрацията е равнозначна на „смяна на режима” и е изгубила правдоподобност в мюсюлманския свят. „Нейният натиск за демокрация приключи”, казва той. В The Washington Post Саламех Немат, йордански анализатор и бивш шеф на бюрото във Вашингтон на арабския вестник „Ал Хаят” (Al Hayat), отговори на песимизма на Рот: „Това е история за успеха на “Ал Кайда”, история за успеха на авторитарните арабски режими, които накараха демокрацията да изглежда отвратително в очите на техните народи. Те могат да кажат на народа си: „Вижте демокрацията, която американците искат да ви донесат. Демокрацията е беда. Забравете също какво ви обещават американците. Обещават ви смърт.”

Сблъсък на цивилизациите?

Сблъсък на цивилизациите?

Корективът на Юрген Тоденхьофер

В края на март тази година в САЩ и в арабските страни излезе от печат книгата „Защо убиваш? Неразтворената история на иракската съпротива”. Авторът й

– Юрген Тоденхьофер, представи в САЩ книгата, като се срещна с представители на различни обществени кръгове, посети университети, отговори на много въпроси.

Интересуващата се публика беше подготвена за излизането на тази книга. През миналата година „Ню Йорк таймс” публикува статия от Юрген Тоденхьофер, основана на книгата, озаглавена „Защо убиваш, Заид?”. Авторът даде безплатен онлайн достъп до откъси от книгата си на различни езици - немски, английски, арабски и персийски.

Първи тезис. Западът е много по-жесток от мюсюлманския свят. Убити са милиони цивилни араби, откакто започна колонизацията.

Големият френски историк и политик Алексис дьо Токвил е страстен защитник на свободата на личността. За него тя винаги има приоритет пред равенството. Неравенството, пише той, идва „направо от Бог”. Така че не е чудно, че като повечето свои съвременници този просветен мъж не цени високо расовото равенство. В основното си произведение „Демокрацията в Америка”, публикувано през 1835, Токвил прави бележка, характеризираща епохата: „Ако съдехме по това, което се случва по света, почти бихме казали, че за другите раси на човечеството европеецът е това, което е човекът за нисшите животни - той ги подчинявана потребностите си, а когато не може да ги подчини, ги унищожава.” За либералния мислител не е имало „следователно смисъл да се отнасяме с мюсюлманските поданици сякаш са ни равни”.

За последните 200 години Западът се отнася точно по този начин към мюсюлманския свят. През колониалния период арабските семейства са преследвани като „хиени, чакали и крастави лисици”. Стратегията на колониалните управници от XIX век, възприета, за да пречупи съпротивата срещу „тяхната цивилизационна мисия”, е „да руши, лови и тероризира” (Оливие льо Кургранмезон). В Алжир цели племена, които търсели убежище в пещерите, са „дезинфекцирани” („прогонени с пушек”). Френският полковник Люсиен-Франсоа дьо Монтаняк написал в писмо от Алжир през 1842 г.: „Убиваме, душим. Виковете на отчаяните и умиращите се смесват с шума на мучащия и блеещ жив добитък. Питате ме какво правя с жените. Ами, някои задържаме като заложници, други заменяме за коне, трети се продават на търг като говеда... За да прогоня мислите, които понякога ме

обземат, поръчвам да бъдат отсечени няколко глави, не глави на артишок, а глави на хора.”

Луи дьо Бодикур, френски писател и заселник в Алжир, описва едно от многото кланета: „Един войник отряза гърдите на жена с един замах, друг хвана едно дете за краката и разби черепа му в стената.” Виктор Юго разказва, че войниците си подхвърляли деца един на друг, за да ги хванат с върха на щиковетси. Те искат по 100 су за ухо, консервирано в солена вода.

Наградата за отрязана глава е по-голяма. Телата на арабите понякога са превръщани в животински дървени въглища.

Наполеон III все пак видял действащата Божия ръка:

„Франция е любовницата на Алжир, защото това е искал Бог.” Алжирците го възприемат по различен начин. Те трябвало да платят много висока цена за свободата си. Във войната за независимост от 1954 г. до 1962 г. са унищожени 8 хил. алжирски села с напалмови бомби от Френските въздушни сили. Алжирският фронт за национално освобождение (ФНО) също извърши ужасяващи актове на насилие, както правилно посочва Алберт Камю. Но по отношение на броя жертви тези два акта не могат да бъдат сравнявани с жестоките действия, предприети от колониалистите. По време на 130-годишната си цивилизационна мисия те са убили много над два милиона алжирци според алжирски източници. Френските изчисления показват, че са убити над един милион алжирци и 100 хил. французи. На иракчаните, колонизирани от Англия, не им е провървяло много повече. Когато въстанали срещу британското потисничество през 1920 г., Уинстън Чърчил ги обвинил в „неблагодарност” и използвал химически оръжия срещу тях „с отличен поучителен ефект”, както отбелязва той. „Бомбаджията Харис”, духовният баща на „назидателното бомбардиране”, гордо докладва след бомбено нападение: „Сега арабите и кюрдите знаят какво означава истинско бомбардиране. За 45 минути цяло село може да бъде заличено.” В Ирак бомбените нападения са считани за ефикасен метод за събиране на данъци. Офицерът от Кралските въздушни сили Лайнъл Чарлтън напуснал армията през 1924 г., след като посетил една болница и видял множеството жертви на такова нападение. Той нямало как да знае, че неговата страна ще бомбардира отново Ирак 80 години по-късно.

В Либия италианските колонизатори пускали фосген и иприт върху бунтовниците и гражданите. Племенните вождове били качвани на самолети и хвърляни от главозамайващи височини. Повече от 100 хил. цивилни били депортирани в лагери в пустинята, а половината са зверски убити. Либийските момичета са държани като сексробини за колониалните войски. По време на въстанията на Кабил в Мароко испанците също използват химически оръжия с ужасни последици.

Моделът на отношение към арабите съвпада със стратегията за унищожаване на коренното население на Америка. Безумните идеи за расово и културно превъзходство, преобладаващи по онова време, не знаят граници. Гюстав льо Бон, основател на масовата психология и противник на „суеверието за равенство”, разделя човечеството на четири класи: местните австралийски и американски народи той определя като „примитивни раси”, “негрите” като „нисши”, арабите и китайците като „междинни” и индоевропейците като „висша раса”.

Точно така и от Втората световна война насам Западът често се отнася с арабите като с нисши човешки същества на „едно ниво с висшите маймуни” (Жан-Пол Сартр). Това е вярно за войните срещу колониалната власт, за интервенциите за осигуряване на суровини, за палестинския въпрос и за санкциите срещу Ирак, които са прокарани от САЩ и Англия. Според УНИЦЕФ тези наказателни мерки, които Ватиканът нарече „извратени”, са причинили смъртта на над един милион и половина цивилни, включително и на половин милион деца. Сегашната иракска война също разкрива смайващото презрение към мюсюлманския свят. Хиляди цивилни са убити, когато силите, ръководени от САЩ, нахлуват. Безброй са осакатени от бомби, включително от такива, съдържащи уран. Проучване, проведено от независими американски и иракски лекари и публикувано в медицинското списание „Дъ ланцет” (The Lancet), изчислява, че повече от 600 хил. иракчани са загинали от насилствена смърт до юни 2006 г. като резултат от войната и хаоса, предизвикан от окупационните сили. Проучването сочи, че 31% са убити от водените от САЩ коалиционни сили, а 24% са загинали при междуетнически размирици и самоубийствени атентати. Отговорността не може да бъде поета в 45% от случаите на насилствена смърт. Според „Дъ ланцет” големият брой на жертви на огнестрелно оръжие подсказва „прякото участие на САЩ”. Проучване на независимия британски институт за изследвания ORB от есента на 2007 г. сочи, че над един милион иракчани са убити и приблизително същият брой са ранени. Според него почти всяко второ домакинство в Багдад е загубило член на семейството. По мнение на “Наблюдатели за човешки права” Саддам Хюсеин е отговорен за смъртта на 290 хил. Иракски граждани по време на 23-годишното си управление. От есента на 2007 г. броят на случаите на насилствена смърт е спаднал в Ирак. Но според скромните изчисления на експертите повече от 6 хиляди иракски граждани все още умират месечно в хаоса на войната. Това е два пъти повече от загиналите на 11 септември 2001 г. в Световния търговски център. Народът на Ирак сега е далеч по-зле, отколкото при управлението на Саддам Хюсеин (по мнението на Кофи Анан). Едва ли са много иракчаните, които биха казали: „Страхотно, страната ни е разрушена, над един милион са убити, четири милиона и половина са превърнати в бежанци, детската смъртност е сред най-високите в целия свят; електричеството, водата и медикаментите са оскъдни; безработицата и инфлацията са нараснали над 50%, човек почти не може да излезе на улицата, в Багдад хората живеят в отделени със стени гета, тъй като „добрите огради означават добри съседи”, както казва генерал Дейвид Петреус. Но си е струвало, Саддам си отиде.” През последните 200 години никоя мюсюлманска държава нито веднъж не е атакувала Запада. Европейските суперсили и САЩ винаги са били агресори, а не атакувани. От началото на колониалната епоха милиони арабски цивилни граждани са били убити. Западът е недвусмислено на върха на лигата, когато става въпрос за убиване, в съотношение на повече от десет към едно.

Настоящият дебат за мнимата склонност на мюсюлманския свят към насилие е подигравка с историческите факти.

Западът беше и е много по-жесток от мюсюлманския свят.

