Откъси от книгата Смърт и изгнание от проф. Джъстин Маккарти

Джъстин Маккарти (Смърт и изгнание)

Глава трета.

България

Не мога да стигна до друг извод, освен че руснаците провеждат твърда и последователна политика за изтребление на мюсюлманската раса(1)

Българското революционно движение, чиято цел е създаването на българска държава, започва с изолирани действия срещу османската държава. Малки български групи се бият срещу османлийте по време на сръсбките и гръцките възстания. Български доброволци помагат на Русия при инвзията и на Балканите през 1806, 1811 и 1829 година, воюват на страната на Русия по време на Кримската война. По различно време през XIX в. в България се организират слаби бунтове срещу османското присъствие.. Но едва след Руско-османската война от 1877-1878 г. дунавският вилает България с помощта на Русия успява да извоюва своята независимост.

Има основание да се твърди, че войната от 1877-1878 година започва с “българските жестокости” от 1876 година, които в действителност започват с клането на български мюсюлмани. На 2 май 1876 година след драматичния провал на многократните си опити да разпалят успешно възстание срещу Османската империя, българските бунтовници се възползват от военната немощ на империята и османската намеса срещу метеж в Босна и въстават отново. Те издигат знамето на революцията в Централна България, в градовете Копривщица, Панагюрище и Клисура.(2) Бунтовниците и техните водачи не са очаквали последователно османско отмъщение. Въпреки всичко от самото начало българската възстаническа акция по същество е клане на мюсюлмани. В Панагюрище “въодушевеният народ се събра на площада, запя революционни песни, слуша разпалените речи на Бенковски и се разпръсна, за да убива мирно мюсюлманско население, където и да беше то”.(3) Убити са около 1000 мюсюлмански селяни.(4)

По време на българското възстание Османската империя разполага с много малка редовна войска, която да изпрати на място, но се страхува, че бунтът може да се разрастне, ако не бъде бързо потушен. За това правителството решава да въоръжи черкези и местни, предимно османски мюсюлмани – башибозук, за да ги използва срещу възстаниците. Този ход се оказва напълно погрешен. Особено черкезите се проявяват като изключително ненадеждни елементи. На тях може да се разита за нанасяне на удари срещу метежниците, но те не се поддават на адекватен контрол. Вековната традиция на Кавказ показва, че черкезите никога не са се подчинявали на друг, освен на свойте племенни водачи. Нещо повече, те трябва да са били изпълнени с недоверие, дори омраза към християните, породена от опита им в Кавказките войни и насилственото им изселване. Черкезите са били подложени на мъчения и зверства от страна на българските воини участвали по фронтовете в Сърбия и Босна.(5) За тях врагът е лесно разпознаваем. Между руснаци, който познават и мразят отдавна и българи едва ли виждат съществена разлика. Освен това черкезите са народ, който историята е научила да бъде войнствен и войнстващ.(6) Мобилизирането им от страна на Османската държава, за да се бият срещу българските бунтовници, се разбира от тях като “разрешително” да действат според традициите си, създадени  във войните им срещу Русия.(7)

Българските бунтовници смятат, че мобилизирането на черкезите може да им донесе бъдещи ползи. Изгаряйки поне едно черкезко село, те са сигурни, че черкезите ще отвърнат на това със  зверство и жестокост.(8) Във възстанически райони на България се осъществява нечувано насилие, предимно срещу мюсюлмански жени,(9) с естественото намерение да се предизвика отмъщение.(10)

Башибозукът – обикновенни османски поданици, който населяват възстаническите райони на България, вижда сериозна заплаха в българските бунотве. Именно османски мюсюлмани – такива като тях самите – биват избивани от българските бунтовници. Желанието им за мъст се смесва със страха от това, което може да се случи на тях и на техните семейства, ако българското възстание се окаже успешно. Същевременно обаче допускането, че са влагали много мисъл и усилия , би било погрешно. Балканските войни никога не са били водени по правилата на “цивилизованата военна тактика”.

Мнозина от записалите се в башибозука, както и българските възстаници, са хора, за които военното дело и битката се свеждат по плячкосване и обезчестяване на цивилиното население. Факт е, че както разбунтувалите се български християни, така и башибозукът предприемат подобни актове срещу мирното население като желана предпоставка за война. Башибозукът следва модела на плячкосване във военно време, т.е. веднъж поел контрол, те започват да ограбват врага. В близост до Бургас например е извикан башибозук, за да се справи с 2 – 3 хиляди бунтовници. След като е изпълнена задачата, османлиите ограбват пет български села.(11)

И докато кланетата в България са дело предимно на черкези и въоръжени османски елементи, османското военно командване не е далеч от идеята да издава заповеди за разрушаване на български села и избиване на невинни хора, за да се даде урок на българите. Подобни зверства са в основата на похода “за назидане” – българите е трябвало да видят какво ще се случи на онези, който дръзнат да се бунтуват или подкрепят бунтовници, така че да не правят нито едното, нито другото от страх. Най-известният нанесен погром е този на Бояджик (Батак) през май 1876 г. от османският генерал Шефкет Паша,(12) когато - според съществуващите данни са убити 166 мъже, 8 жени и 12 деца (186 човека от общо 1300-те жители на града).(13) Шефкет паша е изпратен от Едирне, за да потуши възстанието в Бояджик, а клането е за назидание на бунтовниците в района.(14)

Независимо от примерите на безпрецедентно насилие Османската държава и нейната редовна войска в общи линии, сякаш са правили всичко възможно да ограничат вредите върху цивилното население. Като се замисли човек, това е разумна тактика. Ако бунтовниците осъзнаят, че унищожението на християни от страна на мюсюлманите може да доведе до интервнеция на Европа, то Османската империя не би могла да направи нищо друго, освен да попадне също под нейните удари; а Османснакта империя няма никакъв интерес от европейска, още по-малко от руска намеса.

Османските управители и генерали арестуват безчинстващите въоръжени елементи. Дервиш паша например е арестувал онези от тях, които са ограбвали християнски села, публично е екзекутирал петима и е наредил да бият с пръчки по краката 65 други.(15) В различни части на България османски башибозуци са изправяни на съд и обесвани от Османската държава.(16) Редовна османска войска и имперска полиция са се изправяли срещу черкезите, който налитали да грабят мирните български села, а османските заптиета (жандармерия) дори давали оръжие на българските селяни, за да се защитават от набези срешу тях.(17) Един път дори отряд от 300 османски войници от Карнабад (дн. Карнобат)  е изпратен да защитава българи от черкези, който плячкосвали в селото. Войниците били принудени да стрелят срещу черкезите, който по никакъв начин не можели да бъдат спрени.(18)

Изпратените срещу черкезите войници минавали през Карнабад на път за Босна и така се оказало възможно каймакамина (областният управител) да ги изпрати срещу черкезите. Ситуацията била непредвидена: рядко имало такива войници, който да изпълнят волята на каймакамина. Османските областни управители обикновено си оставали само с добрите намерения.(19) Заповедите на хартия за обезоръжаване на башибозука и черкезите, както и за наказание на вредителите са съвършено различно нещо от реално изпращане на жива сила – войници, за да свърши ефективно работа. Това илюстрира и основният проблем на османската държава както в дунавският вилает, така и навсякъде другаде: държавата не разполага с хора, който да мобилизира в защита на страната си и народа.(20) Например град от голямо значение, какъвто е Бургас, в близост до който започват бунтовническите действия, на практика се оказва беззащитен по време на размириците от 1876 година. Войските, който е трябвало да го отбраняват, фактически са били другаде. Според британският вицеконсул в Бургас Брофи, “ако черкезите, башибозукът или други бунтовници си бяха наумили да изтребят християнското или мюсюлманското население, да опожарят или да ограбят града”, той не можеше по никакъв начин да се защити.(21)

С надежда да се възползват от проблемите на Османската империя с бунтовете в Босна и дунавският османски вилает България, през юли 1876 г. Сърбия и Черна гора я нападат.(22) Редовната османска войска отново е ангажирана, този път в битка срещу Сърбия. Сръбско-османската война (наричана също и Сръбско-черногорско-османската война) предизвиква задълбочаване на кризата на Балканите. През септември 1876 година, когато войната срещу Сърбия е спечелена, османлийте започват да изпращат редовна войска към териториите, който са най-тежко засегнати от набезите на черкези и башибозук, но е твърде късно за промяна на общественото мнение в Европа и спиране на военната намеса на Русия.

“Българският ужас” наистина е факт и представлява ужасяваща мюсюлманска реакция срещу бунтовете и убийствата на цивилно мюсюлманско население. Дописките за този “ужас” обаче достигат до Великобритания и другите европейски страни в една сензационна и силно преувеличена форма. Голяма част от информацията е невярна.(23) Например една от най-възбуждащите за британският читател истории разказва как са продавани християнски момичета в робство или са насилвани в мюсюлмански хареми. Може само да се гадае какви картини пораждат подобни разкази в умовете на граждани от Манчестър и Бирмингам. Негодуванието, възмущението е огромно. В действителност никога не са продавани жени в робство. Консулите в различните европейски държави търсили дълго свидетелства за подобни сделки и похищения, но никога не успели да намерят такива.(24) Под диктата на политици и в търсене на високи тиражи на вестниците тези истории биват разказвани атрактивно, така че хората да им повярват, както и става. Те получават широка разгласа в Европа, особено в Англия, и предизвикват силна симпатия към българските християни сред британското население.(25)

Ако “българският ужас” не беше породил мощно съчувствие във Великобритания, вероятно война нямаше да има. Русия щеше да си даде сметка, че не може да спечели една война срещу османо-британският съюз. Така или иначе подобен алианс – напълно закономерен предвид британската политика спрямо Османската империя след Кримската война – е крайно неприемлив за британската общественост, дълбоко потресена от зверствата на османлии срещу българи. Завладяно от религиозна съпричастност и предразсъдаци, подвластно на политически опортюнизъм на Гладстоун и либералната преса, британското обществено мнение прави невъзможно за Дизраели да окаже помощ на Османската държава въпреки силното му желание за това. Резултатът е, че през 1877–1878 година са избити много повече мюсюлмани, от колкото българи през 1876 г.

След края на възстанието броят на жертвите дадени от страна на българските християни, е между 3000(26) и 12000(27), както и над 1000 български мюсюлмани са убити.(28) Успехът на българските възстаници се отлага, но османските грешки и злодейства в съчетание с дописките в европейската преса създават предпоставки за окончателен разгром на Османската империя и за обявяване на независима българска държава.

Непосредствената причина за Руско-османската война от 1877-1878 година е победата на Османската империя срещу Сърбия. Въпреки че Русия се опитва да откаже сърбите от намеренията им да воюват, Сърбия получава мощна руска панславянска подкрепа. Освен това руските планове за бъдещето на Балканите не предвиждат наличие на възраждаща се Османска империя, която става още по силна след евентуална победа над една славянска държава. Приятелски настроени и послушни балкански държави обслужват много повече руският интерес. Така Русия успява да принуди османската държава да приема на 31 октомври 1876 година – точно преди пълният разгром на сръбските войски – едно не изгодно примирие със Сърбия. Но Русия не успява да убеди османското правителство да приеме руския план за парцелиране на голяма част от Османска Европа в малки, автонимни, християнски държави.(29) Османската империя, катастрофално предоверила се на подкрепата на Дизраели и Великобритания, преценява, че е достатъчно силна, за да се противопостави на руските претенции. Преговорите продължават до март 1877 година, но Османската империя отказва да капитулира. Русия се подготвя за война. На 15 юли руснаците подписват с Австрия Конвенцията в Будапеща, според която Австрия се съгласява да запази неутралитет в Руско-османската война срещу това Русия да приеме анексирането на Босна и Херциговина към Австрия. Така руският фланг е защитен.

Русия обявява война на 24 април 1877 година. Въпреки проосманските настроения на Дизраели и кралица Виктория, общественото мнение не допуска британска помощ за Османската империя. Османската империя е оставена да воюва сама. На 22 юни 1877 г. руската армия минава река Дунав близо до Галац. На 27 юни голяма руска войска форсира реката при Систова (Свищов) и започва офанзива към Търново (30 юни). Търново пада на 7 юли. Старопланинският проход Шипка е превзет на 19 юли. На север Неджиболу (Никопол) се предава на 16 юли, след като мъжете от града бягат в Плевен. Плевенската крепост удържа първото руско нападение на 20 юли и устоява на поредните атаки до 10 декември, но останалата централна част на дунавският османски вилает България е в ръцете на руснаците от средата на месец юли.

От юли до декември 1877 година окупацията на дунавският вилает България е в застой. Руснаците напредват през Добруджа, но Североизточна България на юг от Силистра продължава да бъде под османско управление. Османската империя държи южната отбранителна линия по продължение на Стара планина. С падането на Плевен на 10 декември цялостната ситуация се променя. На 4 януари пада София, на 14 януари – Татар Пазарджик, на 17 януари – Филибе (Филипополис) – Пловдив и на 20 януари Едирне (Одрин). Крепостите и войските на Шумла (Шумен), Варна и Бургас, макар и безсилни да повлияят върху изхода на войната, не се предават дълго време, след като е подписано примирието.

МЮСЮЛМАНИТЕ В БЪЛГАРИЯ – НАСИЛСТВЕНА МИГРАЦИЯ ИЛИ СМЪРТ

В повечето войни бързата победа на една от страните означава минимум жертви сред цивилното население. Не така стоят нещата обаче в Руско-османската война от 1877-1878 година. Целта на руските завоеватели на дунавският османски вилает Българияе да се гарантира масово изтребление на цивилни мюсюлмански граждани. Убитите български мюсюлмани могат да бъдат категоризирани в четери групи: жертви от бойните действия; убийства на страна на руски и български възстанически и опълченски формирования; смърт от глад и болести поради отказ да се осигурят базисни условия за живот; смърт на български мюсюлмани със статус на бежанци.

Цивилни жертви от бойните действия

Убитите в бойни действия цивилни граждани са сравнително малко на фона на всички загинали във войната от 1877-1878 година. Във войните от XIX век, когато гражданското население е засегнато от състоянието на война, то е поради обсада или обстрелване на градовете. Обсадата на Ричмонд през 1864-1865 година и на Париж през 1870-1871 година са класически примери в това отношение.

Войната от 1877-1878 година не изобилства от обсади или обстрелване на градове. Неджиболу, както и малки градове попадат под картък обстрел от страна на руснаците, но единствено Русчук (Русе) и Плевен са в продължителна обсада, която предизвиква жертви сред цивилното население.(30) София, Търново, Филибе (Пловдив), Татар Пазарджик, Орхание (Ботевград) и Едирне са превзети много бързо и без голям брой цивилни жертви. Силистра и Пазарджик са окупирани от руснаците след примирието и без бойни действия. А Шумла (Шумен), Бургас и Варна не капитулират дори след края на войната.

