Кой повече обича България

Кой повече обича България

Преди около два месеца бях за една седмица на екскурзия в Турция. Обиколихме егейското крайбрежие на нашата съседка, бяхме в Троя, в Ефес, в Бодрум (древния Халикарнасус), в курортите Кушадасъ и Мармарис.

Естествено, бях пленен от красотата на природа, от морето, великолепните заливи, островчетата, но особено от атмосферата и излъчването на тези места. Тук история и съвременност се преплитат, тук се срещат много цивилизации, като че ли човек усеща диханието на древността, и - все едно чувайки стъпките на Хектор, на Хераклит, на Александър Македонски... - едновременно с това може да възприеме с очите си подема и възхода на турския народ по пътищата на свободата, демокрацията и просперитета.

Разбира се, както и навсякъде, най-интересното и впечатляващото са хората. Оказва се, че съвременните турци са много дружелюбни, приятелски настроени, открити и гостоприемни хора.

Навсякъде, като разберат, че срещу себе си имат българин, се усмихват, ръкуват се, казват: "О, комшу!", черпят с кафе или чай... - личи си, че ни чувстват много близки, както подобава за съседи. Впечатли ме много това, че тези хора не страдат като нас от някакви глупави исторически комплекси, а са избавили душите си от подобни глупости и гледат трезво на нещата. Турция сега преживява страхотна модернизация и индустриализация.

Днешните турци са образовани, интелигентни, владеят западни езици, общуват на равна нога със западноевропейците, с американците, с всички. В същото време не може човек да не забележи, че турският народ е изключително трудолюбив, навсякъде се строи, курортите и хотелите им са на най-високо световно ниво, а пък земята им се обработва най-старателно, до последната педя.

Вярно е, че природата много им дава, но с труда си те създават всичко онова, на което се радват и което с достойнство показват на целия свят. Не може да не се отбележи и това, че Турция е напълно готова да стане член на Европейския съюз, че отдавна ни е задминала в почти всички области - и само след не толкова много време европейците няма как да не я приемат...

Но не за това ми е думата сега. Искам да кажа нещо за нашите преселници. Те особено силно ме впечатлиха. Разбира се, няма как да не се зарадва човек, когато много често среща там хора, които - като разберат че си българин - се усмихват, ръкуват се и започват да ти говорят на най-чист български език; да не говорим пък за приветливостта, която излъчват тези хора.

Екскурзоводите, които ни чакаха във всеки град, бяха все наши хора, и ето за тях най-вече ми се иска да кажа нещо. Тези хора са нещо като як "мост" между България и Турция. Те по мое мнение са свързващата душевна и духовна нишка между нашите два народа.

Тези хора не таят в себе си обида или злоба срещу България - макар че спрямо тях родината се отнесе доста грубо преди време. Но това са горди и достойни хора, които ни уважават и които много обичат родината си - България. За нас и за тях България е една родина - понякога се виждаше как сълзи напират в очите им като говореха за България.

Казват: "Аз съм роден в Габрово (да речем), завърших там образование, ходя си когато мога по родните места, в родния дом. Най-хубавите ми години минаха там, в родината. Сега работя тук, доволен съм, имам си всичко, но нещо от мен остана там - и няма как да се върне. България на всички нас е в сърцата ни!".

Много емоции и прекрасен пример ни дадоха тези великодушни хора в разговорите, които имахме с тях. Това е най-силното ми впечатление и тук искам да разкажа какво почувствах и до какви "кощунствени" мисли стигнах.

Един екскурзовод на средна възраст обаче беше най-колоритен: аз специално в него открих един много мъдър събеседник. Не мога да възпроизведа по никой начин неговия стил на говорене, но ще опитам, независимо от риска.

Той ни говореше и за историята, и за съвременността, но така плътно, че човек се пренасяше и ги усещаше едва ли не с кожата си: много вълнуващо и ясно слово имаше този човек.

Имам чувството, че от него може да стане голям писател; той, впрочем, е бивш учител, но сега работи като екскурзовод. Ще се опитам да възпроизведа най-показателното от неговите изказвания докато бяхме заедно, а то беше за малко, само за един ден.

"Браво - казваше той - вие вече сте в Европейския съюз, европейци сте вече, значи! И ние искаме, но Европа нещо ни гледа особено: май скоро нашата работа няма да се уреди. Но нищо, ние умеем да чакаме, ние не бързаме. А иначе браво на вас, влезте сега вие, пък после и ние ще дойдем... Какво да ви кажа за Турция днес - погледнете с очите си.

Днешният турчин много работи, но си имаме всичко, произвеждаме какво ли не - коли, камиони, влакове, самолети, телевизори, абсолютно всичко, само... космически совалки май не можем още да произвеждаме... Природата ни е дала всичко - продължаваше той - но тя дава, ала в кошара не вкарва, както си казваме ние, по българските земи.

Вижте как всичко тук е пипнато от човешка ръка, една тревица няма. Погледнете плантациите, тези прави редове, как душата на човека да не се усмихне като вижда това чудо: турците сме работливи хора, бачкатори, както се казва у нас, пък и у вас. Впрочем, за мен това "у нас" и "у вас" звучи странно, защото аз се чувствам българин толкова, колкото и турчин. По-голямата и най-хубавата част от живота ми мина в България, имам предвид когато бях млад, това не се забравя... и т.н."

Например когато минавахме покрай огромна маслинова плантация, нашият гид ни обясняваше за маслината ето това: "Вижте пък каква чудесия е маслината! Цели гори от маслини има у нас, на всяка крачка има маслинови дръвчета. Сади се дръвчето, но трябва да минат доста години, за да порасте и да започне да дава плодове.

После обаче това дръвче е вечно: като видите от тия, по-дебелите дървета, няма да е пресилено ако се каже, че някои от тях едва ли не са растели когато наоколо са се разхождали едновремешните гръцки философи... Иначе плода й ако го сдъвчеш пресен е с отвратителен вкус, не можеш да го преглътнеш и човек се чуди как древните са разбрали, че тази отврат може да се използва за полезни неща.

Маслините се берат, после се слагат в огромни каменни или бетонни силози, като грамадни каци, заливат се с осолена вода, и трябва да втасват много време, за да станат хубави за ядене. Това са го правили древните, сега и ние го правим така. Хубавата маслина е тази, дето е по-мека, но сега много не ги държат в саламурата, а гледат да ги продават по-бърже.

Така че като си купувате маслини, гледайте да намерите от тия, дето са по-меки, те са и най-вкусни... А иначе пък зехтинът е нещо страхотно, той е и лековит, и да се чуди човек как някогашните гърци са разбрали, че от този нищожен плод може да се вади такъв еликсир като зехтина... и т.н.", този човек можеше много да говори за маслината, или пък за каквото и да било друго.

А ето, твърде любопитно е как този сладкодумец обясняваше историята на съвременна Турция: "Ние сме си били, знаете, вековна империя, османската. Но идват нови времена и за нас. Един велик човек, Мустафа Кемал е направил от Турция това, което тя е сега.

Той е направил някои много прости неща, подобно на Петър Първи за Русия, които сега могат да изглеждат и смехотворни, но тогава явно са били доста необходими. Като взел властта и махнал султана, той наредил всички да хвърлят фесовете и да започнат да бръснат брадите си. Дал на Турция една хубава демократична конституция, в която пише нещо много важно: гарант на светската власт е войската.

Когато някой политик вземе властта и започне да се прави на важен, генералите (а те всичките са завършили в Щатите и са напредничави и мислещи хора) му казват да се спре малко, защото може да му се случи някаква случка, и политикът мирясва. Но Кемал паша, наред с хубавите неща, направил и една грешка: дал права на жените. Не че имам нещо против жените, напротив, ето, виждам, че повечето от вас тук са жени, но ще кажа какво мисля.

На жена като й дадеш свобода, тя започне да мисли... щуротии, какви ли не глупости започват да минават в бедната й главица. Не е ли така, признайте си? (Нашите жени тук утвърдително кимат и се смеят!). За да не става това, жената постоянно трябва да е заета с работа, и тогава всичко е окей; иначе нещата се влошават. Незаетата жена, да не говорим пък за свободната, почва да прави страшни поразии.

Някога преди реформите на Мустафа Кемал работите били устроени прекрасно: мъжът като стане, отива в кафенето, и цял ден стои на хладинка там, а пък жените, за да не мислят и за да не се тормозят излишно - понеже това явно не им е по силите - заминават на полето, където цял ден превиват гръб, и само така са истински щастливи. Но ето че Кемал паша взел, че премахнал... многоженството и това объркало всичко - усмихнат продължаваше урока си по турска история нашият сладкодумец.

Когато човек има много жени, всичко е просто, но когато е само една, някак си не върви тя сама цял ден да работи на полето, а пък мъжът да стои в хладничкото кафене.

Когато обаче са много, няма проблеми, те отиват на полето, и работят доволни, щото са като цяла бригада, а пък мъжът е спокоен за работите на полето и си седи блажено в кафенето. А като е една се чувства някак си недобре. Само тази реформа на нашия пръв президент не е съвсем добре дообмислена, ама какво да се прави, така решил той, дал права на жените - и последиците ги виждаме всички днес с очите си: нито мъжете са истински щастливи, нито жените, ама карай...".

За религията на съвременните турци и за гостоприемството им той казваше ето това: "Ние, сегашните турци, не сме много религиозни. Е, почитаме обичаите, ходим понякога на джамия, но особено пък младите - както и у нас, така и у вас - не се увличат много по тия работи. Иначе когато трябва да ходиш на някой на гости, има си обичай, или ти му се обаждаш, или пък чакаш той да те покани, не е прието да отидеш ей така, някак си не върви.

Като те покани, той се приготвя, не е прието да се черпи както у нас в България с много мръвки и пиене, няма такова нещо. Тук се черпи с бонбони, с локум, със сладкиши някакви, и толкоз. И се пие... чай, представете си. Ние, турците, не си падаме много по пиенето. Не е заради религията, ама не обичаме.

Такъв ни е табиета, пийваме, но по малко. Но нашите преселници тук не предават фронта, пият яко, това сме го научили от родните си места, и се държиме и тук на ниво... и т.н." - говореше той, а пък всички го гледахме едва ли не с отворена уста, такъв красноречив гид аз в живота си не бях срещал...

Ето по тази причина аз разказите на този човек никога няма да ги забравя. И мислите, които като порой обзеха душата ми докато го слушах и особено след това. Не знам защо, но неговите разкази успяха да разрушат без милост и без остатък някои мои кой знае откъде взели се предубеждения спрямо турците. В негово лице аз разбрах нещо, което всеки от нас трябва твърдо да знае: дошло е време да очистим душите си от всички глупости, които така гадно тровят живота ни.

И особено спрямо турците, нашите братя по съдба, защото историята е направила така, че векове наред сме живеели заедно. Не знам дали сте забелязали, но дори и дядо Вазов на места говори доста уважително за тогавашните турци: как чорбаджи Марко ги кани у дома си, как ги черпи с ароматно кафе, как си отдават на сладки приказки. Вазов е писал и за Батак, и за Перущица, но и за това е писал: не на злото трябва да залагаме, а злото трябва да го забравим и победим.

За нас пък, съвременните хора, това е просто задължително - ако искаме да живеем с открити сърца и очи. Аз бих посъветвал нашите яростни "националисти" да идат за малко в Турция и да видят всичко с очите си. Тогава май ще се излекуват от този бяс, който ги тресе така жестоко.

Ние с турците - както, впрочем, и с останалите си съседи - вече няма какво повече да делим. Каквото е било-било, да гледаме напред и да живеем в разбирателство. Нека да бъдем приятели и да се уважаваме взаимно, другото са съвсем тъпи щуротии на болни умове.

Представете си колко жалък би бил някой наш "баш националист-атакист" ако на приказките на моя сладкодумец започне злобно да ръмжи: "Да, ама вие, турците, сте такива и онакива, вие сте направили това и онова, ние не можем да ви простим това или онова!". Със злоба нищо не се постига, а само се пропада в една доста коварна болест, от която е крайно време да се избавим.

И днешните турци - в лицето на моите нови приятели, които аз срещнах в съвременна Турция, и които никога няма да забравя, понеже оставиха дълбока следа в душата ми - ни дават един великолепен пример за това. Тези хора са ни много близки, да признаем, по темперамент и характер, те са оставили дълбока следа не само в историята ни, но и в душите ни: вижте само колко много турски думи използваме, толкова, че почти можем да се разбираме без преводачи на пазара!

А пък нашите преселници наистина са здравата ни връзка с този велик народ, защото те обичат може би дори повече от нас България. Защо казвам така ли? Ами защото едното е принадлежност по кръв и език, а другото е по съзнание и дух: за мен като философ второто е по-здравото и по-истинското.

Те сами наричат България своя родина, а човек никога не може да измени на родината си и вечно ще я обича. Аз усетих тази тяхна любов към България, възхитих им се, казах на всеки от тях едно искрено "Евалла, приятелю!" и си стиснахме ръцете...

