За близоста между Тюрко-Българи и Турци
Втора част:
Може още много да се разсъждава в тия особености на бита, на манталитета, но на мен не ми влиза в задачата в случая да правя пълен обзор или изчерпателно описание, а само щрихирам и наблягам върху това или онова. Ето, примерно, нещо, на което обърнах внимание тия дни, и доста се озадачих, като успях най-сетне да проумея какъв, собствено, е смисълът, който дълго ми убягваше.
Когато за първи път бях в Турция, случи се да е в Истанбул, много ме фрапира това, че на пазара, примерно, в Капалъ чарши, никъде няма етикет с цената на стоката, а за да разбереш колко струва нещо, трябва да питаш, после търговецът ти казва някаква цена, а пък ти трябва да се пазариш, докато се споразумеете. На мен това, признавам си, ми се видя крайно мошеническо и диво: та нали той може да си каже каквато иска цена, може специално мен да ме усети, че съм балък, и да ми каже тройна цена?! Как да разбера каква е "реалната цена", след като никъде, на никаква стока, няма етикетче (или съвсем рядко, само в някои магазини, има етикетчета, по европейския образец)?! Възмущавах се аз, проклетисвах, от инат, признавам си, почти нищо не си купих, въпреки че ми се искаше да си взема някои неща, но не ми се пазареше, не обичам по принцип пазарлъците. Предпочитах да видя етикет, и това сякаш за мен означаваше, че ето, тоя търговец публично обявява своята оферта, не се срамува от нея, не я крие, докато ония, които не слагаха етикет, ми се виждаха направо мошеници. Абе, общо казано, се разочаровах много от особеностите на турската търговия, видя ми се устроена на твърде мошенически принцип, което, както не съм много по пазаруването, доведе дотам, че аз почти нищо не си и купувах оттам; и това гордо го смятах за моя протест срещу това, че турците така нагло, по ориенталски обичай, нарушават "откритите пазарни принципи".
Тоя пример показва как на човек отначало му е безкрайно трудно да влезе в психиката, в манталитета на хората от една друга, по същество, култура. Трудно му е, всъщност, да разбере защо нещо е така, иска се време, за да го асимилира. И ето на мен, след като много пъти съм бил в Турция, оня ден, на Одрин, на пазара, ми се откри и ме осени най-после идеята защо турците правят така, и какво всъщност правят, т.е. какъв е смисълът на "пазаренето" при купуване на стока. Безкрайно е просто, но точно затова, изглежда, е толкова трудно да се разбере от човек, който е продукт на една друга, по същество непазарна култура, каквато е нащата. Или, по-скоро, каквото е нашето безкултурие в тази област.
Ще ви кажа как стана моето прозрение. Синът ми ми поръча от Одрин да му купя дънково яке. Аз много мразя, казах, да пазарувам, а пък да се пазаря ми е особено неприятно, но, няма как, приех, още повече че се чувствах гузен, че не можах да го взема с мен, а причината беше, че му е изтекъл срока на международния паспорт. И ето, аз тръгнах из одринските улици и пазарища да търся магазин, който продава дънкови произведения. Никъде, разбира се, няма етикет, с изключение на по-специалните магазини, където обаче ми се видяха доста скъпички цените.
Няма как, трябваше да тръгна по магазинчета, където няма етикети, принудих се. Питам колко струва ("Коч пара?"), хората те усещат веднага, че не си турчин, стават много любезни, много от тях говорят и български думи, абе не е трудно да се пазари човек, стига да обича да го прави. Питам, значи, един търговец колко струва, той отвръща: 35 лири. Цената ми се видя добра. Понечих обаче да си тръгна, за да изследвам реакцията му. Човекът рече: стой, кажи колко даваш? Аз се замислих, малко ми беше неудобно да го "троша", щото цената му ми се видя хубава, ама от мъка, че трябва да се пазаря, промълвих: 25 лири. Оня, като се почна пазарлъка, засия направо. Човекът ме покани да седна и почна да ме отрупва с дънкови и кожени якета. Прати чирака да донесе чай, като ме пита: чай или кафе искаш? Няма как, на такава любезност е глупаво да се инати човек и да отказва. Като капак на всичко той изпрати да извикат от съседен магазин човек, който е наш преселник, който знаеше перфектно български език, та да ни служи за преводач. И се почна един пазарлък, чудо направо!
В един момент в съзнанието ми проблесна мисълта: глупаво е да си мислиш, че тия хора искат да те метнат, че са мошеници, не е възможно да е така?! ОК, но защо са толкова любезни?! - не мирясвам аз. Ами може би защото такъв им е обичаят, а пък се пазарят, щото искат да зачетат и твоята воля: цената да не е едностранна, а да е свободно договаряне, ето това е смисълът! Като ми хрумна това, се възхитих, аз съм малко човек на крайностите, но като разбрах, че туй пазарене е зачитане и на моята свобода, направо изпаднах във възторг.
