Гледам от балкона – хората бягат, подире им стрелят!
Ще ви убият! Това бяха първите ми думи, като разбрах с какво се е захванал мъжът ми. По опасен път си тръгнал, рекох, ще ви убият. Обаче не направих никакъв опит да го разкандърдисвам. Добре го познавах, знаех, че каквото и да му кажа, той ще направи, каквото си е решил. Такъв човек е, нищо не може да го отклони от пътя, по който е тръгнал. От друга страна ние знаехме, че сме турци и че подготвяната смяна на имената е огромна несправедливост спрямо нас. Никому нищо лошо не бяхме сторили, защо тогава така искаха да се отнесат с нас? Ако не беше той и групата от приятели, с които работи, друг щеше да излезе да се противопостави. Все някой трябваше да го направи, да покаже, че не може така да се постъпва с други хора. Ето, времето показа, че сме били прави. Така стана, че ние си изпатихме. Но ако не бяхме ние, други щяха да са… все някой щеше да е… Нямаше как нещата да бъдат оставени така, без абсолютно никаква съпротива… Разбира се, тогава все още нямах ясна представа какво ще ни сполети, но лошото го очаквах и бях готова да го приема.
На 26 декември, първия ден на митинга в Момчилград, си бях вкъщи. Канех се да тръгна към площада. Митингът беше обявен за 13,30 ч., но хората почнаха да се събират по-рано. И милиционерите рано дойдоха. Излязох на балкона да видя какво става, чувам изстрели… милиционерите вече почнали да стрелят. Казах, че бях подготвена, но като чух гърмежите, се уплаших. Разплаках се и почнах да викам: „Халил! Халил!” Тъй … с вика си да го предпазя… А дъщерите заподскачаха около мен и радостни крещят: „Урааа! Защо плачеш, мамо? Заря има!” По онова време голямата беше на седем и половината, а малката на пет и половина. Гледам от балкона – хората бягат, подире им стрелят… Страшно нещо!
Халил се върна към 14 часа, после пак излезе. Беше някакъв хаос… Сега изобщо не помня какво си казахме. Може би нищо, може би само сме се погледнали… След това не дойде у нас, а у майка ми. Те живееха близо. Той не посмял да тръгне към къщи. Майка ми беше бая възрастна, тя дойде да ме извика. Халил първо пита дали има арестувани от приятелите му. Не знаех нищо, по-късно разбрахме кои са заловените.
Имахме намерение да избягаме в Северна България. Със сестра ми бяхме изготвили план за спасение, но Халил ни спря. „С какво ще отивате? – вика. – Влаковете са техни, всичко е тяхно. Ще ви хванат. И тук е България, и там е България. Щом са решили да сменят имената, на всички ще ги сменят, в цялата страна. Няма къде да избягаме. Няма спасение.” Опитахме със сестра ми да го убедим, но той беше непреклонен. Каза още, че никъде нямало да отиде, докато не разбере какво става с приятелите му.
После три дни и нощи не се върнахме вкъщи. Останахме у сестра ми. Тя имаше скривалище - капак под килима и се слизаше надолу. Така бяха купили къщата от един българин, д-р Вълчев. Защо той си е направил скривалище, не знам. Сестра ми предложи на Халил да го скрием там, да изкара така няколко дена, докато мине гневът, тогава да го извадим. „По-малко ще те бият, по-леко ще ти е”, рече му тя. Но Халил не се съгласи.
Разбрахме, че от милицията ходили у нас, да го търсят. На третия ден Халил вика, че не можел повече да се крие и че ще отиде на работа. През това време доста народ бяха арестували. Аз останах вкъщи, почистих печката. Чакам, чакам… не се връща. И както лицето ми беше начернено от печката, тръгнах към работата му да го търся. Там ми казаха, че са го арестували. Най-напред го вкарали в женската тоалетна, там го били. После го хванали за краката и са го влачили три етажа надолу. Това обаче по-късно разбрах. Тогава само ми казаха, че са го отвели.
