За близоста между Тюрко-Българи и Турци
Както и да го погледне човек, с турците ний, българите, сме много близки - и по историческа съдба, и по някои особености на манталитета, и териториално хем сме комшии, хем често сме и примесени и живеем заедно по територията и на България, и на Турция, и в много други отношения, предполагам, сме близки; но тази наша близост трябва да се осъзнае и признае. Същото мога да кажа и за неизбежните различия помежду ни: ние сме различни народи, няма как да не сме и различни - изповядваме различни религии, всеки от двата народа си има свои особени обичаи, традиции и прочие.
Това, че турците са различни, не е основание обаче да не ги приемаме, напротив, те са интересни за нас тъкмо заради различията си; благодарение на различията си ние сме в състояние взаимно да се обогатяваме. Но според мен е твърде потребно да се съпоставяме едни с други, та да открием както близостта си, така и различията си - което ще ни помогне да се възприемаме по един най-адекватен, съвременен начин, освободен от ония коварни исторически предразсъдъци, които толкова са тровили отношенията и живота ни.
Чест прави и на двата народа, че въпреки превратностите на историческите ни съдби, сме запазили толкова години едни, как да го кажа, дружелюбни, приятелски, човечни отношения - това се отнася за тоя век и нещо, в който българите вече си имат своя отделна държава. И това, трябва да подчертая, се отнася най-вече за обикновените, естествени хора, живеещи или обитаващи едни и същи населени места, които никой не е могъл да ги скара и да развали достлука им - въпреки старанията на разни самозвани "херои", "пишман-националисти" и какви ли не все от тоя сорт. Даже обаче и във вековете преди освобождението турци и българи са се отнасяли с уважение и респект едни към други: трябва да признаем това и да отхвърлим натрапваните ни патриотарски представи, че турците били наши "вечни душмани" и прочие. Кой, премерно, не си спомня как Вазов е представил уважителните взаимни отношения на чорбаджи Марко с турските управници и със заптиетата (полицаите) дори?! Турците, които са уредили една огромна империя от много народи, трябва да признаем, са били умни и мъдри управници, зачитали са местните обичаи на покорените народи, ето, примерно, ние не сме си загубили вярата, традициите и всичко онова, което ни придава нашата автентичност и национален идентитет.
Вярно, имало е и ексцесии, примерно с помохамеданчването из Родопите, но обикновено тия асимилационни действия са били инициативи на самозабравили се местни турски активисти, които централната власт бързо е парирала и спирала. Да оставим другото, но ето, тоя прочут Караибрахим, страшилището от долината Елинденя, от романа "Време разделно", всъщност не е турчин, а е взет като дете от тия места, т.е. е българин, превърнат в еничар. Кървавите ексцесии пък в Батак и Перущица по времето на Априлското въстание са сторени от българи-мохамедани от съседните села, като турската власт се е опитала с войска да предотврати злоупотребите и насилията на башибозука, ала за жалост не е успяла. Българин, не турчин, е предал Ботев. С огромно уважение турците са се отнасяли към нашия Левски и нищо че са го осъдили, все са се надявали, че събратята му ще го освободят; правили са целта специални улеснения, ала треперковците-нашенци от онова време са показали най-крещящо малодушие. Твърди се, че, разочарован от страхливостта на своите съратници, Левски преди обесването бил поискал феса от едно заптие, заявявайки: "Дай си феса, за да умра като турчин, а не като българин-предател!". Но тия събития са били отдавна, те могат да се тълкуват всякак, особено пък от ония, на които съвсем не им влиза в сметка истината, а им се иска да налагат единствено своята надъханост, превратна представа и някаква тъпа озлобеност. Ала аз пиша това специално за да подкопая поне малко тая зловредна историческа митология, която се натрапва още на подрастващото поколение, а именно, че турци и българи в историята са били все непримирими врагове, че са се мразили и прочие; това обаче не е истина - ако се се мразили толкова, как са издържали да живеят заедно цели пет века, а и век след това?!
Но да се върна при темата си: за близостта и различията между тия два народа, нашия и турския, на които съдбата е отредила да живеят заедно, в съседство, да общуват векове наред, да се съпоставят едни други, да привикват да се възприемат по достойнство и пр. Трябва да признаем, че много неща ние сме възприели и усвоили от турците, предполагам, и с тях е било така; примерно, най-добър пример е това колко много турски думи има в нашия език, включително и такива, които са изместили своите български съответствия (ако изобщо е имало такива). Това е обогатило езика ни, придало му е едно по-ориенталско очарование, а пък за това дали турците са възприели наши думи, не мога да кажа, понеже не зная езика им. Аз например много бях удивен, че нашите възрожденски къщи от Трявна, Елена, Подбалкана и къде ли не из Българско, тия с големите чардаци, с многото прозорци, с издадени навън еркери на втория и на третия етаж, т.е. тази "наша" възрожденска архитектура, с която ние толкова се гордеем, всъщност е турско изобретение, т.е. първо турците са почнали да строят такива къщи, а пък българите са ги харесали и са възприели майсторлука им. Разбира се, реално това е станало, предполагам, на основата на едни по-широки, двустранни взаимни влияния, при това трябва да се отчете, че ние, българите, сме много възприемчиви, но пък след като възприемем нещо чуждо, имаме табиета да го побългаряваме, така че и българите са вложили нещо от себе си в тази архитектура примерно. Но факт е, че когато човек се разхожда из турски градове, много често има усещането, че се намира у нас, предполагам, същото усещане имат и турците, разхождащи се из български градове; има много общи неща и в националните носии, и в народната музика, и в какви ли не други насоки. И в това, че сме близки, аз не виждам нищо лошо, в смисъл както някои панически се боят, че турците нас ни били разглеждали за нещо като "свой протекторат", че не се били отказали да ни владеят и прочие глупости. Напротив, това усещане за близост ни сродява, прави ни още по-близки, а аз не виждам нищо лошо в това два народа да се възприемат като близки, а не като чужди един на друг; това укрепва приятелството между тях и добросъседството.
Най-дразнещото е, впрочем, това, че тия, които особено много се възмущават когато някой изтъкне близостта между българи и турци, същите тия не престават да крещят, че българите били "кръвни братя" с един друг народ, именно с руснаците, и прочие. Което, впрочем, е много съмнително дали из вените на българи и руснаци тече все една и съща братска кръв, ама както и да е, щото кръвното родство, впрочем, стои много по-долу от едно друго, по-същностно родство, именно родството в нравите, в душевността, в съзнанието, в бита и т.н. И именно това второто родство аз го констатирам между българи и турци, и то е така лесно обяснимо: ний векове наред сме живели заедно, в една държава, общували сме, били сме едно цяло, и българи са пътували из необятните простори на Отоманската империя, и турците са се заселвали из нашите земи и т.н. И тук не мога да се сдържа да не вметна това: добре е, че пет века сме били с турците, които, възможно е, и да са ни угнетявали в някои отношения, но в други са ни и закриляли и предпазвали от други, още по-лоши посегателства; щото, ако примерно, я нямаше Отоманската империя, нищо чудно, при страшната експанзия на Московската империя на юг, към Проливите, ний сега да говорехме руски език, презимената ни да бяха "Дмитрич" и "Иванич", да си викахме един на друг "таваришч", също да ни нямаше изобщо на картата като нация и като държава, или да бяхме в най-плачевно състояние, в каквото, примерно, сега са белорусите или украинците даже. И за това, че не ни се е случила тази ужасна историческа участ трябва най-много да сме благодарни пак на нашите комшии, на турците.
За близостта ни трябва много да се мисли и пише, ала аз спирам дотук, въпреки че добре съзнавам колко малко можах да кажа. Сега обаче искам да мина към различията, като тук няма да се връщам назад, в историята, а ще акцентирам върху съвременното състояние.
Аз всяка година имам сред учениците си доста турчета (и туркинчета) и мога да си правя някои изводи за тях, като сравнението, трябва честно да призная, съвсем не е в полза на "чистите българчета". Нашите ученици, българчетата (като това се отнася и за арменчета, еврейчета и други такива), са общо взето - като тенденция, като мнозинство - отпуснати, апатични, меки, мързеливи, не им се учи, не им се работи много-много, все гледат да хитруват на дребно, сред тях се срещат доста нахалници, невъзпитани, арогантни, също така и подмазвачи, като се е стигнало дотам сред тях за "герои" и лидери да минават тъкмо най-лошите, най-калпавите. В същото време, като рязък дисонанс на това плачевно състояние на нашенските нрави, изпъкват турчетата, които са носители на съвсем друг манталитет: скромни, работливи, изпълнителни, старателни, стегнати, добре възпитани, уважават учителите си, чувства се, че са благодарни на учителя когато той се старае да им помага. Докато нашите изобщо не се сещат за такива неща като респект, уважение към по-старите, към учителите, към по-високостоящите. И тук съм длъжен да подчертая: става дума не за мое субективно впечатление, а за всеобщо разпространена преценка на колегите, на учителите, които също са възхитени и не крият възхитата си от личностните и групови качества на учениците-турчета. Ако - грубо пресметнато - сред българските ученици на 10 човека има 1, 2 или максимум три старателни, добри и възпитани (и това, изглежда, е много в масовия случай, понякога няма даже и един!), то сред турчетата на 10 човека трудно може да се намери и един, който да е невъзпитан, мързелив, арогантен, да нахалства или да хитрува, а често такъв изобщо няма. Как го постигат родителите на турските ученици това аз не зная, но го констатирам тук, та да се позамислят всички, понеже е факт; лично аз нямам никакъв интерес да изопачавам нещата или да лъжа някого за нещо.