Мюсюлманското население в страната, е лишено от възможности да бяга надалеч, търси спасение в близките околности, но извън арената на бойни действия. Бързината, с която руската армия преследва османските войски, говори за сравнително малко битки, от който да пострадат цивилни граждани; именно затова мюсюлманските загуби в директни бойни действия са незначителни. Няма свидетелства в аналите от онова време, който да говорят за многочислени жертви сред цивилното населениев резултат на бойни действия.

Набези срещу цивилни мюсюлнани

Още в първите дни на руската инвазия в Османската част на Европаруските войски започват да избоват беззащитното мюсюлманско население. Ако свидетелствата за руските зверства се основаваха на казаното от мюсюлманските бежанци, то те можеха да бъдат и оспорени, макар че хилядите разкази от първо лице единствено число също звучат убедително. По-голямата част от историческият материал, доказващ унищожението на цивилни граждани от руски войски обаче произхожда от неутрални източници (не всички от който са благоразположение към османските мюсюлмани),(31) от наблюдатели на войната и хора, интервюирали бежанци от войната през 1877-1878 година, както и от официалните османски доклади. Не само оцелелите помнят своите нападатели, но и типът на наранявания говори за извършителите им, а именно руски войници. Европейски журналисти, наблюдавали войната, пишат непрекъснато дописки за руските военни действия срещу мюсюлмански селяни и бежанци. Видяното от тях е толкова поразяващо, че те бързо се обединяват около декларация за отговорността на Русия.

Шумла, 20 юли 1877

Долуподписаните, представляващи чуждестранният печат, се събрахме в Шумла. Убедени сме, че е наш дълг да се подпишем под един общ текст за нехуманните актове спрямо невинното мюсюлманско население в България и да го изпратим до свойте редакции. Ние заявяваме, че сме били свидетели – видели сме с очите си – как в Разград и Шумла деца, жени и възрастни хора са съсичани с копия и саби. Това не бяха рани, който би могло да се окачествят като резултат от битка. Жертвите споделяха за жестокости, причинени им от руски войници, а често и от българи. Те свидетелстваха за унищожаване на цялото мюсюлманско население в множество села, което е ставало или при опит за бягство, или при плячкосване на селата им. Всеки ден пристигаха множество нови ранени хора. Долуподписаните заявяваме, че мнозинството от жертвите бяха жени и деца с наранявания от саби.

(Подписано от представители на Manchester  Guardian, Kolnishe Zeitung, Standart, Frankfurter Zeitung, Journal des Debats, Morning Post, Republique Francais, Pester Lloyd, Wiener Tagsblat, Illustrated London News, Neue Freie Presse, Times, Morning Advertiserq, New York Herald, Scotsman, Egypetrczy Graphie, Wiener Worstadi Zeitung, Daily Telegraph, Mancester Examiner.) (32)

От тези и други свидетелства става ясно, че мюсюлманското цивилно население най-често е било убивано от руски войски. Нанесените рани, за който е сигурно, че не са от друго оръжие освен от кавалерийски саби, потвърждават верността на споделеното от бежанците. С малки изключения, извършителите са били казаци,(33) който нападали селата и избивали всички до крак. Убийствата, изнасилванията и разрушенията, причинени пт руските отряди, са правени като по заповед от командването. Документални свидетелства за подобни заповеди не са открити, но има косвени доказателства за това, че руските действия са прекалено систематични, за да са плод на индивидуална мотивирана жестокост, каквато често провокира участието във войни. Това не е работа на зле командвани, развилнели се и самостоятелно действащи войници.(34)

Основната цел при убийствата на цивилни граждани от страна на руските войски е желанието да се всява страх сред мюсюлманските селяни, който би накарало хората да бягат пред настъпващата руска армия. Така те ще бъдат в тежест на османската армия. В това отношение руснаците се оказват изключително успешни. Огромни количества османски бежанци обсаждат пътищата и пречат на османската армия да се придвижва. Мюсюлманските бежанци окупират цели вагони, с който е трябвало да се транспортират войски и продоволствие за фронта.(35)

Присъствието на мюсюлмански бежанци на бойното полестава причина Осман паша за загуби последният шанс за бягство при Плевен, тъй като бежанците препречват пътя на военните подкрепления и те не могат да стигнат до предната линия на фронта.(36)

Освен че пречат на османската армия, кохортите мюсюлмани осигуряват тила и продоволствените линии на руснаците от нападение на отцепили се османски елементи. По важното е, че след войната по прочистените от мюсюлмани земи ще се гарантира съществуването на славянска България.(37) Масираната атака срещуи мюсюлманското население в България е практическият, добре премислен и жесток край на руската военна политика.

Методите, използвани за унищожаване на мюсюлманското присъствие в България, са разработени векове преди Руско-османската война от 1877-1878 година. Нужно е само едно съчетание от смърт и жестокост, така че да се стигне или до масово изтребление от самото начало, или до паническо бягство на всички мюсюлмани, за да избегнат смъртта. За постигането на тази цел няма по подходяща сила от казаците в руската армия. Те владеят методите, практикували по време на войните в Кавказ, до съвършенство. Те са водили “мръсни войни” в продължение на векове и носят всички предимства на силно подвижна кавалерия, готова да действа срещу цивилно население. Всичко това ги прави ефективен инструмент за постигане на руските цели на Балканите. Съвсем наскоро, след като започват да рушат села и да убиват бежанци, думата “казак” започва да всява страх и ужас сред мюсюлмански селяни. Само слухът, че към селото идват казаци, е бил достатъчен, за да изведе хората на пътя, какъвто е бил и самият замисъл.

Ако руснаците имаха неиграничено време и достатъчно жива сила, те едва ли щяха да прибегнат до използване на казаци срещу османски бежанци от мюсюлмански села. По всяка вероятност казаците щяха да бъдат оставени да правят с мюсюлманското население, каквото пожелаят, но това би било неефективно използване на военен ресурс – казаци да бродят и да нападат, когато си искат, ако могат да бъдат използвани в битки. По всичко личи, че в набезите на казаците има стратегия, тактика и последователност, което говори за планиране на централно ниво. Казашките атаки срещу мюсюлмански села често били координирани с местните български селяни. Казаци и българи участвали в един общ замисъл, където казаците обкръжавали селото, така че никой местен да не избяга, а българите навлизали в него, за да грабят и убиват.(38) Например в Хидибей казаците кротко събирали наличното оръжие на мюсюлманските селяни и предали на българите, който в последствие избиват всички мюсюлмански мъже на селото 70 на брой – с изключение на петнайсет, до като казаците вардят някой да не избяга. Оцелелите 15 мъже избягали от селото веднага, щом се задали руснаци на хоризонта. В Боюклумлук отново събрали османските пушки и ги дали на българите. Казаците “обкръжили и откъснали града”, за да не могат да бягат жителите му. Българите събрали всички мъже в една плевня и оставили всички жени и деца по къщите им. Плевнята и къщите били покрити със слама и подпалени. Онези, който са се опитали да избягат, били застреляни от българите.(39) Малцина успели да се спасят от набезите, но все пак достататъчно, за да се разчуе сред сънародниците им какво може да им се случи. А истината е, че и това става в интерес на Русия, именно за да тръгнат слуховете.

Унищожението на османските мюсюлмани в Ески Заара (Стара Загора) е пример за това какво е руското участие в плячкосването и избиването на османски мюсюлмани и други мюсюлмански народности в България. Както обикновено, при влизането си в града руснаците събират всичкото налично оръжие, притежавано от мюсюлмани. Пушките се раздават на българите в града. По думите на британският консул Дюпуис “следва влизане на 400 въоръжени българи от селата Дербент (с. Змеево, Старозагорско) и Йени махале (с. нова махала, Казънлъшко), за да бъдат нападнати къщите и дюкяните на евреи и мюсюлмани. На същият ден по-късно руснаци и българи обкръжават села и чифлици и ги подпалват; един руски офицер наблюдава събитията с бинокъл отдалеч”.(40)

Казаците

Няма възможност да се проследят заповедите, издавани на казаците, освен ако някой ден историците изследователи не ги отркият в руските военни архиви за войната от 1877-1878 година. Би могло да се твърди, че казашките действия във видмата им част не съвпадат особено със самостоятелните инициативи на нередовните военизирани отряди. В съвместните им акции с българите всичко заграбено от османските мюсюлмани е оставяно в ръцете на българи.Ако тези действия не бяха набюдавани от някое висше командване, малко вероятно е казаците да стоят отсрани, да държат мюсюлманите под око и да пазят българите и да не вземат плячката за себе си. По всичко личи, че казаците не са действали като самостоятелни нашественици, който преследват голяма плячка. Ако бяха такива, кой би могъл да си го представи как отново и отново обсаждат села – по съвсем военен маниер – и спокойно чакат, докато българите, а не самите казаци, изнасилват, грабят, и убиват? Това не е в стила на казаците, освен ако не са в дисциплиниращо ги подчинение. Казаците често действали в съглашателство с местните българи. Това, разбира се, не означава, че те никога не са провеждали самостоятелни акции. Както беше отбелязано по-горе, казаци са убивали османски мюсюлмани по селата, както и мюсюлмански бежанци по пътищата. В Мюдерришли 150 казаци сами са убили 35 османски мюсюлмани, който първо събрали на селският мегдан, а след това хладнокръвно застреляли. Българите в Мюдерришли и в околните села само ограбили, каквото е имало в мюсюлманските къщи.(41) Същото се случва и в Йени Махале (с.Нова Махала, Казанлъшко),(42) Устрица, Кадишле, Бин Бунар(43) (в превод хиляда извора, с Арбанаси, Разградско) и много други места. Британският консул в Едирне (Одрин) Блант помага за оцеляването на група бежанци, който черкези о османска войска спасяват от набези на казаци. Сред тях има много жени и деца, ранени от кавалерийски саби и копия, в това число и деца на по годинка, две до три.(44) Архивите са пълни с доклади от различни консулски служби, журналисти и османски служители, в който се говори за опожарени села и масови убийства от казаци. (45)

Хронология на Възродителният процес

Хронология на Възродителният процес

4 януари 1948 г.

Пленум на Централният Комитет (ЦК) на Българската Работническа Партия (БРП) Комунисти (к). Взето е решение за изселване на "неславянското" (тюркско и помашко) население от южната граница на страната.

1 август 1949 г. 

Нови ноти на Съединените Американски Щати (САЩ) и Великобритания (Англия) за нарушаване от страна на българското комунистическо правителство на чл. 2 от мирния договор за гарантиране на гражданските права и свободи на българските граждани с тюркско етническо самосъзнание и мюсюлманско вероизповедание.

3 август 1950 г. 

Политбюро на Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) решава административните власти да поощряват с всички средства изселването на етническите тюрки в Турция, преди всичко от родопските гранични райони, а оставащите в страната да бъдат изселени в Северна България.

10 август 1950 г. 

Нота до турското правителство, с която се иска Турция да приеме 250 000 етнически тюрки, пожелали да се изселят, в срок от 3 месеца. Турция протестира, че Конвенцията за установяване от 1925 не предвижда масови изселвания и срокове. Икономиката й не може да поеме такава мощна изселническа вълна.

22 септември 1950 г. 

Втора нота до турското правителство с настояване изселващите се етнически тюрки да получат турски визи, защото са продали имотите си и са в много трудно бедствено положение пред настъпващата зима.

7 октомври 1950 г. 

Турция затваря границата си за изселниците, защото цигански семейства без турски визи и без право на изселване са влезли в страната подбудени от българските комунистически власти.

2 декември 1950

След като комунистическа България приема циганските семейства да бъдат върнати обратно на територията и, и поема задължение да не допуска изселването повече на лица без турски визи, границата е отворена отново.

26 април 1951 г. 

Решение на Политбюро на Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) за подобряване работата сред тюркското население отбелязва завой в политиката към малцинствата по съветския модел на мултинационална държава. Стимулира се културното и стопанско развитие на тюркското население с цел "откъсването му от традиционната вяра на хората Ислям и приобщаване към социалистическото строителство".

19 октомври 1951 г. 

По решение на Политбюро на Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) се дава известна свобода на етно-културното обособяване на тюркското население в комунистическа България. Открива се специалност "Тюркска фиология" в Софийския университет, създават се три полувисши института за подготовка на начални учители - в градовете Кърджали, Шумен и Благоевград; откриват се основни училища със задължително преподаване на турски език до четвърти клас; създават се известни предимства за постъпване в средните и висшите училища.

7 ноември 1951 г. 

Турция затваря границата си, защото българските комунистически власти отново допускат умишлено и целенасочено изселването на цигански семейства, които нямат това право и турски визи. От началото на изселническата кампания през 1949 г. са се изселили около 156 000 етнически тюрки. На 30 ноември комунистическа България обявява, че прекратява изселванията на етнически тюрки.

21 юни 1958 г. 

Нов завой в политиката спрямо малцинствата. Политбюро на Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) решава да бъдат слети тюркските и славянските училища, като задължително обучение е на славянски език в началните и прогимназиалните степени, майчиният за тюрките турски език се изучава като отделна свободно избираема дисциплина.

2/4 октомври 1958 г. 

Пленум на Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) утвърждава "Тезиси за работата на партията сред тюркското население", според които ходжите и имамите в мюсюлманската вяра да са използвани за политически коректни цели, за да бъде отделено тюркското население от славянското.

5 април 1962 г. 

Политбюро на Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) утвърждава "мероприятията против турчеенето на цигани, татари и помаци с мюсюлманско вероизповедание". Започва се насилственото им преименуване, което до събитията през 1964 г. в Гоцеделчевско протича без особен шум преименуването на помаците в този регион на комунистическа България.

На същото заседание е обсъдена проверката на лагера в град Ловеч, извършена през месец март на същата 1964 г. от партийна комисия начело с Борис Велчев. Трудово Възпитателното Общежитие (ТВО) край град Ловеч е създадено веднага след закриването на останалите лагери през 1959 г. с въдворяването на 170 души от лагера в Белене. Инициативата за "лагер за хулигани" е на Тодор Живков след зачестили случаи на политическо хулиганство през 1957 г. От 10 август 1961 г. лагерът не е вече Трудово Възпитателно Общежитие (ТВО), а е "трудова група (ТГ)". Дотогава въдворяването е ставало с подпис на окръжния прокурор, първия секретар на окръжния комитет и началника на Министерството на Вътрешните Работи (МВР), след това без подпис на прокурор. През лагера са преминали над 1200 души, 150 са загинали от тежкия режим или са били убити (най-много убийства са извършени от месеците август до ноември 1961 г. когато насилието е прехвърлено от милиционерите надзиратели, на звеневите и бригадните командири). 810 души са пуснати на свобода като неправилно задържани Като (300 души през септември 1961 г. 462 души в началото на февруари 1962 г.) по време на проверката в град Ловеч са 223 мъже, в село Скравена - 31 жени. 

