Религията – от толерантност към фанатизъм

Религията – от толерантност към фанатизъм

В цялата писана история на човешката раса се прокрадва една нишка (или по-скоро дебела верига), която свързва пещерните хора и голяма част от съвременното човечество –това е вярата в същества и сили, по-висши от човека, които по незнайни и мистични пътища определят съдбата на всекиго от нас. Не знам, кога се е зародила за първи път тази идея, но сигурно е била в някоя бурна дъждовна нощ, разсичана от блясъка на светкавиците и огласяна от тътена на блъскащи се стихии, а треперещите праисторически хора зъзнели мокри под някое голямо дърво и се притискали един към друг уплашени до смърт.

Между стихийния тотемизъм на праисторическия човек и съвременните, кодифицирани до детайли, монотеистични религии е извървян много дълъг път (друг въпрос е дали той и път нагоре или път надолу), но за всички ни е ясно, че религията на едно общество е съществен показател за нивото на цивилизованост на същото това общество.

Как, обаче да разберем това? Как да определим степента на цивилизованост на една религия? Като четем свещените й книги? Като наблюдаваме ритуалите й? Или, като говорим с последователите й? Отговорът, както всичко свързано с темата Религия, не е еднозначен.

В Антична Европа религията не играела ролята, която по-късно започва да играе при християнството и исляма. При древните гърци боговете не били безгрешни, нито пък били някакъв морален модел за обикновените вярващи. Напротив, те навсякъде са описвани, като създания, на които нищо човешко не им и чуждо. Затова непочтително отношение към тях можем да срещнем при мнозина автори–от Омир до Лукиан. Може би и заради това гърците не били така обсебени от религията, както средновековните европейци и отношението им с нея било по-скоро ритуално-обществено, отколкото вътрешно-мистично.

Почти по-същия начин стоят нещата и при древните римляни с някои съществени разлики в ранния период, когато римските богове все още не били ония гърцизирани антропоморфизирани божества, които познаваме от оцелелите статуи, а по-скоро безлични, неперсонифицирани сили, отговарящи за всяко човешко действие. Но ако говорим за 1-2 в., то тези разлики вече са почти минимализирани, макар броят на римските богове да си остава все така колосален. На един орач например са помагали над 12 бога –бог на първата оран, бог на втората оран, бог на третата оран, бог на сеенето, бог на брануването, бог на плевенето и т.н. Петроний, естествено не пропуска да осмее този факт: "А пък и по нашите места е до толкова пълно с богове, че е по-лесно да срещнеш бог, отколкото човек."

И при гърците и при римляните от онова време не наблюдаваме затворено жреческо съсловие (с някои малки изключения, които само потвърждават правилото). В Рим и Гърция жреческия сан не носил политическа власт, а в Рим дори било забранено даряването и завещаването на земя на храмовете. Някои от висшите жречески длъжности били изборни, и за тях можел да кандидатства всеки гражданин. Разбира се в Рим съществувало номинално изискване гражданинът да зачита боговете, но това е по-скоро едно политическо зачитане, не по-голямо от зачитането към останалите съграждани. Това не пречело на хората да разсъждават върху природата на боговете, да ги отричат и дори осмиват.

Най-присъщото за религиите на гръко-римляните е тяхната сравнителна толерантност, към другите култове. Те не се стремят да се наложат, като единствени и непогрешими, нито се опитват да се налагат със сила. Те възприемат много от боговете и ритуалите на други вярвания. Рим на Траян е бил пълен с храмове на огромно множество култове от всички краища на империята, от Египет до Британия и от Армения до Испания.

Римската религия не е обсебваща духа, тя е по-скоро един търговски договор между човека и конкретния бог. Тя не прекрачва границата на личното пространство и не изисква от човека вяра и спазване на дадени религиозни правила в ежедневието. Тя не диша във врата му и не наднича в личните му покои. Тя обаче не докосва сърцето. Тя, както и гръцката не предлагат на човека надежда за спасение от смъртта.

Ние можем само да предполагаме как щяха да се изменят тия два култа, ако бяха оставени да се развиват свободно през настъпващите Средни векове. Може би щяха да се слеят напълно? Или пък щяха да се трансформират в чист атеизъм? А, може би щяха да изчезнат бавно и мъчително отстъпвайки пред други агресивни религии прииждащи ритмично от Близкия изток.

Една от тези религии е християнството. В началото то е било просто една от многото секти, с които била преситена Юдея. Евреите били силно набожен народ и не търпели религиите на своите съседи и дори се отвращавали от тях. Техният ревнив Бог не им разрешавал, да имат други богове, освен него и всеки, който нарушел това го очаквал гневът Му такъв, какъвто е описан в Стария Завет –жесток, кървав и нечовешки. Античните евреи не се различавали много от днешните еврейски, мюсюлмански и християнски фанатици –животът им се въртял около обредността, божествените табута и религиозните спорове. Те виждали всичко около себе си през призмата на религията и разликата между тях и практичните гърци и още по-прагматичните римляни била такава, каквато не се срещала нийде между два народа из Империята.