И знаете ли какво: в един момент в душата ми се породи коварното съмнение дали пък тези хора наистина повече от нас не обичат тази наша обща родина България?! Защото ние прекалено много крещим за обичта си към "нашата татковина", докато тези хора не крещят, а таят своята обич дълбоко в сърцата си. Второто е по-силно и по-истинско от първото.

За близоста между Тюрко-Българи и Турци

За близоста между Тюрко-Българи и Турци

Както и да го погледне човек, с турците ний, българите, сме много близки - и по историческа съдба, и по някои особености на манталитета, и териториално хем сме комшии, хем често сме и примесени и живеем заедно по територията и на България, и на Турция, и в много други отношения, предполагам, сме близки; но тази наша близост трябва да се осъзнае и признае. Същото мога да кажа и за неизбежните различия помежду ни: ние сме различни народи, няма как да не сме и различни - изповядваме различни религии, всеки от двата народа си има свои особени обичаи, традиции и прочие.

Това, че турците са различни, не е основание обаче да не ги приемаме, напротив, те са интересни за нас тъкмо заради различията си; благодарение на различията си ние сме в състояние взаимно да се обогатяваме. Но според мен е твърде потребно да се съпоставяме едни с други, та да открием както близостта си, така и различията си - което ще ни помогне да се възприемаме по един най-адекватен, съвременен начин, освободен от ония коварни исторически предразсъдъци, които толкова са тровили отношенията и живота ни.

Чест прави и на двата народа, че въпреки превратностите на историческите ни съдби, сме запазили толкова години едни, как да го кажа, дружелюбни, приятелски, човечни отношения - това се отнася за тоя век и нещо, в който българите вече си имат своя отделна държава. И това, трябва да подчертая, се отнася най-вече за обикновените, естествени хора, живеещи или обитаващи едни и същи населени места, които никой не е могъл да ги скара и да развали достлука им - въпреки старанията на разни самозвани "херои", "пишман-националисти" и какви ли не все от тоя сорт. Даже обаче и във вековете преди освобождението турци и българи са се отнасяли с уважение и респект едни към други: трябва да признаем това и да отхвърлим натрапваните ни патриотарски представи, че турците били наши "вечни душмани" и прочие. Кой, премерно, не си спомня как Вазов е представил уважителните взаимни отношения на чорбаджи Марко с турските управници и със заптиетата (полицаите) дори?! Турците, които са уредили една огромна империя от много народи, трябва да признаем, са били умни и мъдри управници, зачитали са местните обичаи на покорените народи, ето, примерно, ние не сме си загубили вярата, традициите и всичко онова, което ни придава нашата автентичност и национален идентитет.

Вярно, имало е и ексцесии, примерно с помохамеданчването из Родопите, но обикновено тия асимилационни действия са били инициативи на самозабравили се местни турски активисти, които централната власт бързо е парирала и спирала. Да оставим другото, но ето, тоя прочут Караибрахим, страшилището от долината Елинденя, от романа "Време разделно", всъщност не е турчин, а е взет като дете от тия места, т.е. е българин, превърнат в еничар. Кървавите ексцесии пък в Батак и Перущица по времето на Априлското въстание са сторени от българи-мохамедани от съседните села, като турската власт се е опитала с войска да предотврати злоупотребите и насилията на башибозука, ала за жалост не е успяла. Българин, не турчин, е предал Ботев. С огромно уважение турците са се отнасяли към нашия Левски и нищо че са го осъдили, все са се надявали, че събратята му ще го освободят; правили са целта специални улеснения, ала треперковците-нашенци от онова време са показали най-крещящо малодушие. Твърди се, че, разочарован от страхливостта на своите съратници, Левски преди обесването бил поискал феса от едно заптие, заявявайки: "Дай си феса, за да умра като турчин, а не като българин-предател!". Но тия събития са били отдавна, те могат да се тълкуват всякак, особено пък от ония, на които съвсем не им влиза в сметка истината, а им се иска да налагат единствено своята надъханост, превратна представа и някаква тъпа озлобеност. Ала аз пиша това специално за да подкопая поне малко тая зловредна историческа митология, която се натрапва още на подрастващото поколение, а именно, че турци и българи в историята са били все непримирими врагове, че са се мразили и прочие; това обаче не е истина - ако се се мразили толкова, как са издържали да живеят заедно цели пет века, а и век след това?!

Но да се върна при темата си: за близостта и различията между тия два народа, нашия и турския, на които съдбата е отредила да живеят заедно, в съседство, да общуват векове наред, да се съпоставят едни други, да привикват да се възприемат по достойнство и пр. Трябва да признаем, че много неща ние сме възприели и усвоили от турците, предполагам, и с тях е било така; примерно, най-добър пример е това колко много турски думи има в нашия език, включително и такива, които са изместили своите български съответствия (ако изобщо е имало такива). Това е обогатило езика ни, придало му е едно по-ориенталско очарование, а пък за това дали турците са възприели наши думи, не мога да кажа, понеже не зная езика им. Аз например много бях удивен, че нашите възрожденски къщи от Трявна, Елена, Подбалкана и къде ли не из Българско, тия с големите чардаци, с многото прозорци, с издадени навън еркери на втория и на третия етаж, т.е. тази "наша" възрожденска архитектура, с която ние толкова се гордеем, всъщност е турско изобретение, т.е. първо турците са почнали да строят такива къщи, а пък българите са ги харесали и са възприели майсторлука им. Разбира се, реално това е станало, предполагам, на основата на едни по-широки, двустранни взаимни влияния, при това трябва да се отчете, че ние, българите, сме много възприемчиви, но пък след като възприемем нещо чуждо, имаме табиета да го побългаряваме, така че и българите са вложили нещо от себе си в тази архитектура примерно. Но факт е, че когато човек се разхожда из турски градове, много често има усещането, че се намира у нас, предполагам, същото усещане имат и турците, разхождащи се из български градове; има много общи неща и в националните носии, и в народната музика, и в какви ли не други насоки. И в това, че сме близки, аз не виждам нищо лошо, в смисъл както някои панически се боят, че турците нас ни били разглеждали за нещо като "свой протекторат", че не се били отказали да ни владеят и прочие глупости. Напротив, това усещане за близост ни сродява, прави ни още по-близки, а аз не виждам нищо лошо в това два народа да се възприемат като близки, а не като чужди един на друг; това укрепва приятелството между тях и добросъседството.

Най-дразнещото е, впрочем, това, че тия, които особено много се възмущават когато някой изтъкне близостта между българи и турци, същите тия не престават да крещят, че българите били "кръвни братя" с един друг народ, именно с руснаците, и прочие. Което, впрочем, е много съмнително дали из вените на българи и руснаци тече все една и съща братска кръв, ама както и да е, щото кръвното родство, впрочем, стои много по-долу от едно друго, по-същностно родство, именно родството в нравите, в душевността, в съзнанието, в бита и т.н. И именно това второто родство аз го констатирам между българи и турци, и то е така лесно обяснимо: ний векове наред сме живели заедно, в една държава, общували сме, били сме едно цяло, и българи са пътували из необятните простори на Отоманската империя, и турците са се заселвали из нашите земи и т.н. И тук не мога да се сдържа да не вметна това: добре е, че пет века сме били с турците, които, възможно е, и да са ни угнетявали в някои отношения, но в други са ни и закриляли и предпазвали от други, още по-лоши посегателства; щото, ако примерно, я нямаше Отоманската империя, нищо чудно, при страшната експанзия на Московската империя на юг, към Проливите, ний сега да говорехме руски език, презимената ни да бяха "Дмитрич" и "Иванич", да си викахме един на друг "таваришч", също да ни нямаше изобщо на картата като нация и като държава, или да бяхме в най-плачевно състояние, в каквото, примерно, сега са белорусите или украинците даже. И за това, че не ни се е случила тази ужасна историческа участ трябва най-много да сме благодарни пак на нашите комшии, на турците.

За близостта ни трябва много да се мисли и пише, ала аз спирам дотук, въпреки че добре съзнавам колко малко можах да кажа. Сега обаче искам да мина към различията, като тук няма да се връщам назад, в историята, а ще акцентирам върху съвременното състояние.

Аз всяка година имам сред учениците си доста турчета (и туркинчета) и мога да си правя някои изводи за тях, като сравнението, трябва честно да призная, съвсем не е в полза на "чистите българчета". Нашите ученици, българчетата (като това се отнася и за арменчета, еврейчета и други такива), са общо взето - като тенденция, като мнозинство - отпуснати, апатични, меки, мързеливи, не им се учи, не им се работи много-много, все гледат да хитруват на дребно, сред тях се срещат доста нахалници, невъзпитани, арогантни, също така и подмазвачи, като се е стигнало дотам сред тях за "герои" и лидери да минават тъкмо най-лошите, най-калпавите. В същото време, като рязък дисонанс на това плачевно състояние на нашенските нрави, изпъкват турчетата, които са носители на съвсем друг манталитет: скромни, работливи, изпълнителни, старателни, стегнати, добре възпитани, уважават учителите си, чувства се, че са благодарни на учителя когато той се старае да им помага. Докато нашите изобщо не се сещат за такива неща като респект, уважение към по-старите, към учителите, към по-високостоящите. И тук съм длъжен да подчертая: става дума не за мое субективно впечатление, а за всеобщо разпространена преценка на колегите, на учителите, които също са възхитени и не крият възхитата си от личностните и групови качества на учениците-турчета. Ако - грубо пресметнато - сред българските ученици на 10 човека има 1, 2 или максимум три старателни, добри и възпитани (и това, изглежда, е много в масовия случай, понякога няма даже и един!), то сред турчетата на 10 човека трудно може да се намери и един, който да е невъзпитан, мързелив, арогантен, да нахалства или да хитрува, а често такъв изобщо няма. Как го постигат родителите на турските ученици това аз не зная, но го констатирам тук, та да се позамислят всички, понеже е факт; лично аз нямам никакъв интерес да изопачавам нещата или да лъжа някого за нещо.

Но това, което важи за по-младите, важи и за техните родители, за по-старите поколения. Колко са качествените личности сред българската популация аз не мога да кажа, но смея да твърдя, че са същинска рядкост, поради което и сме я докарали докъдето сме я докарали, т.е. "до под кривата круша": най-бедни сме в Европейския съюз, но и не само в него. Турция в същото време, в резултат на енергията на своя народ, постигна смайващи постижения, страната им е обработена като китна градина, по полята им няма и тревичка, докато нашите ниви буренясват, са занемарени, ако изобщо някой си дава труда да ги оре и сади; а ако изобщо го пък прави, го прави през пръсти, по нашенски, "от кумова срама", само колкото да покаже резила си. Ние като нация сме прочути и с това, че постоянно се оплакваме, като, разбира се, не търсим вината в себе си, ами все търсим някой друг, на когото да стоварим цялата вина; ний сме били прекрасни, ала сме били имали врагове, които ни били съсипвали работите; ето, примерно, "политиците" били най-големите врагове на българския напредък, и Бойко Борисов с такова говорене срещу "политиците" спечели народната душа така, че сам стана самовластен управник и... политик. А вината да видим у себе си, да я признаем, у нас е крайно необичайно и сякаш невъзможно. И когато човек е в Турция няма как, ако е честен, да не признае, че постижения й се дължат на работливостта, изобретателността, дързостта, енергията, таланта на нейния народ. Бил съм и в Истанбул, и в турската част на Тракия, и по Егейското крайбрежие, и във вътрешността, навсякъде съм се удивлявал на подредеността, на богатството, на вкуса, на трудолюбието, с което хората правят живота си. А у нас по много места човек може да срещне само запустение, а пък този растеж, който преживяваме последните 10 години, общо взето се дължи на чужди инвестиции, голяма част от които пак са турски. Факт.

Голяма тема е да се търсят различията в обичаите, в нравите, в ценностите на съвременните турци и българи, като тук аз обаче не се чувствам много подготвен. Мога, разбира се, да кажа нещичко, което съм разбрал и осмислил. Турците много държат на някои традици, а също и на морални принципи; ето, примерно, да отидеш на гости у някой в Турция без да те е специално поканил, се оценява като нахалство и натрапничество, каквото, всъщност, си и е. И такива неща там почти съвсем не се правят, докато у нас са кажи-речи редовна практика: "Минах, сетих се, че живееш наблизо, и си викам: я да го видя що праи моя човек!". Там, в Турция, като те поканят, те черпят главно със сладки и бонбони и, представете си, те поят с чай (или кафе)! Докато широката българска душа черпи и с ракия, и с вино, и с бира, и с месища, докато и гостът, и домакинът, се наплюскат и напият като свине, та после някой требе да ги носи до къщите или до кревата. Ще каже някой: каква скука и обида, да ме поят с чай; но ето, в Турция е така. И в кафенетата мъжете-турци пият главно чай в едни малки чашки, а пък, за отбелязване е, там жени-безделнички, мотаещи се по цял ден из кафенетата и кръчмите, изобщо няма; жени в кафене почти не могат да се видят, а пък за позор на мъжете-турци в Турция, представете си, там изобщо няма кръчми! (Ресторанти има обаче, но и в тях турците почти съвсем не пият алкохол!) Докато "широката славянска" българска (и руска) душа ако може, би пребивавала натопена цялата и постоянно в алкохол, в ракия и във водка, и то не как да е, а вечно, ако може, до края на света, докато целият свят отиде по дяволите, та не се види изобщо. Това според мен е най-съществена разлика: народ, който в мнозинството си пиянства, е дегенериращ народ, от такъв народ не чакай "светли бъднини"; и ако на Запад голяма част от хората също пият, в същото време и работят яко, докато тук у нас тенденцията и мечтата е ако може съвсем да не се работи, а само да се пие и яде.