Проблемът на нашата епоха не е насилието на мюсюлманите, а насилието на някои западни страни. За да разбере мюсюлманския екстремизъм, човек трябва да се опита да види света поне за момент от гледната точка на мюсюлманите. Нашият хоризонт не е краят на света. Младият мюсюлманин, който следи новините по телевизията, вижда как ден след ден мюсюлманските жени, деца и мъже са убивани от западни оръжия, западни съюзници, западни войници в Ирак, Афганистан, Палестина, Ливан, Сомалия и другаде.

Цинично е от страна на западните мислители да сбръчкат чела и да размишляват върху упадъка и краха на арабската цивилизация, която някога е била „военно, икономически и културно далеч по-развита” (Ханс Магнус Енценсбергер). Западът е изиграл основна роля, за да се случи това. Той е плячкосал и разграбил колониите и после се е оттеглил. През 1830 г., когато започва колонизацията на Алжир, тази страна е с процент на грамотност от 40%, по-висок от този на Франция или Англия. През 1962 г., когато френските окупационни сили се изтеглили, той е бил под 20%.

Колониализмът е откраднал от арабския свят повече от един век развитие. Седемнадесет години след завладяването на Алжир от французите, Токвил отбелязва с примирение: „Светлините бяха угасени... Направихме мюсюлманското общество много по-нещастно, не-организирано, невежо и варварско.”



Втори тезис. Изправени пред военното по дстрекателство на Запада, наистина не е изненадващо, че подкрепата за мюсюлманските екстремисти продължава да нараства.

Западният колониализъм е вилнял в почти всички части на света. Но в богатите на петрол близкоизточни страни той никога не е преставал да прави това. Това отделя този регион от другите райони в света и го прави разсадник за тероризъм. Тероризмът не е мюсюлмански

проблем, а глобален. Той винаги е съществувал и е използван от всякакви движения. Успоредно с арабските терористи, които убивали еврейски заселници, има и „ционистки терористични организации” като “Иргун”, водена от Менахем Бегин, и “Борците за свободата на Израел”, водена от Ицхак Шамир, които описват себе си като терористи. Те се борели с терористични тактики – и срещу цивилни - срещу англичани и араби за свободен Израел.

В настоящия дебат относно тероризма често се казва: „Не всички мюсюлмани са терористи, но всички терористи са мюсюлмани.” Това просто е погрешно. До 11 септември 2001 г. тамилските тигри в Шри Ланка безспорно бяха считани като най-смъртоносната терористична организация в света. Те убиха хиляди невинни цивилни. Превърнаха в професия и усъвършенстваха самоубийствения тероризъм и другите по света им подражаваха до най-малката подробност, особено в Близкия изток. Продължават да взривяват и убиват всеки ден. Те сахиндуисти, не мюсюлмани. И не убиват западняци. Ето защо техните атаки не се отразяват подробно.

От 48 организации, определени като терористични от Европейския съюз през 2006 г., 36 нямат нищо общо с исляма. Тези „антиимпериалистически”, “антикапиталистически”, „антииндийски” или „антицейлонски” терористични групи са отговорни за смъртта на безброй цивилни в Латинска Америка, Азия и Африка на юг от Сахара. На Запад те не фигурират в общественото съзнание. Защото не убиват хора от нашата културна сфера. След официалния край на колониалното управление колониалните власти често са били замествани от финансово и военно зависими марионетни режими, пионки в геополитическата игра на западните суперсили. Който не им съдействал, бил уведомяван, че един народ има право на самоопределение само при условие, че не накърнява западните интереси. Свобода никога не е означавала свобода от нас. Някой би нарекъл това „законът Мосадек” в памет на иранския министър-председател Мухаммад Мосадек, който е демократично избран през 1951 г. и свален две години по-късно от ЦРУ и англичаните. Който не действа в съответствие с този закон е отстраняван с преврат или подлаган на обща медийна кампания и набеждаван за „пакостник”. Използването на медиите за създаването на „злодеи” е специалитет на западната външна политика. Както показва примерът с Кадафи, титлата „пакостник” може да бъде отнета във всеки момент. Дори Саддам Хюсеин, партньор, който беше преименуван на „пакостник”, все още би могъл да прави каквото поиска, ако беше останал партньор на САЩ. Клането в Дуджаил, в което загинаха 148 души и заради което той беше екзекутиран, се случи преди 26 години през 1982 г. По това време Саддам е най-важният играч за САЩ в Близкия изток и с помощта на Запада води война срещу Иран на Хомейни. Доналд Ръмсфелд го посети през 1983 г. като специален пратеник на американския президент, въпреки че е подробно информиран за Дуджаил. Саддам все пак беше наш другар по оръжие, антиисля- мист, от Германия са му доставяли компоненти за химически оръжия, от Франция военни реактивни самолети, а от САЩ сателитни данни за

иранските позиции. В Близкия изток Западът никога не е демонстрирал интерес към човешките права или демокрацията, той се бореше и се бори за нефт. Циничното дехуманизиране в името на човешките права, което кървавите образи от Ирак, Афганистан и другите мюсюлмански страни документират ежедневно, оставя дълбок и болезнен белег върху културната памет на мюсюлманите. Самюел Хънтингтън е прав поне в едно отношение: „Западът спечели света не с превъзходството на идеите си или ценностите на религията, а по-скоро с превъзходството си в прилагането на организирано насилие. Западняците често забравят този факт, но незападняците – никога.” Как може мюсюлманският свят да вярва в нашите ценности за човешко достойнство, върховенство на закона и демокрацията, ако всичко, което вижда, е начинът, по който ние ги потискаме, унижаваме и експлоатираме? Наистина ли е изненадващо, че екстремистите печелят все повече подкрепа? Или че някои хора най-накрая отвръщат, когато техните семейства отново и отново са тласкани от нашата машина за унищожение? Никой не се ражда терорист. Въпреки всичко това любезността и гостоприемството, които все още се оказват на запад-ните туристи в ориенталските страни, са поразителни. Човек може да посети религиозните места без проблем, не само в светска Сирия, но и в теократичен Иран - църкви, синагоги и джамии. Повечето мюсюлмани чувстват повече уважение към юдаизма и християнството, отколкото ние. Въпреки че отхвърлят американската външна политика, те се възхищават на Запада в много отношения. Младите мюсюлмани обичат да носят (немаркови) западни маратонки, дънки и тениски. Докато поддържат вярата си, те биха искали да са като нас в много отношения - свободни, модерни и демократични посвоему. Биха искали да харесват Америка, някога големият фар на надежда за потисканите хора от целия свят, ако не беше нейната пропита с кръв външна политика.

Мюсюлманският свят е далечен вик от образа, обрисуван в западните медии. Западните телевизионни компании показват изфабрикуван, изкривен образ на тълпите, бушуващи срещу Запада. През септември 2001 г., след нападението на Световния търговски център, много телевизионни станции показаха как палестинските деца се радват. Но кадрите бяха нагласени. Според журналистите от израелския вестник „Хаарец” на децата са били раздадени бонбони, така че да се радват пред камерите. „Спонтанните” антизападни демонстрации в арабския свят обикновено се провеждат само когато са внимателно организирани и режисирани с помощта на западните телевизионни компании. Щом камерите са свалени, на „телевизионните демонстранти” се дава малък бакшиш и те са откарвани в домове те си от същите камиони, които са ги докарали.

За разлика от Запада ксенофобията е непозната в мюсюлманския свят. Може би сме много по-напреднали икономически и технологично от тези страни, но не и по отношение на човечността. Когато стане дума за учтивост и любов към съседа и чувството за семейство и гостоприемство, можем да научим много от мюсюлманите. Тази сърдечност, както е в случая с Ирак, може да се превърне в необуздан гняв, когато Западът презрително стъпче правата на мюсюлманите. Жан-Пол Сартр описва това самоунищожително отчаяние по време на алжирската освободителна война през 1961 г.:

„Ако този потискан гняв не намери отдушник, той се превръща във вакуум и унищожава самите потискани същества. За да се освободят, те дори се колят едни други. Различните племена се бият помежду си, тъй като не могат да се изправят срещу реалния враг. Можете да разчитате на колониалната политика, за да подклаждате съперничеството... пороят на насилието помита всички бариери... Това е ефектът на бумеранга, третата фаза на насилието, която се връща върху нас, поразява ни и както преди ние не можем да осъзнаем, че това е нашето собствено насилие.”

„Коалицията на желаещите” е взела от иракчаните всичко, което би им дало възможността да бъдат толкова „благородни, услужливи и добри”, колкото ние бихме искали да се възприемаме. Тя разруши всички техни държавни структури, стъпка достойнството и гордостта им. Тя системно подтикваше иракчаните да се обръщат едни срещу други. Толкова е лицемерно от страна на Запада тогава да бъде „изненадан”, че тази стратегия наистина работи и че отчаянието на иракчаните понякога се превръща в самоунищожение. Абсурдно е да се твърди, че „подобно нещо никога не би се случило тук” - твърдение, често изричано с оттенък на расистко възмущение. Само си спомнете как спирането на тока в Ню Йорк през 1977 г. И ураганът в Ню Орлиънс през 2005 г. бяха достатъчни да предизвикат масови кражби, убийства и хулиганства. Homo homini lupus est - „Човек за човека е вълк” (Томас Хобс). Това е вярно не само за мюсюлманите, но и за евреите и християните.

