Кой говори от името на исляма

Кой говори от името на исляма

Това, което за много бе съществуващ конфликт между САЩ и част от мюсюлманския свят, се увеличи драматично след ужасните събития на 11 септември. Насилието нарасна експоненциално и мюсюлмани и немюсюлмани продължават да бъдат жертви на глобален тероризъм. Терористични атаки продължават да стават от Мароко до Индонезия и от Мадрид до Лондон, в Афганистан и Ирак вилнеят войни. Войните и тероризмът отнеха стотици хиляди животи от 11/9 насам, огромно мнозинство от жертвите са цивилни. Докато се справяме с дивашките действия в свят, който изглежда дори по-опасен и неконтролируем, експерти по тероризма и други капацитети ни затрупват с анализи, които обвиняват ислямската религия за световния тероризъм. През това време терористични групировки като “Ал Кайда” излъчват съобщения по света, които демонизират Запада, превръщат го във враг на исляма и го държат отговорен за всичките болки в мюсюлманския свят. Между красноречивата омраза и нарастващото насилие, явни и в антиамериканизма в мюсюлманския свят, и в ислямофобията на Запад, дискриминацията или враждебността срещу исляма или мюсюлманите се е увеличила многократно. При обсъждането на последиците от 11/9 президентът Джордж Буш наблегна на това, че Америка обявява война на тероризма, а не на исляма. Независимо от това продължителните действия на малцинството терористи, изказванията от проповедници на омраза (мюсюлмански и христиански) антимюсюлмански и антизападни водещи на предавания и политически коментатори разгорещиха емоциите и преобърнаха представите. Отрицателни схващания Ислямската религия и основното мнозинство мюсюлмани се свързват с разбиранията и действията на екстремистките малцинства. Например запитване през 2006 на “Галъп” в USA Today откри, че част от американците признават, че таят поне някои предразсъдъци към мюсюлманите и са склонни да засилят мерките за сигурност за мюсюлманите с цел да предотвратят тероризъм. Според същото проучване 44 процента от американците казват, че мюсюлманите са прекалено крайни в религиозните си вярвания. Почти четвърт от американците, 22 процента, казват, че не биха искали мюсюлманин за съсед; по-малко от половината вярват, че американските мюсюлмани са предани на САЩ. Негативните разбирания и увеличаващото се насилие към всички страни не са ли само прелюдия към неизбежна всеобща война между Запада и повече от един милиард мюсюлмани? Жизненоважното липсващо парче сред многото гласове, разтревожени по този въпрос, е истинската гледна точка на мюсюлманите. Заради всичко, което е заложено на карта за западния свят и мюсюлманските общества – наистина заради бъдещето на света - време е да демократизираме дебата. Кой говори от името на исляма? Какво наистина мислят един милиард мюсюлмани е за мълчаливото мнозинство. Тази книга е резултатът от гигантски многогодишни изследователски проучвания на “Галъп”. Между 2001 и 2007 г. “Галъп” проведе десетки хиляди интервюта очи в очи с граждани от повече от 35 националности, които са предимно мюсюлмани или имат съществена част мюсюлманско население. Извадките представляват млади и стари, образовани и неграмотни, мъже и жени, от градове и села. С метода на случайната извадка, който “Галъп” използва, резултатите са статистически валидни с допустима грешка до три единици. Като цяло проучваната извадка представлява повече от 90 процента от 1,3 милиарда мюсюлмани по света. Това прави проучването най-изчерпателното изследване на съвременните мюсюлмани, провеждано някога. Изненадващи заключения Проучването разкри далеч повече, отколкото изобщо може да покрие една книга. Най-значимите и понякога изненадващи заключения са изброени по-надолу. Ето някои неочаквани открития - Кой говори от името на Запада? Мюсюлманите по света не смятат Запада за монолитен. Те критикуват и възхваляват някои страни на основа на политиката, а не на тяхната култура или религия. - Работа мечта: Помолени да опишат мечтаната си работа за в бъдеще, мюсюлманите не споменават джихад, а по-скоро да си намерят по-хубава работа. - Крайно отхвърляне: Мюсюлманите и американците са еднакво склонни да отхвърлят атакуването на цивилни като морално неоправдано. - Средно религиозно: Тези, които опрощават терористични действия, са малко и не са по-религиозни от останалото население. - Възхищение от Запада: Това, поради което най-много се възхищават мюсюлманите по света от Запада, са технологиите и демокрацията – същите два най-често срещани отговора, дадени от американци, попитани по същия въпрос. - Критика към Запада: Това, на което най-малко се възхищават мюсюлманите по света от Запада, е усещащият се морален упадък и рухването на традиционните ценности – същите отговори са дали американците, запитани същия въпрос. - Справедливост към половете: Мюсюлманските жени искат равни права и религиозност в техните общества. - Р.Е.С.П.Е.К.Т.: Мюсюлманите по света казват, че единственото нещо, което Западът може да направи, за да подобри отношенията си с техните общества, е да смекчи разбиранията си спрямо мюсюлманите и да уважава исляма. - Духовенство и закони: По-голямата част от запитаните искат религиозните водачи да нямат пряко участие в създаването на законите, но все пак подкрепят религиозните закони като средство за законодателство. Един размер за всички? Докато много хора говорят общо за исляма и мюсюлманите като цяло, има много интерпретации на исляма и много различни мюсюлмани. Мюсюлманите идват от разнообразни националности, етнически и племенни групи и култури; говорят много езици; следват специфични традиции. Повечето мюсюлмани по света живеят в Азия и Африка, не в арабския свят. Едва един от пет от мюсюлманите по света е арабин. Най-големите мюсюлмански общества са в Индонезия, Бангладеш, Пакистан, Индия и Нигерия, а не в Саудитска Арабия, Египет или Иран. Милиони мюсюлмани живеят в Европа, САЩ, Канада, където представяляват втората и третата най-разпространена религия (втората в Европа и Канада и третата в САЩ). Заради глобализацията и емиграцията днес главните градове, където живеят мюсюлмани, не са само екзотично звучащи места като Кайро, Дамаск, Багдад, Мека, Исламабад и Куала Лумпур, но също и Лондон, