Ако българите бяха подкрепили майските протести, режимът щеше да падне много по-рано !
Зейнеп Ибрахимова-Зафер е родена в благоевградското с. Корница през 1958 г. След насилственото преименуване на помаците през 1972 г. семейството й е изселено в Североизточна България.
Зейнеп Ибрахимова е сред активистите на Независимото дружество за защита на правата на човека (Вж. блога на Петър Бояджиев “За младите и без гузна съвест – истината за лъжата” ) и негов представител за Варненска област. Екстрадирана е от комунистическите власти в началото на 1989 г.
- Г-жо Зафер, смятате ли, че днес българското общество има достоверен спомен и автентична памет за събитията отпреди двадесет години, за съпротивата срещу тогавашния режим и за лицата на тази съпротива? Разкажете вашия спомен за това време.
Аз смятам, че по-голямата част от българското общество е толкова заета с мисълта за лошото икономическо състояние на страната, за вероятността да остане без работа, че всичко друго е изтласкано от дневния ред на неговата памет. Една част от българската интелигенция се опитва да напомня на обществото за събитията, иска да съхрани историческата истина за тях. От своя страна политиците или съзнателно избягват да напомнят за събитията, или се стремят да ги тълкуват в своя полза, като всяка партия го прави в унисон с целите, които преследва в момента.
Това беше време на огромно въодушевление и положителни емоции от факта, че е превъзмогнат страхът от тоталитарния режим и е възстановено потъпканото чувство за човешко достойнство сред огромната част от турското население. Именно това чувство даде тласък на енергията за открита борба срещу асимилаторската политика на Живковия режим, трансформирала се след това в борба срещу тоталитаризма в страната. Тук непременно трябва да спомена, че Независимото дружество за защита на правата на човека, което беше първото в страната неофициално сдружение, започна открита борба срещу социалистическия режим и изигра голяма роля за събуждането на духа на тази част от българското население, чиито права бяха най-силно потъпкани и чиято защита не търпеше никакво отлагане. Именно в това бяха уверени ръководителите на Независимото дружество, които тогава имаха смелостта да се нагърбят с трудната задача да работят за възстановяване на погазените права на насилствено асимилираните помаци, турци и роми. Да напомня, че става дума за 1988 г.
- Съществува ли подмяна на историческите факти и можем ли да говорим за маргинализиране на най-дейните участници в тогавашните събития, онези които действително се противопоставиха на комунистическата власт?
При изселническите кампании през комунистическия период всички правителства най-напред елиминират опозиционно настроените кръгове, които обикновено се ръководят от интелигенти и будни представители на турската и мюсюлманската общност. Естествено и Тодор Живков най-напред се отърва от тази будна и непримирима част на населението. Факт е, че след 10-ти ноември това много помогна на всички партии и на ръководещата процесите на политическия живот Държавна сигурност, която едва ли би могла да налага своите искания на много голяма част от изгонените от България ръководители или активни членове (турци или българи) на различни неофициални формации. Може да възникне въпросът: “А кой е забранил на тези емигранти да се върнат и да се включат в новосъздадените партии?’’ Практиката показа, че върналите се след време от емиграция в никакъв случай не бяха допуснати до ръководни постове. Вече всичко беше разпределено. Най-силното оръжие, което се използваше срещу тях е обвинението, че работят за службите за сигурност на съответната страна, в която са пребивавали.
- Посочихте ролята на Независимото дружество за защита на правата на човека. Какви са спомените ви за неговата дейност, за вашето участие там, за личността на Илия Минев и за останалите членове на дружеството?
Искам непременно да спомена за дейността на Петър Бояджиев, без чиято роля на координатор, дружеството едва ли щеше да има този успех. Той предоставяше информацията на предаващите на български западни радиостанции, организираше интервюта със западни журналисти, обезпечаваше нашата охрана чрез застъпничеството пред различни международни организации за защита на правата на дисидентите в социалистическия лагер.
Нашата (бяхме пет души от семействата Ибрахимови и Бабечки, всички от с. Корница, роднини) роля в дейността на Независимото дружество се изразява в това, че ние бяхме първите от малцинствата в страната, които работеха открито против „възродителния процес”. Давахме интервюта за френски вестници, за френската телевизия и западноевропейски предавания на български, които се следяха от опозиционно настроената част от турското население. Подпомагахме морално и материално нуждаещите се от помощ дисиденти. Обезпечихме връзката на дружеството с турското население в Североизточна България и показахме как трябва да се работи открито срещу тоталитаризма. Така помогнахме на сънародниците си да се освободят от временния страх след 1984-1985 г. и от легендата за вечността на „възродителния процес”. Освен това създадохме резервно ръководство на дружеството, което да продължи борбата в тези райони, при евентуалното ни изгонване от страната, често предприемано срещу активистите на дружеството.
Илия Минев за всички нас беше символ на непримиримост и готовност за саможертва с цел събарянето на комунистическия режим в България, смятан за непоклатим години наред. Много ни се радваше, в очите му четяхме щастието от това, че макар и много късно той стана свидетел на пробуждането на част от българското общество. Никога не мога да забравя Димитър Томов, Катя Маркова, отец Благой Топузлиев, Сабри Хамдиев, Петър Манолов, Орхан Пандуров, отец Амбарев и много други смелчаци, дръзнали да работят за защита на правата на всички български граждани без значение на техния произход, вероизповедание, пол и социален статут. В никакъв случай не бива да забравяме председателя на крилото от Варненска област (включваща Шуменски, Толбухински и Варненски окръзи) и Разградски окръг Аляйдин Садъков Мехмедов, както, говорителя Зикри Зикриев и другите активисти на Независимото дружество от с. Климент, Пристое и Дуловско, чиято роля за дейността на Дружеството е огромна. Достатъчно е да се припомни тяхната заслугата за разгласяването (благодарение пак на Петър Бояджиев) по радио Дойче Веле на новината за обявяването и протичането на първия масов протест в община Каолиново на 20 май, който се превърна в искра за последвалите масови вълнения в района и страната.
- По време на майските протести през 1989 г. вече не сте в България, но какво знаете за тяхното провеждане и потушаване, за броя на участниците и за инициаторите на тези събития?
Да, по време на майските събития не бяхме в България, но от Турция следяхме събитията благодарение най-вече на връзката ни с Петър Бояджиев и на западните радиостанции. От Бурса ние петимата от дружеството със Сабри Искендер, Мустафа Юмер, Авни Велиев, Сабри Хамдиев и др. се включихме в щафетните гладни стачки преди тези събития и така подкрепихме морално борбата на турците и помаците в България срещу насилствената асимилаторска политика на тоталитарния режим. Масовостта на протестите растеше не с дни, а с часове. Ние протестирахме срещу разправата с ръководителите на различните неофициални формации в България. Радваше ни фактът, че усилията ни не са отишли напразно и изградените от нас структури в Североизточна България продължават борбата си, макар и излагайки се на голяма опасност.
За съжаление, в този период добре манипулираното българско население не само, че не се включи в тези протестни акции, но даже в Шумен и на други места от някои прозорци върху протестиращите бяха хвърляни различни предмети. Благодарение на политическата незрялост на голяма част от българското население, тези протести се възприемаха не като подходяща възможност за сваляне на режима, а като заплаха за българите. Ако българите бяха подкрепили протестите, режимът щеше да падне много по-рано и, може би, щеше да бъде предотвратена „голямата екскурзия”, която последва и която предопредели до голяма степен картината на политическия живот в България. Не мога да си обясня как някои партии като „Атака” все още продължават да манипулират голяма част от българското население, което несъзнателно служи на нечовешката шовинистична идея на тези кръгове, според които: „Враг ни е всеки, който не е българин”.
- Кой популяризира версията, че майските събития са дело на Ахмед Доган, че той ги е ръководил от затвора? Вие как коментирате тези твърдения?
Популяризираха ги тези, които имаха интерес от това. Но не е важно, че някой иска да си припише дейността на разпръснатите днес в различни части на Турция или по други държави обикновени хора, които проявиха смелост, без дори да помислят, че творят история. Те направиха тази крачка само затова, защото вече не искаха и не можеха да живеят по начина, който им налагаше тоталитарният апарат. Страшното е, когато журналисти или историци твърдят неща, които не са проучили или не искат да проучат добре... Но в историята на България това е традиция, която за съжаление продължава и днес.
- Как ще обясните нежеланието на политическия елит след 10 ноември да говори за хората, които споменахте, за автентичните лица на тогавашната съпротива и сред турците, и сред българите?
Никой политически елит не иска развенчаване на митовете, изграждани години наред. Истината винаги е била и ще бъде горчива, а властта твърде сладка.
- Смятате ли, че българското общество се страхува от истината за т. нар. „възродителен процес” и за насилствената асимилация на мюсюлманите. Как ще коментирате тогавашното и днешното отношение на българите към тези събития?
Категорично да! Страхът идва от това, че голяма част от българите никога не са знаели и за съжаление все още не знаят истината за тези събития. Те предпочитат да се крият зад лъжеисторията, предлагана им с цел оправдаване на едно престъпление.
Мисля, че тогава приблизително 90 процента от българския народ, лесно манипулиран от комунистическия апарат, категорично одобряваше или приемаше по принцип тази политика на Живковия режим.
А сега, когато в България разговарям със случайни хора, дори те да са сред интелигенцията, обикновено се срещам със следната теза: „Не е трябвало насилствено да се провежда „възродителният процес”. Можело е например да се извърши „по-цивилизовано”, започвайки със смяна на имената на новородените”. А когато става въпрос за помаците, тогава картината е още по-страшна: тяхното принудително асимилиране се приема за „естествено”. Тези хора не могат да си обяснят нежеланието на другите да приемат честта да станат част от нацията им. Несъгласието се възприема като подценяване на българите, като лична обида.
- Тоест според вас истината за „възродителния процес” не беше възстановена в годините на прехода?
Аз категорично мога да твърдя, че за възстановяване на истината за „възродителния процес” от страна на действащите партии не беше направена дори малка част от възможното. В резултат на това една част от населението все още не си е взело поука от миналото. Иначе българското общество нямаше да бъде така лесно манипулирано от някои шовинистични кръгове по време на изборите.
- Каква е ролята на ДПС и на Ахмед Доган за това? Смятате ли, че тази политическа формация отстоява успешно правата на турците и на мюсюлманите в България?
ДПС и Ахмед Доган не направиха очакваното от мен в тази посока. В същото време искам да подчертая, че това не е задача само на ДПС, макар че този факт съвсем не ги оправдава. Всички партии имат вина за сегашното състояние на нещата. Аз лично смятам, че партиите извън ДПС имат много по-големи шансове да възстановят истината и да запознаят обществото с нея, защото на тях българите ще повярват много повече. Но не само българите, тогава турците и мюсюлманите също ще проявят доверие към тях. А тогава турците и мюсюлманите също ще проявят доверие към тях.
Смятам, че всички партии в България, включително и ДПС, са длъжни да отстояват правата, както на турците и мюсюлманите в страната, така и на всички граждани. За жалост те са толкова заети с отстояване на собствените си права, че рядко намират време за гласоподавателите си.
Да не говорим за правата на такива като нас, които живеят в емиграция. Не знам защо след като бяхме принудени да напуснем родината си, искат да ни лишат и от правото на гласуване?! Защо ние, на които имената и документите за самоличност бяха сменени толкова бързо, сега сме поставяни при условията да доказваме, че тези, тези и тези имена принадлежат на едно и също лице?! Защо, когато си сменяме българските паспорти с нови, трябва да доказваме, че наложените ни политически присъди вече са реабилитирани, а когато искаме да подадем документи за получаване на жалкото обезщетение (което, забележете, беше определено и след това отново утвърдено от същите тези партии, за които често чета, че са обвинявани в корупция) за наложените ни политически репресии, трябва да доказваме, че наистина сме били изселени по административен ред или че сме излежали наложените ни от съда присъди?! Защо трябва да губим толкова време и средства за възстановяване на следите от престъпления, извършени спрямо нас и добре известни на всички компетентни и занимаващи се с въпроса институции?! Защо политическите партии, които периодично си сменят позициите на управляващи и опозиция, често проявяват някогашния тоталитарен цинизъм към малцинствата и немалцинствата?! Всъщност ще приключа само с въпросите, защото отговорите се знаят от всеки разумно мислещ и ежедневно сблъскващ се с редица проблеми български гражданин.
- Продължихте ли да следите събитията в България след 10 ноември 1989 г.? Кои са според вас основните грешки на прехода?
Опитвам се да следя събитията доколкото е възможно да се прави оттук. Най-голямата грешка беше, че като цяло капиталът и властта останаха или преминаха в ръцете на бившите „противници” на частната собственост и представителите на бившата Държавна сигурност.
- И все пак, как оценявате актуалната обществена и политическа ситуация? Как живеят турците и мюсюлманите в България днес? До каква степен са гарантирани техните права и изобщо правата на малцинствата?
Макар че има многопартийна система и гражданите гласуват свободно, мислещото и ангажирано с проблемите на страната малцинство се изтласква от обществения и политическия живот, благодарение на лесно манипулираното мнозинство. В резултат не печелят нито едните, нито другите, нито пък страната. Печелят тези, които държат властта и парите.
Сега в България етническите малцинства имат по-голяма свобода, защото вече не съществува тоталитарната система. Не може да не се отчете фактът, че притежават много по-големи свободи. Но често представителите на различните малцинства са изложени на необосновани обиди от страна на „Атака” и на медиите, които й служат. Това повишава напрежението в страната. Българите не биха приели, пък и не е нужно, да бъдат създадени телевизионни канали на отделните малцинства, които да излъчват предавания със същото шовинистично съдържание срещу самите тях. Това непременно ще предизвика конфронтация в страната. В такъв случай не е ли обидно за политиците в България и за българското население да не се дразнят от този факт? Нима трябва да си затваряме ушите за клевети и обиди, които не бихме искали да чуем, ако са направени по наш адрес!? Ако съществуването на подобни медии се дължи на „свободата” на словото, дали би било добре подобна „свобода” да бъде предоставена и на малцинствата в България?! Лично аз смятам, че нито една общност не трябва да се въодушевява от направени на шовинистична основа изяви и не трябва да служи на подобни партии, защото поема отговорността за всички техни бъдещи действия.