Етническото прочистване в Палестина

Етническото прочистване на Палестина

Етническото прочистване, според мнението на Израелският професор Илан Папе, е добре дефинирана политика на специфична група лица методично да елиминират друга група от определена територия на базата на религиозни, етнически или национални причини. Подобна политика включва насилие и много често е свързана с военни операции. Цели се да бъде осъществена с всички възможни средства, от дискриминация до изтребление, и води след себе си нарушения на човешките права и международното хуманитарно законодателство. Повечето методи на етническо прочистване са груби нарушения на Женевските конвенции от 1949 г. и Допълнителните протоколи от 1977 г.

Дражен Петрович. “Етническо прочистване – опит за методология”, Европейски журнал по международно право ( Drazen Petrovic,“Ethnic Cleansing – An Attempt at Methodology”, Europеan Journal of International Law), 5/3 (1994), стр. 342-60.

Дефиниции за етническо прочистване

Днес терминът “етническо прочистване” е добре формулирано понятие. От абстракция, асоциирана почти изцяло със събитията в бивша Югославия, “етническо прочистване” започна да се дефинира като престъпление срещу човечеството, наказуемо от международното право. Особеният начин, по който някои от сръбските генерали и политици използваха термина “етническо прочистване”, напомни на учените, че са го чували и преди. Терминът е използван през Втората световна война от нацистите и техните съюзници, като хърватските милиции в Югославия. Корените на колективното изселване са, разбира се, много по-стари: чуждестранни агресори са използвали термина (или негови еквиваленти) и редовно са си служили с концепцията срещу местни населения от библейски времена до разцвета на колониализма.
Енциклопедия “Хътчинсън” дефинира етническото прочистване като насилствено изгонване, за да се хомогенизира етнически смесено население на определен район или територия. Целта на експулсирането е да се предизвика изселването на колкото е възможно повече жители, с всички средства, които са на разположение на агресорите, включително не-насилствени, както се случва с мюсюлманите в Хърватия, изгонени след Дейтънското споразумение от ноември 1995 г.

Тази дефиниция е възприета и от Държавния департамент на САЩ. Неговите експерти добавят, че част от същността на етническото прочистване е изкореняването с всички налични средства на историята на района. Най-популярният метод е обезлюдяване в рамките на “атмосфера, узаконяваща актовете на наказание и отмъщение”. Крайният резултат от подобни актове е създаването на бежански проблем. Държавният департамент на САЩ по-специално разглежда какво се случва през май 1999 г. в гр. Печ, западно Косово. Гр. Печ е бил обезлюден в рамките на двадесет и четири часа, резултат, който е можел да бъде постигнат единствено посредством предварително планиране, последвано от системна екзекуция. Имало е и спорадични кланета, целящи да ускорят операцията. Случилото се в гр. Печ през 1999 г. се е случило почти по същия начин в стотици палестински села през 1948 г.

1. Що се отнася до ООН и тя си служи с подобни дефиниции. Организацията обсъжда сериозно концепцията през 1993 г. Съветът на ООН за човешките права (UN's Council for Human Rights, UNCHR) свързва желанието на държава или режим да наложи етническо управление над смесена територия – подобно на създаването на Велика Сърбия – с употребата на актове като експулсиране и други насилствени средства. Докладът, публикуван от Съвета на ООН за човешките права определя актовете на етническо прочистване като актове на “разделяне на мъже от жени, арестуване на мъже, взривяване на домове” и впоследствие ново заселване на останалите къщи с друга етническа група. На определени места в Косово, отбелязва докладът, мюсюлмански бойци са оказвали съпротива: където съпротивата е била крайно упорита, експулсирането е било съпътствано от масови кланета.

2. Планът “Далет” на Израел от 1948 г. съдържа репертоар от методи за прочистване, които един по един съвпадат със средствата, описани от ООН в нейната дефиниция за етническо прочистване, а така също и предпоставките за кланетата, които са съпътствали масовото експулсиране.
Подобни обяснения за етническо прочистване са също прилагани в научния и академичния свят. Дражан Петрович е публикувал едно от най-подробните изследвания върху дефиниции на етническо прочистване. Той свързва етническото прочистване с национализъм, изграждането на нови национални държави и национална борба. От тази перспектива той излага близката връзка между политиците и армията в извършването на престъплението и коментира мястото на кланетата в него. Това означава, че политическото ръководство делегира осъществяването на етническото прочистване на военно ниво без непременно да обезпечава някакви методични планове или да осигурява категорични инструкции, но без колебание относно целта.

3. Така, в определен момент – и това отново отразява точно какво се е случило в Палестина – политическото ръководство спира да играе активна роля, когато механизмът на експулсиране се задейства и започва да се движи като огромен булдозер, тласкан от собствената си инерция, и може да се спре единствено след като е изпълнил задачата си. Хората, които завлича под себе си и убива, нямат нищо общо с политиците, които са го привели в действие. Петрович и други привличат вниманието ни към разликата между кланетата, които са част от геноцид, където те са предварително обмислени, и “непланираните” кланета, които са пряк резултат от ненавистта и мъстта, натрупани на фона на обща директива от по-високо, за да се проведе етническо прочистване.
По този начин енциклопедичната дефиниция, изложена по-горе, изглежда съответства на по-научния опит за концептуализация на престъплението етническо прочистване. И в двата случая етническо прочистване е усилие да се представи една етнически смесена страна като хомогенна, посредством изгонването на определена група хора и превръщането им в бежанци, докато се разрушават домовете, от които са изпъдени. Естествено, може и да съществува грандиозен план, но повечето от войските, ангажирани в етническо прочистване, не се нуждаят от директни заповеди: те предварително знаят какво се очаква от тях. Кланетата съпровождат операциите, но там, където се случат, те не са част от план за геноцид: те са ключова тактика за предизвикване на ескалация на борбата на населението, набелязано за експулсиране. Впоследствие изгонените биват изтрити от официалната и народна история на държавата и биват отстранени от колективната й памет. От етапа на планирането до крайното изпълнение, както е станало в Палестина през 1948 г., се оформя, според тези научни дефиниции, добре очертан случай на етническо прочистване.

Популярни дефиниции

Електронната енциклопедия Уикипедия е достъпен резервоар на знание и информация. Всеки може да влезе и да допълни или промени съществуващите дефиниции, поради това тя отразява – не толкова емпирично, колкото интуитивно – широкото обществено схващане за определена идея или концепция. Подобно на научните и енциклопедичните дефиниции, споменати по-горе, Уикипедия характеризира етническото прочистване като масово експулсиране, а също и като престъпление. Цитирам:

В най-широк смисъл, под етническо прочистване се разбира принудителното експулсиране на “нежелано” население от определена територия в резултат на религиозна или етническа дискриминация, политически, стратегически или идеологически съображения, или комбинацията от тях.

4. В статията се описват различни случаи на етническо прочистване през XX в., като се започва с експулсирането на българи от Турция през 1913 г. и се стига до израелското изтегляне на еврейски заселници от Газа през 2005 г. Списъкът може да ни се стори малко странен по начина, по който обединява в една и съща категория нацисткото етническо прочистване и преместването от страна на суверенна държава на собственото й население, след като го провъзгласява за нелегални заселници. Но тази класификация става възможна поради основна причина, която редакторите – в този случай всеки с достъп до сайта – възприемат за своя политика, а това означава да се уверят, че прилагателното “предполагаем” предхожда всеки един от историческите случаи в техния списък.
Уикипедия включва също и палестинската “Накба” (катастрофа) от 1948 г. Но не е ясно дали редакторите третират “Накба” като случай на етническо прочистване, който не оставя място за колебание, както в примерите за нацистка Германия или бивша Югославия, или дали го разглеждат като по-неясен случай, може би подобен на този с еврейските заселници, които Израел премести от Ивицата Газа. Един критерий, който този и други източници по принцип приемат, за да преценят сериозността на твърдението, е дали някой е бил изправен пред международен трибунал. С други думи къде виновниците са били подведени под отговорност, т.е. били са осъдени от международна юридическа система, цялото колебание отпада и престъплението етническо прочистване вече не е “предполагаемо”. Но като помисля, този критерий трябва да засяга и случаи, които е трябвало да бъдат изправени пред подобни трибунали, но това никога не се е случило. Това е, разбира се, в по-широк смисъл, а и някои ясно очертани престъпления срещу човечеството изискват дълга борба преди света да ги приеме като исторически факти. Арменците са научили това, в резултат на геноцида срещу тях: през 1915 г. османското правителство предприема масови избивания на арменския народ. Изчислено е, че до 1918 г. умират един милион души, но нито един човек или група от хора не са били подведени под отговорност.

Етническото прочистване като престъпление

Етническото прочистване се означава като престъпление срещу човечеството в международни договори, като този, който създаде Международния наказателен съд (International Criminal Court, ICC) и независимо дали е “предполагаемо” или напълно различимо, то е предмет на присъда от страна на международното право. В случая с бивша Югославия в Хага беше сформиран специален Международен наказателен трибунал, който да осъди виновниците и престъпниците, подобно на Аруша, Танзания, в случая с Руанда. В други случаи етническото прочистване се е дефинирало като военно престъпление дори когато не е провеждан легален процес, подбуден като такъв (напр. престъпленията, извършени от суданското правителство в Дарфур).
Тази книга е писана с дълбокото убеждение, че етническото прочистване в Палестина трябва да се запечата в паметта и съзнанието ни като престъпление срещу човечеството и че трябва да бъде изключено от списъка на предполагаемите престъпления. Виновниците тук не са неизвестни – те са една много специфична група хора: героите на еврейската война за независимост, чиито имена ще се окажат познати на повечето читатели. Списъкът започва с неоспоримия лидер на ционисткото движение Давид Бен-Гурион, в чийто частен дом са обсъдени и осъществени всички по-раншни и късни глави от историята за етническото прочистване. Той е бил подпомогнат от малка група хора, които в тази книга наричам “Консултацията”, специална клика, подбрана единствено с цел да набележи и скицира изселването на палестинците.