Върнах се у дома. И да тръгна да разпитвам, знам, че никой нищо няма да ми каже. А децата? Къде да ги скрия? Халил имаше приятел в МВР-то, лейтенант, Найденов, от него след време разбрахме какво е станало. Същия ден, преди да го арестуват, му бях приготвила топли дрехи, вълнени чорапи и вълнени потници, понеже си знаех, че ще го заловят. Не можах да му ги дам. Тогава потърсих Найденов, ако може той да му ги предаде. А Найденов вика, че не можел, защото са го отвели в Кърджали. Така и не можах да му изпратя вълнените чорапи и потници. А зима беше. Уж се бях подготвила, пък нищо не можах да му дам…
Дълго издирвах къде е Халил. Никой нищо не каза. Молех се, надявах се, че ще го изпратят в Белене. Говореше се, че когото изпратят в Белене, отървавал затвора и след време го пускали. Брат ми беше някаква клечка в БКП и той след 20 дни разбрал, че Халил бил в следствието в София. Търсех връзки да се свържа с него. Кого ли не разпитвах. Никой нищо не посмя да ми каже. След три месеца дойде писмо от началника на старозагорския затвор. Пишеше, че Халил бил при тях. Дотогава не знаех дали е жив, дали е умрял, нищо не знаех…
Хавизе се снима с двете си дъщери, за да покаже снимката в затвора на съпруга си Халил. Снимка: авторката
Преди Нова година бях напуснала работата си, защото ми бяха обещали да почна като лаборантка в АПК-то, където беше мъжът ми. Казаха, че от 3 януари ще ме назначат. Но като се случиха тия събития, не ме взеха. Никъде не ме взеха. С брат ми обикаляхме насам-натам, питахме, никой не ме искаше. Хората се страхуваха. Нали мъжът ми е арестуван, как така ще се обвързват с мен. Всички, които ми отказаха работа, бяха все турци. Опасна им се струвах, а аз даже не знаех къде е Халил. Страшно ми беше обидно. Повечето хора отбягваха даже да ме поздравяват, като ме срещнат на улицата. Някои шепнеха, други направо не ми говореха. Стана така, че след като ни смениха имената, турците се разединиха, отцепиха се на отделни групички. Най-мъчно ми беше, когато от мен се криеха уж близки хора, например дъщерята на зълва ми, която беше учителка. А пък днес е съвсем друга. Види ли ме от другия край на улицата и устата й се изкривява в усмивка. Сега пък аз не я поздравявам. Не може така, нали сме хора, да си помагаме, а не да се въртим според външните обстоятелства. Не съм злопаметна, но има неща, които не можеш да простиш, колкото и да се мъчиш да ги забравиш. Предателството от своите е по-страшно от лошовините, дето чуждите ни ги сториха.
Най-накрая ме взеха в оранжериите. Там се работеше с отрова. Но даже и в оранжериите отначало не ме искаха. Бяха мъж и жена. Тя ми отказа, но той ме взе. Мъжът беше помак. На парцели се работеше, като всеки отговаряше за отделен парцел. Тя каза, че нямало свободен парцел. Но мъжът настоя да ме вземат за смяна.
Взеха ме, но все ме следяха. Какво говоря, с кого… Вече всички бяха с български имена, но аз отказвах така да се обръщам към тях. А жените в оранжериите бяха все туркини. Имаше само една българка и тя беше партиен секретар. Един ден двама мъже влязоха при мен и почнаха нещо да ме разпитват. Казаха, че били взели оранжерии и искали да разберат как се правят мрежи за карамфилите. Уж за мрежите питат, пък все подпитват дали имам достъп до отровите. Веднъж седмично пръскахме с отрови против насекоми. Но отровата се смесваше от един мъж, никой друг нямаше достъп. А тия двамата искаха да знаят мога ли да използвам отровата. Какво ли са мислили? Че мъжът ми като е в затвора, за отмъщение ще взема да отровя цяла България?! Глупости! И друго искаха да разберат – тоз кой е, онази как се казва. Явно са ме изпитвали дали ще им кажа българските или турските имена. Отначало хич не разбрах, че са милиционери. Но като си тръгнаха, другите ми казаха. Оказа се, че съм била натопена от някоя от работничките, дето не съм се обръщала към тях с българските имена. После направиха и събрание, на което другите туркини ме порицаха, че не им казвам с българските имена. Единствената, която ме защити, беше българката, партийната секретарка. Ако не беше тя, изгарях. Като нищо щяха и мен да тикнат в затвора.