Това сигурно е една от причините по времето на Марк Аврелий да бъде издаден закон, който гласял, че който се стреми да повлияе върху разума на друг човек чрез страха от Бог трябва да бъде наказан и изпратен в заточение. Няма съмнение, че този закон бил насочен главно срещу християните и евреите и няма съмнение, че той е изпреварил времето си с хилядолетия. Или може да е бил тъкмо в крак с духа на онова време? Дори и указът на Траян против тайните общества от 99 г. може да бъде определен, като антихристиянски, макар че засягал и други такива тайни религиозни общества. Към тези закони можем и да добавим и жестоките преследвания срещу християните, къде инициирани от държавата, къде от местните общности, които на приливи и отливи избухвали от времето на Нерон та чак до управлението на Диоклециан.

Всичко това била една естествена самозащита на тогавашното обществото от проповядването и насаждането на един чужд източен светоглед, който бил ужасно отдалечен от възгледите на гръко-римския свят. Разбира се, тълпата си остава тълпа и в античен Рим и в Средновековна Европа, та дори и днес. Християните доста често ставали жертва на страховете и страха на обикновените лумпени, които търсели изкупителни жертви за все по-често случващите се икономически и политически кризи в държавата. Познато, нали? Когато пък времената били по-спокойни, християните предизвиквали у средния римски гражданин насмешка и подигравка, както може да се види от този графит намерен на една стена на хълма Палатин в Рим:



„Алексаменос се покланя на своя бог”, гласи надписът, а магарето разпънато на кръст говори само за себе си . Сарказмът лъхащ от стенното произведение неволно ни напомня за някои съвременни графити, които не подминават злободневните теми.

Е, по-късно местата се разменили и преследвани и осмивани започнали да бъдат езичниците. Тези гонения обаче постепенно стигнали до неподозирани размери и се превърнали в чист геноцид, особено след акта на Теодосий, който забранил всички други религии и затворил нехристиянските храмове. От тук нататък, да изповядваш друга религия, освен християнската се превърнало в престъпление, което първоначално било наказвано с глоба, а после и със смърт. Върхът на безумието на новия християнски свят от онова време бил обявяването за езически писанията на древните философи, математици, лекари, писатели, поети, историци, географи... Техните произведения бивали изгаряни от фанатизираните тълпи, а четящите ги бивали отлъчвани от Църквата, най-малкото. Така си отишли и Олимпийските игри, и Атинската школа и редица обществени и частни библиотеки, пинакотеки, училища... На тяхно място се появили огромен брой църкви и манастири, които наложили източния религиозен фанатизъм и вярата в християнския Спасител, като еталон за изграждане на едно общество с различни ценности от античното.

Типичен представител на своето време е Св. Йероним, преводачът на Библията на латински. На младини той с удоволствие четял Цицерон и Вергилий, докато не бил докаран до незавидна религиозна ревност от един сън. Той сънувал, че е съден след смъртта си, за туй дето е „цицеронец, а не християнин” . Впечатлен от това, той се оттеглил в отшелничество в една местност край Антиохия, където се отдал на „изкупване на греха”, задето е чел „езически” автори...

Десетилетия преди това, по време на Първия Събор в Никея, побеснелият Св. Никола, ударил плесница на Арий докато онзи обяснявал вижданията си за Същността на Христос, които били по-различни от тези на светеца. За тази му постъпка император Константин му отнел архиерейския сан, но по-късно кой знае, защо Чудотвореца отново се сдобил с него. Ироничното в случая е, че този ядовит епископ е първообразът на Дядо Коледа –онзи усмихнат и благоразположен към всички деца старец...

По ирония на съдбата, след време, именно манастирите станали местата, където се запазили много от писмените произведения на древната култура, а самите те се превърнали в своего рода просветителски центрове. Те разбира се не можели да компенсират многобройните щети, които Християнската Църква нанесла върху древната наука и култура, но поне единици християнски духовници и монаси запазили онзи дух, започнат още от времето, когато Протагор възкликнал: „Човек е мярката за всички неща”.

И така докато, след почти хилядолетие, се стигне до т.нар Ренесанс, който в началото не бил нищо повече от желанието на няколко новозабогатели италиански банкери да покажат на околните, колко са велики, благородни и готини. Но за това ще говорим някой друг път.

Текстът е част от проекта на Юрий Александров „Цивилизацията” ©