Глава трета.
България
Не мога да стигна до друг извод, освен че руснаците
провеждат твърда и последователна политика за изтребление на мюсюлманската
раса(1)
Българското революционно движение, чиято цел е
създаването на българска държава, започва с изолирани действия срещу османската
държава. Малки български групи се бият срещу османлийте по време на сръсбките и
гръцките възстания. Български доброволци помагат на Русия при инвзията и на
Балканите през 1806, 1811 и 1829 година, воюват на страната на Русия по време на
Кримската война. По различно време през XIX в. в България се организират слаби
бунтове срещу османското присъствие.. Но едва след Руско-османската война от
1877-1878 г. дунавският вилает България с помощта на Русия успява да извоюва
своята независимост.
Има основание да се твърди, че войната от 1877-1878
година започва с “българските жестокости” от 1876 година, които в действителност
започват с клането на български мюсюлмани. На 2 май 1876 година след драматичния
провал на многократните си опити да разпалят успешно възстание срещу Османската
империя, българските бунтовници се възползват от военната немощ на империята и
османската намеса срещу метеж в Босна и въстават отново. Те издигат знамето на
революцията в Централна България, в градовете Копривщица, Панагюрище и
Клисура.(2) Бунтовниците и техните водачи не са очаквали последователно османско
отмъщение. Въпреки всичко от самото начало българската възстаническа акция по
същество е клане на мюсюлмани. В Панагюрище “въодушевеният народ се събра на
площада, запя революционни песни, слуша разпалените речи на Бенковски и се
разпръсна, за да убива мирно мюсюлманско население, където и да беше то”.(3)
Убити са около 1000 мюсюлмански селяни.(4)
По време на българското възстание Османската империя
разполага с много малка редовна войска, която да изпрати на място, но се
страхува, че бунтът може да се разрастне, ако не бъде бързо потушен. За това
правителството решава да въоръжи черкези и местни, предимно османски мюсюлмани –
башибозук, за да ги използва срещу възстаниците. Този ход се оказва напълно
погрешен. Особено черкезите се проявяват като изключително ненадеждни елементи.
На тях може да се разита за нанасяне на удари срещу метежниците, но те не се
поддават на адекватен контрол. Вековната традиция на Кавказ показва, че
черкезите никога не са се подчинявали на друг, освен на свойте племенни водачи.
Нещо повече, те трябва да са били изпълнени с недоверие, дори омраза към
християните, породена от опита им в Кавказките войни и насилственото им
изселване. Черкезите са били подложени на мъчения и зверства от страна на
българските воини участвали по фронтовете в Сърбия и Босна.(5) За тях врагът е
лесно разпознаваем. Между руснаци, който познават и мразят отдавна и българи
едва ли виждат съществена разлика. Освен това черкезите са народ, който
историята е научила да бъде войнствен и войнстващ.(6) Мобилизирането им от
страна на Османската държава, за да се бият срещу българските бунтовници, се
разбира от тях като “разрешително” да действат според традициите си,
създадени във войните им срещу
Русия.(7)
Българските бунтовници смятат, че мобилизирането на
черкезите може да им донесе бъдещи ползи. Изгаряйки поне едно черкезко село, те
са сигурни, че черкезите ще отвърнат на това със зверство и жестокост.(8) Във възстанически
райони на България се осъществява нечувано насилие, предимно срещу мюсюлмански
жени,(9) с естественото намерение да се предизвика
отмъщение.(10)
Башибозукът – обикновенни османски поданици, който
населяват възстаническите райони на България, вижда сериозна заплаха в
българските бунотве. Именно османски мюсюлмани – такива като тях самите – биват
избивани от българските бунтовници. Желанието им за мъст се смесва със страха от
това, което може да се случи на тях и на техните семейства, ако българското
възстание се окаже успешно. Същевременно обаче допускането, че са влагали много
мисъл и усилия , би било погрешно. Балканските войни никога не са били водени по
правилата на “цивилизованата военна тактика”.
Мнозина от записалите се в башибозука, както и
българските възстаници, са хора, за които военното дело и битката се свеждат по
плячкосване и обезчестяване на цивилиното население. Факт е, че както
разбунтувалите се български християни, така и башибозукът предприемат подобни
актове срещу мирното население като желана предпоставка за война. Башибозукът
следва модела на плячкосване във военно време, т.е. веднъж поел контрол, те
започват да ограбват врага. В близост до Бургас например е извикан башибозук, за
да се справи с 2 – 3 хиляди бунтовници. След като е изпълнена задачата,
османлиите ограбват пет български села.(11)
И докато кланетата в България са дело предимно на черкези
и въоръжени османски елементи, османското военно командване не е далеч от идеята
да издава заповеди за разрушаване на български села и избиване на невинни хора,
за да се даде урок на българите. Подобни зверства са в основата на похода “за
назидане” – българите е трябвало да видят какво ще се случи на онези, който
дръзнат да се бунтуват или подкрепят бунтовници, така че да не правят нито
едното, нито другото от страх. Най-известният нанесен погром е този на Бояджик
(Батак) през май 1876 г. от османският генерал Шефкет Паша,(12) когато - според
съществуващите данни са убити 166 мъже, 8 жени и 12 деца (186 човека от общо
1300-те жители на града).(13) Шефкет паша е изпратен от Едирне, за да потуши
възстанието в Бояджик, а клането е за назидание на бунтовниците в
района.(14)
Независимо от примерите на безпрецедентно насилие
Османската държава и нейната редовна войска в общи линии, сякаш са правили
всичко възможно да ограничат вредите върху цивилното население. Като се замисли
човек, това е разумна тактика. Ако бунтовниците осъзнаят, че унищожението на
християни от страна на мюсюлманите може да доведе до интервнеция на Европа, то
Османската империя не би могла да направи нищо друго, освен да попадне също под
нейните удари; а Османснакта империя няма никакъв интерес от европейска, още
по-малко от руска намеса.
Османските управители и генерали арестуват безчинстващите
въоръжени елементи. Дервиш паша например е арестувал онези от тях, които са
ограбвали християнски села, публично е екзекутирал петима и е наредил да бият с
пръчки по краката 65 други.(15) В различни части на България османски башибозуци
са изправяни на съд и обесвани от Османската държава.(16) Редовна османска
войска и имперска полиция са се изправяли срещу черкезите, който налитали да
грабят мирните български села, а османските заптиета (жандармерия) дори давали
оръжие на българските селяни, за да се защитават от набези срешу тях.(17) Един
път дори отряд от 300 османски войници от Карнабад (дн. Карнобат) е изпратен да защитава българи от черкези,
който плячкосвали в селото. Войниците били принудени да стрелят срещу черкезите,
който по никакъв начин не можели да бъдат спрени.(18)
Изпратените срещу черкезите войници минавали през
Карнабад на път за Босна и така се оказало възможно каймакамина (областният
управител) да ги изпрати срещу черкезите. Ситуацията била непредвидена: рядко
имало такива войници, който да изпълнят волята на каймакамина. Османските
областни управители обикновено си оставали само с добрите намерения.(19)
Заповедите на хартия за обезоръжаване на башибозука и черкезите, както и за
наказание на вредителите са съвършено различно нещо от реално изпращане на жива
сила – войници, за да свърши ефективно работа. Това илюстрира и основният
проблем на османската държава както в дунавският вилает, така и навсякъде
другаде: държавата не разполага с хора, който да мобилизира в защита на страната
си и народа.(20) Например град от голямо значение, какъвто е Бургас, в близост
до който започват бунтовническите действия, на практика се оказва беззащитен по
време на размириците от 1876 година. Войските, който е трябвало да го
отбраняват, фактически са били другаде. Според британският вицеконсул в Бургас
Брофи, “ако черкезите, башибозукът или други бунтовници си бяха наумили да
изтребят християнското или мюсюлманското население, да опожарят или да ограбят
града”, той не можеше по никакъв начин да се защити.(21)
С надежда да се възползват от проблемите на Османската
империя с бунтовете в Босна и дунавският османски вилает България, през юли 1876
г. Сърбия и Черна гора я нападат.(22) Редовната османска войска отново е
ангажирана, този път в битка срещу Сърбия. Сръбско-османската война (наричана
също и Сръбско-черногорско-османската война) предизвиква задълбочаване на
кризата на Балканите. През септември 1876 година, когато войната срещу Сърбия е
спечелена, османлийте започват да изпращат редовна войска към териториите, който
са най-тежко засегнати от набезите на черкези и башибозук, но е твърде късно за
промяна на общественото мнение в Европа и спиране на военната намеса на
Русия.
“Българският ужас” наистина е факт и представлява
ужасяваща мюсюлманска реакция срещу бунтовете и убийствата на цивилно
мюсюлманско население. Дописките за този “ужас” обаче достигат до Великобритания
и другите европейски страни в една сензационна и силно преувеличена форма.
Голяма част от информацията е невярна.(23) Например една от най-възбуждащите за
британският читател истории разказва как са продавани християнски момичета в
робство или са насилвани в мюсюлмански хареми. Може само да се гадае какви
картини пораждат подобни разкази в умовете на граждани от Манчестър и Бирмингам.
Негодуванието, възмущението е огромно. В действителност никога не са продавани
жени в робство. Консулите в различните европейски държави търсили дълго
свидетелства за подобни сделки и похищения, но никога не успели да намерят
такива.(24) Под диктата на политици и в търсене на високи тиражи на вестниците
тези истории биват разказвани атрактивно, така че хората да им повярват, както и
става. Те получават широка разгласа в Европа, особено в Англия, и предизвикват
силна симпатия към българските християни сред британското
население.(25)
Ако “българският ужас” не беше породил мощно съчувствие
във Великобритания, вероятно война нямаше да има. Русия щеше да си даде сметка,
че не може да спечели една война срещу османо-британският съюз. Така или иначе
подобен алианс – напълно закономерен предвид британската политика спрямо
Османската империя след Кримската война – е крайно неприемлив за британската
общественост, дълбоко потресена от зверствата на османлии срещу българи.
Завладяно от религиозна съпричастност и предразсъдаци, подвластно на политически
опортюнизъм на Гладстоун и либералната преса, британското обществено мнение
прави невъзможно за Дизраели да окаже помощ на Османската държава въпреки
силното му желание за това. Резултатът е, че през 1877–1878 година са избити
много повече мюсюлмани, от колкото българи през 1876 г.
След края на възстанието броят на жертвите дадени от
страна на българските християни, е между 3000(26) и 12000(27), както и над 1000
български мюсюлмани са убити.(28) Успехът на българските възстаници се отлага,
но османските грешки и злодейства в съчетание с дописките в европейската преса
създават предпоставки за окончателен разгром на Османската империя и за
обявяване на независима българска държава.
Непосредствената причина за Руско-османската война от
1877-1878 година е победата на Османската империя срещу Сърбия. Въпреки че Русия
се опитва да откаже сърбите от намеренията им да воюват, Сърбия получава мощна
руска панславянска подкрепа. Освен това руските планове за бъдещето на Балканите
не предвиждат наличие на възраждаща се Османска империя, която става още по
силна след евентуална победа над една славянска държава. Приятелски настроени и
послушни балкански държави обслужват много повече руският интерес. Така Русия
успява да принуди османската държава да приема на 31 октомври 1876 година –
точно преди пълният разгром на сръбските войски – едно не изгодно примирие със
Сърбия. Но Русия не успява да убеди османското правителство да приеме руския
план за парцелиране на голяма част от Османска Европа в малки, автонимни,
християнски държави.(29) Османската империя, катастрофално предоверила се на
подкрепата на Дизраели и Великобритания, преценява, че е достатъчно силна, за да
се противопостави на руските претенции. Преговорите продължават до март 1877
година, но Османската империя отказва да капитулира. Русия се подготвя за война.
На 15 юли руснаците подписват с Австрия Конвенцията в Будапеща, според която
Австрия се съгласява да запази неутралитет в Руско-османската война срещу това
Русия да приеме анексирането на Босна и Херциговина към Австрия. Така руският
фланг е защитен.
Русия обявява война на 24 април 1877 година. Въпреки
проосманските настроения на Дизраели и кралица Виктория, общественото мнение не
допуска британска помощ за Османската империя. Османската империя е оставена да
воюва сама. На 22 юни 1877 г. руската армия минава река Дунав близо до Галац. На
27 юни голяма руска войска форсира реката при Систова (Свищов) и започва
офанзива към Търново (30 юни). Търново пада на 7 юли. Старопланинският проход
Шипка е превзет на 19 юли. На север Неджиболу (Никопол) се предава на 16 юли,
след като мъжете от града бягат в Плевен. Плевенската крепост удържа първото
руско нападение на 20 юли и устоява на поредните атаки до 10 декември, но
останалата централна част на дунавският османски вилает България е в ръцете на
руснаците от средата на месец юли.
От юли до декември 1877 година окупацията на дунавският
вилает България е в застой. Руснаците напредват през Добруджа, но Североизточна
България на юг от Силистра продължава да бъде под османско управление.
Османската империя държи южната отбранителна линия по продължение на Стара
планина. С падането на Плевен на 10 декември цялостната ситуация се променя. На
4 януари пада София, на 14 януари – Татар Пазарджик, на 17 януари – Филибе
(Филипополис) – Пловдив и на 20 януари Едирне (Одрин). Крепостите и войските на
Шумла (Шумен), Варна и Бургас, макар и безсилни да повлияят върху изхода на
войната, не се предават дълго време, след като е подписано примирието.
МЮСЮЛМАНИТЕ В БЪЛГАРИЯ – НАСИЛСТВЕНА
МИГРАЦИЯ ИЛИ СМЪРТ
В повечето войни бързата победа на една от страните
означава минимум жертви сред цивилното население. Не така стоят нещата обаче в
Руско-османската война от 1877-1878 година. Целта на руските завоеватели на
дунавският османски вилает Българияе да се гарантира масово изтребление на
цивилни мюсюлмански граждани. Убитите български мюсюлмани могат да бъдат
категоризирани в четери групи: жертви от бойните действия; убийства на страна на
руски и български възстанически и опълченски формирования; смърт от глад и
болести поради отказ да се осигурят базисни условия за живот; смърт на български
мюсюлмани със статус на бежанци.
Цивилни
жертви от бойните действия
Убитите в бойни действия цивилни граждани са сравнително
малко на фона на всички загинали във войната от 1877-1878 година. Във войните от
XIX век, когато гражданското население е засегнато от състоянието на война, то е
поради обсада или обстрелване на градовете. Обсадата на Ричмонд през 1864-1865
година и на Париж през 1870-1871 година са класически примери в това
отношение.
Войната от 1877-1878 година не изобилства от обсади или
обстрелване на градове. Неджиболу, както и малки градове попадат под картък
обстрел от страна на руснаците, но единствено Русчук (Русе) и Плевен са в
продължителна обсада, която предизвиква жертви сред цивилното население.(30)
София, Търново, Филибе (Пловдив), Татар Пазарджик, Орхание (Ботевград) и Едирне
са превзети много бързо и без голям брой цивилни жертви. Силистра и Пазарджик са
окупирани от руснаците след примирието и без бойни действия. А Шумла (Шумен),
Бургас и Варна не капитулират дори след края на войната.
Мюсюлманското население в страната, е лишено от
възможности да бяга надалеч, търси спасение в близките околности, но извън
арената на бойни действия. Бързината, с която руската армия преследва османските
войски, говори за сравнително малко битки, от който да пострадат цивилни
граждани; именно затова мюсюлманските загуби в директни бойни действия са
незначителни. Няма свидетелства в аналите от онова време, който да говорят за
многочислени жертви сред цивилното населениев резултат на бойни
действия.
Набези
срещу цивилни мюсюлнани
Още в първите дни на руската инвазия в Османската част на
Европаруските войски започват да избоват беззащитното мюсюлманско население. Ако
свидетелствата за руските зверства се основаваха на казаното от мюсюлманските
бежанци, то те можеха да бъдат и оспорени, макар че хилядите разкази от първо
лице единствено число също звучат убедително. По-голямата част от историческият
материал, доказващ унищожението на цивилни граждани от руски войски обаче
произхожда от неутрални източници (не всички от който са благоразположение към
османските мюсюлмани),(31) от наблюдатели на войната и хора, интервюирали
бежанци от войната през 1877-1878 година, както и от официалните османски
доклади. Не само оцелелите помнят своите нападатели, но и типът на наранявания
говори за извършителите им, а именно руски войници. Европейски журналисти,
наблюдавали войната, пишат непрекъснато дописки за руските военни действия срещу
мюсюлмански селяни и бежанци. Видяното от тях е толкова поразяващо, че те бързо
се обединяват около декларация за отговорността на Русия.
Шумла, 20 юли
1877
Долуподписаните,
представляващи чуждестранният печат, се събрахме в Шумла. Убедени сме, че е наш
дълг да се подпишем под един общ текст за нехуманните актове спрямо невинното
мюсюлманско население в България и да го изпратим до свойте редакции. Ние
заявяваме, че сме били свидетели – видели сме с очите си – как в Разград и Шумла
деца, жени и възрастни хора са съсичани с копия и саби. Това не бяха рани, който
би могло да се окачествят като резултат от битка. Жертвите споделяха за
жестокости, причинени им от руски войници, а често и от българи. Те
свидетелстваха за унищожаване на цялото мюсюлманско население в множество села,
което е ставало или при опит за бягство, или при плячкосване на селата им. Всеки
ден пристигаха множество нови ранени хора. Долуподписаните заявяваме, че
мнозинството от жертвите бяха жени и деца с наранявания от
саби.
(Подписано от представители на
Manchester Guardian, Kolnishe Zeitung,
Standart, Frankfurter Zeitung, Journal des Debats, Morning Post, Republique
Francais, Pester Lloyd, Wiener Tagsblat, Illustrated London News, Neue Freie
Presse, Times, Morning Advertiserq, New York Herald, Scotsman, Egypetrczy
Graphie, Wiener Worstadi Zeitung, Daily Telegraph, Mancester Examiner.)
(32)
От тези
и други свидетелства става ясно, че мюсюлманското цивилно население най-често е
било убивано от руски войски. Нанесените рани, за който е сигурно, че не са от
друго оръжие освен от кавалерийски саби, потвърждават верността на споделеното
от бежанците. С малки изключения, извършителите са били казаци,(33) който
нападали селата и избивали всички до крак. Убийствата, изнасилванията и
разрушенията, причинени пт руските отряди, са правени като по заповед от
командването. Документални свидетелства за подобни
заповеди не са открити, но има косвени доказателства за това, че руските
действия са прекалено систематични, за да са плод на индивидуална мотивирана
жестокост, каквато често провокира участието във войни. Това не е работа на зле
командвани, развилнели се и самостоятелно действащи войници.(34)
Основната цел при убийствата на цивилни граждани от
страна на руските войски е желанието да се всява страх сред мюсюлманските
селяни, който би накарало хората да бягат пред настъпващата руска армия. Така те
ще бъдат в тежест на османската армия. В това отношение руснаците се оказват
изключително успешни. Огромни количества османски бежанци обсаждат пътищата и
пречат на османската армия да се придвижва. Мюсюлманските бежанци окупират цели
вагони, с който е трябвало да се транспортират войски и продоволствие за
фронта.(35)
Присъствието на мюсюлмански бежанци на бойното полестава
причина Осман паша за загуби последният шанс за бягство при Плевен, тъй като
бежанците препречват пътя на военните подкрепления и те не могат да стигнат до
предната линия на фронта.(36)
Освен че пречат на османската армия, кохортите мюсюлмани
осигуряват тила и продоволствените линии на руснаците от нападение на отцепили
се османски елементи. По важното е, че след войната по прочистените от мюсюлмани
земи ще се гарантира съществуването на славянска България.(37) Масираната атака
срещуи мюсюлманското население в България е практическият, добре премислен и
жесток край на руската военна политика.
Методите, използвани за унищожаване на мюсюлманското
присъствие в България, са разработени векове преди Руско-османската война от
1877-1878 година. Нужно е само едно съчетание от смърт и жестокост, така че да
се стигне или до масово изтребление от самото начало, или до паническо бягство
на всички мюсюлмани, за да избегнат смъртта. За постигането на тази цел няма по
подходяща сила от казаците в руската армия. Те владеят методите, практикували по
време на войните в Кавказ, до съвършенство. Те са водили “мръсни войни” в
продължение на векове и носят всички предимства на силно подвижна кавалерия,
готова да действа срещу цивилно население. Всичко това ги прави ефективен
инструмент за постигане на руските цели на Балканите. Съвсем наскоро, след като
започват да рушат села и да убиват бежанци, думата “казак” започва да всява
страх и ужас сред мюсюлмански селяни. Само слухът, че към селото идват казаци, е
бил достатъчен, за да изведе хората на пътя, какъвто е бил и самият замисъл.
Ако руснаците имаха неиграничено време и достатъчно жива
сила, те едва ли щяха да прибегнат до използване на казаци срещу османски
бежанци от мюсюлмански села. По всяка вероятност казаците щяха да бъдат оставени
да правят с мюсюлманското население, каквото пожелаят, но това би било
неефективно използване на военен ресурс – казаци да бродят и да нападат, когато
си искат, ако могат да бъдат използвани в битки. По всичко личи, че в набезите
на казаците има стратегия, тактика и последователност, което говори за планиране
на централно ниво. Казашките атаки срещу мюсюлмански села често били
координирани с местните български селяни. Казаци и българи участвали в един общ
замисъл, където казаците обкръжавали селото, така че никой местен да не избяга,
а българите навлизали в него, за да грабят и убиват.(38) Например в Хидибей
казаците кротко събирали наличното оръжие на мюсюлманските селяни и предали на
българите, който в последствие избиват всички мюсюлмански мъже на селото 70 на
брой – с изключение на петнайсет, до като казаците вардят някой да не избяга.
Оцелелите 15 мъже избягали от селото веднага, щом се задали руснаци на
хоризонта. В Боюклумлук отново събрали османските пушки и ги дали на българите.
Казаците “обкръжили и откъснали града”, за да не могат да бягат жителите му.
Българите събрали всички мъже в една плевня и оставили всички жени и деца по
къщите им. Плевнята и къщите били покрити със слама и подпалени. Онези, който са
се опитали да избягат, били застреляни от българите.(39) Малцина успели да се
спасят от набезите, но все пак достататъчно, за да се разчуе сред сънародниците
им какво може да им се случи. А истината е, че и това става в интерес на Русия,
именно за да тръгнат слуховете.
Унищожението на османските мюсюлмани в Ески Заара (Стара
Загора) е пример за това какво е руското участие в плячкосването и избиването на
османски мюсюлмани и други мюсюлмански народности в България. Както обикновено,
при влизането си в града руснаците събират всичкото налично оръжие, притежавано
от мюсюлмани. Пушките се раздават на българите в града. По думите на британският
консул Дюпуис “следва влизане на 400 въоръжени българи от селата Дербент (с.
Змеево, Старозагорско) и Йени махале (с. нова махала, Казънлъшко), за да бъдат
нападнати къщите и дюкяните на евреи и мюсюлмани. На същият ден по-късно руснаци
и българи обкръжават села и чифлици и ги подпалват; един руски офицер наблюдава
събитията с бинокъл отдалеч”.(40)
Казаците
Няма възможност да се проследят заповедите, издавани на
казаците, освен ако някой ден историците изследователи не ги отркият в руските
военни архиви за войната от 1877-1878 година. Би могло да се твърди, че
казашките действия във видмата им част не съвпадат особено със самостоятелните
инициативи на нередовните военизирани отряди. В съвместните им акции с българите
всичко заграбено от османските мюсюлмани е оставяно в ръцете на българи.Ако тези
действия не бяха набюдавани от някое висше командване, малко вероятно е казаците
да стоят отсрани, да държат мюсюлманите под око и да пазят българите и да не
вземат плячката за себе си. По всичко личи, че казаците не са действали като
самостоятелни нашественици, който преследват голяма плячка. Ако бяха такива, кой
би могъл да си го представи как отново и отново обсаждат села – по съвсем военен
маниер – и спокойно чакат, докато българите, а не самите казаци, изнасилват,
грабят, и убиват? Това не е в стила на казаците, освен ако не са в
дисциплиниращо ги подчинение. Казаците често действали в съглашателство с
местните българи. Това, разбира се, не означава, че те никога не са провеждали
самостоятелни акции. Както беше отбелязано по-горе, казаци са убивали османски
мюсюлмани по селата, както и мюсюлмански бежанци по пътищата. В Мюдерришли 150
казаци сами са убили 35 османски мюсюлмани, който първо събрали на селският
мегдан, а след това хладнокръвно застреляли. Българите в Мюдерришли и в околните
села само ограбили, каквото е имало в мюсюлманските къщи.(41) Същото се случва и
в Йени Махале (с.Нова Махала, Казанлъшко),(42) Устрица, Кадишле, Бин Бунар(43)
(в превод хиляда извора, с Арбанаси, Разградско) и много други места.
Британският консул в Едирне (Одрин) Блант помага за оцеляването на група
бежанци, който черкези о османска войска спасяват от набези на казаци. Сред тях
има много жени и деца, ранени от кавалерийски саби и копия, в това число и деца
на по годинка, две до три.(44) Архивите са пълни с доклади от различни консулски
служби, журналисти и османски служители, в който се говори за опожарени села и
масови убийства от казаци. (45)