Комисията описва непоносимите условия на живот и труд и физическото насилие в изброените Трудови Групи (ТГ). Решено е лагера да бъде закрит, основната отговорност е възложена на Мирчо Спасов, който отговаря пряко за лагерите, но не става и дума за наказателна отговорност, а за вътрешно партийно наказание и преместване на друга, по-висока в йерархията длъжност. На 23 април са освободени всички 30 жени от лагера в село Скравена, а до края на месеца са освободени 209 лагерници от град Ловеч, като 5-ма са предадени на съд. "Трудовата група (ТГ)" край град Ловеч е закрита на 8 май със заповед на министъра на вътрешните работи (МВР) Дико Диков.

22 март 1964 г. 

На съвещание на градския комитет (ГК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) в град Гоце Делчев представителите на Окръжният Комитет (ОК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) в град Благоевград (Горна Джумая) дават за пример извършеното преименуване в град Якоруда и село Белица. Градският комитет (ГК) начело със Съби Генов, Петър Дюлгеров и Константин Малинов който предприемат мерки за смяната на имената. Първоначално се оказва натиск върху помаците който са мюсюлмани по вероизповедание, но които са партийни членове на Българската Комунистическа Партия (БКП), за да си сменят имената, за да служат за пример на останалите. 

След като съпротивата им е пречупена, те сменят имената си насила, но го запазват в тайна. Градският Комитет (ГК) в град Гоце Делчев решава да бъдат създадени специални комисии по преименуването във всяка една община, в които да има представители на милицията. Под предлог за учения армията също трябва да бъде на разположение за блокиране на селата. Предвижда се преименуването да бъде извършено с натиск, но без прилагане на сила.

Края на март 1964 г. 

Насилственото преименуване на помаците предизвиква вълнения, особено силни в селата Рибново, Корница и Брезница. В село Рибново комисията по преименуването е набита, а придружаващите я войници и милиционери стрелят във въздуха. След като силите се изтеглят от селото, хората организират денонощно дежурство и опожаряват единствения мост, за да спрат достъпа до селото. Армията и милицията блокират селото, спряно е водоснабдяването и доставката на храни. 200 души от селата Корница, Брезница, Лъжница и Буково са спрени в Рила, преди да стигнат пеша до София, за да протестират срещу смяната на имената. Една част от населението търси спасение в гората. Опитът за покръстване трае седмица. Местните функционери като Кръстю Тричков са за насилствено преименуване, но Тодор Живков решава на преименуваните да бъдат върнати старите паспорти. Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) изпраща комисия, която спира преименуването и хвърля вината за насилията върху местното партийно ръководство. Редът е възстановен през април. На 12 май 1964 г. Политбюро на Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) осъжда местните функционери, които са изпълнили погрешно решението от началото на месец март на същата 1964 г.

23 март 1967 г. 

На пленум на Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) председателят на Комитета Държавна Сигурност (КДС) Ангел Солаков докладва, че през периода 1963-1966 г. "престъпна дейност с политически отенък" са имали 5260 младежи и девойки на възраст от 15 до 28 години, от които 718 са участвали в "нелегални младежки контрареволюционни организации, във вражеска агитация и пропаганда, кражба на оръжие и терор". През 1963 г. са разкрити нелегална младежка група в град Перник и нелегална младежка контрареволюционна организация в град Габрово. 

Младежи от село Бели Искър създали контрареволюционна група, която "си поставяла за цел да вдигне язовира във въздуха". "Връх на контрареволюционната дейност" за този период били извършените от младежи в град Шумен терористични актове. От 1963 до 1966 г. опит или подготовка за бягство през граница извършили 4192 младежи, от които 407 са успели да избягат, а 25 са били убити на граничната бразда. "Под влияние на прокитайската пропаганда" са били групата на Захари Харалампиев Свинарски и Петрана и Пенчо Стоилови, разкрита през 1963 г. групата на Тодор Златков в ДИП "Комуна" в град София, разкрита през 1963 г. групата на Методи Ташев в град Казанлък, е разкрита през 1964 г. групата на Горуня и Цоло Кръстев, групата на Лиляна и Методи Десови и Иван Марваков в Перник, разкрита през 1966 г. прокитайска група в Ямболски окръг, разкрита в началото на февруари 1966 г. група на Георги Заркин за въоръжена борба срещу комунистическата "народна" власт. Само през 1966 г. са разкрити 12 нелегални групи със 101 участника и 88 автора на анонимни агитационни материали, 10 от които са били осъдени.

20-26 март 1968 г. 

Официално посещение на Тодор Живков в Турция. Подписана е спогодба за изселване, отнасяща се за близките на изселилите се до 1952 г. Спогодбата влиза в сила през март 1969 г. когато е ратифицирана от Турция. До края на ноември 1978 г. когато изтича срокът на спогодбата, се изселват около 115 000 етнически тюрки. Има единични случаи на принудително изселване.

25 февруари 1969 г. 

Решение № 84 на Политбюро на Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) за заплахата от "културно-национална автономия" на тюрките. Закрити са множество вестници на турски език и турски театри, спряно е книгоиздаването на турски език, изучаването му е ограничено и постепенно ликвидирано.

15-17 март 1972 г. 

Милиция и армейски подразделения с танкове правят блокада на село Барутин, Смолянско. Миньорите от урановия рудник са малтретирани, за да си сменят насила имената. След тридневна обсада армията и милицията навлизат в селото със стрелба. Милиционери и войници нахлуват от къща на къща, има много пребити хора. Убити са Неджибе Келосман и Емине Ибрахим, шестима са ранени, шестима са осъдени на затвор.

Май 1972 г. 

Смяна на имената на помаците в град Якоруда и село Бунцево. При опит на група хора да отидат на протест в град София е убит един човек от групата; по-късно в село Бунцево е убит от протестиращи секретарят на градския партиен комитет на Отечественият Фронт (ОФ) в град Якоруда, агитиращ за смяната на имената.

Декември 1972 г. 

Помаци от село Корница са привиквани в милицията в град Гоце Делчев и са принуждавани на сила за да подпишат декларации относно за смяна на имената. Началникът на VI отдел на Държавна Сигурност (ДС) в град Гоце Делчев прави опит да арестува полевъдния бригадир, но жените от селото не му позволяват. 

В отговор е изпратена група милиционери с кучета, което предизвиква излизането на хората на площада. Те остават там в продължение на три месеца, като настояват да бъдат признати официално за тюрки, децата им да се обучават на турски език и да не се посяга на имената им. 

По време на денонощния им протест в селото идват първият секретар на Окръжният Комитет (ОК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) в град Горна Джумая (Благоевград) Петър Дюлгеров, военни начело с командващия първа българска армия генерал Борис Карамфилов, и местният партизански командир генерал Крум Радонов.

28 март 1973 г.

Призори между 500 и 2000 милиционери и войници обграждат селото Корница, Гоцеделчевско. Изходите на селото са блокирани от картечни гнезда. Хората се събират на площада и се отбраняват с камъни и колове. Милицията и армията откриват автоматична стрелба на месо. Убити са петима души от селото, а десетки са ранени и пребити. Ранени са и няколко милиционери. Много от ранените се страхуват да отидат в болницата и остават по домовете си. 10 души от протестиращите са осъдени общо на по 78 години затвор, някои от протестиращите са изселени. След като протестите са насилствено смазани, смяната на имената е извършена под ръководството на секретаря на Градският комитет (ГК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) в град Гоце Делчев Борис Аврамов.

25 април 1973 г. 

В 5.00 сутринта в град Девин. Въоръжени с автомати Калашников милиционери нахлуват в къщите на три тюркски семейства, които единствени в града запазват тюрко-арабските си имена. Според началника на местната милиция тези хора са "реакционни и консервативни елементи - религиозни фанатици, тюркофили, представители на старото поколение в родовете", накарали отделни родове в град Девин да не сменят тюрко-арабските си имена със славянски, подготвяли "клеветнически материали, предназначени за Обединеното Общество на Народите (ООН)" и са искали политическо убежище в Турция. 

С прокурорско нареждане членовете на семействата са принудително заселени за 5 години в различни села в Михайловградско (Монтанско) и Видинско. През януари 1974 девинските комунисти отчитат успешното приключване на кампанията по смяната на имената в селата Беден, Брезе, Настан, Селча, Стоманово, Грохотно и град Девин, извършена от 350 активисти.

14 ноември 1977 г. 

В столицата на Турция Анкара е подписан допълнителен протокол към споразумението за изселване между комунистическа България и Турция от 1968. До края на ноември 1978, когато изтича действието на споразумението, Турция увеличава квотите си за изселване. Към септември на 1977 г. са се изселили 52 392 души. До изтичането срока на спогодбата се изселват още 62 000 души.

5 януари 1978 г. 

Писмо на Тодор Живков до членовете на Държавния съвет "Някои съображения относно по-нататъшното развитие на празнично-обредната система в Народна Република България (НРБ)". На 12 април 1978 г. Държавния съвет приема документ за "празнично-обредната система", според който традиционните християнски и мюсюлмански обичаи трябва да бъдат заменени с изкуствено създадени социалистически церемонии, "в които да се залагат комплексни политически, естетически, нравствени и социално-психологически моменти".

Ноември 1978 г. 

Изтича срокът на споразумението между Турция и комунистическа България за изселване на желаещите етнически тюрки. Общият брой на изселилите се от март 1969 г. е 114 356 души. Много от изселниците заминават, защото са чули слуховете, че след изтичането на споразумението държавата ще смени имената на останалите в комунистическа България. Те продават къщите и имуществото си и купуват стоки, които могат да изнесат в Турция, за да построят на първо време малки къщи за семействата си. Има случаи на принудително насила изселени тюрки.

22 февруари 1982 г. 

Политбюро на Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) прави първата стъпка към "възродителния (асимилационния) процес" като приема тежка ограничителна мярка спрямо етническите тюрки. Забранено им е да се заселват в някои селища на Бургаски, Ямболски, Хасковски и Кърджалийски окръг и дори да бъдат приемани там на временна работа. От ръководствата на тези окръзи се изисква "да проведат необходимите мероприятия за постепенно разселване във вътрешността на страната на етническите тюрки, които сега живеят в указаните селища".

Есента на 1984 г. 

В изпълнение на решенията на Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) за приобщаване на етническите тюрки през есента на 1984 г. в Кърджалийски и Хасковски окръг започва подмяна на тюрко-арабските имена на "помаците и лица от смесени бракове". Подмяната на имената се извършва от местните държавни и партийни органи с участието на окръжните управления на Министерство на Вътрешните Работи (МВР).

Ноември 1984 г. 

Министърът на вътрешните работи (МВР) Димитър Стоянов насочва следствието за терористичните актове, което още няма конкретен заподозрян и подозира "вражеската емиграция", "изменници на родината" или репресирани, към "протюркските националисти" и поставя като задача пред Министерство на Вътрешните Работи (МВР) "борбата с тероризма". 

След инсценираните взривове от Държавна Сигурност (ДС) в Пловдив и Варна е усилената охрана по повод юбилейните деветосептемврийски тържества не е снета, а е удвоена. Мерките са особено силни в селата в Източните Родопи, където в помощ на милицията са включени и цивилни партийни членове на БКП, на които им се раздава дългоцевно оръжие (в градовете е раздадено късоцевно оръжие). В Кърджалийски и отчасти в Пловдивски и Варненски окръг започва охрана на централни и второстепенни пътища, нощни и дневни патрули с извадено на показ оръжие, проверки на колети, писма, телеграми, усилено подслушване на телефоните, удвоено милиционерско присъствие.

21 ноември 1984 г. 

На съвещание в Министерство на Вътрешните Работи (МВР) е отчетено, че през есента на 1984 г. до края на ноември на същата година в Кърджалийски и Хасковски окръг са преимунавани 25 000 "помаци и лица от смесени бракове". Министърът на вътрешните работи заявява: "През декември, януари и февруари на 1984 г. смяната на имената от смесените бракове навлиза в решителна фаза. 

Политбюро на Централният Комитет на Българската Комунистическа Партия (БКП) даде указания незабавно да се започне работа начело с партийните комитети, народните съвети, обществените казионни организации. Там, където се налага, ще вземе участие и Министерството на Вътрешните Работи (МВР). Ще спомена цифра, която да остане между нас. Няколко десетки хиляди души трябва да откъснем от етническите тюрки, да го намалим с 10-12 процента тюркското население. Това са помаци и лица от смесени бракове..."

10 декември 1984 г. 

Оперативката на ръководството на Министерство на Вътрешните Работи (МВР). Началникът на Шесто главно управление на Държавна Сигурност (ДС) генерал-лейтенант Петър Стоянов докладва, че към 9 декември 1984 г. вече са преименувани 33 129 "лица с доказан или общественопризнат български родов корен": в град Кърджали - 17 437, град Хасково - 8200, град Силистра - 3450, град Пловдив - 3216, град Бургас - 826 души. Ген. Петър Стоянов заявява, че това става без нито един случай на остра съпротива, а в Хасковски и някои райони на Кърджалийски окръг става доброволно и с опашки пред народните съвети, без "органите" да се явяват на сцената, като "се върви само с партийните секретари, с кметовете..." Ген. Стоянов предлага да се изучи настроението в още 7-8 окръга, преди да се премине към "втория етап, за който вие, другарю министър, вече говорихте, че е подсказан от най-високо ниво..." 

На ръководството на МВР е прочетена заповедта за започването на масовото насилствено преименуване на етническите тюрки, издадена от министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов до началника на Шесто главно управление на Държавна Сигурност (ДС) ген. Петър Стоянов (седем от деветте отдела на Шесто главно управление работят по етническите и религиозни малцинства): "Възродителен (Асимилационен) процес. Другаря Петър Стоянов да направи необходимото чрез началниците на Областното Управление (ОУ) на Министерство на Вътрешните Работи (МВР) и първите секретари на Окръжният Комитет (ОК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) да започне преименуването на българските граждани от тюркски етнически произход във всички окръзи, където има такова население с оглед работата да приключи в определения срок. Отговорник генерал-лейтенант Петър Стоянов."

23 декември 1984 г. 

Кърджалийски окръг е обкръжен от 11 контролно-пропускателни пунктове, които спират свободното движение на хора навън и навътре в региона. Вътре в окръга са изградени 27 други бариери. В окръга е въведен вечерен час - 19.00 часа. Две седмици преди акцията е иззето цялото ловно оръжие от населението. Милицията на окръга от 443-ма сержанти и офицера е подсилена с милиционери от Сливен и Ямбол и 718 офицери и сержанти от сержантската школа в Казанлък, Средното милиционерско училище, сержантската школа от Долни Богров, въоръжени с късоцевно и дългоцевно оръжие и палки. 

В следващите дни към тях се присъединяват 4-и и 5-и отряди на Гранични войски, управленията на Минстерство на Вътрешните Работи (МВР) в град Смолян, град Пловдив, град Бургас, град Враца и град Плевен, районните управления (РУ) от по-малките градове около Кърджалийски окръг, военно-въздушното поделение от село Голо Бърдо, поделенията на армията в градовете Момчилград и Крумовград. Подготвени са 15 автомобила на пожарната команда и една машина с реактивен двигател за разпръскване на тълпи. 

През нощта срещу Коледа на заседания в големите градове и села от окръга представители на Българската Комунистическа Партия (БКП), Димитровският Комунистически Младежки Съюз (ДКМС), Отечественият Фронт (ОФ), Аграрно Промишленият Комплекс (АПК), Трудово Кооперативното Земеделско Стопанство (ТКЗС), Министерството на Вътрешните Работи (МВР), Министерството на Народната Отбрана (МНО), местните заводи, фабрики, предприятия, училища, читалища, кметствата и "доброволните цивилни, пара-комунистически бойни отряди на трудещите се" разработват план за преименуването в следващите дни.

24 декември 1984 г. 

В 4 часа сутринта десетки села в Кърджалийски окръг са обкръжени от милицията. В кметствата освен кметът на селото се намират и партийният секретар на селищната система, представител на ръководството на местното милиционерско управление, една машинописка, няколко милиционери или въоръжени от Министерство на Вътрешните Работи (МВР) цивилни милиционери. 

В 6 часа милиционерите започват да влизат по къщите и да извеждат насила хората под заплахата на дулата на автоматите. Първи са семействата с най-голям авторитет в селото. В кметството или друга административна сграда им взимат паспорта, показват им списък с славянски имена и ги карат да си изберат едно от тях. Ако не приемат или се бавят, ги бият с палки. 

Машинописката напечатва трите нови имена на една бланка, на която преименуваният трябва да се подпише. Ако се съпротивлява някой, подписът е получаван с побой. Неграмотните оставят отпечатък от палец върху бланката. Бланката става единственото удостоверение за самоличност на привикания. В този ден са пребити първите десетки тюрки, непожелали да се откажат от името си.

24 декември 1984 г. 

Даден е първият изстрел срещу невинни хора в обкръженото село Млечино, в което се опитват да влязат 200 души от съседни села. Това е основният модел на сблъсъците със силите на милицията и вътрешните войски при насилственото преименуване: жители на малки села тръгват към близкото голямо селище, за да говорят с кмета, да си вземат обратно паспортите и да кажат, че не са съгласни да си сменят имената, като се надяват по-голям началник да спре насилието, но големите селища са обкръжени и протестиращите са спрени преди тях.

25 декември 1984 г. 

Протестен митинг до село Бенковски на около 3000 души от съседните села. Милицията успява да излъже хората, че отнетите им паспорти са в селата и им трябва да говорят с кметовете си, които са взели решението за преименуването. Хората се връщат обратно по селата си, но паспортите им не са в канцелариите на кметствата. 

На следващия ден митингът е много по-решителен, към голямото село Бенковски тръгват три организирани лъча от по 2 000 демонстранти. Милицията откриват стрелба на месо с автомати при приближаването на протестиращите. Убити са четирима души на място, между които и 17-месечното пеленаче на име Тюркян и лелята на детето, която го е носела на гърба си. Тежко ранени са осем човека, сред тях 3 жени. Останалите участници в митинга прекарват два часа по очи в снега с насочени към тях дула на автомати, заливани обилно с вода от пожарната. Температурите в този ден са били минус 15 градуса.

25 декември 1984 г. 

Протести в градовете Момчилград, Джебел и село Груево, в които са убити още четири човека, ранени са десетки, арестувани са стотици. В потушаването на протестите участва и армията. Голяма част от арестуваните са изпратени в лагера на остров Белене. По данни на Министерство на Вътрешните Работи (МВР) в тези няколко коледни дни в Кърджалийски окръг е имало 11 протестни митинга, в които са участвали около 11 000 души. От протестиращите е иззето следното въоръжение - 4 ножа, няколко брадви и клони от дървета. Митингите скандират "БКП е наша майка" с надеждата висшето партийно ръководство да спре репресиите.

29 декември 1984 г. 

Заседание на колегиума на Министерство на Вътрешните Работи (МВР). Министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов пояснява, че "превенцията на терора" означава да не се допускат лица, които ще бъдат преименувани, да напускат Кърджалийски окръг и да ходят другаде; вече напусналите не бива да бъдат приемани на работа и трябва да бъдат връщани, откъдето са дошли, за да бъдат преименувани.

31 декември 1984 г. 

Тюркските студенти от Кърджали и Момчилград тръгват от столицата София към родните си места за нова година и с ясното намерение да направят мирен протестен митинг. На гарите в двата града са посрещнати от милиция и ескортирани до домовете си със заповед три дни да не излизат никъде. След завръщането си в столицата София след нова година много от тях са арестувани, някои са изпратени в лагера на остров Белене.

Края на 1984 г. 

Външният дълг на комунистическа България, е 2 милиарда и 165 милиона долара.

Края на декември 1984 - януари 1985 г. 

Най-активните участници в протестите срещу смяната на имената са въдворени в трудово-възпитателното общежитие (ТВО) в Белене без съд и присъда. Няколко месеца по-късно е сформирана комисия за изпращане на остров Белене по чл. 39 от закона за народната милиция под ръководството на Боян Велинов, заместник-началник на Шесто главно управление на Държавна Сигурност (ДС). Комисията разглежда предложения, подписани от съответния началник на Областното Управление (ОУ) на Министерство на Вътрешните Работи (МВР) и всеки случай за въдворяване се утвърждава от министъра на вътрешните работи и главния прокурор на Народна Република България (НРБ). 

По-късно е създадено и поделение 72001 към Централният Информационно Оперативен Център (ЦИОЦ) Министерство на Вътрешните Работи (МВР) под ръководството на Иван Ачанов, което се занимава с въпросите на въдворяване и разследване на етническите тюрки, противопоставящи се на "възродителния (асимилационният) процес". По официални данни общо за периода 1985-1986 г. по този ред на остров Белене са въдворени 423-ма етнически тюрки. През март 1986 г.  повечето от тях са освободени, 85 души (по данни на Министесрвто на Вътрешните Работи) (МВР) са интернирани в Михайловградско (Монтанско) Кюстендилско, Видинско и Врачанско. До октомври 1988 г. постепенно мярката за принудително заселване е прекратена и интернираните са освободени.

Януари 1985 г. 

В окръжните комитети на Българската Комунистическа Партия (БКП) са сформирани щабове по "възродителния (асимилационния) процес", ръководени от първия секретар на Окръжният Комитет (ОК) на Българската Комунистическа Партия (БКП). В щабовете са включени секретарите на Окръжният Комитет (ОК) на Българската Комунистическа Партия (БКП), председателят на изпълнителния комитет на окръжния народен съвет, началникът на окръжното управление на Министерство на Вътрешните Работи (МВР), председателят на Окръжният Комитет (ОК) на Отечественият Фронт (ОФ), секретарят на Българският Земеделски Народен Съюз (БЗНС), първият секретар на Окръжният Комитет (ОК) на Димитровският Комунистически Младежки Съюз (ДКМС), партийни и държавни ръководители от общински мащаб, както и представители на обществените казионни комунистически организации. Етническите тюрки, които не могат да представят паспорт с новото си име, не могат да получат заплата или пенсия си или да теглят от спестяванията си в Държавна Спестовна Каса (ДСК). Актовете за раждане и за брак се издават само с новите славянски имена.

Януари 1985 г. 

Акция по преименуването на етническите тюрки в селата в Герлово, Сливенския Балкан. Армия и милиция обсаждат в продължение на няколко дни селата, в които населението се е събрало по площадите и провежда денонощни протести. Нахлуването по селата става с БТР-и и танкове, пожарни автомобили обливат с вода протестиращите мъже, жени и деца при минус 15-20 градуса, специални части прилагат уменията си по бойни изкуства върху хората. Десетки са арестувани и бити в сливенската милиция.

17-20 януари 1985 г. 

Село Ябланово, община Котел, става център на съпротивата срещу насилственото преименуване в село Герлово. На 17 януари служители на община Котел изнасят от селото документи и регистрите с имената и става ясно, че за селото започва "възродителния (асимилационния) процес". В село Ябланово се стичат мъже от околните села Малко село, Филаретово, Топузово, Соколарци, Орлово, Тича, Остра могила, Братан и Стрелци, които са научили за събраните в Котел армейски части и БТР-и и за танкове, пристигащи от град Сливен. Част от хората подготвят саморъчни оръжия и каменарски взрив и се готвят да взривят моста на Ябланово и да се бият до смърт, ако армията и милицията открият огън по мирните жители; други смятат да заснемат насилията и да изпратят документите в Обединеното Общество на Народите (ООН) и Организацията за Сигурност и Сътрудничество в Европа (ОССЕ). 

Населението се събира на площада и се противопоставя на пристигналия да ги уговаря общински секретар на Българската Комунистическа Партия (БКП). Партийният секретар на село Ябланово Хасан Бербер (по-късно политически затворник) изпраща протестна телеграма до Тодор Живков, а селяните изпращат до Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) и Държавния съвет декларации, че не са съгласни с преименуването. 

След тридневна обсада танковете на трета българска армия, БТР-и, милиция и "червени барети" влизат в селото. Очевидци съобщават, че в акцията участват и бойни хеликоптери. Офицерите от Държавна Сигурност (ДС) за град Сливен извършват насилственото преименуване. Различни източници съобщават между 1 и 34 убити, 30 са настанени в болница с огнестрелни рани.

18 януари 1985 г. 

Среща на Политбюро и Секретариата на Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) с първите секретари на окръжните комитети на Българската Комунистическа Партия (БКП) за хода на "възродителния (асимилационния) процес". Към 14 януари според доклад на заместник-председателя на Държавния съвет Георги Атанасов са сменени имената на 310 000 души, от които в Кърджалийски окръг - 214 000, в Хасковски - 41 000, в Пловдивски - 22 000, в Пазарджишки - 5 000, в Старозагорски - 11 000, в Бургаски - 9 000, в Благоевградски - 3 000. Атанасов отбелязва, че преименуването в страната е извършено след успеха в Кърджалийски окръг, където организаторската работа на окръжния и общинските комитети на Българската Комунистическа Партия (БКП) по "възродителния (асимилационния) процес" е под личното ръководство на първия секретар на окръжния комитет на Българската Комунистическа Партия (БКП) Георги Танев. Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) изпраща до партийните ръководители документ "Укрепване на единството на българската социалистическа нация, на нейната етническа славянска хомогенност", в който за първи път се говори за "възродителен (асимилационен) процес" и "смяна насила на имената" и се заявява, че е "документално установено", че етническите тюрки, са "потомци на ислямизирани в миналото българи" и трябва "окончателно и безвъзвратно" да получат славянско национално самосъзнание.

20 януари 1985 г. 

В централните поделения на МВР са сформирани 12 работни групи. В тях участвуват представители на ВГУ-ДС, Шесто управление-ДС, Главно следствено управление, "Инспекторат"-МВР и управление "Кадри". Същия ден министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов им провежда инструктаж, на който съобщава, че по решение на висшето партийно ръководство започва смяната на имената на етническите тюрки в останалите окръзи и поставя задачата всяка група в съответния окръг да окаже методична помощ и контрол в агентурно-оперативното обезпечаване на мероприятието. 

Обръща се внимание, че самата подмяна се извършва от кметствата и съветите, а Държавна Сигурност (ДС) трябва да получава информация за подготовка на организиран отпор от населението. На 20-21 януари 1985 г. част от оперативния състав на ДС е запознат с предстоящото мероприятие.

20 януари 1985 г. 

Към тази дата по места са съставени списъци, утвърдени от началниците на ОУ на МВР, на "лицата, за които има оперативни данни, че са националистически настроени и е възможно да окажат съпротива на мероприятията". Съвместно с Министерство на Народната Отбрана (МНО) хора от тази категория са мобилизирани в други региони на страната, където се насилствено преименувани.

28 януари 1985 г. 

На съвещание на ЦК на БКП с партийния актив в София е отчетено, че в цялата страна преименуването е приключило и че е поставено началото на "възродителен (асимилационния) процес, който трябва да възстанови славянското национално самосъзнание на преименуваните и окончателно да ги приобщи към славянската нация".

4 февруари 1985 г. 

Димитър Стоянов прави оценка и анализ на преименуването пред ръководството на МВР. "Първият етап - преименуването, завърши. Като се изключат случаите в Момчилград, Джебел, Бенковски и Ябланово, никъде в страната не се е налагало нашите органи да влязат и да действат. Те бяха резерв на окръжните комитети на БКП. Остават за преименуване още около 24 000 лица." Стоянов разпорежда сформирането на групи от служители на Шесто управление-ДС, ВГУ-ДС и Инспекторат-МВР да контролират втория етап - "затвърждаване на възродителния (асимилационния) процес в 12 окръга".

6 февруари 1985 г. 

Сформирана е група за ръководство дейността на МВР по "възродителния процес" в състав: Григор Шопов - първи зам.министър на МВР, Васил Коцев - началник на ПГУ-ДС, Георги Младенов - зам.началник на ВГУ-ДС, Васил Георгиев - началник на ЦИОУ-МВР, Никола Черкезов - началник "Инспекторат"-МВР, Антон Мусаков - началник на Шесто управление-ДС, Иван Димитров - директор на Дирекция на народната милиция.

12-13 февруари 1985 г. 

Пленум на ЦК на БКП отчита резултатите от преименуването на етническите тюрки.

27 февруари - края на март 1985 г.

Представители на висшия партиен и държавен апарат обикалят районите с преобладаващо тюркско население, за да разясняват новата партийна линия: "България е еднонационална славянска държава; по време на османското робство цели райони са насилствено ислямизирани и така се е стигнало до ислямизацията на част от славянският народ; в края на 1984 и началото на 1985 г. спонтанно и всеобхватно, лавинообразно сред това население се разгръща процес на възстановяване на славянските имена; не става дума за асимилация, а за връщане към това, което е било с кръв и насилие изтръгнато от сърцата на славянският народ; всички, възстановили славянските си имена, са славяни, макар и тяхното славянско национално самосъзнание да е замъглено." Категорично се заявява, че няма да има никакво изселване в Турция и няма да се водят преговори с нея по този въпрос, "защото няма част от славянският народ, която да е част от друга нация".

28 февруари 1985 г. 

С окръжно I-28 вътрешният министър Димитър Стоянов нарежда да се удвои агентурата по тюркска линия и незабавно да бъдат вербувани всички кметове и ходжи в районите, където се провежда "възродителния (асимилационния) процес". На 3 април 1986 е отчетено, че в Кърджали броят на секретните сътрудници е увеличен само с 21%, а в Хасково - с 55%.

Март 1985 г. 

Завършено е насилственото преименуване на 850 000 етнически тюрки и започва прилагането на мерки за затвърждаване на асимилацията. Терминът "тюрк" е изключен от официалния дискурс и е заменен с "граждани с възстановени имена" (славяните са "граждани с традиционни имена"). Употребата на турски език на публични места е забранена и се наказва с високи глоби. 

Мюсюлманските религиозни ритуали и обичаи също са забранени. Обрязването е строго забранено и се наказва с до 3 години затвор или глоба до 1000 лева (около 5 средни работни заплати). Забранено е традиционното мюсюлманско облекло; има забрана мюсюлманите облечени с традиционно облекло да получават медицинска помощ в местните медицински пунктове и да бъдат обслужвани в административните служби, обществените заведения и магазините. 

Под забраната попада и турската музика. 

Тъй като се очаква международна анкетна комисия, комунистическата власт започва мащабно и спешно изличаване на всички следи с тюркска идентичност. Мюсюлманските гробища са разрушени, а в общинските съвети се променят имената на починалите родители и деди. В училищата и детските градини са изцяло преписани училищните дневници с новите имена, унищожени са дори тетрадките на учениците с тюркски имена и свидетелствата за преминаване в по-горен клас. 

Един от най-вандалските актове на властта е унищожаването на здравните картони и архивите на болниците и клиниките за хронично болни. Започва спешна подмяна на традиционни топоними, дори в белетристични творби.

9 март 1985 г. 

Под давление на агентурата на Държавна Сигурност (ДС). В 21,31 часа във вагон за майки с деца на влака Бургас-София избухва взривно устройство, в момент когато влакът навлиза в гара Буново. На място са убити седем души, сред които и две момчета на 12 години, а девет са ранени. В 22,02 ч. друга бомба избухва в хотел “Сливен” в Сливен. Ранени са 14 души.

21 юни 1985 г. 

На пленум на ОК на БКП в Хасково, на който присъства членът на Политбюро Йордан Йотов, е поставена задача да бъде доведен докрай "възродителният (асимилационния) процес" и в замяна на традиционните религиозни ритуали да бъдат въведени нови граждански социалистически ритуали.

Юли 1985 г. 

"Амнести интернешънъл" внася в Комисията по правата на човека на ООН доклад за положението на етническите тюрки в България.

Юли-август 1985 г. 

Неджметин Хак, Касим Дал и Сали Ахмед от село Дръндар, Варненско, създават във Варна нелегалното Турско националноосвободително движение в България (ТНОДБ). Целите им са: съхраняване на единството и идентичността на тюркското малцинство; противопоставяне на асимилацията чрез протести; свободно изселване на тюрките от България. Средствата са ненасилствени, "борба без оръжие": стопански бойкот - да произвеждат малко и некачествено, да работят само за насъщните си нужди и да не поемат допълнителна работа, да произвеждат в личните стопанства само за собствените си нужди, да не работят безплатно за държавата в почивните дни на бригади и съботници; граждански бойкот - да не участват в избори или да задраскват имената в листите, да не участват в манифестациите, да не участват в събрания, да не подписват никакви документи, да не практикуват новоизмислените "социалистически ритуали", да не се абонират за български издания; правозащитна дейност: събиране на данни и снимков материал за репресии и за затворени джамии и изпращането им на международни политически и правозащитни организации. 

Първите членове са петима души от с. Дръндар, един от Провадия, двама от Шуменско и 11 от тогавашния Толбухински окръг сега Добричка област. В ТНОДБ членуват около 200 души. Организацията има централни, областни, окръжни, регионални и местни ръководства и включва три района: Добруджа - Варна, Толбухин (Добрич), Силистра; Южна България - Кърджали, Хасково, Пловдив, Бургас, Сливен; Делиорман - Разград, Шумен, Търговище, Русе. 

През декември 1985 програмата на ТНОДБ е окончателно разработена с участието на научния сътрудник от Института по философия към БАН и активен агент на комунистическата Държавна Сигурност - Ахмед Демир Доган, който като добре образован, и най-вече политически мотивиран е избран за ръководител на ТНОДБ преди това е внедрен агент на репресивните комунистически тайни служби, през 1986. През март 1986 г. програмата е разпространена в страната.

24 октомври 1985 г. 

Посещение на генералния секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов в България. Горбачов отхвърля българските искания за съветска икономическа помощ, защото СССР не е в състояние да ги удовлетвори. Все пак България получава отсрочка от 5 години за изплащането на 1 милиард рубли задължения. 

Тодор Живков обяснява "възродителния (асимилационния) процес" с това, че се очаква към 2000 година тюркското население да стане 1 милион и че Турция гледа на него като на част от тюркската нация, концентрира го по границата и на стратегически места и го превръща в "пета колона против Варшавския договор".

26 ноември 1985 г. 

Среща на офицера от ДС патриарх Максим с посланика на САЩ Мелвин Левицки. Присъстват Старозагорският митрополит Панкратий и главният мюфтия Миран Топчъ. Срещата е поискана от патриарх Максим по повод доклад на заместник-държавния секретар на САЩ Ричард Шифтър пред сенатската комисия за Европа за свободата на религията и правата на човека в източноевропейските страни. В доклада българското правителство е остро критикувано за репресиите над вярващи и над религиозни общности и за насилствената смяна на имената на мюсюлманите. 

Патриарх Максим изразява протеста на Светия Синод. Протест изцяло под диктовката на БКП и ДС като заявява послушно, че докладът не отговаря на истината, съществува "взаимно зачитане между държавата и църквата" и църквата безпроблемно изпълнява "спасителната си мисия". 

Главният мюфтия също кадър на комунистическата ДС декларира, че мюсюлманите се радват на свободно вероизповедание, а религията им не е ограничавана и преследвана. Главният мюфтия също пояснява, че "без никакво насилие, тези от етническата група, наречени тюрки навремето, възстановиха българските си имена и това не създаде никакво сътресение и напрежение", а историческите изследвания доказват, че са "неразделна част от българския народ". Митрополит Панкратий също повтаря заучената теза на БКП и ДС кадрите Максим и Миран Топчъ за българския произход на тюрките и мюсюлманите.

Януари и март 1986 г.

Тюркското национално-освободително движение в България (ТНОДБ) разпространява във Варненски и Толбухински (Добрички области) окръзи листовки с призив за протести. Окръжните управления на МВР във Варна и Толбухин (Добрич), координирани от Шесто управление на ДС, издирват авторите на позивите. Второ главно управление на ДС получава данни, че програмната декларация на ТНОДБ е била предадена в края на март на служител в турското консулство в Пловдив с цел да се предизвика външна намеса, да се "дискредитира политиката на Народна Република България (НРБ) пред световната общественост" и да се афишира създаването на нелегално движение от "лица с възстановени имена".

22 януари 1986 г. 

Решение на Светия Синод на Българската православна църква (БПЦ) "да съдейства за по-нататъшното историческо осветление и патриотично подпомагане на възродителния (асимилационния) процес сред мюсюлманското население в България".

Март 1986 г. 

Турция прекратява вноса на българска електроенергия като протест срещу смяната на имената на тюрките в България.

1 април 1986 г. 

В лагера в Белене етническите тюрки, останали след освобождаването на една голяма част от лагеристите, обявяват гладна стачка. Стачката продължава 30 дни, в началото на май повечето от лагеристите са освободени от Трудово Възпитателното Общежитие (ТВО) в което са били настанени от комунистическите власти и са интернирани в различни региони на страната, с предимно преобладаващо славянско население.

31 май 1986 г. 

ТНОДБ разпространява във Варненски и Толбухински  (Добрички области) окръзи листовки с призив за бойкот на предстоящите на 8 юни избори. Листовките са разлепени по стени, пуснати са в пощенски кутии или в дворовете на етнически тюрки и призовават да се гласува с недействителна бюлетина. 

На 5 юни е арестуван члена на ТНОДБ и ДС стига до ръководителя на организацията Меди Доганов (Ахмед Доган) техен верен агентурен кадър. Той е арестуван на 12 юни и прави самопризнания за пред хората, а в действителност издава основните участници в тюркското съпротивително движение. На 16 юни са арестувани още 22-ма души с ръководни функции в нелегалната организация. В процеси във Варна, Шумен и Толбухин (Добрич) са осъдени 18 души. Ахмед Демир Доган е осъден на 10 години, като ДС така му изгражда образът на борец за права и свободи на угнетените тюрки в България и го внедрява допълнително в затвора където да излежава УЖ присъдата си, за да шпионира и да донася за недоволните затворници попаднали благодарение на неговите и на такива като него доноси зад решетките. Останалите са осъдени благодарение на агентурните доноси на Ахмед Демир Доган от 2 до 10 години лишаване от свобода.

2 април 1987 г. 

Среща в София на Тодор Живков със заместник-държавния секретар на САЩ Джон Уайтхед. Въпреки че срещата събужда големи надежди в дисидентите и етническите тюрки, Уайтхед не поставя остро въпроса с нарушаването на човешките права в България.

Юли 1987 г. 

Трима агенти на ДС с турско етническо самосъзнание, отвличат две деца под внушението на ДС в гр. Толбухин днешен (гр. Добрич) и ги отвеждат в Златни пясъци. Там правят изявление, че няма да убият заложниците, но демонстрират твърдостта на намеренията си като хвърлят гранати пред хотел "Интернационал". Искането им е да бъдат пропуснати в Турция, но истинските намерения на ДС е да си узаконят престъпленията си относно възродителният им процес. Според МВР близо до границата части на Червените барети застрелват единия от агентите на ДС, автомобила къде са похитителите на двете деца, катастрофира в друго Моторно Превозно Средство (МПС), специално поставен като преграда БТР на вътрешни войски и гранатите експлодират в автомобила като вследствие на експлозията автомобила се самозапалва. Двама от похитителите умират на място, а третият умира в болницата. Децата са ранени, но все пак остават живи. Според съграждани на похитителите те са били сътрудници на Държавна Сигурност (ДС), на които е възложено да взривят училище. Изплашени, те са искали да напуснат по този начин България. В резултат на разследване на гл. редактор на сп. "Правен свят" Гергина Банкова, което показва съществени несъответствия в разследването, през лятото на 2007 главният прокурор възложи проверка на делото.

13 август 1987 г. 

Арестувани са трима етнически тюрки, всичките до един агенти на Държавна Сигурност (ДС) обвинени в извършването на терористичните актове през 

1984 и през 1985.

16 януари 1988 г. 

В дома на дългогодишният политически затворник, Бай-Илия Минев на ул. "Загоре" № 16 в гр. Септември 16 души създават Независимото дружество за защита правата на човека в България. За председател на НДЗПЧ е избран Илия Минев. Други от основателите са Григор Симов Божилов, Едуард Генов, Цеко Цеков, Божидар и Минка Статеви. Това е първата право-защитна,  организация в България и първата независима обществена организация след 1947. 

Създаването на Дружеството е предшествано от изпращането на открито писмо-апел до Общо европейското съвещание за сигурност и сътрудничество във Виена на 19 декември 1986 и от предварителни разговори между някои от основателите през октомври - декември 1987. 

Дружеството основава дейността си върху Всеобщата декларация за правата на човека от 1948, заключителния акт на конференцията в Хелзинки и конституцията на България. Поставя си за основни задачи да наблюдава спазването на човешките права и свободи, да се обръща към властите при нарушаването им и да ангажира българското и световното обществено мнение с нарушенията. НДЗПЧ се обявява за спазването на правата на всяко национално или религиозно обособено малцинство; за защита на околната среда; против всяка форма на привилегии, освен за болни и социално слаби. 

В първите шест месеца от съществуването си. Дружеството успява да изнесе на Запад случаи на нарушени човешки права. А Цеко Цеков и Димитър Томов привличат нови членове от тюрките, изселени в Михайловградско днес Монтанско. 

След юни 1988 радио Свободна Европа все по-често започва да провежда разговори по телефона с членове на НДЗПЧ, които дават публичност на нарушения на човешките права. Членовете на НДЗПЧ нарастват до 500 души.

18 февруари 1988 г. 

Доклад на Комисията за човешките права към ООН обвинява България в преследване на мюсюлманската вяра, и етническото самоопределение на част от гражданите на Народна Република България (НРБ).

23 февруари 1988 г. 

В условия на засилено външно внимание към насилствената асимилация и все по-голяма външнополитическа изолация България се отказва от политиката си да не преговаря с Турция. Външният министър Петър Младенов и турският му колега Външният министър на Р. Турция Месут Йълмаз подписват протокол за "добросъседски отношения, приятелство и сътрудничество" и за създаването на двустранни групи за разрешаване на въпросите с търговията, транспорта, комуникациите и културата, както и "хуманитарните въпроси" и най-вече - проблемите с тюрското малцинство в България. Две последващи срещи в София и Анкара не дават резултати.

12 март 1988 г. 

Пред Политбюро на ЦК на БКП Тодор Живков излага основните моменти в "новата стратегия по възродителния (асимилационния) процес". Той предлага да се преселват отделни семейства и край границата да се настаняват българи. Според Живков преименуването не е дало желания резултат: "Трябва да се отиде към нови смели решения, които да ни позволят да доведем това дело докрай. Но ние не сме разсекли възела. Това, че сме сменили имената, нищо не значи. Те се обрязват вкъщи, всяко новородено има две имена и т.н. При новите условия национализмът започва да се възражда."

22-23 март 1988 г. 

В Аман на среща на министрите на външните работи на страните от организацията Ислямска конференция турският външен министър Месут Йълмаз говори за третирането на тюркското малцинство в България. Абдулла Омар Насеф от Саудитска Арабия, който през юни 1987 е в България начело на тричленна делегация, за да разследва ситуацията с тюркското малцинство по поръка на Ислямска конференция, разпространява доклад за "политиката на насилствената асимилация, предприета от комунистическото правителство в България, която нарушава личния живот, свободата и естествените права на тюркското население."

25 април 1988 г. 

Върховният съд осъжда на смърт тримата агенти на Държавна Сигурност (ДС), с етническо тюркско самосъзнание обвинени в извършването на терористичните актове през 1984 и 1985. Четирима други са осъдени на различни срокове затвор. След 4 месеца присъдите са изпълнени. Съмненията за вината им, както и за ролята на Държавна Сигурност (ДС), си остават.

3 юни 1988 г. 

В София е създаден казионен Комитет по правата на човека с председател висшия партиен функционер Константин Телаллов.

13 ноември 1988 г. 

Създадена е Демократичната лига за защита на правата на човека. Сабри Искендер, който е излязъл от старозагорския затвор, се свързва с Али Орманлъ, с когото е бил в концлагера Белене, и с Мустафа Юмер и тримата основават организацията. Основаването става във Врачанско, където в селата Каменно поле, Кунино и Драшан са интернирани тримата след концлагера и затвора. 

Мустафа Юмер е избран за председател, тъй като е завършил философия в Софийския университет, а Сабри Искендер и Али Орманлъ за секретари на организацията. През декември 1988 г. програмата на Демократичната лига е изпратена по пощата на Тодор Живков, Станко Тодоров, главния прокурор, на вестниците "Работническо дело" и "Земеделско знаме". Малолетният син на Сабри Искендер, Хюсеин, я предава в английското консулство и е прочетена по радио "Свободна Европа". Целта на организацията е връщане на майчините имена; защита на човешките права в България; борба срещу асимилацията на мюсюлманските малцинства и срещу забраната на мюсюлманските обичай практики и традици; възстановяване на демократичните принципи в обществения живот. 

Организаторите смятат да постигнат това с легална борба изцяло с мирни средства и убеждават тюрките да не прибягват до насилствени действия и саботажи. До май 1989 г. в организацията членуват неколкостотин (по други сведения над 3 000) души, предимно тюрки, в множество региони на страната не само с компактно тюркско население. Местните ръководители се избират между лежалите в Белене добре образовани тюрки. В началото на май 1989 г. тримата лидери на Демократичната лига са експулсирани в Турция, но ръководството се поема от предварително определени хора. Председател става инж. Хюсеин Нух, бивш кмет на Ябланово. През май и юни 1989 г. след протестите в Североизточна България много от членовете на организацията са прогонени от страната.

23 декември 1988 г. 

Комунистическите репресивни власти в България прекратяват заглушаването на предаванията за България на Радио Свободна Европа.

Януари 1989 г. 

Етнически тюрки създават Дружество за подкрепа Виена'89. Целите им са мониторинг върху спазването от България на виенските споразумения на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, защита на гражданските права и противопоставяне на асимилаторската кампания. Водачи на Дружеството са Авни Али Вели и Исмет Емрулах от гр. Джебел. И двамата са експулсирани от България през май 1989 г.

17 януари 1989 г. 

На заключителната сесия на конференцията във Виена турският външен министър Месут Йълмаз критикува третирането на тюркското малцинство от репресивните комунистически  власти в България и заявява, че споразумението между двете правителства от февруари 1988 е останало безплодно. В отговор българският външен министър Петър Младенов обвинява Анкара в "миниране на диалога и дискредитиране на общоевропейския процес".

Март 1989 г. 

Засилва се ненасилствената съпротива на тюрките в България. Те започват открито да нарушават забраната да се говори на турски на публични места, а жените отново обличат традиционното си облекло яшмак. С отворени писма до прокуратурата и партийния орган "Работническо дело" настояват за връщане на имената.

Април 1989 г. 

Първите гладни стачки на преименувани тюрки в селата Климент, Шуменско, и Таслаково, Силистренско.

15 април 1989 г.

Членове на Независимото дружество за защита правата на човека създават организацията Мюсюлманска Инициативна Група (МИГ). В нея влизат 35-40 етнически тюрки от района на Казанлък. Цели: защита на човешките права и религиозните свободи в България и борба срещу насилствената асимилация. Водещи фигури са: Рамадан Рунта, Ибрям Рунта, Ферат Рунта, Хюсеин Аджер.

22 април 1989 г. 

Десет български граждани - етнически тюрки, искат политическо убежище в посолството на република Турция в Будапеща.

Май 1989 г. 

Предстоящата в края на месец Май 1989 г. в Париж първа среща на Конференцията по човешкото измерение на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа катализира дейността на правозащитните групи. Демократичната лига за защита на правата на човека, Независимото дружество за защита на правата на човека в България и Дружеството за подкрепа Виена'89 са основните организации, които подготвят протестите на етническите тюрки срещу насилствената асимилация.

6 май 1989 г. 

Февзи Реджеп Хюсеин от с. Таслаково, Закир Исмаил Мустафа от с. Правда, Хакъ Хакъ Мехмед от с. Любен и Ремзи Сюлейман Неджим от гр. Дулово, Разградска област, започват гладна стачка с искания за връщане на рождените им тюрко-арабски имена и прекратяване на политиката на етническа асимилация от комунистическото правителство. Планирано е протеста да продължи до откриването на конференцията по човешките права на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа в Париж на 31 май. Това слага началото на масовите гладни стачки и протести на етническите тюрки в България.

7 май 1989 г. 

Интервюиран по телефона от Румяна Узунова от Радио Свободна Европа, Желю Желев прочита "Декларация за основните принципи за гласността и преустройството в Народна Република България (НРБ)" с искания за правова държава, политически плурализъм, свобода на словото и информацията, свобода на сдружаването, равноправие на националните малцинства.

7 май 1989 г. 

ОУ на МВР - Хасково и Шесто управление - ДС осуетяват събиране на 14 членове на НДЗПЧ в Хасково, между които Илия Минев, Константин Тренчев, Николай Колев - Босия, Борис Лафчиев (Лъхчиев?) и четирима преименувани тюрки от Хасковска област. Целта на събранието е да се създаде клон на дружеството в Хасковска област. Иззети са учредителният протокол и молбите за постъпване в дружеството, а участниците са принудително изпратени по место живеене.

8 май 1989 г. 

Седем етнически тюрки от с. Престое и от гр. Каолиново се присъединяват към гладната стачка.

10 май 1989 г. 

36 етнически тюрки от Североизточна България се присъединяват към гладната стачка, в това число всички близки на Хакъ Мехмед - един от четиримата гладуващи от 6 май, на когото е съобщено в управлението на МВР в Дулово, че заедно със съпругата си и малкия си син трябва да напусне България. Към стачката се присъединяват и семейства от Асеновград и Крумовград.

17 май 1989 г. 

По Радио Свободна Европа е прочетено протестно писмо до Тодор Живков от Сабри Искендер, лидер на Демократичната лига за защита на правата на човека, експулсиран в Турция заради друго свое писмо от 14 май, с което настоява Тодор Живков да прекрати асимилаторската си политика. Същия ден шуменското окръжно ръководство на Демократичната лига решава на всеки пет дни по петима тюрки да обявяват щафетна гладна стачка до окончателното решаване на въпроса с връщането на майчините имена, а в окръга да започнат мирни масови демонстрации от 18 май, като решението изпращат до главния прокурор, министъра на правосъдието, централните вестници и радио "Свободна Европа".

18 май 1989 г. 

200 етнически тюрки се присъединяват към гладната стачка срещу политиката на насилствена асимилация. Гладните стачки започват да се разпространяват и в Югоизточна България.

19 май 1989 г. 

Арестуването на местния лидер на съпротивата срещу "възродителния (асимилационния) протест" предизвиква мирен протест на от 3 до 10 000 души в центъра на родопския град Джебел. Протестиращите скандират лозунги в подкрепа на преустройството и на Горбачов. Шествието поздравява гладуващите и в квартал Изгрев и протестиращите се разотиват мирно с намерение на следващия ден да бъдат отново на площада. През нощта град Джебел е блокиран, от милиция и са извършени масови арести и побои над арестуваните в милицията. Исмет Исмаил Хасан, секретар на Дружеството за подкрепа Виена'89, е разпитван за ролята му в организирането на протестите.

20 май 1989 г. 

В с. Пристое, Шуменско, е проведен първият в Североизточна България митинг на етнически  тюрки срещу "възродителния (асимилационния) процес". Демонстрацията продължава в Каолиново, участват около 5000 души от околни села. При сблъсъкът с милицията загива 47-годишният автобусен шофьор Неджеб Осман Неджеб от с. Кус. На 21 и 24 май милицията разпитва Гюлтен Осман, член на Независимото Дружество за Защита на Правата на Човека (НДЗПЧ), за организирането на демонстрацията в град Каолиново.

21 май 1989 г. 

В близкото до град Каолиново село Тодор Икономово след ареста на правозащитника Тахир Али избухват протести. Милиционерите от специален отряд използват огнестрелно бойно оръжие пои протестиращите. Загиват трима демонстранти - Хасан Али Арнауд, на 45 г., Мехмед Лорн (?), на 55 г., и Мехмед Сали Рашид, на 37 г., 16 са ранени през този ден.

21 май 1989 г. 

Сблъсъци в Силистренски окръг. В Дулово демонстрират 3000 души.
При опит да влязат в град Дулово около 200 души от селата Черник, Вокил, Овен, Окорш и Паисиево са спрени от милиционерски кордон в покрайнините на града и се стига до ръкопашен бой.

Демонстрация в село Правда, която трябва да се присъедини към демострантите в град Дулово, е разтурена мирно.

Със сила е разпръсната и демонстрация в село Босна с участници и от селата Искра, Бащино и Дичево, която трябва да се присъедини към демонстрацията в град Дулово.

23 май 1989 г. 

В село Езерче, Разградско, става най-ожесточеният сблъсък в Североизточна България между протестиращи етнически тюрки и органи на реда. Убити са двама демонстранти.

23 май 1989 г. 

Антон Запрянов от Независимото Дружество за Защита на Правата на Човека (НДЗПЧ) в България и отец Христофор Събев от Комитет за защита на религиозните права огласяват декларации, с които осъждат извършеното на 20 и 21 май насилие от милицията и армията срещу протестиращите етнически тюрки и апелират към сдържаност и мъдрост и за спазване на гражданските права на етническите малцинства.

23 май 1989 г. 

БТА съобщава за демонстрациите в районите с компактно тюркско население с обяснението, че те са били предизвикани от неверни слухове за промяната в законите за паспортите и гражданството и са били инспирирани от чужди радиостанции и местни екстремисти. Съобщено е за смъртта на трима души при сблъсъците със сили на реда, но е казано, че единият е починал от инфаркт, а другите двама от рикуширали куршуми при предупредителните изстрели. БТА не съобщава, че демонстрантите са етнически тюрки и че протестират заради нарушаването на малцинствените им права.

23 май 1989 г. 

Министърът на външните работи на Турция Месут Йълмаз прави изявление, че Турция ще постави въпроса за репресиите срещу тюрки в България на конференцията на ОССЕ в Париж.

24 май 1989 г. 

Демонстрация на няколко хиляди тюрки в Шумен.

24 май 1989 г. 

Демонстрации в Дългопол (Варненско), Бели Лом (Разградско), гара Хитрино (Шуменско), Ябланово (Сливенско), Орляк (Толбухинско/Добричко) и няколко други села във Варненско.

24 май 1989 г. 

Изявление на Президента на Турция Тургут Йозал за тревожните новини от България. Турската страна отменя предстоящите на 25 май преговори с България за подновяване на спогодбата за събиране на разделените семейства и заявява, че ще постави въпроса за разделените семейства на конференцията за човешките права в Париж. Три турски опозиционни партии, включително Социалдемократическата народна партия и Партията на верния път, правят в турския парламент обща декларация за насилието срещу тюркското малцинство в България и критикуват правителството на Тургут Йозал, че е направило твърде малко за разрешаването на  на въпроса относно малцинствените права на тюрките в България.

24 май 1989 г. 

Изявления на Държавния департамент на САЩ и Американската комисия за сигурност и сътрудничество в Европа срещу насилственото смазване на демонстрациите на етнически тюрки на 20 и 21 май.

24 май 1989 г. 

Министър-председателят на Пакистан Беназир Бхуто, която е на посещение в Анкара, критикува третирането на етническото тюркско малцинство в България и заявява подкрепа за усилията на Турция да разреши проблема.

24 май 1989 г.

Деветима етнически тюрки и българи мюсюлмани (Помаци), са експулсирани от България през последните седмици, започват гладна стачка в Бурса, Турция, която смятат да продължат до края на конференцията за човешки права на ОССЕ, започваща в Париж. Сред протестиращите са Мустафа Юмер и Сабри Искендер, лидери на Демократичната лига за защита на правата на човека, и Зайнеб Ибрахим и Юсуф Бабечки от Независимото Дружество за Защита на Правата на Човека (НДЗПЧ).

25 май 1989 г. 

С министерска заповед е създадена Централна оперативна група по линия на "възродителния (асимилационния) процес" под ръководството на първия зам.-министър на МВР Григор Шопов. Нейните задачи са: да събира данните за масовото изселване; да "регулира потоците на заминаващите си тюрки"; да разкрива сред завръщащите се бежанци вербуваните от турското разузнаване; да събира данни за "нарушаване на човешките права на помаците в Турция"; да осигури "опазване недвижимото имущество на заминалите в Турция"; да предотвратява завръщането в България на активно съпротивлявалите се срещу "възродителния (асимилационния) процес" и активисти на правозащитни организации, които вече са били експулсирани; да изяснява случаите на оказван психически и физически тормоз над етническите тюрки, нежелаещи да заминат за Турция и да осигурява тяхната защита.

26 май 1989 г. 

Заради декларациите срещу насилието върху протестиращите тюрки в Североизточна България в Главно следствено управление в София са задържани Константин Тренчев, Антон Запрянов, Хасан Беляк, Николай Колев - Босия членове на независимия профсъюз "Подкрепа" и на Независимото Дружество за Защита на Правата на Човека в България съкратено (НДЗПЧ). Следствието се опитва да докаже, че те, заедно с арестуваните по-късно отец Христофор Събев и Тодор Гагалов, са подстрекателите на майските вълнения. Освободени са на 4 септември 1989.

26 май 1989 г. 

Многолюдна демонстрация в гр. Хлебарово, Разградско.

27 май 1989 г. 

Демонстрации в Търговище, Омуртаг, село Бенковски (Добричко), село Медовец, Варненско. В с. Медовец са убити двама души: Назифе Хасан и Шакир Мехмед.

27 май 1989 г. 

Демонстрация на около 2000 души в Шумен.

27 май 1989 г. 

Реч на Тургут Йозал в Анталия пред парламентаристите от НАТО за трагедията на тюркското  национално малцинство в България и призив за намесата на Запада.

28 май 1989 г. 

Около 500 имигранти от комунистическа България провеждат протестна демонстрация пред българското консулство в Истанбул. Демонстрация има и пред консулството в Одрин. Изгорени са портрети на Тодор Живков.

29 май 1989 г. 

Тодор Живков прави официално изявление по телевизията за напрежението "в определени региони на страната сред някои групи от населението, подстрекавани от външни сили", обвинява Турция, че провежда антиславянска кампания и подстрекава към изселване на "ислямизираното българско население" и я призовава да "отвори границите си за всички помаци и етнически тюрки мюсюлмани, които искат да отидат да живеят в Турция временно или да останат и да живеят там за постоянно".

30 май - 21 август 1989 г. 

Изявлението на Тодор Живков предизвиква вълна на масово изселване в регионите с компактно тюркско население - " Така наречената Голямата екскурзия". В периода май-август 369 839 етнически тюрки продават имуществото си и потеглят за Турция. От тях около 320 000 успяват да пресекат границата преди да бъде затворена от турската страна на 21 август. Международните хуманитарни организации оценяват това като най-голямото преселение на групи хора след Втората световна война. 

Комунистическата силен държава оказва натиск за изселване чрез спешно раздаване на паспорти и документи за пътуване по домовете и работните места на етническите тюрки. Не се прави и опит за прикриване на етническия принцип, по който става издаването на паспортите. Властите неофициално обещават по-бързо уреждане на документите на всеки, който продаде веднага недвижимото си имущество, за да бъде прекъсната възможността за завръщане. В бързината на депортацията хиляди етнически тюрки продават къщите си буквално за символични суми. Психологически натиск за изселване се оказва и върху учениците в училищата и върху работниците в предприятията.

31 май 1989 г. 

Митинг, контролиран изцяло от Българската Комунистическа Партия (БКП) и структурите на Държавна Сигурност (ДС) в подкрепа на изявлението на Тодор Живков от 29 май, организиран от софийския градски комитет на Отечественият Фронт (ОФ) и воден от градския лидер на Отечественият Фронт (ОФ) Лазар Стамболиев, се провежда пред Народният Дворец на Културата (НДК) Людмила Живкова. След това шествието минава по бул. "Толбухин", сега "Васил Левски". Пред турското посолство организаторите се опитват да връчат декларация, която е отказана от служителите в посолството. 

Участват между 20 и 50 000 души - служители в столични предприятия и студенти в софийските Висши Учебни Заведения (ВУЗ), задължени с подпис да присъстват. На участниците са дадени инструкции какво да скандират и плакати с надписи: "Българската нация - единна и неделима", "Социалистическата младеж подкрепя изявлението на другаря Тодор Живков", "Съд над родоотстъпниците и подстрекателите" (за обявилите се срещу "възродителния (асимилационния) процес" славянски противници на политиката на БКП). Шествието минава пред дома на Блага Димитрова и скандира лозунги срещу "родоотстъпниците".

1 юни 1989 г. 

Митинги срещу "намесата на Турция във вътрешните работи на България", организирани от Отечествения фронт (ОФ), се провеждат в Шумен, Плевен, Разград, Търговище, Кубрат, Попово и Бургас. На митингите се отправят поименни нападки срещу "родоотстъпниците" от правозащитните и опозиционни групи. На честванията на Ботевия празник в София ген. Христо Добрев, зам.-министър на отбраната, отправя обвинения срещу дисидентите.

7 юни 1989 г. 

Турция отваря границите си за масовото изселващите се етнически тюрки и създава приемателни пунктове за пристигащите при контролно-пропускателните пунктове ГКПП Капъкуле (Капитан Андреево) и Дерекьой (Малко Търново).

10 юни 1989 г. 

Турската телевизия започва серия от предавания за лагера в Белене.

10 юни 1989 г. 

Турското правителство създава палатков лагер с капацитет за 10 000 души край Люлебургаз за пристигащите изелници от България.

13 юни 1989 г. 

Като протест срещу насилието върху тюркското малцинство Държавният департамент на САЩ отказва да приеме заместник-министъра на външната търговия Константин Главанаков, който е във Вашингтон за преговори по приемането на България в Генералното споразумение за митническите тарифи и търговията (ГАТТ).

13 юни 1989 г. 

Турският външен министър съобщава, че депортираните от България се удвояват всеки ден и са вече 20 000 души. BBC World Service съобщава, че 10-километрова опашка от автомобили и конски впрягове при Капъкуле чака влизане в Турция. В реч в Анкара Президентът Тургут Йозал заявява, че Турция ще приеме всички изселници и че България един ден ще трябва да отговаря за масовата депортация на етнически тюрки.

13 юни 1989 г. 

Американската делегация на конференцията на Организацията за Сътрудничество и Сигурност в Европа (ОССЕ) в Париж се среща с българската делегация, за да протестира срещу действията на София срещу тюркското малцинство и защитниците на човешките права. Западни дипломати на конференцията в Париж се опитват да убедят България да приеме неутрално посредничество за разрешаване на конфликта с Турция за тюркското малцинство, но България отхвърля предложението.

14 юни 1989 г. 

В българската преса се появяват информации за сериозен недостиг на работна ръка, предизвикан от насилствено изселените етнически тюрки.

15 юни 1989 г. 

Турският Президент Тургут Йозал предлага на българското ръководство да разговарят за ситуацията с тюркското малцинство в присъствието на Комисаря за бежанците на ООН.

15 юни 1989 г. 

Съветът на Европа изразява загриженост от "все по-жестокия натиск върху тюркското малцинство в България".

16 юни 1989 г. 

Решение на Централния съвет на профсъюзите за мобилизиране на трудовите ресурси за справяне с недостига на работна ръка след напускането на етническите тюрки.

16 юни 1989 г. 

Канада и САЩ осъждат действията на България срещу тюркското малцинство на конференцията на Организацията за Сътрудничество и Сигурност в Европа (ОССЕ) в град Париж.

17 юни 1989 г. 

Турският Президент Тургут Йозал посещава граничните региони, в които са настанени пристигащите от България насилствено изселени тюрки. Техният брой вече е 35 000.

19 юни 1989 г. 

Комунистическите медии засилват злостната си антитюркска пропаганда, като правят репортажи от границата с УЖ "разочаровани" агенти на ДС с турско етническо самосъзнание от условията в Турция изселници, с цел манипулирането на все по недоволното обществено мнение в България през този период от време.

19 юни 1989 г. 

Броят на етническите тюрки, преминали в Турция, е вече 44 000.

21 юни 1989 г. 

Външният министър Петър Младенов прави изявление за Българската Телеграфна Агенция (БТА), с което предупреждава за усложненията, които могат да бъдат предизвикани от заселването на бежанците от България в Северен Кипър и кюрдските региони в Югоизточна Турция. Той отново отрича, че етническите тюрки са принудително прогонени от България.

21 юни 1989 г. 

Бежанците от България са вече 53 000.

22 юни 1989 г. 

Протестно писмо на Антонина Желязкова срещу "възродителния (асимилационния) процес" е огласено по радио Свободна Европа и Дойче Веле.

22 юни 1989 г. 

На пресконференция в София заместник-министърът на външните работи Иван Ганев съобщава, че 7 души са загинали и 28 са били ранени при тюркските протести за човешки права през месец май на 1989 г. 150 000 помаци са получили паспорти, а 100 000 други са подали документи; 49 души са арестувани за "нарушаване на обществения ред" и се водят 33 следствени дела.

23 юни 1989 г. 

Турското правителство внася оплакване в Обединеното Общество на Народите (ООН) за депортацията на етнически тюрки от България.

24 юни 1989 г. 

Десетки хиляди протестират на площад Таксим в Истанбул срещу действията на комунистическите власти в България спрямо тюркското малцинство.

26 юни 1989 г. 

Белият дом критикува политиката на комунистическото правителство в България спрямо тюркското малцинство.

26 юни 1989 г. 

Работна визита на главнокомандващия на Обединените въоръжени сили на държавите от Варшавския договор съветски генерал Пьотър Лушев в София, срещи с Тодор Живков и министъра на отбраната Добри Джуров.

27 юни 1989 г. 

Турският почетен президент Кенан Еврен посещава Гранично Контролно Пропусквателния Пункт (ГКПП) Капъкуле и двата палаткови лагера при Одрин и Къркларели и се среща с новопристигналите бежанци. Потвърждава, че Турция ще приеме всички бежанци и призовава за преговори по емиграционно споразумение. В Анкара Президентът Тургут Йозал заявява, че Михаил Горбачов трябва да се намеси, за да бъде прекратено масовото напускане на тюркските бежанци.

28 юни 1989 г. 

Турция потвърждава, че турският посланик в София и българският в Анкара са се прибрали в страните си за неопределено време.

1 юли 1989 г. 

96 877 са бежанците влезли в Турция.

4 юли 1989 г. 

В Държавен вестник е публикуван указ № 1253 на Държавния съвет "За гражданска мобилизация в мирно време" за осигуряване необходимата работна сила и техника при кризата в селското стопанство и производството, създадена с изселването на етническите тюрки, което намалява с близо 50% работната ръка в селското стопанство. Започват масови бригади на служещи, студенти и ученици за прибиране на реколтата и в местни индустриални преприятия, в които са работели , , , тюрки.

8 юли 1989 г. 

Представител на организацията Ислямска конференция посещава турската граница при Капъкуле и бежанските лагери при Одрин и Къркларели и заявява, че ще препоръча на страните-членки на Ислямска конференция да въведат политически и икономически санкции срещу България.

10 юли 1989 г. 

Турският външен министър съобщава, че почетният президент Кенан Еврен е изпратил писма до държавните глави на 40 западни, ислямски, социалистически и необвързани държави с молба за помощ в разрешаването на конфликта с България за масовото изселване на етническите тюрки.

12 юли 1989 г. 

Тюркските бежанци са 137 000 души, 25 000 от тях са си намерили работа.

12 юли 1989 г. 

Върховният комисар на ООН за бежанците постановява етническите тюрки напускащи България за Турция да бъдат определени за бежанци и да получат помощ от организацията.

13 юли 1989 г. 

Българското представителство в Обединеното Общество на Народите (ООН) разпространява писмо от министъра на здравеопазването и социалните грижи Минчо Пейчев до Световната здравна организация (СЗО), с което я призовава да разследва условията, при които живеят бежанците в Турция, заявявайки, че българското правителство е "силно разтревожено", че неговите граждани живеят в "нехигиенични и нездравословни условия в палаткови лагери или на открито".

18 юли 1989 г. 

Блага Димитрова депозира в Народното събрание обръщение на Клуба за Подкрепа на Гласността и Преустройството (КПГП), съставено през месец юни на 1989 г. Клубът осъжда етническото насилие и прочистване, нарушавайки така по този начин правата на човека, извършени от българските власти над тюрките в България, погазването на традицията на толерантност и заветите на Васил Левски, настоява за връщане на имената, освобождаване на затворените за съпротивата си срещу насилието и прекратяване на насилственото прогонване на етническите тюрки в България. Клубът апелира към етническите тюрки да останат в общата ни родина България, и да не се поддават на провокации и внушения, да не използват насилие в съпротивата си и да преодолеят обидата си и желанието си за мъст.

18 юли 1989 г. 

Сенатът гласува поправката Бърд-Декончини № 279, с която осъжда насилието над тюркското малцинство в България и предоставя на Турция помощ от 10 милиона долара, за да се справи с огромния поток тюркски бежанци все лоялни български граждани.

19 юли 1989 г. 

Кувейт повиква своя посланик за консултации за положението на мюсюлманското малцинство в България.

19 юли 1989 г. 

Бежанците от България са 161 000 души.

20 юли 1989 г. 

Министерството на външните работи отхвърля предложението на Турция от 19 юли за преговори за нова изселническа спогодба и за правата на тюркското малцинство в България като заявява, че Турция поставя предварителни условия и иска да диктува дневния ред на разговорите.

20 юли 1989 г. 

Външният министър на Саудитска Арабия осъжда българската политика спрямо тюркското малцинство.

24 юли 1989 г. 

Турското правителство съобщава, че между 4 и 5 000 тюркски бежанци дневно напускат България. Турската държава е изразходвала за социални помощи за тях около 8 милиона германски марки, от които 2 милиона са от обществени дарения. Правителството възнамерява да промени закона, за да могат бежанците по-бързо да получат гражданство.

26 юли 1989 г. 

Турският външен министър съобщава, че бежанците са 202 000 души.

28 юли 1989 г. 

Британският парламентарист консерватор Дейвид Аткинсън, който е в България от 13 до 19 юли в тричленна комисия на Съвета на Европа, заявява пред британския парламент, че основните човешки права на тюркското малцинство в България са били отнети и това е предизвикало масовото изселване по посока на Турция.

31 юли 1989 г. 

Американският конгрес приема резолюция, осъждаща действията на комунистическото правителство в България срещу тюркското си малцинство.

1 август 1989 г. 

Във Варна Тодор Живков се среща с генералния секретар на Ислямската конференция Хамид Ал Габид и със заместник-министъра на външните работи на Кувейт, които правят опит да посредничат между България и Турция.

8 август 1989 г. 

България отхвърля предложението на Турция за преговори относно за изселническа спогодба. Бежанците са 250 000.

9 август 1989 г. 

Генералният секретар на НАТО Манфред Вьорнер прави декларация от името на държавите членки на НАТО, осъждаща насилието на комунистическите власти над етническите тюрки и отказа на България да преговаря за изселническа спогодба относно с Турция. "Политиката на насилствена асимилация и репресии срещу българските граждани от тюркски произход продължава вече близо 5 години в противоречие със споразуменията на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа."

11 август 1989 г. 

Група съветски бойни кораби пристига на официално приятелско посещение въс пристанище Варна. Граждански протести в Гоцеделчевско срещу правителствената насилствена политика на асимилация и отказа да бъдат издавани паспорти на помаците, които искат да емигрират в Турция. Части на Червените барети смазват протестите по силов начин. Въведен е задължителен вечерен час. На 17 август членът на Политбюро и секретар на ЦК на БКП Милко Балев пристига в региона за разговори с местното партийно и административно ръководство.

16 август 1989 г. 

Бежанците в Турция са 287 000.

21 август 1989 г. 

Делегация на Американската Комисия за Сигурност и Сътрудничество в Европа (АКССЕ), водена от сенатор Денис Декончини, посещава турско-българската граница и разговаря със служители и тюркски бежанци в двете държави.

22 август 1989 г. 

Около 2 часа сутринта Турция затваря границите си за бежанците от България, тъй като е в невъзможност да приеме повече изселници. Турция обявява, че вече ще пропуска само граждани с турска виза и че продължава да настоява пред българското правителство за започване на преговори за изселническа спогодба. Около 310 000 души са преминали в Турция от края на май до този момент, около 1 500 са се завърнали в България.

22 август 1989 г. 

Българската Телеграфна Агенция (БТА) съобщава, че "хиляди пътници - помаци и етнически тюрки", все още чакат да пресекат границата във временни лагери край Свиленград и Малко Търново и че "неочакваното решение" на Турция ги поставя в "изключително тежко неизгодно положение". Министерството на външните работи изказва официално неодобрение на турското решение пред турския посланик в София.

29 август 1989 г. 

САЩ привикват своя посланик в България Сол Полански за консултации във връзка с продължаващото нарушаване на човешките права от комунистическите власти в България.

30 август 1989 г. 

Амнести интернешънъл съобщава, че един затворник, етническият тюрк Мустафа Али, е починал след гладна стачка в затвора в Пловдив. Амнести интернешънъл съобщава и за непотвърдени сведения за други тюрки, провеждащи гладни стачки, включително Иззет Тахсин Мустафа (?) от Момчилград, който е бил арестуван през 1984 г. за отказ да приеме славянско име.

30 август 1989 г. 

Висшият духовен мюсюлмански съвет осъжда под диктовката на БКП и ДС "анти-славянската кампания на турското правителство" и заявява, че мюсюлманите в България се радват на пълна религиозна свобода.

31 август 1989 г. 

Министерството на Вътрешните Работи (МВР) кани чужди журналисти в регионите на Гоце Делчев и Горна Джумая (Благоевград), за да се уверят, че информациите за сблъсъци между местното помашко население и силите на реда са "изфабрикувани".

Август-септември 1989 г. 

В квартал Хисаря в Хасково са разрушени над 500 къщи на изселници в Турция под предлог, че са незаконни строежи, въпреки че 150 собственици притежават нотариални актове, а повечето имат документи за плащани данъци. Завърналите се от Турция семейства изпадат в безизходица без дом и покъщнина, има случаи на самоубийства и психически разстройства. През 1992 Димитър Велев е обвинен в престъпление по служба по чл. 282 от Наказателният Кодекс (НК) за това, че като секретар на общината през 1989 г. е нарушил служебните си задължения и превишил правата си с цел причиняване вреда другиму. Обвинени са и тогавашният кмет Георги Жеков и заместникът му Иван Костов. Делото дълго се бави, защото Велев е народен представител от БКП/БСП в три поредни парламента. През 1997 съдът освобождава тримата от наказателна отговорност, но решава, че Велев е нанесъл щети за 314 165 лв., Жеков - за 177 194 лв., а Костов - за 88 618 лв. В Кърджали са съборени около 30 постройки на изселници.

5 септември 1989 г. 

Турското правителство съобщава, че от края на май около 320 000 бежанци са преминали в Турция, от тях около 6 000 души са се завърнали в България.

6 септември 1989 г. 

Среща в София на Тодор Живков с емира на Кувейт шейх Джабер Ал-Ахмед Ал-Сабах, който след това отпътува за среща с президента и с министър-председателя на Турция.

7 септември 1989 г. 

Българското външно министерство обвинява турските власти за отказа да издават входни визи на български граждани и че целят "създаването на психоза и напрежение" сред желаещите да пътуват и "влошават положението на разделените семейства".

12 септември 1989 г. 

Говорител на ООН съобщава, че генералният секретар на ООН Хавиер Перес Де Куеляр е бил информиран за резултатите от проучването на масовото изселване на етнически тюрко от България от комисия на ООН, посетила България и Турция през август. Генералният секретар на Обединеното Общество на Народите (ООН) взел решение да не публикува изводите на комисията.

13 септември 1989 г. 

Българското външно министерство обвинява турските власти в лошо третиране на "българските граждани, влезли в Турция след май". Според българското външно министерство 12 898 души са се завърнали и много от тях се оплаквали от "безкрайни разпити, физическо насилие и кражба на собствеността им".

14 септември 1989 г. 

Европейският парламент приема резолюция, осъждаща България за крещящото погазване на човешките права на тюркското малцинство и призовава София да влезе в диалог с Турция за решаването на кризата с бежанците. Парламентът предупреждава България, че нейната политика може да блокира предложения икономически договор с Европейската общност.

19 септември 1989 г. 

Шуменският съд осъжда трима етнически тюрки на затвор за участието им в демонстрациите за граждански права в Шумен на 27 май 1989 г. Злати Щерев Манолов, на 31 години, получава 5-годишна присъда, а Юлиан Игнатов Анев, на 25 години, 15 месеца затвор за това, че са "попречили на милицията при изпълнение на задълженията й". Фидан Демиров Горанов, на 59 години, е осъден на 18 месеца затвор по член 273 от НК за "разпространяването на клевети срещу властта".

20 септември 1989 г. 

Британският заместник-министър на външните работи Уилям Уолдгрейв изразява пред българския посланик в Лондон Димитър Желев загриженост, че двама български граждани - Шукри Шериф и Марлена Ливиу, са осъдени заради контактите си със западни радиостанции, както и че телефонните разговори от България с ББС Лондон са прекъсвани систематично.

26 септември 1989 г. 

Съветът на Европа приема резолюция, с която настоява България да прекрати политиката си на асимилация на етническите тюрки.

28-30 септември 1989 г. 

Около 1000 души от завърналите се от Турция изселници са събрани в София в кино "Сердика" на среща под мото "България - наше отечество, съдба и бъдеще". Срещата трябва да покаже, че турската пропаганда е подвела етническите тюрки да се изселят и Турция не е отговорила на очакванията им.

Есента на 1989 г.

Няколко хиляди етнически тюрки, завърнали се от Турция, принудително са заселени в Северозападна България по решение на Министерски Съвет (МС) на Народна Република България (НРБ), със съдействието на Министерство на икономиката и планирането и местните народни съвети. Като мотив се изтъква обстоятелството, че тези хора са останали без жилище и работа. Прилагането на решението е осъществено в редица случаи от користни подбуди от служители в народните съвети. Към 18 октомври 1989 г. само от Разградска област са изпратени в Северозападна България 1874 души.

3 октомври 1989 г. 

На 44-та сесия на Общото събрание на ООН в Ню Йорк външният министър Петър Младенов декларира готовност за преговори с Турция за нова изселническа спогодба. На следващия ден турският външен министър Месут Йълмаз обвинява остро българските власти в провеждане на етническо прочистване и асимилация на турското малцинство. Българската делегация отговаря с обвинения към Турция за арменските кланета и преследването на кюрдите.

6 октомври 1989 г. 

В народното събрание е внесена подписка на Комитета за защита на религиозните права, свобода на съвестта и духовните ценности с искания за религиозни права с 240 подписа, включително на членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството.

13 октомври 1989 г. 

Тодор Живков се среща с главния мюфтия Недю (Недим) Генджев, който "изразява своята на БКП благодарност за свободата, с която се ползва мюсюлманската вяра в България и за уважението и подкрепата, оказвани от държавата. И това са все думи изречени под диктовката на Българската Комунистическа Партия (БКП и под внимателният поглед на Държавна Сигурност (ДС)".

14 октомври 1989 г. 

Журналистът от Радио Свободна Европа Румяна Узунова, емигрирала през 1980 в Западна Европа, пристига в София с едномесечна виза за отразяването на екологичната конференция на Организация за Сътрудничество и Сигурност на Европа (ОССЕ) - Екофорума. Румяна Узунова, която през 1988 и 1989 прави телефонни интервюта с дисиденти и политически затворници и дава публичност на декларациите на опозиционните групи, е посрещната на летище София от около 100 защитници на човешките права като признателност за нейните усилия да популяризира каузата им.

16 октомври - 3 ноември 1989 г. 

В София се провежда международният Екофорум в рамките на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. България е критикувана от западногерманския министър на екологията Клаус Тьопфер за нарушаването на международните споразумения за човешките права и специално за репресиите върху тюркското малцинство и за преследването на независимите правозащитни и екологични организации. Подобна критика отправя и британският делегат сър Антъни Уилямс.

17 октомври 1989 г. 

На Екофорума комунистическото правителство на България е много силно критикувано от водачите на американската и турската делегации за нарушаването на гражданските права на българските граждани, с етническо тюркско самосъзнание.

18 октомври 1989 г. 

Британската делегация на Екофорума кани Антон Запрянов за свой официален гост на откритите сесии на конференцията. Запрянов е арестуван през лятото в продължение на три месеца след като се обявява в защита на човешките права на етническите тюрки.

18 октомври 1989 г. 

Водачът на канадската делегация на Екофорума Дерек Фрейзър критикува българското правителство за преследването на независимите екологични активисти.

19 октомври 1989 г. 

В реч пред Екофорума заместник-помощник държавният секеретар на САЩ Джошуа Гилдър критикува действията на България спрямо тюркското малцинство и призовава комунистическото  правителство да осигури юридическа регистрация на независимите правозащитни и екологични организации.

27 октомври 1989 г. 

Завърналите се от Турция бежанци са 50 000 души.

30 октомври 1989 г. 

Турският външен министър Месут Йълмаз и българският заместник-министър председател Георги Йорданов имат петчасова среща в Кувейт - първи контакт, осъществен с посредничеството на Кувейт. Договорена е следваща среща през ноември.

30 октомври 1989 г. 

Заместник-помощник държавният секретар на САЩ Джошуа Гилдър разказва в София за впечатленията си от посещението в районите с тюркско население и за атмосферата на страх там.

8 ноември 1989 г. 

Унгарската информационна агенция MTI съобщава, че неназован българин (Антон Запрянов?) е получил политическо убежище в Унгария. Според MTI той се е застъпвал за правата на етническите тюрки в България и в резултат животът му е бил направен непоносим.

9 ноември 1989 г. 

На заседание на Политбюро Тодор Живков подава оставка като генерален секретар на Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП). По предложение на Георги Атанасов Политбюро решава на пленума на Централният Комитет (ЦК) на следващия ден за нов генерален секретар на комунистическата партия да бъде издигната кандидатурата на Петър Младенов (който е и съветският избор за поста). По поръчение на Политбюро Живков се среща със съветският посланик Виктор Шарапов, за да му съобщи за взетото решение и съветският посланик уведомява Москва.

9 ноември 1989 г. 

Пада Берлинската стена.

25 ноември 1989 г. 

Генералния секретар на Българсската Комунистическа партия (БКП) и председател на Държавния съвет Петър Младенов се среща с колегиума на МВР, началниците на централните управления и основните самостоятелни отдели на ДС, началниците на областните управления и секретарите на Районните Комитет (РК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) при Министерство на Вътрешните Работи (МВР). Присъства ръководителят на представителството на КГБ в България ген. Владилен Николаевич Фьодоров. 

Петър Младенов и началникът на Шесто главно управление ген. Антон Мусаков обсъждат бъдещето на Шесто главно управление на ДС, което до този момент се смята за политическата репресивна полиция между останалите управления на ДС. Антон Мусаков предлага да бъде обявено закриването на Шесто управление на Държавна Сигурност (ДС) и прекратяването на дейността по "престъпленията по чл. 273", за да бъде успокоено общественото напрежение и да не бъде допуснато "улицата да смачка не само състава на Шесто главно управление, но и състава на други наши звена, в случая имам предвид и народната милиция". Петър Младенов обещава, че на мястото на Шесто главно управление "ще бъде създадено друго от хората, които са работили тук. Ние никой няма да изгоним. Всичко ще си остане."

10 декември 1989 г. 

Между 50 000 и 100 000 души участват в митинг на СДС. Желю Желев призовава за Кръгла маса и преговори между БКП и опозицията. Митингът аплодира резолюция, призоваваща за премахване на ръководната роля на БКП; премахване на партийните организации по месторабота, в милицията, армията, съда и прокуратурата; оставка на целия Централен комитет на Българската Комунистическа Партия (БКП), включително на шефовете на отдели на Централният Комитет (ЦК) и на всички окръжни и градски комитети на Българската Комунистическа Партия (БКП); финансова ревизия на Българската Комунистическа Партия (БКП) и другите казионни обществени организации. Оратори са Петко Симеонов, Желю Желев, Янко Янков, Славомир Цанков, Христофор Събев, Румен Воденичаров, Марко Ганчев, Михаил Иванов, Николай Василев, Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Васил Митров, Петър Слабаков, Константин Георгиев, Георги Спасов, Ангел Ахрянов. Илия Минев отново не е допуснат да говори.

10 декември 1989 г. 

Повече от 5 000 етнически тюрки и помаци се присъединяват към митинга на Съюза на Демократичните Сили (СДС) в София. Те носят плакати с надписи за прекратяване на политиката на асимилация и за религиозни и културни права.

26-28 декември 1989 г. 

Митинги пред парламента на помаците с искане да се върнат имената им.

29 декември 1989 г.

По доклад на Александър Лилов пленум на Централният Комитет (ЦК) на Българската Комунистическа Партия (БКП) "осъжда като груба политическа грешка провежданата от тоталитарният режим на Тодор Живков кампания за насилствено създаване на “етнически монолитна славянска нация” и свързаните с нея извращения на конституционните права на български граждани". На събраните пред Народното събрание на протестиращите мюсюлмани им е съобщено: "Партията ви връща имената!" Решението предизвиква остра съпротива в членовете на компартията и служителите на Министерството на Вътрешните Работи (МВР) в страната. Ръководството на Българската Комунистическа Партия (БКП) е засипано с протестни телеграми от партийни организации. Служителите на Министерство на Вътрешните Работи (МВР) са възмутени, че вината за "възродителния (асимилационния) процес" е хвърлена върху тях, а Министерството на народната отбрана (МНО) и армията са оневинени като не участвали.

Края на декември 1989 г. - началото на януари 1990 г.

В етнически смесените региони започват протести срещу връщането на мюсюлманските тюрко-арабски имена. В Кърджали се провеждат стачки. В Кърджали, Хасково, Русе, Шумен, Пловдив, Търговище, Смолян и София многолюдни митинги протестират срещу връщането на имената и възстановяването на гражданските права на мюсюлманите. Участниците отхвърлят решението на ръководството на Българската Комунистическа Партия (БКП) за осъждане на "възродителния (асимилационния) процес" и искат оставката на централният Комитет (ЦК) и правителството, като заплашват с политически стачки. 

На основата на местните казионни Българската Комунистическа Партия (БКП) организации на нарочен националистическия протест на 7 януари 1990 е учреден Общонародният комитет за защита на националните интереси. В ръководството му влизат и офицери от Държавна Сигурност (ДС), активно участвали във "възродителния (асимилационния) процес". Митинги в подкрепа на възстановяването на правата на мюсюлманите, организирани от опозиционните групи, се провеждат в София, Варна, и Кърджали.