5. В един от редките документи, отразяващ среща на Консултацията, тя е спомената като Консултантска комисия (Consultant Committee) - Haveadah Hamyeazet. В друг документ се появяват единадесетте имена на членовете на комисията, макар да са заличени от цензора (въпреки всичко, както ще стане ясно, аз успях да възстановя всички имена).

6. Този комитет изготвя плановете за етническото прочистване и ръководи изпълнението, докато бива приключена работата по изкореняването на половината от местното население на Палестина. На първо място той е включвал най-висши офицери от бъдещата армия на израелската държава, като легендарните Игаел Ядин и Моше Даян. Към тях се присъединили фигури неизвестни извън Израел, но добре вплетени в местното общество, като Игал Аллон и Ицхак Садех. Тези военни си сътрудничели с това, което в наши дни бихме нарекли “ориенталистите”: експерти в областта на арабския свят като цяло и в частност на палестинците - или защото те самите идвали от арабски страни, или защото били учени в областта на близкоизточните изследвания. По-късно ще се срещнем с някои от тези имена.
И офицерите и експертите са били подпомагани от районни командири, като Моше Калман, който прочистил областта Сафед, и Моше Кармел, който изкоренил по-голямата част от Галилея. Ицхак Рабин е действал и в Лиид, и в Рамла, както и в старата част на гр. Ерусалим. Запомнете имената им, но се опитайте да не мислите за тях само като за израелски герои от войната. Те наистина са участвали в изграждането на държава за евреите и много от действията им разбираемо са почитани от собствения им народ, тъй като са помогнали да бъде предпазен от външни атаки, превели са го през кризи и преди всичко са му предложили сигурно убежище от религиозно преследване в различни части на света. Но в крайна сметка историята ще отсъди как тези постижения ще натежат на везната, когато на отсрещната страна стоят престъпленията, които са извършили срещу местното население на Палестина. Сред другите районни командири са Шимон Авидан, който прочистил юга и за когото много години след това неговият колега Рехавам Зееви, който се е сражавал с него, казва: “Командири като Шимон Авидан, командир на бригада “Гивати”, си разчистваха пътя напред през десетки села и градове”.

7. Негов помощник бил Ицхак Пундак, който през 2004 г. казва пред в. “Аарец”: “ [Пред нас] имаше 200 села и те бяха унищожени. Ние трябваше да се погрижим за тях, защото в противен случай в тях щяха да живеят араби[именно в южната част на Палестина], както имаме в Галилея. Щяхме да имаме още един милион палестинци”.

8. На място е имало и офицери от разузнаването. Далече от това да бъдат просто събирачи на информация за “врага”, те не само играели основна роля в прочистването, но и участвали в някои от най-лошите зверства, съпътстващи масовото изселване на палестинци. На тях била дадена последната дума да решат кои села ще бъдат разрушени и кои от жителите им ще бъдат екзекутирани.

9. В спомените на оцелели палестинци те са били тези, които след като е окупирано село или квартал, са решавали съдбата на обитателите му, което можело да означава затвор или свобода, живот или смърт. През 1948 г. техните операции са били ръководени от Исер Харел, в последствие първата личност оглавила “Мосад” и “Шабак”, израелски тайни служби. Образът му е познат на много израелци. Нисък на ръст, с тромаво телосложение, през 1948г. Харел имал скромното звание полковник, но въпреки това бил най-висшият офицер, който надзиравал всички операции по разпитите, списъците на заподозрените и другите подтискащи особености от живота на палестинците под израелска окупация.
И накрая, струва си да повторим, че от която и страна да бъде погледнато – правната, научната, дори до най-популистката – етническото прочистване днес неоспоримо се определя като престъпление срещу човечеството и тъй като включва военни престъпления със специални международни трибунали, които подвеждат под отговорност тези, които са планирали и извършили актове на етническо прочистване. Без значение от казаното досега трябва да допълня, от дистанцията на времето, че можем да решим да приложим - и то доста честно, за да има шанс мирът в Палестина трябва да приложим – правило, излязло от употреба в този случай, но при едно условие: че политическото решение, нормално възприемано като важно за съгласуване и от САЩ и от ООН, тук също се приложи, а именно безусловното връщане на бежанците по техните домове. САЩ подкрепила подобно решение на ООН за Палестина, това от 11 декември 1948 г.(Резолюция 194), за кратко – много за кратко. До пролетта на 1949 г. американската политика вече очевидно се преориентирала в произраелска посока, превръщайки посредниците от Вашингтон в антипод на честния посредник, тъй като те предимно игнорирали палестинската гледна точка като цяло и по-специално пренебрегвали правото на палестинските бежанци за завръщане.

Реконструиране на етническо прочистване

Ако се придържаме към дефиницията за етническо прочистване, както е дадена по-горе, ние се освобождаваме от нуждата да навлезем дълбоко в изворите на ционизма като идеологическата причина за етническото прочистване. Не че предметът не е важен, но той вече успешно е разглеждан от много палестински и израелски учени като Уалид Халиди, Нур Масалха, Гершон Шафир и Барух Кимерлинг, както и др.

10. Макар че бих желал да се концентрирам върху непосредствената обстановка, предшестваща операциите, ще е от полза за читателите да резюмираме основните доводи на тези учени.
Една добра книга, с която можем да започнем, е книгата на Нур Масалха “Експулсиране на палестинците”.

11. (Nur Masalha, Expulsion of the Palestinians), която ясно показва колко дълбоко в ционистката политическа мисъл е била вкоренена, и все още е, концепцията за преместване. От основателя на ционисткото движение Теодор Херцел до главните ръководители на ционистката инициатива в Палестина, прочистването на територията е било добре обоснован избор. Един от най-либералните мислители на движението Лео Моцкин го формулира през 1917 г.:

Нашето мнение е, че колонизирането на Палестина трябва да протече в две насоки: израелско заселване в Ерец Израел и разселване на арабите от Ерец Израел в райони извън страната. Прехвърлянето на толкова много араби може на пръв поглед да изглежда икономически неприемливо, но въпреки всичко е практично. Не са нужни толкова много средства, за да се пресели палестинско село на нова територия.

12. Фактът, че гонителите са новодошли в страната и че са част от колонизаторски проект, свързва случая в Палестина с колонизаторската история на етническо прочистване в северна и южна Америка, Африка и Австралия, където белите заселници по правило са извършвали подобни престъпления. Този интригуващ аспект от историческия пример, който Израел предлага, е станал обект на няколко съвременни отлични изследвания. Гершон Шафир и Барух Кимерлинг ни информират за връзката между ционизма и колониализма, връзка, която може първоначално да ни наведе по-скоро към експлоатация, отколкото към експулсиране, но веднъж след като идеята за изключително еврейска икономика става централна част от картината, вече не е имало място за арабски работници или селяни.

13. Уалид Халиди и Самих Фарсун свързват централното място на идеологията за преместване по-тясно с края на мандата и питат защо ООН е поверила съдбата на толкова много палестинци на движение, което очевидно е включвало преместване в своята идеология.

14. Няма толкова да се стремя да излагам идеологическите наклонности на онези, които са въвлечени, колкото да разкрия систематичното планиране, с което са превърнали една смесена област в чисто етническо пространство. Това е целта на въвеждащите глави. Ще се върна на идеологическата връзка в края на книгата, когато я разглеждам като единственото адекватно обяснение, с което разполагаме за етническото прочистване от Израел на палестинците, което започва през 1948 г. и по различни начини продължава и до днес.
Втора, и по-неприятна задача ще бъде да реконструирам методите, които Израел използва за провеждане на своя грандиозен план за експулсиране и унищожение, и да проверя как и до каква степен те са били присъединявани към актовете на етническо прочистване. Както изтъкнах по-горе, ако никога не сме чували за събитията в бивша Югославия, а сме наясно единствено със случая в Палестина, ще ни е простено да смятаме, че дефинициите на САЩ и ООН са вдъхновени от “Накба” до най-малките подробности.
Преди да се заровим в историята на етническото прочистване в Палестина и да се опитаме да размишляваме върху значението, което то има и до днес, би трябвало да спрем за момент и да помислим за относителните цифри. Бройката три четвърти милион изселени палестинци изглежда “простичка”, поставена в контекста на преместването на милиони хора в Европа в резултат на Втората световна война, или разселванията, които стават в Африка в началото на XXI в. Но понякога е необходимо да се съпоставят цифрите и да се мисли в проценти, за да се разбере величината на трагедията, която е погълнала населението на една цяла държава. Половината от местното население, живеещо в Палестина, е изтикано от нея, половината от неговите села и градове са разрушени и само много малък брой от това население е успяло да се завърне.
Но зад цифрите е дълбоката бездна между реалност и представяне, което е най-озадачаващото в случая с Палестина. Наистина е трудно да разберем и поради тази причина да обясним защо едно престъпление, което е било извършено в съвременната епоха и в един критичен момент от историята, и което е трябвало да бъде представено от чуждестранни репортери и наблюдатели на ООН, е било толкова напълно игнорирано. И освен това няма спор, че етническото прочистване от 1948 г. е било почти напълно заличено от колективната световна памет и изкоренено от световното съзнание. Представете си, че не чак толкова отдавна, в която и да е държава, с която сте запознат отблизо, половината от цялото население в рамките на една година бъде насилствено пропъдено, половината от селата и градовете му бъдат сринати със земята, а от тях останат само отломки и камъни. Представете си сега вероятността, че по някакъв начин този акт никога не бъде отбелязан в историческите книги и че всички дипломатически усилия да се реши конфликтът, избухнал в тази страна, изцяло ще заобиколят, ако не и игнорират, това катастрофално събитие. Колкото до мен напразно търсих в световната история, такава, каквато я познаваме в последиците от Втората световна война, за случай от подобно естество и за съдба от този вид. Има други, по-ранни случаи, които се разглеждат по подобен начин, като етническото прочистване на не-унгарците в края на XIX в., геноцидът над арменците, и холокостът, извършен от нацистката окупация срещу пътуващия народ (циганите, известни и като синти) през 40-те години на XX в. Надявам се, че за в бъдеще време, Палестина няма повече да бъде включвана в този черен списък.