Част първа:

За близоста между Тюрко-Българи и Турци

За близоста между Тюрко-Българи и Турци

Втора част:

Може още много да се разсъждава в тия особености на бита, на манталитета, но на мен не ми влиза в задачата в случая да правя пълен обзор или изчерпателно описание, а само щрихирам и наблягам върху това или онова. Ето, примерно, нещо, на което обърнах внимание тия дни, и доста се озадачих, като успях най-сетне да проумея какъв, собствено, е смисълът, който дълго ми убягваше.

Когато за първи път бях в Турция, случи се да е в Истанбул, много ме фрапира това, че на пазара, примерно, в Капалъ чарши, никъде няма етикет с цената на стоката, а за да разбереш колко струва нещо, трябва да питаш, после търговецът ти казва някаква цена, а пък ти трябва да се пазариш, докато се споразумеете. На мен това, признавам си, ми се видя крайно мошеническо и диво: та нали той може да си каже каквато иска цена, може специално мен да ме усети, че съм балък, и да ми каже тройна цена?! Как да разбера каква е "реалната цена", след като никъде, на никаква стока, няма етикетче (или съвсем рядко, само в някои магазини, има етикетчета, по европейския образец)?! Възмущавах се аз, проклетисвах, от инат, признавам си, почти нищо не си купих, въпреки че ми се искаше да си взема някои неща, но не ми се пазареше, не обичам по принцип пазарлъците. Предпочитах да видя етикет, и това сякаш за мен означаваше, че ето, тоя търговец публично обявява своята оферта, не се срамува от нея, не я крие, докато ония, които не слагаха етикет, ми се виждаха направо мошеници. Абе, общо казано, се разочаровах много от особеностите на турската търговия, видя ми се устроена на твърде мошенически принцип, което, както не съм много по пазаруването, доведе дотам, че аз почти нищо не си и купувах оттам; и това гордо го смятах за моя протест срещу това, че турците така нагло, по ориенталски обичай, нарушават "откритите пазарни принципи".

Тоя пример показва как на човек отначало му е безкрайно трудно да влезе в психиката, в манталитета на хората от една друга, по същество, култура. Трудно му е, всъщност, да разбере защо нещо е така, иска се време, за да го асимилира. И ето на мен, след като много пъти съм бил в Турция, оня ден, на Одрин, на пазара, ми се откри и ме осени най-после идеята защо турците правят така, и какво всъщност правят, т.е. какъв е смисълът на "пазаренето" при купуване на стока. Безкрайно е просто, но точно затова, изглежда, е толкова трудно да се разбере от човек, който е продукт на една друга, по същество непазарна култура, каквато е нащата. Или, по-скоро, каквото е нашето безкултурие в тази област.

Ще ви кажа как стана моето прозрение. Синът ми ми поръча от Одрин да му купя дънково яке. Аз много мразя, казах, да пазарувам, а пък да се пазаря ми е особено неприятно, но, няма как, приех, още повече че се чувствах гузен, че не можах да го взема с мен, а причината беше, че му е изтекъл срока на международния паспорт. И ето, аз тръгнах из одринските улици и пазарища да търся магазин, който продава дънкови произведения. Никъде, разбира се, няма етикет, с изключение на по-специалните магазини, където обаче ми се видяха доста скъпички цените.

Няма как, трябваше да тръгна по магазинчета, където няма етикети, принудих се. Питам колко струва ("Коч пара?"), хората те усещат веднага, че не си турчин, стават много любезни, много от тях говорят и български думи, абе не е трудно да се пазари човек, стига да обича да го прави. Питам, значи, един търговец колко струва, той отвръща: 35 лири. Цената ми се видя добра. Понечих обаче да си тръгна, за да изследвам реакцията му. Човекът рече: стой, кажи колко даваш? Аз се замислих, малко ми беше неудобно да го "троша", щото цената му ми се видя хубава, ама от мъка, че трябва да се пазаря, промълвих: 25 лири. Оня, като се почна пазарлъка, засия направо. Човекът ме покани да седна и почна да ме отрупва с дънкови и кожени якета. Прати чирака да донесе чай, като ме пита: чай или кафе искаш? Няма как, на такава любезност е глупаво да се инати човек и да отказва. Като капак на всичко той изпрати да извикат от съседен магазин човек, който е наш преселник, който знаеше перфектно български език, та да ни служи за преводач. И се почна един пазарлък, чудо направо!

В един момент в съзнанието ми проблесна мисълта: глупаво е да си мислиш, че тия хора искат да те метнат, че са мошеници, не е възможно да е така?! ОК, но защо са толкова любезни?! - не мирясвам аз. Ами може би защото такъв им е обичаят, а пък се пазарят, щото искат да зачетат и твоята воля: цената да не е едностранна, а да е свободно договаряне, ето това е смисълът! Като ми хрумна това, се възхитих, аз съм малко човек на крайностите, но като разбрах, че туй пазарене е зачитане и на моята свобода, направо изпаднах във възторг.

Тая мисъл така ме успокои, че аз се развихрих, щото свободата е моя тема и моя стихия. Показах им с думи и с действие, че съм и психолог: стана великолепен пазарлък. Търговецът също сияеше и носеше нови и нови стоки, от хубави по-хубави! Успя най-майсторски да ми внуши, че да купувам само яке на сина, ще обидя жената, трябва, вика, и на нея нещо да купиш. Брях да му се не види, как само бръкна в дълбините на гузната ми душа: от години нищичко не съм подарил на жена ми! Няма как, взех да избирам и на нея нещичко. Тръгнахме от страхотни, но и скъпи дамски кожени палта и стигнахме, накрая, до едно кожено елече, което да я топли през зимата; спазарихме го, и тогава човекът рече: стой, а ти имаш ли майка? Имам, рекох. Значи, имаш стара майка, а за нея не мисли, а, мискинин такъв! - казва ми турчинът, при това красавец, а зъбите му блестят, и се хили, проклетникът му с проклетник! Аз обаче се възхитих на майсторството му, особено пък когато ми рече: ако земеш и туй подплатено с кожа елече на старата си майка, аз ти правя такава и такава отстъпка, щото ми се виждаш хубав човек. Купих, накрая, три неща, убеден, че съм направил великолепна сделка, и щастлив, че ще донеса хубав подарък и на жена ми, и на майка ми, и на сина ми. Това е: същинската търговия е цяло изкуство на истински свободното договаряне, това, което имаме у нас, изобщо не е търговия, а диктатура на търговците. Научих тая мисъл, прозрях тая истина оня ден на пазара в Одрин, и съм най-доволен от това мое приобретение, от тази моя придобивка.

Е, после, разбира се, дамите от автобуса ми казаха, че съм се минал малко, че те били купили същото на по-изгодна цена, ама аз изобщо не се ядосвах. Щото това беше моята първа изява в изкуството на пазаренето и си се полага опитният търговец да ме надиграе: прекалено обидно щеше да е за него аз, начинаещият, да надиграя него, опитния! Така че всичко беше съвсем справедливо, а пък за турското гостоприемство, за това колко са любезни тия хора, просто нямам думи; тия неща се чувстват със сърцето и трябва да си дърво или темерут, за да не ги признаеш.

Ето, ще завърша с това. Останаха ми 5 лири, на желязо. Рекох да си купя нещо да хапна, щото ми опротивяха тия сандвичи, дето си ги носех от Пловдив. На всяка крачка има гостилници, сладкарници, дюнерджийници, изобилие, и разни приятни миризми се носят из въздуха; няма как, рекох да хапна един дюнер. Соча с пръст на табелката, дето пише че 1 дюнер чини 1.5 лира, и показвам един пръст. Момчето веднага се сети, че съм българин, взе ми парите, и ми обясни с думи и жестове как го искам. Аз се зачудих малко, той вика: къде ще го ядеш, на крак или тука? Тука, викам. Чиракът ми показа свободно място и дори ми подаде стол да седна.

Направиха дюнера, и ми го донесе момчето на крак с чиния. Даде ми и айран, "подарък от заведението"! На масата имаше буркан с едни много малки чушчици, като ги опитах, много ми харесаха, и въпреки че ми е забранено от лекарите да ям люто, си хапнах донасита. Техният дюнер не е като нашият, с най-скъпернически я турена, а не турена една-две тънки мръвчици, тук хората не икономисват от клиента, а гледат да е доволен. И ми туриха всичко не в "арабски хляб", ами в турска питчица, по-вкусен хляб май никога не бях ял: мек, дъхав, чудо! И ми донесоха разни техни кетчупи и пр. Тръгнах си доволен и предоволен, изпратен от момчетата, дето така хубаво ме нахраниха и така ми се радваха докато ядях с апетит.

И, да си призная, после, в магазин (супермаркет), като видях кисело мляко, ама истинско, с каймак отгоре, както го правеше едно време баба ми, и по-късно майка ми, щях да се разплача: щото у нас човек изобщо не може да види истинско кисело мляко, камо ли да хапне! И, срам не срам, ще кажа, че от Одрин си донесох една "кофичка" с вместимост 2 литра чудно истинско кисело мляко, каквото отдавна не бях ял, да, донесох си "истинско българско" кисело мляко от Турция, щото тук, в България, такова няма!

С туй ще завърша. Все някъде човек трябва да му тури края. Темата е благодатна и още много може да се пише. Някога може още да продължа. Аз и друг път съм писал за тия неща (Кой повече обича… България?)
, пътепис, който влезе в книгата ми "Българската душа и съдба"; и на други места съм писал), заслужава си много да се мисли и пише по тия теми, та затова и написах горното, белким повече хора се замислят. Дошло е време да освободим душите си от овехтели представи за миналото, които тровят днешния ни живот; иска се да имаме смелостта да погледнем реалностите смело в очите, т.е. да оценим другия човек, пък и другия народ, по достойнство.

Това отличава свободния човек от несвободния, от робуващия на разни стереотипи, басни, приказки, митове и пр., най-основния и най-пагубния от които е митът за т.н. "черното турско робство", в което сме уж били живели цели 500 години, потискани от своите "вечни исторически душмани", турците. Аз съм писал за демистификацията на този мит в своята книга "Страстите и бесовете български", затова сега ще спра дотук, а който се е подразнил прекалено, нека да иде и да прочете, но най-вече, нека помисли: от истината не трябва да се дразним никак, а трябва да я приемаме с дължимото смирение - и да я почитаме с цялата си душа...

Ангел Грънчаров

Юдейският расизъм

Юдейският расизъм*

Част 1

През 1933 г. Световната ционистка организация се споразумява с Хитлер за трансфер на евреи към Палестина. На идеолозите на ционизма е бил нужен катализатор за масираното преселване и те го намират в т. нар. антисемитизъм

Еврейският геноцид над палестинците, който наблюдаваме, съставляват съдържанието на ционистката доктрина “Желязна стена”, разработена още през 1923 г. Българските медии (например бТВ) кой знае защо съобщават за нея като за операция “Защитна стена”. Цензорът, заменил “желязна” със “защитна”, и “доктрина” с “операция”, е искал да създаде впечатлението, че крехките еврейски танкове са принудени да се защитават, т.е. че имат право да изтребват палестинци. Този нацистки манталитет у българските атлантически подлоги не изглежда съвсем безнадежден, доколкото в случая става дума за неизвестни у нас страници от историята на Израел. Фактът на сътрудничеството на ционистките водачи с Третия райх и италианските фашисти не присъства в официозната, “черно-бяла” история на тази епоха. Нейните съставители системно пропускат не само еврейския фашизъм, но и други факти, например сътрудничеството на американските тайни служби с нацистите или заслугите на нациста Райнхард Гелен, шеф на СС, за изграждането на световната мрежа на ЦРУ, които доказват, че по своята същност и доктрини съвременният ционизъм по нищо не се различава от нацизма. Този “пропуск” им позволява да употребяват квалификациите “фашист”, “нацист” и техните производни за сплашване на обществото и най-вече на по-боязливите сред своите политически противници. Както знаем обаче, ръкописите не горят. Неминуемо идва моментът, в който истината става ясна на всички.

Зеев Жаботински във фашистка униформа.

Представената по-нататък информация е взета изцяло от еврейски източници: книгата на Джоузеф Хелър “Бандата на Щерн” (изд. “Франк Кас”, 1996); “Енциклопедия на Холокоста” (изд. “МакМилан”, 1990 г.), книгата на Лени Бренър “Ционизмът в епохата на диктаторите” (изд. Лорънс Хил”, 1983), “Буквар по класически либерализъм” на Ноа Нисани и Енциклопедия Юдаика.

Еврейският въпрос

“Петте еврейски идеологии - социализъм, либерализъм, териториализъм, ционизъм и американски плурализъм, които трябваше да решат Еврейския въпрос, възникват между 1871-1919 г. В следващите десетилетия три от тях претърпяват фиаско. Всички европейски решения на Еврейския въпрос станаха жертва на нацизма, тъй като след холокоста в Европа не останаха значителни еврейски общности, чиито “въпрос” да бъде решаван. Оцеляха само извън-европейските решения – ционизъм и американски плурализъм.” Така проф. Давид Биале обобщава историята на Европа през 20 век в книгата си “Власт и безвластие в еврейската история”. По повод на “американския плурализъм” тук ще кажем само, че с тази формулировка авторът се опитва да обясни защо Америка днес се дефинира не като християнска, а като “юдео-християнска култура”, макар юдейското малцинство в САЩ да съставлява само 2% от населението. Ако приемем неговото обобщение за вярно, трябва да кажем, че останалите две идеологии не са просто оцелели. Днес те са в разцвет.

Превръщането на държавата Израел в ядрена сила, унищожителната мощ на тандема САЩ-Израел и произтичащите от това кръвопролития в Близкия Изток и на Балканите превръщат съвременния ционизъм в най-голямата заплаха за световния мир.Тази поредица от публикации се опитва да даде отговор на въпроса има ли разлика между някогашният нацистки “Нов ред” и ционисткият “Нов световен ред”, който днес се разгръща пред очите ни.

Създаването на Израел започва в края на 19 век с изкупуване или насилствено отнемане на частна земя около Ерусалим и заселване на европейски евреи в нея срещу задължението никога и при никакви обстоятелства да не я продават на не-евреи. Това се върши с презумпцията, че когато евреите станат мнозинство в “Ерец Израел” (което в езика на ционизма означава “земята на Израел” и обхваща цяла Палестина, плюс части от Египет, Сирия и Йордания), ще могат да прогласят своя национална държава. Станало ясно обаче, че по тази схема колонизацията би продължила векове. В онези европейски страни, където евреите били интегрирани в обществото (защото не навсякъде е имало гета и антисемитизъм), било почти невъзможно да бъдат убедени, че трябва да се изселят в Библейските земи. Нужен бил катаклизъм, който да провокира “бежанска вълна”, както бихме казали днес.

Зловещият израз “трансфер на население”, който се приписва на хитлеристите, е всъщност еврейски. Срещаме го например в споразумението на Световната ционистка организация (СЦО) с Хитлер от 1933 г. за депортиране на германски евреи в Палестина. СЦО търсела да сключи подобни договори и с други правителства, които се отнасяли положително към идеята за образуване на еврейска държава върху територия, отнета от палестинските араби. Антисемитските изстъпления в окупираните от Третия райх територии създали нужната за такъв масиран “трансфер” база. Херцл е бил напълно прав, когато казал, че антисемитите са най-добрият съюзник на ционистите.

През 20-те години на 20 век възниква движението “ревизионизъм”, като крайно дясна форма на ционизма. Ревизионистите смятали, че не бива да се чака времето, когато евреите ще станат мнозинство и настоявали за незабавно прогласяване на държавата Израел. Поставяли си за цел да ускорят колонизацията чрез масирано прехвърляне на евреи от Европа и етническо прочистване на местното арабско население с последващо застрояване на отнетата земя. Реализацията на тази схема вървяла трудно. По онова време Палестина е управлявана от Великобритания по силата на мандат, възложен от ОН и интересите на ционистите се сблъскали с интересите на арабите, а и на британците, които били задължени, поне формално, да бранят арабите от еврейския терор. Нарекли се “ревизионисти”, защото настоявали британският мандат да бъде ревизиран и да включи Йордания, с пълното съзнание, че колкото по-голяма е британската колония в Палестина, толкова по-обширна ще бъде държавата Израел.

Създател и идеолог на ревизионизма и на доктрината “Желязна стена” в частност, е Зеев Жаботински. Духовният баща на партията “Ликуд” -Роден е като Владимир Жаботински на 18 октомври 1880 г. в Одеса. Учи право в Италия и работи като кореспондент на руски вестници под псевдонима “Алталена”. Избран е за делегат на 6-тия ционистки конгрес. Участва в създаването на първия Еврейски легион през 1917 и във форсирането на река Йордан при освобождението на “Ерец Израел” от турско робство. Жаботински е ерудит и полиглот. Пише романи, разкази и статии, издава в. “Доар Хайом”, превежда на иврит образци на световната класика. През 1923 г. създава младежкото движение Бетар за военно обучение на еврейската младеж. Клетвата (написана от Жаботински), която младежите полагали при встъпването си в Бетар, гласи: “Посвещавам живота си на прераждането на държавата Израел, с мнозинство на евреите по двата бряга на река Йордан!”

През 1925 г. основава Съюза на ционистите-ревизионисти (“Хацоар”), който по-късно прераства в Нова ционистка организация (НЦО).

Още докато учи в Италия, постъпва във фашистката партия, запознава се с Мусолини и става негово протеже. Жаботински не е просто последовател, а горещ почитател на Дучето. Ръководената от него Бетар копира до подробности идеологията и ритуалите на фашистката младеж – същите тъмнокафяви униформи, същите факелни шествия под ритъма на барабани и прочее. Тук изследователите обикновено подчертават, че в началото италианските фашисти не са били антисемити и цитират думите на Мусолини: “националната гордост няма нужда от делириума на расизма”.

Основната дейност на Жаботински е насочена към организиране на групи евреи от Източна Европа и нелегалното им вкарване в Палестина. В материалите на сайта на Института “Жаботински” в Ерусалим четем: “За няколко години Жаботински успява да организира над 40 кораба с еврейски емигранти. Стотици хиляди евреи успяха да влязат в Ерец Израел въпреки строгата гранична охрана на британската администрация”. Заради тази дейност, както и заради терористичните акции над арабите, които ръководи, е експулсиран от британците през 1929 г. и от този момент живее в диаспората.

През 1937 г. Жаботински създава Иргун Цeвай Леуми (Национална военна организация), известна като Иргун, която води въоръжена борба с всеки противник на еврейска държава и провежда терора над арабското население в съответствие с разработената от своя лидер доктрина “Желязната стена”. Няма никакво съмнение, че докато в Европа нацистите провеждат геноцид над евреите, в същото време в Палестина организациите на Жаботински провеждат със същата жестокост расова чистка на местните араби.

Умира на 4 август 1940 г. в тренировъчния лагер на Бетар в Ню Йорк. Поискал да бъде препогребан в “Ерец Израел” от правителството на бъдещата държава. Волята му е изпълнена. През 1964 г. Зеев Жаботински е препогребан в подножието на хълма “Теодор Херцл” в Ерусалим.

“Неговото име ще остане записано със златни букви в историята на Израел като изтъкнат лидер и философ, наша пътеводна светлина и духовен баща на партията “Ликуд” – са записали благодарните му потомци на сайта на музея Жаботински.

Желязната стена

Още през 1923 г. Жаботински публикува във в. “Хаарец” статията “Желязната стена”, в която обосновава невъзможността за разбирателство под всякаква форма между евреите и палестинците, а в следващите десетилетия я разработва до завършена доктрина в серия публикации. Ето няколко цитата от тях::

“Арабите обичат страната си не по-малко от евреите и тяхната съпротива е напълно естествена. С тях никакво споразумение не е възможно. Те ще приемат ционизма, само когато се видят изтикани до желязната стена, т.е. когато ги накараме да осъзнаят, че друга алтернатива, освен застрояването на Палестина с еврейски селища, няма. За да се разрастват, нашите селища имат нужда от закрилата на сила. Местното население трябва да бъде изтикано зад непробиваема желязна стена. Докато в очите на арабите все още проблясва искрица надежда, докато имат и най-плахата вяра, нищо няма да бъде в състояние да прекрати тяхната съпротива, защото и те, като нас, са живи хора. А живият човек се примирява със съдбата си, само когато загуби надежда… Няма справедливост, няма законност, няма Бог в небето! Има само един-единствен закон , който отменя всички останали – застрояване на Палестина с еврейски селища под закрилата на силата! Това е и ще бъде нашата политика срещу арабите. Всяка друга формулировка би била лицемерие.”

Този “завет” остана ръководно начало за всички израелски лидери до ден днешен. Еврейските изстъпления, които наблюдаваме днес, са само поредна фаза от изтреблението на палестинската нация в съответствие с доктрината “Желязна стена”.

Еврейският расизъм

Ционистът Щерн и Хитлер били партньори
Според еврейските лидери имало много общо между създаването на Нов ред в Европа от фюрера и националните аспирации на еврейския народ.

Юдейският расизъм

Юдейският расизъм

Част 2

Неотдавна Израел отбеляза 60 годишнината от гибелта на своя национален герой Авраам Щерн (Ейбрахам Стърн), член на ръководството на Иргун Цевай Леуми (Национална военна организация) и сподвижник на Зеев (Владимир) Жаботински.

По времето, когато ревизионистите от Иргун разгръщат своята терористична кампания срещу британската администрация в Палестина, техен политически противник и водач на умерената еврейска прослойка е Бен Гурион. През 1933 г той изпраща своя приятел Хаим Арлозороф да сключи споразумение с Хитлер за "трансфер на население в Палестина". Това става във време, когато Жаботински и неговият близък съратник, равинът-кабалист Авраам Кук, се опитват да организират "икономически санкции срещу Германия", провокирани от антисемитските изстъпления след Кристалнахт. За целта Жаботински използвал връзките си с масонските кръгове, към които се присъединява в Париж в началкото на 30-те години. По онова време обаче подобна мярка не можела да постигне нещо повече от еврейски бойкот на германски стоки. Трансферното споразумение ("Ха'авара") не само слага край на бойкота, а тъкмо обратното – позволява на заминаващите евреи да изкупуват неограничени количества преносими стоки, които Световната ционистка организация продавала впоследствие в Палестина. Вбесени от това "предателство", водачите на Иргун застрелват Арлозороф. (Виж книгата на Едуин Блек "Споразумението за трансфер на население между Третия Райх и еврейска Палестина", изд. "Бруклин Букс").

Към края на 30-те години анти-британските терористични действия на Иргун вземат застрашителен обхват. Изброените в "Енциклопедия Британика" акции включват убийства на араби, умерени еврейски активисти и британски чиновници, взривяване на гари, летища, пътища и мостове. Това принудило Великобритания да издаде през 1939 г. т.нар. "Бяла книга", която защитавала правата на арабите и ограничавала драстично навлизането на еврейски емигранти в Палестина.

През нощта на 31 август срещу 1 септември, 1939 г. т.е. в деня на избухването на Втората световна война, цялото командване на Иргун е арестувано от британската палестинска полиция CID. Когато излязъл от затвора 10 месеца по-късно, Щерн установил, че от своето изгнание Жаботински е заповядал коренен прелом в тактиката на Иргун. Всички акции срещу англичаните били отменени. Иргун вече трябвало да сътрудничи на англичаните! Щерн бил готов да последва новата линия, но само ако британците веднага призная суверенитета на еврейската държава "по двата бряга на река Йордан". Докато това стане борбата срещу тях трябва да продължава, смятал той. Жаботински съзнавал, че нищо не може да накара британците да признаят еврейска държава през 1940 г., затова поставил като първи приоритет на ревизионизма във войната създаването на втори Еврейски легион, който да се бие в състава на британската армия срещу Оста. Двете концепции били непримирими, поради което през септември, 1940 г. Иргун се разцепва.

По-голяма част от членовете й последвали Щерн (с нелегално име "Яир", в чест на митичният комадир на крепостта Масада и водач на въстание срещу Римската империя Елиезер бен Яир). Останал с 200 – 300 човека, Щерн ("Яир") разработил план на нелегална война срещу британците, който включвал:

1. Признаване на суверенна еврейска държава върху територията, определенена в книга Битие 15:18, където е казано: "В тоя ден сключи Господ завет с Авраама, като рече: на твоето потомство Аз давам тая земя, от реката на Египет до голямата река, река Ефрат".

2. "Размяна на население", което, според Лени Бренър е евфемизъм за експулсиране на арабското население в съответствие с доктрината "Желязна стена".;

3. Построяване на трети храм в Ерусалим.

В групата на Щерн съзнавали, че не могат да изтласкат Великобритания от Палестина, затова търсели съюз с нейните врагове.

През септември, 1940 г. Щерн и един евреин, който работел в британската администрация в Ерусалим, но бил и таен агент на италианците, изготвили план, според който Мусолини трябва да признае ционистка държава, а в отговор Иргун ще му сътрудничи при бъдещата италианска окупация на Палестина. За всеки случай "Яир" изпратил свой втори емисар, Нафтали Любенчик в Бейрут за да започне преговори директно с Оста. През януари, 1941 г. Любенчик се срещнал с двама германци, Ото фон Хентиг, завеждащ отдела за Близкия изток на министерството на външните работи на Третия Райх, и Рудолф Розен. Фон Хентиг е известен като "фило-ционист" в правителството на Хитлер.

След края на Втората световна война в германското посолство в Турция е открито копие на проекто-споразумението на Щерн. Документът от Анкара, който носи дата 11 януари, 1941 г., е озаглавен "Предложение на Иргун Цевай Леуми за разрешаване на Еврейския въпрос в Европа и участието на Иргун във войната на страната на Германия".

Ето неговия текст:

1. Депортирането на еврейските маси от Европа е предпоставка за решаване на еврейския въпрос, но тя е възможна само ако масите на еврейските бежанци бъдат насочени натам, където е родината на еврейския народ – Палестина и ако това доведе до образуване на еврейска държава в нейните исторически граници.

2. Иргун Цевай Леуми, която познава добрата воля на германския Райх, добронамереното отношение на неговото правителство към ционистката дейност вътре в Германия, и в частност – към ционистките планове за евакуация на евреите, смята че:

а. Съществуват общи интереси между установяването на Нов Ред в Европа в съответствие с германската концепция и истинските национални аспирации на еврейския народ, така, както са формулирани от Иргун.

б. Сътрудничество между Нова Германия и новата национална еврейска държава е възможно и, следователно,

в. Създаването на историческа еврейска държава на национална и тоталитарна основа, скрепено с договор с Германския Райх, може да служи на интересите на една бъдеща силна властова позиция на Германия в Близкия Изток.

3. Като взема предвид горните съображения и при условие, че националните аспирации на израелското освободително движение Иргун в Палестина бъдат признати от страна на Германския Райх, Иргун предлага да бъде включена и да вземе дейно участие във войната на страната на Германия.

4. Това предложение на Иргун е свързано с възможност за военно обучение и организиране на еврейска сила в Европа, под командването на Иргун. Тези военни съединения ще вземат участие във войната за покоряване на Палестина, ако такъв фронт бъде открит.

5. Индиректното участие на израелското освободително движение в започналото установяване на Нов ред в Европа, ще бъде обвързано с положително и радикално решение на еврейския проблем в Европа в съответствие с гореспоменатите национални аспирации на еврейския народ. Това ще укрепи моралната основа на Новия ред в очите на цялото човечество. "

Когато Британия окупирала Бейрут през декември, 1941 г., Щерн изпратил Натан Ялин –Мор със задачата да се свърже с нацистите в неутрална Турция. Той обаче бил арестуван по пътя. Това е последният известен опит на Щерн да предложи услугите си на Третия Райх.

Идеите на Щерн били от край до край несъстоятелни. Германо-италианският съюз предвиждал Средиземноморието да стане сфера на влияние на Италия, не на Германия. Днес са известни и договореностите, постигнати от Хитлер и главния мюфтия на Ерусалим ал Хусеини, при срещата им на 21 ноември 1941 г. Хитлер обяснил, че в момента Германия не може да си позволи да настоява за независимост на коя да е от арабските колонии на Великобритания, нито на Франция, която е нейн съюзник. (По това време правителството на Виши управлява цяла Северна Африка). Фюрерът обаче гарантирал, че когато Германия завземе Кавказ, германските части ще бъдат предислоцирани в Палестина и ще разрушат ционистките селища.

"Щерн виждал как самата Световна ционистка организация успява да се адаптира към Хитлер и даже да постигне споразумения с него. Виждал добрите отношения на Жаботиснки с Мусолини, виждал, че други членове не ревизионисткото движение постигат споразумения с полските антисемити. Затова смятал, че евреите трябва също да направят своя тоталитарна държава." – пише Лени Бренър

Провалът на мисията на Любенчик довел до разцепване на групата на Щерн. Според информациите на Център "Визентал", на въпроса защо е предприел подобен рискован ход той отговарял, че и Ленин е искал споразумение с германците в Брест-Литовск през 1918 г. "Ревизионисткото ционистко движение предаде Мусолини, а не обратното- писал Щерн. - Ционизмът трябва да покаже на Оста, че е надежден партньор, и да влезе в открит военен конфликт с Великобритани, за да могат германците да видят директните военни предимства от съюза с ционизма".

След този провал групата се преименувала в "Лохамей Херут Израел" (съкр. ЛЕХИ), в превод "Бойци за освобождение на Израел". През февруари, 1942 г., при опит за арест в дома му, Авраам Щерн е застрелян от британската полиция в Палестина.

След смъртта му неговата дясна ръка, Йцхак Йезерницки с нелегален псевдоним "раби Шамир", който ръководел оперативното командване на ЛЕХИ, организира две от най-значимите политически убийства в летописа на ревизионизма. На 6 ноември, 1944 г. ЛЕХИ застрелват лорд Моин, британският губернатор за Близкия изток, а на 17 септември, 1948 г. е убит специалният пратеник на ООН в преговорите за Палестина, шведският граф Фолке Бернадот.

След войната ЛЕХИ се влива в новосъздадената израелска армия. Ревизионизмът останал идеология на Иргун и след 1948 г., когато се разпада на на няколко десни партии в новата държава. Един от неговите водачи, Менахем Бегин, основал партията Херут ("Свобода"), а в началото на 70-те години успява да обедини всички тях в една партия – Ликуд. През 1977 г., когато стана министър-председател, Бегин назначи за външен министър своя стар съратник "раби Шамир" под името Ицхак Шамир. Светът реагира с възмущение. Вестниците в Западна Европа излизат с иронични заглавия, перифразиращи текстове от проекто-спразумението на Щерн с Хитлер, от типа: "Бегин познаваше добрата воля на германския Райх" или "Съществуват общи интереси между хитлеровия Нов ред и националните интереси на еврейския народ"

В отговор Бегин издава пощенска марка с лика на Авраам Щерн, с което го реабилитира като национален герой. По-късно Шамир става премиер на Израел от 1983-84 и 1986-92.

Странно ли е, че управлението на Ликуд, легитимната наследница на Иргун, и имената на нейните водачи от Бегин през Шамир и Нетаняху до Шарон, е свързано с най-кървавите еврейски изстъпления в Близкия Изток?

(Следва)

* в поредица от няколко статии разказваме за спекулациите на тема “антисемитизъм”. За колаборацията на ционисткото движение с хитлеризма и фашизма на Мусолини, за втория план на историческите събития, които показват как можем да бъдем манипулирани с пренаписана история поколения подред.

Така и непоследва продължение.На 14 юни 2002г. се навършваха 54г. от създаването на ИЗРАЕЛ на Обетованата земя –обещана от Йехова на “богоизбраните”.
Автоцензура или пълна цензура – както Ви хареса!

Книжарница Хелиопол:

Интервю с отец Иван

Интервю с отец Иван

Йеромонах Йоан е основател на Дома за сираци и бездомни хора при храма "Св. Троица" в Нови хан...

Ваше Всепреподобие, децата непрекъснато Ви викат "дедо, дедо", дърпат Ви за расото, едно иска вода, второ - нещо друго. Вижда се, че всички Ви обичат. Коя е вълшебната дума, с която отваряте сърцата им?

Деца, хайде елате при деди да ви гушне, деди ви обича. На тях много им харесва да им казвам, че ги обичам. Моля ви се хайде да направим това, хайде да направим онова.

Отколко време помагате на сираци и бездомни хора, изпаднали в нужда?

Аз съм създал дома в Нови хан. През 1988 г. изкопах основите и по малко, по малко го построих. Строих го само с дарения и помощи. Имах малко земя, която работих допреди 4 - 5 г., но после се оказа, че не била на църквата и не ни я върнаха. Водих дела, но не ни я признаха.

Колко деца са минали през дома?

208 са. Имаме и бебета, те останаха в Нови хан. А тук най-малкото е на 1 г.

Няма съмнение, че делото Ви е благородно. Но вероятно имате и много проблеми. Да намирате средства ли е най-трудното?

Най ми е трудно да приема това, че не мога да осигуря за всички, които идват в дома, легло и топлина, че връщам много хора. Той дошъл и плаче пред вратата ти, а ти му казваш: няма къде да те настаня, върви си - това е много тежко за мен. Напоследък идват много хора. Даже се налага да спят по двама души на едно легло. В момента в дома живеят 60 души. Тук с мен сме 27.

С какво Ви помага Варненската и Великопреславска митрополия?

Тук сме с благословението на дядо Кирил, за което му благодаря. Той се е разпоредил и заедно с отец Стоян организира пребиваването ни на къмпинг "Черно море" в местността Фичоза. Осигуриха и част от храната ни. Помагат ни още общественият комитет "Православни ценности" и една организация - Българо-германско социално дело във Варна. И ние си купуваме храна, защото не ни стига. Благодарим им за всичко. Ръководството на БДЖ ни осигури възможността да пътуваме безплатно в двете посоки. Руска, управителката на къмпинга, ни даде възможност да си изберем сами терен. И виждате, че мястото, където сме се установили, е много хубаво - между дърветата. Тя ни даде бунгало с 2 стаи, в които има по 4 легла, тоалетна, баня. Малките дечица спят в бунгалото, другите са в палатката и караваната.

Ваше Всепреподобие, а как се справяте с толкова много и различни по характер деца и тийнейджъри?

Само с добро, не може с друго.

От правителството проявяват ли интерес към Вашето дело, в смисъл оказват ли Ви някаква помощ?

Не съм търсил помощ от никого от правителството. Когато през 2004 г. станах "Българин на годината", имаше много желаещи да ни помагат. Все още харча от средствата, които се събраха тогава. Използвам ги за строителство, за храна - за всичко, което е нужно за един дом. Мина доста време оттогава. Имаше хора, които дадоха суми еднократно или неколкократно, имаше и такива, които обещаха да приведат средства, но после сигурно са забравили. Напоследък и спонсорите намаляват, и парите свършват. Но Божа работа. Дано отнякъде да дойдат пак помощи, защото съм започнал да правя и трети етаж. Строя и една къща извън селото, която ще е с 6 стаи на втория етаж, а на първия ще има голяма трапезария. Трябва да й направя ограда. Имаме 60 - 70 кози, 30 овце, за които трябва да се грижим. Предстои ми да започна строителството на втора къща с 10 апартамента с трапезария, хол, сервизни помещения. Засега това са проектите ми. Като го изпълня, ще видя какво ще правя. Има много хора, които трябва да осигуря, защото нямат къде да отидат, на мен разчитат. Иначе са на улицата.

Статията: с участие на отец Иван

Засега повечето хора живеят в дома в Нови хан, който отец Иван е строил с години. Триетажната бяла сграда се издига сред просторна градина, в която се намира и манастирския храм “Св.Троица”. На двора се гонят малки и големи хлапета. Когато видят свещеника, децата се струпват на групички около него. Вляво от входа на дома в самостоятелна постройка е настанен щраусът Щраки, който любопитно подава главата си над дървената порта.

Вдясно от пътя край село Нови Хан се издига почти завършена бяла къща. Двайсетинагодишни момчета режат дърва и пренасят материали. Свещеник с побеляла коса и расо дава наставления на работещите. Това е отец Иван - свещеникът от Нови хан, който по собствена инициатива направи сиропиталище за повече от шейсет души, а през 2005 беше обявен за Българин на годината.

Сега той работи по друга своя идея – да построи истински домове на своите възпитаници. Бялата къща е само началото. Отецът се надява тя да е първата от още десетина подобни. “Тук има хора от по седем-осем години. Някои са родени тук, израснали са тук, те няма къде да отидат, това им е домът. И ако аз не им направя на тия дечица къщички, да си имат по една тяхна стая, не повече… какво ще стане?”, пита риторично отец Иван.

Истинските домашни животни ги гледат край новострящите се къщи. Там се чуват гласовете на крави, кози, овце и птици, както и на много кучета, част от които са избягали от селото и сами са решили да се установят край строежа. Децата от дома идват тук, за да тичат на воля и да играят с животните. Някои се учат да пасат добитъка и правят тренировъчни обиколки със стадо овце и агнета, между които необезпокоявано се разхожда и едно любопитно прасе… Големите помагат за строежа. Отец Иван намира на всекиго по нещо, според силите му, разбира се.
В къщата засега живеят само няколко души, останалите са в дома – над шейсет души на всякаква възраст, които по една или друга причина са останали без дом, без надежда, без близки, на които да разчитат. Отецът не връща никого, когато има свободно легло.

Приемал е самотни майки, бездомници, наркомани… Благодарение на грижите му много от тях са успели да вземат живота си в ръце и „да станат хора”. Отец Иван разказва, за момче, което имало проблем с наркотиците и дошло да търси подслон в приюта. „Вързах го за себе си, навсякъде да сме заедно, да няма мърдане. Викам: ние сме като сиамски близнаци. Толкова зор видях с него, през прозореца искаше да скочи, изяде на децата пастите за зъби. Дезодорантите изпи. Гърчеше се, не можеше да стои. Аз спя на пода, той спи на леглото. Но си казах твърдо - това момче ще го оправя. Сутрин - хайде да четем молитви, вечер - хайде да четем молитви. За 40 дена се оправи. Но той твърдо искаше да се оправи. Постехме и двамата. Сега тия не щат да постят, не щат да четат молитви. Викам - добре, тука ще стоите. И по две години като останат, то става от само себе си…”, обяснява отецът.

Историята на Дома за сираци “Свети Николай” започва още преди 89-та година. Отец Иван е въдворен в Нови Хан и решава, че е дошъл моментът да изпълни обета, който е дал пред Бога. Да направи дом за сираци. Началото е трудно и свързано с множество перипетии. От църковното настоятелство решават, че новият свещеник или е полудял или съвсем не знае с какво се захваща. Защото парите, с които започва да строи са точно 480 лева – сума, която предишния поп в Нови Хан е натрупал за 45 години… Отец Иван обаче е оптимист и вярва, че с много работа и с божията помощ ще успее да осъществи идеята.
След като получава разрешение да строи, започва голямото ходене по мъките, защото както той казва “Дяволът си няма друга работа”…. Проверявали му проектите за строеж, викали го при партийния секретар да дава обяснения с какво се е захванал, подавали жалби срещу него, крадяли строителните материали, опитвали се да запечтат строежа.

“Те лепят печати, аз обаче продължавам да си строя. Дойде 10-ти ноември, бяха ми съставили акт за 300 лева, заведох дело, осъдих ги да ми платят и разходите и си го узаконих и втори път обекта”, разказва отец Иван и допълва, че е имал проблеми дори с хора от църквата, които поради смътни причини не били особено доволни от неговия проект. “Какво да ги правиш, така е … Завист, злоба, защо ей тоя поп прави, пък аз не го правя? Аз няма да го направя, ама и той да не го прави. Нали знаеш, на Вуте приказката….Същата и нашата.”
Отец Иван обаче не се отчайва - пише писма и събира пари от фирми. “В пет-шест фирми отида, върнат ме нищо не ми дават, седмата ми даде някой лев. Аз пак добия кураж, почвам наново, пиша писма”, обяснява той. “Малко по малко напредвах. Още като направих първите стаи, приех две дечица, брат и сестра. Бяха малки, майка им почина, баща им беше алкохолик, сгази го влак. Постепенно започнаха да идват и малки и по-големи деца, пращаха ги и от домовете, където никой не ги искаше”, разказва отецът.

В началото на деветдесетте обаче работата отива на зле, цените скачат, а парите не стигат. “Доста закъсах, фалирах, нямахме от никъде пари. Имаше някакви земи, които още не са ми ги върнали, и бях засял десет декара люцерна. Продавах я по 700-800 лева на година, тогава това си бяха много пари, една тухла беше 35 стотинки, желязото и то беше някъде 30 стотинки. И мислех, че малко по малко, така ще си го направя”, разказва отецът. “Видях обаче, че няма начин”….. Отец Иван решава да замине на гурбет в Германия и с изкараните пари да продължи работата. В Германия пък му предлагат работа в Щатите. Трябва обаче да се чака доста и отецът се замисля дали си заслужава. “Много добри пари щях да взимам там, обаче аз ще изкарам парите, моите деца ще ги похарчат и никаква полза. Аз съм обещал пред Бога, и какво - уплаших се и бягам. Какво ще бъде наказанието след това? То няма да е само за мене, поколението след мене ще бъде наказано…”. В крайна сметка отец Иван решава да се върне в България, за да довърши започнатото.
След време една жена го потърсила за кръщене на дете. Оказва, се че е журналистка от вестник “Свободен народ”. “Попита ме какво строя, аз и разказах и тя направи една статия. След тая статия – първата писана за този дом, идва някакъв холандец, отишъл в тогавашната духовна академия, искал да помага на православната църква. Професорите, които преподаваха там, ме познават, чели статията и му разказали за мене”, разказва свещеникът. Не след дълго холандецът идва в Нови хан с вестника под мишница и изявява желание да помогне.

Намира студенти –доброволци от собствената си страна, които в продължение на три лета идват да помагат за строежа безвъзмездно, даряват и пари за строителни материали. Единственото им желание е да имат място за палатки в двора на манастира… “Те работеха, те готвеха, вечерно време си напалим огън, веселба, песни пеем. Бяха протестанти, но влизаха в църквата”, разказва отецът. С помощта на холандските студенти отец Иван успява да построи сградата на дома и започва да приема хора. Оттогава насам отецът разчита най-вече на дарения, защото църквата и държавата не помагат с нищо. “Пари се събират трудно. Обикновените хора помагат най-често, но с малки суми. Получавам записи от по десет-двайсет лева. Фирмите са по-малко, но ако дойде някоя фирма дава по 500-1000 лева…”, обяснява отецът.
Отец Иван влиза и във фокуса на медиите, когато през 2005-а му се присъжда отличието “Българин на годината”. Класацията е на вече несъществуващото радио “НЕТ”, а резултатите в нея се определят от самите слушателите. Отец Иван дълго се чуди дали да приеме наградата, но в крайна сметка решава, че популярността няма да навреди. Така за дома ще научат повече хора, които желаят да помогнат. По това време в манастира отново са закъсали – три месеца я карат без ток, ядат само боб и леща… Докато един ден “по божия промисъл” не се появява Иван Кулеков… “Седнахме тука, на тъмно си говорихме цяла вечер. На осми август бях при Слави, на петнайсети беше Успение Богородично.

Тука що коли се изсипаха, що народ. Аз се хванах за главата…” Още на същия ден събрират 15 000 лева, с половината от които най-накрая си успяват да платят тока…. “Докато нямаше пари, пет-шест години нищо не правих. И тогава, като стана това, пак започнах”, коментира отец Иван. Става дума за къщите край Нови хан, които той иска да построи за да има къде да живеят после „дечицата”. Защото за Отец Иван те са като истински деца, с които не можеш просто да се сбогуваш, когато станат пълнолетни. Най-малките му викат „деди”, радват му се и ходят по петите му. “Има един Иванчо, той си ми е сянката на мене. При мене спи. Сега един Виктор, братче му е, иска и той да спи там… Аз съм си направил една стая горе, изхвърлих си мойто легло и взех едно на два етажа. Те спят на горния етаж, аз - долу”, смее се отецът.

Що се отнася до религията, отец Иван смята, че всеки трябва да вярва в Бог, защото не вярва ли, е изгубен. Въпреки това не кара никого насила да влезе в църквата. Най-малките ги кръщава, но по-големите избират сами. Отец Иван смята, че децата най-добре се учат от примера, който виждат - ако ти самият не вярваш, децата също няма да го възприемат, ако не правиш онова, което говориш, няма да те послушат. „Не можем да им викаме на децата “Не крадете!”, а после ние като видим нещо, да скочим да го вземем… Та той по-голям крадец от тебе ще стане, щото е по-млад и по-ще се изпече”, разяснява отец Иван. Неговата мечта е децата от дома да се изучат, да вземат живота си в ръце. “Най-важното е строителството, защото тия деца не могат вечно да стоят тука, отеснява. Искам да си завършат добре училището, да следват студенти това-онова. Пък какво ще станат, той Бог ще каже, дали ще бъдат попове, дали инженери, дали доктори…” Засега по-големите деца ходят на училище. Отец Иван кара с кола най-малките на детска градина. Понеже са десетина-дванайсет, някои се возят в багажника. “Шоу става. Като отворя багажника и почнат да излизат, хората се смеят, ама какво да ги правиш дечицата. Всичко това е свързано със средства. Един бус, това е нещо, което много ми трябва”, споделя отецът. Той не отрича, че за да завърши започнатото има нужда от помощ. “Това е, че бавно става, а ми е малко трудно да работя и да тичам насам-натам. Още може, ама след някоя-друга година ще клекна и няма да мога да си изпълня цялата мисия, която съм обещал”, споделя свещеникът.

Записки за ритуалните убийства

Записки за ритуалните убийства

В. И. Дал, датчанин, докторски син, (баща му бил на служба в Лугани, Екатеринославска губерния), е роден на 10 ноември 1801 г. Завършва курс в морския корпус, служи в Черноморския флот, но скоро оставя службата и през 1821 г. постъпва в Дерптския университет, където получава докторска степен по медицина. Няколко години работи като военен лекар (в армията и военната болница) до запознанството си с Л. А. Перовски, който го убеждава да мине на служба при него в Оренбург. Там прекарва 7 години, а в 1841 г., вследствие назначението на Перовски на поста Министър на вътрешните работи, се прехвърля в Санкт-Петербург, определен като чиновник за специални поръчки при него. От 1849 — 1859 г. е управляващ контора в Нижни Новгород, а след излизането му в оставка живее в Москва и се занимава с издаването на своя «Тълковен речник на великоруското наречие». Умира на 22 септември 1872 г. (виж Словарь Геннади, т. I, стр. 276).

«Разискането» на В. Н. Дал се препечатва със съкращения по екземпляра на В. М. Остроглазов.

ПРЕДИСЛОВИЕ

През 1890 — 1900 години по лавиците и в магазините на московските книжари и търговци на книжарски стоки често би могло да се види как благообразен старик на среден ръст се рови в книжните купища с цел да намери някой рядко издание. Това бил началникът на московското лекарско управление В. М. Остроглазов. Останалите у него случайно от неговият брат, известният библиограф И.М. Остроглазов, няколко редки издания породили в него любов към събирането на старинни книги. Той се пристрастил към това дело и своето свободно от служебни занятия време посвещавал на него. Събирал книги по разни въпроси, а между другото, и на еврейски. Като напуснал службата, разполагайки с още повече свободно време, той започнал да се занимава с библиографски изследвания, публикувайки ги в изданието на П. И. Бартенев «Руски Архиви». Смъртта го намерила, когато работел над рядка книга по еврейския въпрос, предадена в «Руски Архиви» за печат, но все още не видяла бял свят. Цялата му библиографска сбирка след смъртта му овдовялата му съпруга, Т.И.Остроглазова подарила на Московския университет, в библиотеката на който, в отделна стая, все още се съхранява.

В сбирката имало много редки издания, и в това число най-рядката книжка по еврейския въпрос — записките на В. И. Дал. Книжката е от 153 страници, озаглавена: «Разискване за еврейските убийства на християнски деца и употребата на кръвта им. Напечатана по заповед на г. Министъра на вътрешните работи. 1844». В. М. Остроглазов собственноръчно е написал следното: «Тази книжка е изключително радка. Генади, известният библиограф, говори, че във «Световна Илюстрация» 1872 г., стр. 207, е казано, че В. И. Дал, по времето на своята служба в министерството на вътрешните работи, напечатал брошура за убийства на християнски деца от евреи (1844 году), напечатана в незначително количество екземпляри («Справочен речник за руските писатели и учени, починали през XVIII и XIX век». Берлин, 1876 г., т. I, стр. 277). Във «Всеобща библиотека на Русия» или в каталога за книгите, събрани от А. Д. Чертков» (Москва 1863 год., страница 743, № 3631) се казва, че тази книжка е написал В. И. Дал по поръчка на граф Л. А. Перовски. Напечатана е в най- ограничен тираж, и била раздадена на съвсем малък брой служебни лица. В «Руски редки книги» на Н. Березин, М. 1903 год., част 2-а, на страница 19, № 77, е напечатано: «тази книжка е най-рядката» и на екземплярът им се вижда надпис: «печатана в десет екземпляра».

«Тя е такава рядкост, че, доколкото ми е известно, я няма в нито една московска библиотека. Покойнят ми брат Иван Мих. Остроглазов я нямаше в своята изключителна сбирка от редки екземпляри. Аз, преглеждайки няколкостотин каталога на руски и чужди букинисти от епохата, и наистина препрочитайки описанията на всички библиотеки на известни библиофили, никога не съм срещал това заглавие. На нея няма цена. Но ако книгата на същия В. И. Дал: «Изследване за скопецката ерес», напечатана в по-малко от двадесет екземпляра, както е казано в «Книжни Рядкости» на И. М. Остроглазов, М. 1892 г., стр. 45, № 101, се оценява, (както е видно от каталога, на № 339, 1903 год., на известния санкт-петербургски букинист Клочков), на двеста сребърни рубли, то цената на книгата на В. И. Дал «Разискания за убийства на християнски деца от евреи», която никога не е била в продажба, разбира се, е несравнимо по-ценна».

Известният публицист и учен Никита Петрович Гиляров в своя вестник «Съвременни Известия» от 13-и юни 1875 год., № 160, пише: «Кой от образованите не знае и не е слушал за знаменитото Велижско дело(по обвинение на евреи за убийството на христианско момче в 1823 год.), отпреди 40 години? Ние сме чели за него и между впрочем сме и слушали от покойния В. И. Дал, човек във висока степен безпристрасетн и съвсем не суеверен: той беше убеден, че в това прясно за паметта ни дело упоменатото зверско детеубийство е факт. Това твърди той, Дал, изучавайки делото, разглеждайки всички документи и съставяйки за правителството тази записка. Апропо, каква е съдбата на самата записка? Къде е? Напечатана е била в, може би, седем, осем, не повече от десет екземпляра, и о - чудо! Екземплярите, към които би могла обществеността да има достъп, под въздействието на някакви неведоми сили, започнали да изчезват един след друг: преди две години изчезна от една типография даже оригиналът, предназначен за препечатването на тези записки. Достопочтенният издател, когото не смее да назовем по име, молим да откликне и подтвърди нашите думи за пропадането на споменатия оригинал».