Тая мисъл така ме успокои, че аз се развихрих, щото свободата е моя тема и моя стихия. Показах им с думи и с действие, че съм и психолог: стана великолепен пазарлък. Търговецът също сияеше и носеше нови и нови стоки, от хубави по-хубави! Успя най-майсторски да ми внуши, че да купувам само яке на сина, ще обидя жената, трябва, вика, и на нея нещо да купиш. Брях да му се не види, как само бръкна в дълбините на гузната ми душа: от години нищичко не съм подарил на жена ми! Няма как, взех да избирам и на нея нещичко. Тръгнахме от страхотни, но и скъпи дамски кожени палта и стигнахме, накрая, до едно кожено елече, което да я топли през зимата; спазарихме го, и тогава човекът рече: стой, а ти имаш ли майка? Имам, рекох. Значи, имаш стара майка, а за нея не мисли, а, мискинин такъв! - казва ми турчинът, при това красавец, а зъбите му блестят, и се хили, проклетникът му с проклетник! Аз обаче се възхитих на майсторството му, особено пък когато ми рече: ако земеш и туй подплатено с кожа елече на старата си майка, аз ти правя такава и такава отстъпка, щото ми се виждаш хубав човек. Купих, накрая, три неща, убеден, че съм направил великолепна сделка, и щастлив, че ще донеса хубав подарък и на жена ми, и на майка ми, и на сина ми. Това е: същинската търговия е цяло изкуство на истински свободното договаряне, това, което имаме у нас, изобщо не е търговия, а диктатура на търговците. Научих тая мисъл, прозрях тая истина оня ден на пазара в Одрин, и съм най-доволен от това мое приобретение, от тази моя придобивка.
Е, после, разбира се, дамите от автобуса ми казаха, че съм се минал малко, че те били купили същото на по-изгодна цена, ама аз изобщо не се ядосвах. Щото това беше моята първа изява в изкуството на пазаренето и си се полага опитният търговец да ме надиграе: прекалено обидно щеше да е за него аз, начинаещият, да надиграя него, опитния! Така че всичко беше съвсем справедливо, а пък за турското гостоприемство, за това колко са любезни тия хора, просто нямам думи; тия неща се чувстват със сърцето и трябва да си дърво или темерут, за да не ги признаеш.
Ето, ще завърша с това. Останаха ми 5 лири, на желязо. Рекох да си купя нещо да хапна, щото ми опротивяха тия сандвичи, дето си ги носех от Пловдив. На всяка крачка има гостилници, сладкарници, дюнерджийници, изобилие, и разни приятни миризми се носят из въздуха; няма как, рекох да хапна един дюнер. Соча с пръст на табелката, дето пише че 1 дюнер чини 1.5 лира, и показвам един пръст. Момчето веднага се сети, че съм българин, взе ми парите, и ми обясни с думи и жестове как го искам. Аз се зачудих малко, той вика: къде ще го ядеш, на крак или тука? Тука, викам. Чиракът ми показа свободно място и дори ми подаде стол да седна.
Направиха дюнера, и ми го донесе момчето на крак с чиния. Даде ми и айран, "подарък от заведението"! На масата имаше буркан с едни много малки чушчици, като ги опитах, много ми харесаха, и въпреки че ми е забранено от лекарите да ям люто, си хапнах донасита. Техният дюнер не е като нашият, с най-скъпернически я турена, а не турена една-две тънки мръвчици, тук хората не икономисват от клиента, а гледат да е доволен. И ми туриха всичко не в "арабски хляб", ами в турска питчица, по-вкусен хляб май никога не бях ял: мек, дъхав, чудо! И ми донесоха разни техни кетчупи и пр. Тръгнах си доволен и предоволен, изпратен от момчетата, дето така хубаво ме нахраниха и така ми се радваха докато ядях с апетит.
И, да си призная, после, в магазин (супермаркет), като видях кисело мляко, ама истинско, с каймак отгоре, както го правеше едно време баба ми, и по-късно майка ми, щях да се разплача: щото у нас човек изобщо не може да види истинско кисело мляко, камо ли да хапне! И, срам не срам, ще кажа, че от Одрин си донесох една "кофичка" с вместимост 2 литра чудно истинско кисело мляко, каквото отдавна не бях ял, да, донесох си "истинско българско" кисело мляко от Турция, щото тук, в България, такова няма!
С туй ще завърша. Все някъде човек трябва да му тури края. Темата е благодатна и още много може да се пише. Някога може още да продължа. Аз и друг път съм писал за тия неща (Кой повече обича… България?)
, пътепис, който влезе в книгата ми "Българската душа и съдба"; и на други места съм писал), заслужава си много да се мисли и пише по тия теми, та затова и написах горното, белким повече хора се замислят. Дошло е време да освободим душите си от овехтели представи за миналото, които тровят днешния ни живот; иска се да имаме смелостта да погледнем реалностите смело в очите, т.е. да оценим другия човек, пък и другия народ, по достойнство.
Това отличава свободния човек от несвободния, от робуващия на разни стереотипи, басни, приказки, митове и пр., най-основния и най-пагубния от които е митът за т.н. "черното турско робство", в което сме уж били живели цели 500 години, потискани от своите "вечни исторически душмани", турците. Аз съм писал за демистификацията на този мит в своята книга "Страстите и бесовете български", затова сега ще спра дотук, а който се е подразнил прекалено, нека да иде и да прочете, но най-вече, нека помисли: от истината не трябва да се дразним никак, а трябва да я приемаме с дължимото смирение - и да я почитаме с цялата си душа...
Ангел Грънчаров