Отвсякъде си беше тормоз. Друг път пред къщи ме причакаха пак двама мъже. Представиха се за журналисти от Англия. Разпитваха за Халил. И аз, будалата, нали исках да му помогна, отначало дори повярвах, че са на моя страна. Определихме си среща. Преоблякох се, хукнах натам, бях с токове, направо летях през камъните и локвите, дето сега и със спортни обувки не мога да ида. Никой нямаше на срещата. После приятелите на Халил ми се караха, че съм се вързала. Тези, дето са се представили за журналисти, и те милиционери били. А докато аз съм се лутала да ги търся, в същото време вкъщи дошли униформени милиционери. Дъщерите отворили и след това казаха, че едни много мили и усмихнати милиционери дошли у нас. Горките, те бяха свикнали все намръщени милиционери да виждат. А тия сигурно са били усмихнати, щото са знаели, че са ме изиграли.
През зимата и пролетта на 85-а смениха имената на всички. Аз отначало се криех. Който получеше, взимаше служебна бележка и с нея трябваше да ходи навсякъде, дори в магазина. Дълго време носех в джоба бележката на майка ми, но накрая трябваше да отстъпя. Просто нищо не можеш да направиш, ако не си си сменил името. Деца имах да храня. Февруари сама отидох в съвета. Избрах си името Вера. Малката кръстих Надежда. А в съвета се хилят и викат да съм сложела на голямата Любов. Обаче ми тикат някакъв списък и казват да посоча Първана или Пътуна. За малката посочих Снежа. Не че специално съм си избирала имената, просто така ги посочих.
На децата не казах какво ми е българското име. Обаче в училище за 8 март правели подарък за майките и голямата, която беше втори клас, трябвало да го надпише. Но тя не знае как ми е българското име. Попита ме вкъщи, обаче аз й се скарах, как изобщо отваря дума за това. Може би не бивало да й се карам, но по онова време бях много нервна. И в училище Семра приготвила подаръка, без да го надпише. Класната я питала защо, тя отговорила, че не ми знае името. Тогава класната я наказала да стои до края на деня на един крак в ъгъла. През междучасието сестра ми, която беше учителка в същото училище, я видяла да стои така. Направила скандал как може по този начин да се отнасят с едно дете.
Имаше и добри учители. Например тази, която им беше на занималнята, беше много мила с децата. След 90-та исках да я посетя и да й благодаря, обаче се оказа, че се изнесла от Момчилград. Но класната, Милковска се казваше, мъжът и работеше в МВР-то, беше направо звяр. Веднъж обсъждали да продължават ли да дават стипендии на турчетата, които са отличници, но бащите им са в Белене или в затвора. „На тях нищо не бива да им се дава – казала. – Заслужават камъни да ядат!” И така спряха стипендиите на децата.
Като разбрах, че Халил е в старозагорския затвор, казах на децата, че баща им е жив и здрав и че сигурно ще се върне при нас. В себе си обаче никак не вярвах. Нищо друго не ми оставаше освен да чакам.
Сума ти и пари потрошихме по това време за адвокати. Идваха разни от София, от Пловдив, от Кърджали… взимаха си хонорарите, спяха и ядяха у нас, обещаваха какво ли не. Никой от тях не каза, че нищо не може да се промени, че работата е решена предварително. Прибираха парите и си отиваха. Бяхме събрали пари къща да строим. Цялата къща отиде по адвокатите. А на делото никой не ги слушаше какво говорят. То каквото и да бяха казали, файда йок.
Не си спомням по това време да съм сънувала Халил. Само веднъж, беше преди последното дело, на което му дадоха присъдата. Беше закрито, в Кърджали. Ние стоим отвън и чакаме. Та предната нощ бях сънувала змии. Змии, змии, змии… накъде да се обърна, където да понеча да стъпя, все змии. И една се изправя срещу мен, стои на два крака, също като числото 11. Като свърши делото, Халил излезе и единственото, което можа да ми каже, беше: „11 години ми дадоха.” Откараха го, без думичка повече да разменим. Аз само седнах встрани и сълзите ми закапаха. Какво можех да направя? Нищо! Напълно безсилна бях. После си казах, че поне е жив. И вътрешна присъда да му дадат, все някой ден ще се върне при нас.