«В нашия екземпляр има отговор на този зов, предложен от покойния П. П. Гиляров-Платонов. Писателят на «Руския Архив» П. И. Бартенев е написал на нашия екземпляр: «Книгата е написана от В. И. Дал, (по поръчение на Л. А. Перовски), по документи на Министерството на вътрешните ралоти (в 1862 год. унищожени в големия пожар) и отпечатана едва ли не само в десет екземпляра. Връщайки се през есента на 1869 год. от первото си пътуване в Одеса, аз предадох на В. И. Дал за ужасите на еврейското насилие в тамошния край, съобщени ми от тамошния архиепископ Димитрий (Муретов). По споразумение с Дал реших да препечатам книжката в «Руски Архив» с мое предисловие в типографията на Мамонтов (в Москва), когато от там ми съобщиха, че евреинът, който я набира, унищожил няколко листа и изчезнал от Москва. А. И. Мамонтов нарочно отива в Санкт-Петербург, за да възстанови откраднатото по друг екземпляр, но не могъл да го намери. По-късно го преписах от екземпляра на княз А. Б. Лобанов-Ростовски».

«В книгата на Лютостански «За употребата от евреи на христианска кръв за религиозни цели», Спб., 1880 г., изд. 2-о, във 2-ата част, на стр. 32, пише: «В първото издание на нашата книга бяхме лишени от много факти, откраднати от евреи. Съчинението на Дал по въпроса за кръвта — в Москва, се намирало само в Чертковската библиотека в единствен екземпляр. Управлителят на библиотеката П. И. Бартенев намислил да го препечатат и го дал в типографията на Мамонтов. Когато започнали да набират и разрязали книгата на части, евреинът, бивш работник в типографията разбива прозореца в типографията, влиза, разсипва целия набран шрифт, намиращата се там част с разрязани листи взема и потъва в неизвестност. Полицията търсила и в двете столици, — но все напразно. Печатането било прекратено, г. Бартенев взел обратно оцелялата книжка на Дал и вече я пазел в библиотеката много строго под лично наблюдение. Но останалият екземпляр не престанал да бъде обект на интерес с цел унищожение.

«В моя екземпляр, в края, като приложение, са добавени осем печатни страници от «Руски Архив», издание 1870 год., на които са препечатани първите страници от книжката на В. И. Дал «Разискване за еврейските убийства на християнски деца и употребата на кръвта им», и, кроме того, предпослано к ним (страницам) предисловие П. И. Бартенев, о котором он упоминает выше. В. М. Остроглазов 1906 г. септември 15 ден».

«Тази книжка, — както пише в своя труд «Евреите в Русия» Ю. И. Хесен, Спб. 1906 г., на страница 406, — не се намира нито в Чертковската библиотека, нито в Санкт-Петербургската императорска Публична библиотека, според любезното съобщение на нейния библиотекар А. И. Браудо. Княз Голицин Н. Н. пише, че не му се е случвало да види записката на Дал. ("Употребяват ли евреите християнска кръв". Варшава, 1879, стр. 131.)»

Тая «най-рядка» книжка В. М. Остроглазов получил от П. И. Бартенев: «Тази книга е купена от Петър Иванович Бартенев, който ми я продаде след упоритите ми молби. Книгата е подарена на Бартенев от Дал. В. Остроглазов. 1906 г. - записал В. М. Остроглазов на първата страница,

П. И. Бартенев пише в своето предисловие:

«Разискване за еврейските убийства на християнски деца и употребата на кръвта им. Препечатвайки на страниците на «Руски Архив» това интересно изследване, ... не можем да не обърнем внимание на читателите на обстоятелството, че то има не само историческо, но и съвременно значение. Не отдавна, в 1852 — 1853 год. в Саратов имаше дело заради убийства от евреи на две християнски момченца при обстоятелства, съвершенно сходни с тези, киото описва авторът на «Разискването». Никой не може да даде гаранции за това, че подобни дела няма да възникват и занапред.

Необявявани официално, но огласявани чрез народната мълва и от лицата, въвлечени в разследването на престъпленията, те оставят от себе си смътното впечатление на отвращение и ужас, подхранващи и укрепващи силните и без това народни предразсъдаци против евреите. Евреите, от своя страна, упорито отричат всички факти, разкрити чрез дела от подобен род, усилват това впечатление и в очите на народа се затвръждава убеждението като че ли те са съричастни на безумното злодейство на някой крайни фанатици».

«...Единствения път за прекратяването и предотвратяването на неизброизмите злини, произтичащи от подобни тайнствени задкулисни обвинения може да бъде само пълното и строго разясняване на фактите, даващи им повод. Чудовищната секта, която, смеем да се надяваме, замира в настоящо време..., във всяко отношение заслужава внимателното изучаване и най-точно описание. За огласяването на нейната история и особености най-вече са заинтересовани самите евреи. За тях е несравнено по-леко, отколкото за писатели-християни, да съберат нужния за това материал. Да се надяваме, че именно между евреите ще се намерят хора, които ще окажат на своите съплеменници тази важна услуга и заедно с тях ще открият новата поучителна глава в историята на човешките заблуди. Гласността отнема от злото фантастичните размери, предавани му от тайнствения полумрак, забулващ го до този момент, и, разбира се, придобивайки и в самата среда на еврейството енергичното противодействие на това учение, нямащо нищо общо с вярата...».

Прочети цялата публикацията ТУК

Гледам от балкона – хората бягат, подире им стрелят!

Гледам от балкона – хората бягат, подире им стрелят!

Ще ви убият! Това бяха първите ми думи, като разбрах с какво се е захванал мъжът ми. По опасен път си тръгнал, рекох, ще ви убият. Обаче не направих никакъв опит да го разкандърдисвам. Добре го познавах, знаех, че каквото и да му кажа, той ще направи, каквото си е решил. Такъв човек е, нищо не може да го отклони от пътя, по който е тръгнал. От друга страна ние знаехме, че сме турци и че подготвяната смяна на имената е огромна несправедливост спрямо нас. Никому нищо лошо не бяхме сторили, защо тогава така искаха да се отнесат с нас? Ако не беше той и групата от приятели, с които работи, друг щеше да излезе да се противопостави. Все някой трябваше да го направи, да покаже, че не може така да се постъпва с други хора. Ето, времето показа, че сме били прави. Така стана, че ние си изпатихме. Но ако не бяхме ние, други щяха да са… все някой щеше да е… Нямаше как нещата да бъдат оставени така, без абсолютно никаква съпротива… Разбира се, тогава все още нямах ясна представа какво ще ни сполети, но лошото го очаквах и бях готова да го приема.

На 26 декември, първия ден на митинга в Момчилград, си бях вкъщи. Канех се да тръгна към площада. Митингът беше обявен за 13,30 ч., но хората почнаха да се събират по-рано. И милиционерите рано дойдоха. Излязох на балкона да видя какво става, чувам изстрели… милиционерите вече почнали да стрелят. Казах, че бях подготвена, но като чух гърмежите, се уплаших. Разплаках се и почнах да викам: „Халил! Халил!” Тъй … с вика си да го предпазя… А дъщерите заподскачаха около мен и радостни крещят: „Урааа! Защо плачеш, мамо? Заря има!” По онова време голямата беше на седем и половината, а малката на пет и половина. Гледам от балкона – хората бягат, подире им стрелят… Страшно нещо!
Халил се върна към 14 часа, после пак излезе. Беше някакъв хаос… Сега изобщо не помня какво си казахме. Може би нищо, може би само сме се погледнали… След това не дойде у нас, а у майка ми. Те живееха близо. Той не посмял да тръгне към къщи. Майка ми беше бая възрастна, тя дойде да ме извика. Халил първо пита дали има арестувани от приятелите му. Не знаех нищо, по-късно разбрахме кои са заловените.

Имахме намерение да избягаме в Северна България. Със сестра ми бяхме изготвили план за спасение, но Халил ни спря. „С какво ще отивате? – вика. – Влаковете са техни, всичко е тяхно. Ще ви хванат. И тук е България, и там е България. Щом са решили да сменят имената, на всички ще ги сменят, в цялата страна. Няма къде да избягаме. Няма спасение.” Опитахме със сестра ми да го убедим, но той беше непреклонен. Каза още, че никъде нямало да отиде, докато не разбере какво става с приятелите му.
После три дни и нощи не се върнахме вкъщи. Останахме у сестра ми. Тя имаше скривалище - капак под килима и се слизаше надолу. Така бяха купили къщата от един българин, д-р Вълчев. Защо той си е направил скривалище, не знам. Сестра ми предложи на Халил да го скрием там, да изкара така няколко дена, докато мине гневът, тогава да го извадим. „По-малко ще те бият, по-леко ще ти е”, рече му тя. Но Халил не се съгласи.
Разбрахме, че от милицията ходили у нас, да го търсят. На третия ден Халил вика, че не можел повече да се крие и че ще отиде на работа. През това време доста народ бяха арестували. Аз останах вкъщи, почистих печката. Чакам, чакам… не се връща. И както лицето ми беше начернено от печката, тръгнах към работата му да го търся. Там ми казаха, че са го арестували. Най-напред го вкарали в женската тоалетна, там го били. После го хванали за краката и са го влачили три етажа надолу. Това обаче по-късно разбрах. Тогава само ми казаха, че са го отвели.
Върнах се у дома. И да тръгна да разпитвам, знам, че никой нищо няма да ми каже. А децата? Къде да ги скрия? Халил имаше приятел в МВР-то, лейтенант, Найденов, от него след време разбрахме какво е станало. Същия ден, преди да го арестуват, му бях приготвила топли дрехи, вълнени чорапи и вълнени потници, понеже си знаех, че ще го заловят. Не можах да му ги дам. Тогава потърсих Найденов, ако може той да му ги предаде. А Найденов вика, че не можел, защото са го отвели в Кърджали. Така и не можах да му изпратя вълнените чорапи и потници. А зима беше. Уж се бях подготвила, пък нищо не можах да му дам…

Дълго издирвах къде е Халил. Никой нищо не каза. Молех се, надявах се, че ще го изпратят в Белене. Говореше се, че когото изпратят в Белене, отървавал затвора и след време го пускали. Брат ми беше някаква клечка в БКП и той след 20 дни разбрал, че Халил бил в следствието в София. Търсех връзки да се свържа с него. Кого ли не разпитвах. Никой нищо не посмя да ми каже. След три месеца дойде писмо от началника на старозагорския затвор. Пишеше, че Халил бил при тях. Дотогава не знаех дали е жив, дали е умрял, нищо не знаех…

Хавизе се снима с двете си дъщери, за да покаже снимката в затвора на съпруга си Халил. Снимка: авторката

Преди Нова година бях напуснала работата си, защото ми бяха обещали да почна като лаборантка в АПК-то, където беше мъжът ми. Казаха, че от 3 януари ще ме назначат. Но като се случиха тия събития, не ме взеха. Никъде не ме взеха. С брат ми обикаляхме насам-натам, питахме, никой не ме искаше. Хората се страхуваха. Нали мъжът ми е арестуван, как така ще се обвързват с мен. Всички, които ми отказаха работа, бяха все турци. Опасна им се струвах, а аз даже не знаех къде е Халил. Страшно ми беше обидно. Повечето хора отбягваха даже да ме поздравяват, като ме срещнат на улицата. Някои шепнеха, други направо не ми говореха. Стана така, че след като ни смениха имената, турците се разединиха, отцепиха се на отделни групички. Най-мъчно ми беше, когато от мен се криеха уж близки хора, например дъщерята на зълва ми, която беше учителка. А пък днес е съвсем друга. Види ли ме от другия край на улицата и устата й се изкривява в усмивка. Сега пък аз не я поздравявам. Не може така, нали сме хора, да си помагаме, а не да се въртим според външните обстоятелства. Не съм злопаметна, но има неща, които не можеш да простиш, колкото и да се мъчиш да ги забравиш. Предателството от своите е по-страшно от лошовините, дето чуждите ни ги сториха.