Необходимата червена омраза. Мразим за да мразим.

Необходимата червена омраза. Мразим за да мразим.

Решителната и фатална промяна у нас стана през времето на моето студентство. Когато моят випуск постъпи в Политехниката през 1947 година, ние бяхме жители на един свят. Когато завършихме образованието си през 1952 година, ние вече бяхме жители на друг свят. Символично или не, през този период от „господа“ ние станахме „другари“. Кандидатстудентските изпити, през които преминахме, все още отразяваха в голяма степен „буржоазното“ чувство за обективност и справедливост, защото в университетите наистина влизаха най-добре подготвените. Само пет години по-късно вече нямаше и помен от обективна конкурсна система. Настъпи царството на „моя човек“, на връзкаджийството, което и до ден днешен си остава главен метод за подбор на хората и главно качество за постигне на всякакъв личен напредък. Тъкмо в тия пет години беше разрушена вековната стена на народните нравствени скрупули и беше захвърлено завинаги понятието „критерии“.

Но още в самото начало всред нас, новите студенти, се появиха невзрачни лица на млади хора, които не само че не бяха държали никакъв конкурс, но някои от тях дори нямаха завършено средно образование. Те бяха вкарани в университета по силата на някакви тайни и невероятни привилегии. И макар че бяха доста далече от науката, която трябваше да изучават, лицата на тези странни колеги започнаха да придобиват особена важност. Не рядко под връхните им дрехи можеше да се види очертанието на пистолет. Първото чувство, с което те се отнесоха към нас, другите студенти, беше това на необяснима ненавист и постоянно подозрение. Особено силна бе тяхната омраза към всеки по-блестящ студент или пък по-оформена личност. Те отсъствуваха много често от лекции и се събираха на дълги тайни заседания, които често траеха до късно през нощта. Ние виждахме как те ни следяха, как подслушваха разговорите ни и как лицата им ставаха все по-заплашителни. Те бяха организаторите на всякаква обществена проява и издевателствуваха над нас, като ни възлагаха задачи, които нямаха нищо общо с учебния процес. Влачеха ни по митинги, събрания и трудови бригади и изискваха от нас да скандираме техните лозунги. Те бяха тези, които организираха студентските кръжоци за изучаване на партийни пропагандни материали. Учебната подготовка на повечето от тях беше равна на нула, но те взимаха изпитите си по мистериозен начин. Няколко години по-късно, когато сам преподавах на един студентски курс, механиката на това изпитване ми стана ясна. Просто един от заместник-министрите на леката промишленост ми се обади и ми заповяда да пиша тройка на една безнадеждна студентка, която била „наше дете“.

„НАШИ“ и „ВРАГОВЕ“ — това бяха двете най-важни понятия, които заеха централно място в живота ни през тези години. Започна безмилостно деление на хората, което надвишаваше жестокостта на расистките деления, защото обричаше хора на страдания не за периода на една война, а за цял живот. Както ни бе обяснено, това следваше от Сталиновата формулировка за интензифицирането на класовата борба в преходния период. В страна като България, където никога не е имало изразени класи, нито класови борби, нито пък крещящо социално неравенство, Сталиновата теория доведе до изкуствено раздухване на класов конфликт, който ще си остане един от абсурдите на времето. „Всеки българин ще намери на тавана цървулите на дядо си“ е популярната фраза, която най-точно отразяваше безкласовия характер на нашата страна от онова време. Отначало това дивашко деление на хората се извършваше с онази категоричност, с която се маркира добитъкът за клане. Но ако при добитъка са прилага известен критерий, то при маркирането на хората произволът бе невероятен. Огромен брой невинни хора, дамгосани като врагове, трябваше да платят скъпо и прескъпо. Но ако тогава смятах, че ставаше въпрос за отделни грешки, години по-късно ми стана ясно, че всъщност справедливостта или несправедливостта нямаше никакво значение. Важното беше да се проведе процес на деление, който да всее пълен страх и объркване във всяко живо същество. Толкова повече че понятието „НАШ“ се оказа силно относително. И за да може човек да остане „НАШ“, трябваше да дава доказателства за това всеки ден. „НАШИ“ И „ВРАГОВЕ“ беше повод за подлагане на жестоко изтезание на цял народ, за разбиване и унищожаване на естествени човешки връзки, за насъскване на всеки срещу всеки. Години по-късно щях да видя документално как съветската държавна сигурност и българската й агентура бяха организирали и поставили на българска сцена тази адска пиеса, написана лично от Йосиф Висарионович Сталин, в която трябваше да играе цял народ.

И когато през 1948–49 година се развихри безогледната вълна на студентските чистки, когато пред вратите на университетите чакаха камионетките на държавна сигурност, за да приберат току-що изключени студенти, на всички ни стана ясно каква наука бяха изучавали през цялото време нашите мрачни колеги. Внезапно и абсурдно се оказа, че най-способните, най-талантливите, най-изявените студенти трябваше да напуснат науките, за които бяха призвани. Никога няма да забравя голямото събрание в аулата, когато се четяха списъците на изключените от студентските организации, което значеше автоматично изключване и от политехниката. Няма да забравя варварската тишина, всред която жертви и оцелели гласуваха с убийствено единодушие „за“. Сега си мисля, че всички ние бяхме толкова уплашени от арестите, побоищата и жестокостите, които заливаха същевременно цялата страна, че никой не смееше да се обади. И все пак тогава моят колега Павел, който беше един от блестящите математици на курса, с политически „стабилно“ минало, не можа да понесе картината на всеобщото унижение. Той се надигна и сред каменна тишина твърдо каза: „Това, което правите, е позорно. Изключвате най-добрите студенти. За какво е всичко това. Трябва да ви кажа, че ме е срам да бъда повече студент.“ Едва изрекъл последните думи, и някой го предложи да бъде включен в списъка. Всички безмълвно гласуваха. Тази невъздържаност на Павел му струваше три години черна трудовашка работа. Не съм сигурен дали, ако имаше повече като него, нещата щяха да се развият по-иначе. Постъпката на Павел беше рицарска, красива, но една от най-характерните черти на комунистите е тяхната пълна нечувствителност към нравствена красота, към всяка проява на рицарство. Благородният жест, красивата постъпка на противника не възбуждат у тях никакви вълнения. На жеста на рицаря, който хвърля ръкавицата си към своя противник, се отвръща със сопа по главата или камък в тила.

През тази зима — 1948–1949 година, ние, останалите в оределите курсове, бяхме вече „другари“. Нашето другарство се изразяваше в мълчаливо подчинение, страх, сервилност, участие във всевъзможни масови прояви като: агитки, трудови дни и кръжоци по изучаване биографията на другаря Сталин или пък тази на Георги Димитров. Ние трябваше да произнасяме фрази, в които никой не вярваше, нелепости от рода на „най-гениалният вожд, баща и учител на цялото прогресивно човечество“. Нашата интелектуална индивидуалност бе деградирана до тази на дресирани блеещи овце, но ни бе оставено мъчителното съзнание за положението, в което бяхме. Ние виждахме, че и нашите професори, между които учени с международна известност, хора с голям авторитет, се бяха свили в академичните си черупки и като че страдаха от още по-голям страх. Повечето от тях се преструваха, че са се отдали само на специалните си науки и не се интересуваха от действителността. Други съобразително и бързо приеха новата политическа религия, което стабилизира позициите им. Курсовите и факултетните ръководства на младежката организация имаха по-голяма власт от администрацията. Списъците, които тези ръководства бяха изготвили за изключване на студенти, не бяха тяхно дело. Бяха им донесени от държавна сигурност и партийните комитети. Беше нещо обикновено да се викат отделни студенти в курсовото ръководство и да се разпитват, за да се изтръгне от тях информация за колеги или преподаватели. Някак естествено се създаде атмосфера на непрекъснато следене, при което и най-дребната неразумност можеше да има решителни последици. Постепенно чувството ни за самозащита се разви до такава степен, че всички малко или много придобихме мрачни лица и през втората половина на следването ни беше вече трудно да ни различат от истинските „другари“. Имаше някаква трагикомична надпревара всеки да се покаже по-католик от папата, за да заличи всякакво съмнение спрямо себе си и семейството си. Беше време, когато всеки упорито диреше по родословното си дърво какви да е факти за антибуржоазна, антимонархическа, антифашистка и прочие проява на някакъв роднина. Беше времето, когато огромен брой хора просто измисляха и фабрикуваха „прогресивни“ биографии. Ако си направите труда днес да прочетете безбройните мемоарни книги, които се издават у нас, вие ще се изумите от милионите подвизи, извършени срещу властта по времето на третото царство. Фабрикуването на героична комунистическа биография стана всеобщо явление, толкова повече че самите членове на Политбюро, генерали, видни ръководители даваха тон в измисляне на несъществуващи свои подвизи. В този лов на героични моменти всичко безкрайно се преувеличаваше, невинни арести за пиянство се превръщаха в политически актове; предаването на една бележка от Пешо за Гошо ставаше опасна дейност на партиен куриер; една петолъчка, надраскана в градския клозет, ставаше равна на залпа на „Аврора“; технически грешки по некадърност ставаха саботажи, а познанството с този или онзи наистина активен комунист ставаше по-скъпо от майчиното мляко. Знам наистина смешни истории за написването на прогресивни автобиографии. Но тъй като настоящето беше по-важно от миналото, развихриха се истински театрални представления. Твърде често те прескачаха мярката и ние се озовавахме в положението на Швейк, който изпълнява заповедите буквално. Когато във вестниците се появи портретът на Маруся Тодорова, която започна да тъче на двадесет или петдесет текстилни стана, някои от моите колежки веднага направиха косите си като нейните. Меките шапки изчезнаха и вместо тях почти всички носеха каскети или „сталинки“. Появи се тенденция за груби, мъжествени обноски, за които се предполагаше, че са пролетарски. На събрания две трети от изказванията на всички съдържаха изрази: „както ни учи другарят Сталин“ или „както казва нашият любим вожд, другарят Димитров“. Често пъти цитатите бяха неверни, но кой дръзваше да прекъсне представлението…, защото това беше борба за оцеляване.

Затвори и концлагери бяха препълнени. Безброй хора минаха през стъргалото на милиционерските участъци, където вилнееше с все сила врагоманията. Всички наши отношения в основата си се изграждаха върху подозрението, че този до теб ти мисли злото. Роди се и разцъфтя най-ярката национална параноя, че всеки е възможен агент на държавна сигурност. Едва ли има полиция по света, която някога да е всявала по-голям ужас и страх от нашата родна държавна сигурност през тези години. И до ден днешен изразът „човек на Де Се“ предизвиква силна реакция, човек моментално сменя цвета на лицето си. Процъфтя също и доносничеството. Един от най-практикуваните методи от страна на всевъзможните власти беше да се извика някой гражданин и да се върти дотогава, докато каже нещо срещу друг гражданин. След това се повикваше вторият гражданин и му се поднасяше казаното от първия, което, тъкмо защото беше невярно, водеше до силна реакция и той „натопяваше“ дълбоко нещастния първи гражданин, който пък, отново повикан, даваше обилен верен и неверен материал срещу втория. Целта на новите властници беше да смразят хората, да ги опълчат един срещу друг. Години след това можех да наблюдавам последователното и педантично прилагане на тази теория на „Разделяй и владей“. Това пък естествено доведе до желанието всеки да бъде човек някому, т.е. всеки да се заслони под крилото на някой силен, като му служи. Защото разделението не беше само долу, в низините, а и горе, по върховете, където се водеше борба на живот и смърт между разните партийни групировки и главно между пристигналите от чужбина съветски агенти начело с Георги Димитров и Вълко Червенков и, от друга страна, местните партийни ръководители. Впоследствие тази борба щеше да приеме различни други форми, но никога нямаше да стихне, защото целта беше никой да не е сигурен, всеки да се бои.

Твърде скоро от наивни и невинни млади хора, свързани с естествени човешки и приятелски връзки, с любов и вяра към хората и света, ние се превърнахме в призраци на подозрението, страха и взаимната омраза, в маркирано стадо, където всеки се опитваше да избута съседа си, за да спечели сам няколко минути повече.

Ние вече бяхме „другари“.

* * *

През лятото на 1948 година всички студенти от нашия факултет се намериха на 45-дневна бригада край Дунава, където правихме тухли. От това време е споменът за първата и най-ярка несправедливост, която впоследствие щеше да стане основен партиен и държавен принцип. Докато ние, обикновените студенти, трябваше да работим по 12 часа на ден с убийствено темпо, партийните другари, които бяха назначени кой знае от кого за командири, се излежаваха по цял ден и играеха волейбол. Имаше някакъв цинизъм в картината на тичащи преуморени студентки, които носеха тежките калъпи за тухли и зад тях, зад мрежата, самодоволните лица на командирите, които си играеха волейбол. Работата бе непосилно тежка и някои от нас платиха със здравето си. Същата есен се озовах в санаториума за туберкулозни студенти край Владая и от това време съм запомнил странната среща с Георги Димитров. Бяха тежки години и много хора умираха от туберкулоза. Но в този студентски санаториум атмосферата бе винаги оптимистична, весела. Вечер всички, които можеха да стават от леглата си, слизаха в хола, където сядаха да играят табла, шах или карти. Главно се играеше бридж на приятелски начала. Комарът бе напълно непознат. Една ранна вечер, датата не помня, но преваляваше сняг, в хола се бяхме събрали около 40 студенти и студентки, играчи и кибици, които бяхме заобиколили масите. Всички бяха улисани в игрите, чуваше се обикновената полуглъч, просечена от време на време от кашлица. Внезапно входната врата се отвори. Бях седнал с лице към вратата и видях да се появява „вождът и учителят на българския народ“. С него беше и телохранителят му, който, мисля, се казваше Кольо Моряка. Димитров се спря за миг, огледа се и сякаш беше готов за обичайното шумно посрещане, аплодисменти и скандирания на името му. Дори лицето му бе приело този снизходителен израз на човек, който е свикнал с приветствия. Ала странно, никой дори не повдигна глава от масата, сякаш бе влязъл бай Николай портиерът. Видях, че всички бяха толкова улисани в игрите, че нито един от студентите не забеляза влезлия. Изглежда, че само аз го следях с особено любопитство. Той продължаваше да стои при вратата и сякаш сам не можеше да повярва, че появяването му не бе предизвикало никаква реакция. Човекът, когото пропагандната машина на режима наричаше „най-великия българин“, който бе придружаван от нестихващото ехо на собственото му име, който явно сам се смяташе за свръх-герой или полубог, внезапно се сблъска със студено пренебрежение. Ако той беше нормален гражданин, нямаше да му бъде трудно да открие, че хората просто не бяха го видели. Между тях имаше немалко комунисти. Но параноята му се развихри с пълна сила. Забелязах как лицето му смени цвета си, адамовата му ябълка заигра, очите му пламнаха и в следващия миг той нададе пронизителен писклив вик: „Студентииии! Какво е това Монте Карло? Комарджиии! Картаджиии! Срам и позор! Затова ли народът ви е пратил тука! Играете карти с народните париии…“

Той продължаваше да крещи като луд, беше напълно извън себе си и гледайки го, аз си мислех колко нищожен и малък беше този човек, който можеше да изригне с такава омраза и ненавист заради едно наистина невинно пренебрежение. Лицето му трепереше, ръцете му трепереха, цялото му тяло се друсаше. Всички студенти моментално се обърнаха, мнозина скочиха на крака, един с по-голямо самообладание се опита да каже нещо извинително, но лайпцигският лъв ревеше до скъсване на гласа, след което изхвърча навън и тресна вратата. Някои след това казаха, че бил пиян.

Но от този момент студентският санаториум, в който ми бе съдено да прекарам много пъти дълги месеци, беше единственото лечебно заведение в страната, където внасянето на карти за игра бе смятано едва ли не за национално предателство.

Това всъщност беше вторият път, когато видях Георги Димитров отблизо. Първият беше по време на изборите за Велико народно събрание. В този слънчев неделен ден той пристигна при избирателния пункт в старата сграда на княжевското читалище. Видях го, изпъчил рамене, енергично да влиза вътре, придружен от няколко души. После, след около десетина минути, той излезе по невероятен начин, заобиколен от сподвижниците си, които се опитваха да го успокоят, докато той, пламнал от гняв, крещеше думи като „Сволочи! Народни врагове! Фашисти!“ и т.н. Махаше с ръце и се заканваше на някой, който бе останал вътре. Какво бе станало? Мнозина възрастни княжевци помнят и разказват тази сцена. Влезлият Димитров е бил посрещнат със ставане на крака и внимание от цялото избирателно бюро.

„Кой тук е застъпникът на опозицията?“ — запитал навъсено той.

„Аз, господин Димитров“ — обадил се застъпникът Васил, който също от уважение стоял прав. Васил бе студент по архитектура, която не му позволиха да завърши, герой от войната, един от най-честните и смели хора, които Княжево знаеше.

„Ти ли!?“ — извикал Димитров и леко се олюлял. — „Ти знаеш ли, че си предател! Знаеш ли кому служиш и знаеш ли къде ще отговаряш!“ — изведнъж гърлото на „вожда и учителя“ се отприщило и той крещял несвързана поредица от най-обидни и невъздържани думи. Очевидно бил много пиян. И тук Васил внезапно повишил глас и строго му казал:

„Господин Димитров, в днешния ден, когато се решава съдбата на България, когато на избирателите не е позволено да пият, как си позволявате вие, кандидатът за народен представител, да влизате тук пиян! Напуснете!“

Напълно загубил контрол върху себе си, Георги Димитров се хвърлил да го удари, но яките княжевски селяни се бяха намесили и той трябвало да напусне. Впоследствие това сблъскване едва не струва живота на Васил. Последваха дълги години на концлагери и затвори, които затриха младостта му.

Но ние, студентите от Политехниката, трябваше наред с науките си да изучаваме биографията на този гост от Москва, да повтаряме празните му фрази и да се чудим какво общо имаше той с нас, с нашия живот, с нашата България. Той, псевдогероят, продукт на целенасочена пропаганда, не можа да издържи срещата с един истински, обикновен български герой. И затова той реагира като отмъстително малко човече, което през целия си живот бе служило някому. Никога нито за миг не бях изпитал каквото и да е положително чувство към този съветски гражданин, от когото всъщност започна трагедията на страната ни. Човек трябва да бъде безкрайно сляп или безкрайно продажен, за да не види, че Димитров въведе у нас съветския стил на управление, където властта е противопоставена на обикновения човек, той бе този, който въведе унизителната ритуалистика на боготворене на вождове, на височайше снизхождение, което дори Наполеон не си е позволявал. Той беше този, който докара черните лимузини и спусна тежки пердета между себе си и обикновените хора, и той беше този, който позволи страната му да бъде непоправимо ограбвана и съсипвана от тия, които го бяха изпратили да я колонизира. Той въведе методи и порядки, за които много поколения българи, дори след десет века, ще четат с онова чувство за срам, с което днес четем за интригантското царство на Борил.

По същото време видях отблизо и Трайчо Костов. Когато го снеха от високите му постове, за известно време той беше директор на Народната библиотека. Парадоксално се говореше, че започнал да превежда романа на Василий Ажаев „Далеч от Москва“. Романът се появи по-късно в друг превод. Снетият Трайчо Костов дойде да живее във вилата на Голдщайн, в Княжево, която бе съседна на нашата къща. Виждах го на няколко пъти да се спира и разговаря с дядо ми. Изглеждаше умислен, потиснат, сякаш предчувствуваше какво го чака. Винаги ще мисля, че в движенията му, в гласа му имаше нещо много различно в сравнение с другите членове на Политбюро, които сега ми приличат повече на восъчните фигури на мадам Тисо. Дядо ми се оплакваше от тежкия живот и Трайчо Костов с тъжна усмивка му казваше, че е преходно време, че нещата ще се оправят. Няколко месеца по-късно го обесиха. Години след това очевидци от неговия процес ми разказваха как следователят е биел продължително Трайчо Костов с тънка пръчка по носа…

Докато го съдеха, из цялата страна се разиграваха оргии от събрания и митинги, на които всеки наричаше Трайчо Костов с най-отвратителни имена. По болниците ни вдигаха на крака за събрания, които завършваха с агитки, скандиращи „Смърт! Смърт!“ Малко неща до ден днешен са ме изпълвали с по-голям ужас и отвращение от тези оргии на човешката ненавист и низост. И българските вестници, които изляха помийни потоци върху Трайчо Костов, никога не намериха и най-малката доблест да се извинят. Много пъти съм се чудил как човек може да чете тези вестници, когато толкова пъти те бълваха купища от лъжи, измами и заблуди, когато изпращаха невинни хора на смърт, когато пееха хвалебствени химни за най-големи престъпления и боготворяха престъпници. Как може „Работническо дело“ да продължава да съществува, когато в броя му от 21 декември 1949 година името на Сталин е споменато над 300 пъти?…

Но онова, което ме порази тогава, беше освирепяването на нашите другари, „активистите“. Имаше толкова граждани, които предлагаха какви ли не жестоки наказания за човека, когото година преди това боготворяха. Имах чувството, че бясната омраза срещу Трайчо беше тяхна лична органична необходимост, те имаха тази нужда да мразят и Сталин я удовлетворяваше. Когато беше съобщена новината за обесването му, имаше хора, които започнаха да танцуват. Един невзрачен лекар, който след година щеше да се издигне до шеф на правителствената болница, вървеше по коридора на санаториума и казваше, че това бил най-щастливият ден в живота му. Това не беше фанатична лудост, а необходимост, командвана от угоднически инстинкт. Защото, забележете, всички тия другари мразеха Трайчо Костов ПУБЛИЧНО. Мразеха го, когато други можеха да ги видят и чуят. Мразеха го, защото тази омраза се заплащаше богато, възнаграждаваше се като подвиг. Не мислете, че те, в огромното си мнозинство, вярваха във вината му. Ако някой от тия пълни с омраза хора твърди, че е повярвал — или е бил безкрайно тъп, или пък просто лъже. Виждах ясно, че те знаеха, че Трайчо е невинен, но сякаш имаше лудо надпреварване всеки да излъже всекиго, че Трайчо е виновен.

Врагоманията се развихряше с убийствена сила. Може би мнозина се опияняваха от нея, защото тя освобождаваше въпросните човеци от всякакви човешки задръжки. Нека поне днес не се лъжем, като удобно виним за всичко Сталин. Трагичната истина е, че Сталин не беше сам, че Сталин никога нямаше и да съществува, ако не бяха сталинчетата, хилядите и хиляди негови последователи, безименни злодеи!

Историци и психолози ще кажат, че връзката е взаимна, а пък аз вярвам, че не Сталин създаде тях (както мнозина смятат), а че те създадоха Сталин и чрез него дадоха най-съвременното име на злото — сталинизма. Ако трябва да дам една точна характеристика на Сталинчето от мое време, ще кажа: това беше мъничко, енергично, амбициозно, злобно самотно същество, за което командуването, малтретирането, заплашването и тероризирането на други човешки същества бе психопатологична необходимост. Сталинчето искаше да бъде забелязано, че съществува, искаше светът да го види, да го чуе и някак да му се поклони. И тъй като обикновено му липсваха способности да бъде добър земеделец, шивач, стругар, артист, тъй като му липсваха способности да бъде обикновен трудещ се човек, у него се бяха напластили завист и омраза към всички, които притежаваха тези способности, към добрия, човечен, хармоничен свят на толерантността и любовта, в който нямаше място за бесове. За нашите български сталинчета революцията не е била никога нищо друго освен удобен претекст за пускане в действие на струята от низши страсти и инстинкти, на дяволско удовлетворение, на болезнен комплекс за малоценност. Бруталното физическо смазване на чуждата воля се превръщаше в триумф на собствено превъзходство. Партията, социализмът и комунизмът бяха оправданието. И всред тази глутница ние трябваше да живеем и да вярваме в човека.

* * *

Не зная друга политическа религия, която да е въздействувала така силно върху низките човешки инстинкти и страсти и да е поощрявала така всестранно човешките пороци, както прави това комунистическата идеология. Настъпиха времена, когато се искаше човек да изяви себе си единствено чрез правене на зло, което се оправдаваше като диалектическа необходимост на партията. И тъкмо в правенето на това зло, в причиняването на болки и страдания на другите, някои хора у нас разбраха, че могат да изпъкнат в живота на обществото, да се издигнат, може би и да получат място в историята. Познавам един висш офицер от Държавна сигурност, който преди това бе живял като дребен служащ в горско стопанство и който в нормално общество едва ли би напуснал горското стопанство. Ала постъпването му в милицията, дългата серия от арести, разпити, инквизиции и изтръгнати показания го бяха изтласкали до най-властен пост. В драматична изповед пред мен веднъж той каза, че кариерата му започнала от момента, когато е бил изпратен да арестува най-близкия си приятел, в чиято невинност той бил абсолютно убеден. (По-късно аз ще възпроизведа неговия разказ.) Познавам не един и двама граждани, които направиха партийни и държавни кариери и се издигнаха до места, до които никога нямаше да достигнат в свободен свят — изключително чрез демонично фабрикуване на зло за всеки, който бе застанал на пътя им. Способността да се прави зло се оказа най-благодатният талант на комунистическата епоха, тъй като това ЗЛО при всички случаи се оказваше ДОБРО за политиката на партията. Образно казано, на хората не бе разрешено да си подават ръка и помагат един другиму, но им се даваха всички възможности да си нанасят взаимно жестоки удари. Когато говорим за врагоманията, която вилнееше из всички сфери на нашето общество и се превърна в основен елемент на комунистическата душевност, не бива да забравяме, че не само партията, но и мнозина граждани имаха нужда от нея. Те се самооткриваха чрез нея, получаваха смисъл в живота си, живееха, за да търсят, мразят и се борят срещу врагове, сякаш съществуването на врага ставаше гаранция за собственото съществуване. Действията срещу врага бяха действия за утвърждаване на себе си. Печелеше се по две линии: по линията на партийното признание и по линията на собственото самочувствие и удовлетворение. Затова врагоманията действуваше като мощно духало за разпалване докрай на дяволски чувства и амбиции, които иначе биха останали затворени в студеното мълчание на неоткрити човешки въглища. Ако през вековете хората са чувствували необходимост от съществуването на Бог, Цар, водач, в наше време много хора чувствуваха необходимостта от Враг. Нищо друго не е по-необходимо за живота на едно комунистическо общество от съществуването на Враг. И фразата на Волтер, че ако нямало Бог, трябвало да се измисли, намираше пълно приложение в нашето общество за необходимостта от врага. Без този Враг идеология, партия и режим се превръщаха в нелепа безсмислица. Чрез Врага всичко намираше някакво оправдание. Чрез Врага се оправдаваше държавният терор и всяко насилие, чрез Врага се извиняваха огромни провали и грешки на некадърни ръководители, чрез Врага се обясняваха икономически неуспехи… и нещо съвсем цинично — чрез Врага се защитаваше необходимостта от привилегии за върхушката. Този огромен, страшен, подъл, постоянен, неуморим, всестранен ВРАГ бе разковничето, чрез което комунистическият режим съществуваше. По-голямата част от цялата обществена дейност у нас по онова време беше срещу разни врагове. Всички тайни и явни събрания и заседания на партийни организации или отделни групи партийци бяха насочени срещу някакъв враг, министерски или директорски съвети се превръщаха на щабове за борба с врага, цялата атмосфера у нас беше напрегната от безспирна война срещу Врага.

Винаги ще помня една случка от малко по-късен период, която обаче сумира чернилката на цялото онова време и двете лица на врагоманията — общественото и личното.

Мисля, че беше през 1958 година. Двамата с моя приятел К. се редяхме на опашка за хляб пред една хлебарница до трамвайната спирка в Княжево. Всичко беше спокойно и нормално. Хлебарят извади хляба и ние, около двадесетина души, започнахме да се придвижваме напред. В този момент отнякъде се появи един майор, за който по-късно научих, че е от казармите в Горна баня. Трябва да имаше 37–38 години, с червендалесто лице и тъмни очи, и се движеше с подчертана самоувереност, като удряше ботушите си с малка пръчка. Вместо да се нареди на опашката, другарят майор се опита да пререди, без дори да си направи труда да поиска позволение. Хората отпред явно бяха уплашени от вида му и покорно се отдръпнаха, за да му сторят път. Но К. съвсем не можеше да приеме този триумф на нахалство, изтича напред и застана между майора и хляба.

„На опашката, ако обичате!“ — каза му той.

В първата секунда онзи се учуди, че някой е посмял да му се противопостави, после лицето му пламна и той извика:

„Ти ли ще ми кажеш, бе!“

„Вместо да дадете пример на хората за ред, вие се държите невъзможно!“ — твърдо отвърна К.

После хората от опашката се окуражиха и всички започнаха да подвикват на майора, който, като видя, че няма да бъде пуснат, побесня.

„Аз ще ти дам да разбереш кой съм аз!“ — извика той на К. обърна се и бързо закрачи по главната улица. Хората си отдъхнаха, настъпи приятно оживление, сякаш всеки бе спечелил победа. Но тия, които все още бяхме там, настръхнахме, когато видяхме след минута-две майорът да се завръща с двама униформени милиционери.

„Тоя!“ — и той посочи К.

Почти всички на опашката се опитахме да обясним на органите на властта какво бе станало и че ако някой заслужаваше порицание, това беше другарят майор. Но милиционерите, без да ни слушат, грабнаха К. и придружени от майора, който ни гледаше с победоносен гняв, отминаха към участъка.

Обадих се веднага на родителите на К., баща му се разтича, но не можа да направи нищо през този ден. К. остана в княжевския участък и през нощта. Пуснаха го едва следващата вечер. Когато се появи у нас, лицето му бе неузнаваемо. Цялото бе покрито със сини петна и два от предните му зъби бяха избити.

Той ми разказа, че когато го вкарали в участъка, майорът и един от милиционерските офицери в участъка, който явно бил приятел на военния, го проснали на пода и му нанесли жесток побой.

„Няма да ми даваш хляб! На мене ли бе? На мене ли!“ — викал майорът комунист и ритал нещастния ми приятел.

Но с това се свършило само първото действие. Привечер го завели при самия началник на участъка, който, ако не ме лъже паметта, се казваше подполковник Балабанов. Той мълчаливо изслушал разказа на моя приятел за цялата случка и даже си давал вид, че му съчувствува.

„Ако ти наистина си наш, явно майорът е сбъркал — казал началникът на участъка и внезапно запитал: — Но ти наш ли си?“

Моят приятел не знаел какво да отговори, а началникът добавил:

„Каквото и да кажеш, ще трябва да се докаже.“

После многозначително го изгледал и казал:

„Кажи ми сега имената на приятелите си!“

К. внимателно споменал няколко имена на приятели, които биха имали известна политическа тежест.

„А сега кажи ми кои са враговете ти?“ — запитал началникът.

К. се замислил и след малко отвърнал:

„Не знам. Мисля, че нямам врагове.“

„Нямаш врагове! — повишил глас онзи. — Искаш да кажеш, че никой не те мрази и ти никого не мразиш?“

„Доколкото аз знам, никой.“

„Лъжеш!“ — извикал внезапно ядосан подполковникът и станал от стола си: „Що за човек си ти, щом нямаш врагове? Ти не си наш младеж, ти не си наш гражданин, щом нямаш врагове! Ние всички сме заобиколени с врагове, той, човекът, твърди, че нямал никакви! Къде живееш ти? На коя планета си?“

После началникът на участъка произнесъл горе-долу следната декларация:

„Този, който не мрази, не е наш! Защото не може да се живее, без да се мрази! Не може един наш гражданин да няма отношение към враговете! Още Ботев е казал «Силно да любиш и мразиш!». И ако ти наистина не знаеш да мразиш, ние ще те научим! Бързо ще те научим!“

И те наистина бързо го научиха. На К. било предложено да го пуснат при условие, че стане таен доносчик и информира милицията редовно за това, което чува наоколо. Просто за да се отърве, той подписал всевъзможни клетвени декларации, че ще им служи. След този инцидент той преживя дълга нервна треска и непрекъснато ми повтаряше, че не желае да живее повече в България. Накрая избяга.

Но онова, което ме порази още тогава и което запомних завинаги, беше тази дяволска декларация на подполковника от милицията, че „Ти не си никакъв човек, ако не мразиш!“. Без дори да иска, този служител на народната власт формулираше най-точно цялата основна нравствена концепция на маркс-ленин-сталинската идеология. Омразата беше главният двигател, моторът на отношенията партия-човек, държава-човек, човек-човек. Само няколко години бяха достатъчни за тези професори по омраза, за да превърнат омразата и страха в главните чувства на епохата.

Погледнете който и да е вестник от онова време, прочетете коя да е реч, взрете се в какви да е отношения в служби, предприятия, стопанство, училище, университети — вие неизбежно ще откриете зеленилото на омразата. От нас, студентите, в онзи период се искаше всеки ден да мразим Никола Петков, Трайчо Костов, Тито, Франко, Чанг Кай Ши, американския империализъм, германския реваншизъм, югославския ревизионизъм, черното фашистко минало, църквата и поповете, буржоазните остатъци, невъзвращенците и така нататък. А фактически тази абстрактна омраза добиваше конкретни форми: да мразиш колегата си, защото е по-способен от тебе, да мразиш приятеля си, защото е по-харесван от тебе, да мразиш началника си, загдето е над тебе, и да мразиш подчинения си, защото подозираш, че иска да ти вземе мястото, да мразиш зарзаватчията и хлебаря, загдето не са ти запазили нещо под тезгяха, да мразиш властния роднина Хикс, загдето не иска да ти извади паспорт за чужбина, да мразиш жена си, загдето иска да има свой живот, да мразиш децата си, загдето не те слушат… и накрая да мразиш себе си, загдето не си станал това, което си искал да бъдеш.

Омразата у нас не оставаше само някакво декларирано или не чувство, а твърде често се трансформираше в силни действия, които културният западен свят нарича с мекото име НАСИЛИЯ. По-точното име е ТЕРОР. Струва ми се, че няма по-тясна връзка на този свят от тая между омраза и терор, и тъй като и двете имаха нужда от врагове, то когато враговете се свършваха, трябваше да се измислят. По принцип всеки можеше да бъде враг, абсолютно всеки български гражданин беше сторил нещо, макар и най-невинно, за да бъде обявен за враг в даден момент. Ако никога нищо не бе сторил, то това беше още по-голямо основание да бъде третиран като враг. Сигурен съм, че ако един ден по някакъв начин враговете се свършат и няма начини да се измислят, тогава хората като въпросния подполковник ще измрат, защото няма да има за какво да живеят.

Трябва да кажа, че не си спомням нищо светло от цялата ми студентска младост. Не помня нито един хубав момент, който да не е бил безобразно деформиран от някакви страхове или пък атакуван от нечия омраза. Властта на нашите мрачни колеги натрапници се разширяваше непрекъснато. От университета тя премина в домовете ни, в частния ни живот и дори в интимните ни мисли и чувства. Пази Боже да не дойдете на бригада или на трудов ден, или на каква да е акция, или просто на събрание или кръжок. Пази Боже да дружите с хора, които са смятани за врагове, или пък да се държите по-свободно с приятелите си, или пък да разказвате вицове. Нашите отношения, нашите разговори бяха осакатени. Всичко беше придружавано от неизбежна черна въпросителна, която превръщаше опитите ни за искреност в гавра. Ние свикнахме да се лъжем един друг в очите, да говорим с дежурни фрази и да се стараем да им предадем онова двусмислие, което да намери съответния отклик у по-досетлив събеседник. „Когато кажеш нещо, винаги оставяй зад себе си отворена вратичка, за да се измъкнеш, ако трябва.“ Това бе и още е принцип. Ние бяхме заставени да се подчиняваме на обстоятелствата и затова не бяхме честни в подчинението си. Гласувахме резолюции, под които никога честно не бихме се подписали, четяхме вестници, без въобще да четем, понеже не им вярвахме нито дума, и разговаряхме със завидното умение да не кажем нищо. Ние толкова се стараехме да скрием от другите нашата собствена истина, че понякога я скривахме дори и от себе си.