Видях го чак през пролетта. Може би беше месец май. На първото свиждане в затвора в Стара Загора. Отслабнал, лицето му издължено, пожълтяло, очите потънали навътре, сякаш не беше той. Но поне го видяхме. Имаше жени, които също бяха дошли на свиждане и не можаха да се видят с мъжете си. А при Халил отначало сбъркали, сложили го при криминалните, затова успяхме да го зърнем. Той като ни видя, се разплака. А аз му викам: „Не реви! Мъж си!” Нарочно така говоря, за да го стресна. Той разбра и се засмя. Знам, че му е било много трудно, но никой не биваше да ни вижда, че плачем. Аз само вкъщи ревях. Пред хората – никога.
Имахме право да му носим до 5 килограма храна. Правех кавърма, мед му взимах и плодове. С това килограмите свършваха. Търсех връзки да пробутам повече. Понякога се намираха разбрани милиционери и взимаха. Веднъж нося мед и за един негов съпроцесник. Давам буркана с мед за Халил, давам и за другия. Милиционерът ги взе. Казвам му, ако нещо не е наред, да върне тоя на мъжа ми, защото другият човек беше болен. Той поклаща глава, че всичко ще е наред. И още доста неща взе. Като видях, че върви, тикнах и шоколадите, които бях приготвила – 5 за Халил и още 2 за другия. Тук вече милиционерът ме спря, взе шоколадите и ги даде на дъщерите ми. Аз обаче ги грабнах от ръцете им и пак му ги подавам. Че като ревнаха децата. Милиционерът вика, че достатъчно взел, не бивало повече, нека децата да си хапнат. А децата плачат и ми крещят: „Ти си лоша майка! А милиционерът е добър!” Още помнят как съм им взела шоколада. Е, накрая те го изядоха. Обаче и до днес ми натякват за една луканка. По онова време в нашия край нищо не можеше да се купи. За да взема месо, връзки трябваха. Няколко месеца със сестра ми работехме в Повеляново, Варненско. В Северна България все се намираше ядене. При нас нищо нямаше. С големи връзки бях намерила луканка. Нося я на свиждането, не ми я взимат. Връщам я вкъщи и уж я скрих от децата, но те я намерили. Не им я дадох. Запазих я за Халил, но следващото свиждане беше чак след три месеца и луканката гранясала. Така нито те ядоха, нито той. А аз, глупачката, за всички уж исках да има.
При едно свиждане изпуснах влака от Момчилград за Стара Загора. Тръгваше в 6 сутринта. Помолих брат ми да ме закара с кола до Хасково и после с друг влак… Оттогава имаше ли свиждане, цяла нощ не мигвах от страх да не изтърва пак влака. Че следващото свиждане не се знае кога ще е.
89-а като тръгнаха всички за Турция и ние се подготвихме. Халил беше още в затвора. Брат ми каза да заминаваме, че може да затворят границите. Майката на Халил рече да стоим в България и да го чакаме, но ситуацията беше такава, че не можеше да се чака. Нямаше човек, който да остане. Реших, че ще е по-добре за дъщерите, да ги махна от тоз тормоз. Днес не знам дали правилно съм постъпила. Може би по-добре щеше да бъде да останем? Но тогава време за мислене нямаше. Всички заминаваха и ние с тях. Август излязохме. С едно малко камионче, което се напълни още с багажа на сестра ми. Аз само едно легло можах да сложа и дрехи. Нищо друго. В суматохата съм забравила зимните обувки на дъщерите. Те бяха на тавана, не съм ходила там нищо да търся. Лято беше, топло и те с едни гуменки тръгнаха. И като дойде зимата в Измир, се оказа, че нямат ботуши, че с гуменките на училище трябва да ходят. Голямата особено съвсем нищо нямаше. Един ден минали от общината, записвали кой от какво има нужда. Тя беше много щастлива, че ще й дадат ботуши. Но само записаха, а нищо не дадоха.
Халил дойде в Измир през февруари 1990 г. Две седмици преди пристигането му отидох на пазара и купих ботуши за дъщерята, да не я вижда хептен с летни дрехи. Обаче те на първата седмица още се скъсаха. Евтини, за нищо не стават, пълен боклук. Много й беше мъчно. То и аз цяла зима с едни чехли изкарах.
Избрахме Измир, защото там Халил имаше брат, изселил се през 70-те години. Семейството на сестра ми също имаше роднини. Отначало доста се чудехме къде да идем. Дали да не останем в Одрин? Или пък в Чанаккале? Дори дойдохме до Измир, после пак се върнахме до Чанаккале. Един ден, беше много горещо, в Лапсеки се приближаваме към една жена, която нещо правеше в градинката си, за да я помолим за студена вода. В Турция никъде нямаше такава студена вода, каквато пиехме по нашия край. Аз бях с рокля и отгоре с една от ония сините престилки. И сестра ми беше с такава престилка. Жената ни даде вода, но ни се скара защо не сме били със забрадки на главата. Тогава сестра ми каза, че трябва да заминаваме колкото се може по-бързо за Измир. Там нямало да ни карат да ходим забрадени. Така се и стана.
Всички казваха, че Измир е хубав град, а на мен много грозен ми се видя. Виках си, че може така да ми се е сторило, защото нямам пукната пара. Насилих се да си въобразя, че джобът ми е пълен. С такива мисли в главата Измир сигурно ще ми се стори по-красив. Напразно. Никак, ама никак не ми харесваше. Пък и няма как да си въобразиш, че джобът ти е пълен, като той е съвсем празен. Сега вече свикнах, пък и финансово сме по-добре. Вече не се чувствам чужденка в Измир, но първите месеци ми беше много трудно.
Взехме една квартира, изглежда, че отдавна никой не е живял в нея, защото водата от чешмата течеше черна. След месец се преместихме в друга – две стаи, от които само едната можеше да се използва. Но не можехме да си позволим нещо по-хубаво, тъй като нямаше как да го плащаме. Втория път обаче случихме на добри хазяи – изселници от Югославия. Те много ни помагаха за всичко.
В България по онова време нямаше кока-кола. А като отидохме в Турция – навсякъде кока-кола. Дъщерите искаха да им купувам. А аз не мога, отде пари? Всяка нощ все бутилки кока-кола сънувах, кръжаха край мен, опитвах се да ги хвана и да ги дам на децата, а те постоянно ми се изплъзваха.
Работа си намерих, но все временна. Нямах професия, затова. Сестра ми имаше два документа, че е учителка. Предложи да ми даде единия и с него да се пробвам, но аз не посмях. Затова се хващах само там, където искаха неквалифициран труд. Бях на 33 години и не можех да предявявам претенции.
Преди Халил да иде в затвора, бях много слабичка. Кръстчето ми тънко, тънко, ще се счупи. Но като го прибраха него, аз сигурно от нерви все глад усещах. Нещо ме ядеше отвътре и за да се успокоя, непрекъснато нагъвах. Много напълнях. Той като излязъл от затвора, отишъл да ми купи подарък. И ми взел една пола, ама тя за предишната Хафизе, не за тогавашната. Променила се бях. Много.
Както и да е, полека-лека се оправихме. Дъщерите изучихме. Сега Нежла е секретарка в съвета, добри пари взима. Семра е учителка по рисуване. В няколко училища преподава и тя към 1400 лева си докарва. Халил иска да живеем в България. Ние може… но за дъщерите не знам. Че в България те седем пъти по-малко ще взимат. Решението вече е тяхно.
А аз се разкъсвам между тях и Халил, който предпочита Момчилград. Стоя няколко седмици при дъщерите в Измир, после идвам в Момчилград при мъжа си. Трябва да му изчистя, да го изпера, че той копчето на пералнята не знае къде е. България ми е родното място, но и Турция ми стана родина. Не съм го искала, така се получи. Не можем да върнем нищо назад. Нощем не сънувам градове, не сънувам хора, сънувам само планината, поляните, дърветата, реката… там където съм израсла. Така се е случило с нас, ние сме били тези, които е трябвало да го изтеглят това тегло. Защо ли? Не знам защо.