Най-накрая ме взеха в оранжериите. Там се работеше с отрова. Но даже и в оранжериите отначало не ме искаха. Бяха мъж и жена. Тя ми отказа, но той ме взе. Мъжът беше помак. На парцели се работеше, като всеки отговаряше за отделен парцел. Тя каза, че нямало свободен парцел. Но мъжът настоя да ме вземат за смяна.
Взеха ме, но все ме следяха. Какво говоря, с кого… Вече всички бяха с български имена, но аз отказвах така да се обръщам към тях. А жените в оранжериите бяха все туркини. Имаше само една българка и тя беше партиен секретар. Един ден двама мъже влязоха при мен и почнаха нещо да ме разпитват. Казаха, че били взели оранжерии и искали да разберат как се правят мрежи за карамфилите. Уж за мрежите питат, пък все подпитват дали имам достъп до отровите. Веднъж седмично пръскахме с отрови против насекоми. Но отровата се смесваше от един мъж, никой друг нямаше достъп. А тия двамата искаха да знаят мога ли да използвам отровата. Какво ли са мислили? Че мъжът ми като е в затвора, за отмъщение ще взема да отровя цяла България?! Глупости! И друго искаха да разберат – тоз кой е, онази как се казва. Явно са ме изпитвали дали ще им кажа българските или турските имена. Отначало хич не разбрах, че са милиционери. Но като си тръгнаха, другите ми казаха. Оказа се, че съм била натопена от някоя от работничките, дето не съм се обръщала към тях с българските имена. После направиха и събрание, на което другите туркини ме порицаха, че не им казвам с българските имена. Единствената, която ме защити, беше българката, партийната секретарка. Ако не беше тя, изгарях. Като нищо щяха и мен да тикнат в затвора.

Отвсякъде си беше тормоз. Друг път пред къщи ме причакаха пак двама мъже. Представиха се за журналисти от Англия. Разпитваха за Халил. И аз, будалата, нали исках да му помогна, отначало дори повярвах, че са на моя страна. Определихме си среща. Преоблякох се, хукнах натам, бях с токове, направо летях през камъните и локвите, дето сега и със спортни обувки не мога да ида. Никой нямаше на срещата. После приятелите на Халил ми се караха, че съм се вързала. Тези, дето са се представили за журналисти, и те милиционери били. А докато аз съм се лутала да ги търся, в същото време вкъщи дошли униформени милиционери. Дъщерите отворили и след това казаха, че едни много мили и усмихнати милиционери дошли у нас. Горките, те бяха свикнали все намръщени милиционери да виждат. А тия сигурно са били усмихнати, щото са знаели, че са ме изиграли.

През зимата и пролетта на 85-а смениха имената на всички. Аз отначало се криех. Който получеше, взимаше служебна бележка и с нея трябваше да ходи навсякъде, дори в магазина. Дълго време носех в джоба бележката на майка ми, но накрая трябваше да отстъпя. Просто нищо не можеш да направиш, ако не си си сменил името. Деца имах да храня. Февруари сама отидох в съвета. Избрах си името Вера. Малката кръстих Надежда. А в съвета се хилят и викат да съм сложела на голямата Любов. Обаче ми тикат някакъв списък и казват да посоча Първана или Пътуна. За малката посочих Снежа. Не че специално съм си избирала имената, просто така ги посочих.

На децата не казах какво ми е българското име. Обаче в училище за 8 март правели подарък за майките и голямата, която беше втори клас, трябвало да го надпише. Но тя не знае как ми е българското име. Попита ме вкъщи, обаче аз й се скарах, как изобщо отваря дума за това. Може би не бивало да й се карам, но по онова време бях много нервна. И в училище Семра приготвила подаръка, без да го надпише. Класната я питала защо, тя отговорила, че не ми знае името. Тогава класната я наказала да стои до края на деня на един крак в ъгъла. През междучасието сестра ми, която беше учителка в същото училище, я видяла да стои така. Направила скандал как може по този начин да се отнасят с едно дете.

Имаше и добри учители. Например тази, която им беше на занималнята, беше много мила с децата. След 90-та исках да я посетя и да й благодаря, обаче се оказа, че се изнесла от Момчилград. Но класната, Милковска се казваше, мъжът и работеше в МВР-то, беше направо звяр. Веднъж обсъждали да продължават ли да дават стипендии на турчетата, които са отличници, но бащите им са в Белене или в затвора. „На тях нищо не бива да им се дава – казала. – Заслужават камъни да ядат!” И така спряха стипендиите на децата.

Като разбрах, че Халил е в старозагорския затвор, казах на децата, че баща им е жив и здрав и че сигурно ще се върне при нас. В себе си обаче никак не вярвах. Нищо друго не ми оставаше освен да чакам.
Сума ти и пари потрошихме по това време за адвокати. Идваха разни от София, от Пловдив, от Кърджали… взимаха си хонорарите, спяха и ядяха у нас, обещаваха какво ли не. Никой от тях не каза, че нищо не може да се промени, че работата е решена предварително. Прибираха парите и си отиваха. Бяхме събрали пари къща да строим. Цялата къща отиде по адвокатите. А на делото никой не ги слушаше какво говорят. То каквото и да бяха казали, файда йок.

Не си спомням по това време да съм сънувала Халил. Само веднъж, беше преди последното дело, на което му дадоха присъдата. Беше закрито, в Кърджали. Ние стоим отвън и чакаме. Та предната нощ бях сънувала змии. Змии, змии, змии… накъде да се обърна, където да понеча да стъпя, все змии. И една се изправя срещу мен, стои на два крака, също като числото 11. Като свърши делото, Халил излезе и единственото, което можа да ми каже, беше: „11 години ми дадоха.” Откараха го, без думичка повече да разменим. Аз само седнах встрани и сълзите ми закапаха. Какво можех да направя? Нищо! Напълно безсилна бях. После си казах, че поне е жив. И вътрешна присъда да му дадат, все някой ден ще се върне при нас.

Видях го чак през пролетта. Може би беше месец май. На първото свиждане в затвора в Стара Загора. Отслабнал, лицето му издължено, пожълтяло, очите потънали навътре, сякаш не беше той. Но поне го видяхме. Имаше жени, които също бяха дошли на свиждане и не можаха да се видят с мъжете си. А при Халил отначало сбъркали, сложили го при криминалните, затова успяхме да го зърнем. Той като ни видя, се разплака. А аз му викам: „Не реви! Мъж си!” Нарочно така говоря, за да го стресна. Той разбра и се засмя. Знам, че му е било много трудно, но никой не биваше да ни вижда, че плачем. Аз само вкъщи ревях. Пред хората – никога.

Имахме право да му носим до 5 килограма храна. Правех кавърма, мед му взимах и плодове. С това килограмите свършваха. Търсех връзки да пробутам повече. Понякога се намираха разбрани милиционери и взимаха. Веднъж нося мед и за един негов съпроцесник. Давам буркана с мед за Халил, давам и за другия. Милиционерът ги взе. Казвам му, ако нещо не е наред, да върне тоя на мъжа ми, защото другият човек беше болен. Той поклаща глава, че всичко ще е наред. И още доста неща взе. Като видях, че върви, тикнах и шоколадите, които бях приготвила – 5 за Халил и още 2 за другия. Тук вече милиционерът ме спря, взе шоколадите и ги даде на дъщерите ми. Аз обаче ги грабнах от ръцете им и пак му ги подавам. Че като ревнаха децата. Милиционерът вика, че достатъчно взел, не бивало повече, нека децата да си хапнат. А децата плачат и ми крещят: „Ти си лоша майка! А милиционерът е добър!” Още помнят как съм им взела шоколада. Е, накрая те го изядоха. Обаче и до днес ми натякват за една луканка. По онова време в нашия край нищо не можеше да се купи. За да взема месо, връзки трябваха. Няколко месеца със сестра ми работехме в Повеляново, Варненско. В Северна България все се намираше ядене. При нас нищо нямаше. С големи връзки бях намерила луканка. Нося я на свиждането, не ми я взимат. Връщам я вкъщи и уж я скрих от децата, но те я намерили. Не им я дадох. Запазих я за Халил, но следващото свиждане беше чак след три месеца и луканката гранясала. Така нито те ядоха, нито той. А аз, глупачката, за всички уж исках да има.


При едно свиждане изпуснах влака от Момчилград за Стара Загора. Тръгваше в 6 сутринта. Помолих брат ми да ме закара с кола до Хасково и после с друг влак… Оттогава имаше ли свиждане, цяла нощ не мигвах от страх да не изтърва пак влака. Че следващото свиждане не се знае кога ще е.

89-а като тръгнаха всички за Турция и ние се подготвихме. Халил беше още в затвора. Брат ми каза да заминаваме, че може да затворят границите. Майката на Халил рече да стоим в България и да го чакаме, но ситуацията беше такава, че не можеше да се чака. Нямаше човек, който да остане. Реших, че ще е по-добре за дъщерите, да ги махна от тоз тормоз. Днес не знам дали правилно съм постъпила. Може би по-добре щеше да бъде да останем? Но тогава време за мислене нямаше. Всички заминаваха и ние с тях. Август излязохме. С едно малко камионче, което се напълни още с багажа на сестра ми. Аз само едно легло можах да сложа и дрехи. Нищо друго. В суматохата съм забравила зимните обувки на дъщерите. Те бяха на тавана, не съм ходила там нищо да търся. Лято беше, топло и те с едни гуменки тръгнаха. И като дойде зимата в Измир, се оказа, че нямат ботуши, че с гуменките на училище трябва да ходят. Голямата особено съвсем нищо нямаше. Един ден минали от общината, записвали кой от какво има нужда. Тя беше много щастлива, че ще й дадат ботуши. Но само записаха, а нищо не дадоха.

Халил дойде в Измир през февруари 1990 г. Две седмици преди пристигането му отидох на пазара и купих ботуши за дъщерята, да не я вижда хептен с летни дрехи. Обаче те на първата седмица още се скъсаха. Евтини, за нищо не стават, пълен боклук. Много й беше мъчно. То и аз цяла зима с едни чехли изкарах.
Избрахме Измир, защото там Халил имаше брат, изселил се през 70-те години. Семейството на сестра ми също имаше роднини. Отначало доста се чудехме къде да идем. Дали да не останем в Одрин? Или пък в Чанаккале? Дори дойдохме до Измир, после пак се върнахме до Чанаккале. Един ден, беше много горещо, в Лапсеки се приближаваме към една жена, която нещо правеше в градинката си, за да я помолим за студена вода. В Турция никъде нямаше такава студена вода, каквато пиехме по нашия край. Аз бях с рокля и отгоре с една от ония сините престилки. И сестра ми беше с такава престилка. Жената ни даде вода, но ни се скара защо не сме били със забрадки на главата. Тогава сестра ми каза, че трябва да заминаваме колкото се може по-бързо за Измир. Там нямало да ни карат да ходим забрадени. Така се и стана.

Всички казваха, че Измир е хубав град, а на мен много грозен ми се видя. Виках си, че може така да ми се е сторило, защото нямам пукната пара. Насилих се да си въобразя, че джобът ми е пълен. С такива мисли в главата Измир сигурно ще ми се стори по-красив. Напразно. Никак, ама никак не ми харесваше. Пък и няма как да си въобразиш, че джобът ти е пълен, като той е съвсем празен. Сега вече свикнах, пък и финансово сме по-добре. Вече не се чувствам чужденка в Измир, но първите месеци ми беше много трудно.

Взехме една квартира, изглежда, че отдавна никой не е живял в нея, защото водата от чешмата течеше черна. След месец се преместихме в друга – две стаи, от които само едната можеше да се използва. Но не можехме да си позволим нещо по-хубаво, тъй като нямаше как да го плащаме. Втория път обаче случихме на добри хазяи – изселници от Югославия. Те много ни помагаха за всичко.

В България по онова време нямаше кока-кола. А като отидохме в Турция – навсякъде кока-кола. Дъщерите искаха да им купувам. А аз не мога, отде пари? Всяка нощ все бутилки кока-кола сънувах, кръжаха край мен, опитвах се да ги хвана и да ги дам на децата, а те постоянно ми се изплъзваха.
Работа си намерих, но все временна. Нямах професия, затова. Сестра ми имаше два документа, че е учителка. Предложи да ми даде единия и с него да се пробвам, но аз не посмях. Затова се хващах само там, където искаха неквалифициран труд. Бях на 33 години и не можех да предявявам претенции.

Преди Халил да иде в затвора, бях много слабичка. Кръстчето ми тънко, тънко, ще се счупи. Но като го прибраха него, аз сигурно от нерви все глад усещах. Нещо ме ядеше отвътре и за да се успокоя, непрекъснато нагъвах. Много напълнях. Той като излязъл от затвора, отишъл да ми купи подарък. И ми взел една пола, ама тя за предишната Хафизе, не за тогавашната. Променила се бях. Много.
Както и да е, полека-лека се оправихме. Дъщерите изучихме. Сега Нежла е секретарка в съвета, добри пари взима. Семра е учителка по рисуване. В няколко училища преподава и тя към 1400 лева си докарва. Халил иска да живеем в България. Ние може… но за дъщерите не знам. Че в България те седем пъти по-малко ще взимат. Решението вече е тяхно.

А аз се разкъсвам между тях и Халил, който предпочита Момчилград. Стоя няколко седмици при дъщерите в Измир, после идвам в Момчилград при мъжа си. Трябва да му изчистя, да го изпера, че той копчето на пералнята не знае къде е. България ми е родното място, но и Турция ми стана родина. Не съм го искала, така се получи. Не можем да върнем нищо назад. Нощем не сънувам градове, не сънувам хора, сънувам само планината, поляните, дърветата, реката… там където съм израсла. Така се е случило с нас, ние сме били тези, които е трябвало да го изтеглят това тегло. Защо ли? Не знам защо.