Но това, което важи за по-младите, важи и за техните родители, за по-старите поколения. Колко са качествените личности сред българската популация аз не мога да кажа, но смея да твърдя, че са същинска рядкост, поради което и сме я докарали докъдето сме я докарали, т.е. "до под кривата круша": най-бедни сме в Европейския съюз, но и не само в него. Турция в същото време, в резултат на енергията на своя народ, постигна смайващи постижения, страната им е обработена като китна градина, по полята им няма и тревичка, докато нашите ниви буренясват, са занемарени, ако изобщо някой си дава труда да ги оре и сади; а ако изобщо го пък прави, го прави през пръсти, по нашенски, "от кумова срама", само колкото да покаже резила си. Ние като нация сме прочути и с това, че постоянно се оплакваме, като, разбира се, не търсим вината в себе си, ами все търсим някой друг, на когото да стоварим цялата вина; ний сме били прекрасни, ала сме били имали врагове, които ни били съсипвали работите; ето, примерно, "политиците" били най-големите врагове на българския напредък, и Бойко Борисов с такова говорене срещу "политиците" спечели народната душа така, че сам стана самовластен управник и... политик. А вината да видим у себе си, да я признаем, у нас е крайно необичайно и сякаш невъзможно. И когато човек е в Турция няма как, ако е честен, да не признае, че постижения й се дължат на работливостта, изобретателността, дързостта, енергията, таланта на нейния народ. Бил съм и в Истанбул, и в турската част на Тракия, и по Егейското крайбрежие, и във вътрешността, навсякъде съм се удивлявал на подредеността, на богатството, на вкуса, на трудолюбието, с което хората правят живота си. А у нас по много места човек може да срещне само запустение, а пък този растеж, който преживяваме последните 10 години, общо взето се дължи на чужди инвестиции, голяма част от които пак са турски. Факт.
Голяма тема е да се търсят различията в обичаите, в нравите, в ценностите на съвременните турци и българи, като тук аз обаче не се чувствам много подготвен. Мога, разбира се, да кажа нещичко, което съм разбрал и осмислил. Турците много държат на някои традици, а също и на морални принципи; ето, примерно, да отидеш на гости у някой в Турция без да те е специално поканил, се оценява като нахалство и натрапничество, каквото, всъщност, си и е. И такива неща там почти съвсем не се правят, докато у нас са кажи-речи редовна практика: "Минах, сетих се, че живееш наблизо, и си викам: я да го видя що праи моя човек!". Там, в Турция, като те поканят, те черпят главно със сладки и бонбони и, представете си, те поят с чай (или кафе)! Докато широката българска душа черпи и с ракия, и с вино, и с бира, и с месища, докато и гостът, и домакинът, се наплюскат и напият като свине, та после някой требе да ги носи до къщите или до кревата. Ще каже някой: каква скука и обида, да ме поят с чай; но ето, в Турция е така. И в кафенетата мъжете-турци пият главно чай в едни малки чашки, а пък, за отбелязване е, там жени-безделнички, мотаещи се по цял ден из кафенетата и кръчмите, изобщо няма; жени в кафене почти не могат да се видят, а пък за позор на мъжете-турци в Турция, представете си, там изобщо няма кръчми! (Ресторанти има обаче, но и в тях турците почти съвсем не пият алкохол!) Докато "широката славянска" българска (и руска) душа ако може, би пребивавала натопена цялата и постоянно в алкохол, в ракия и във водка, и то не как да е, а вечно, ако може, до края на света, докато целият свят отиде по дяволите, та не се види изобщо. Това според мен е най-съществена разлика: народ, който в мнозинството си пиянства, е дегенериращ народ, от такъв народ не чакай "светли бъднини"; и ако на Запад голяма част от хората също пият, в същото време и работят яко, докато тук у нас тенденцията и мечтата е ако може съвсем да не се работи, а само да се пие и яде.
Част първа:
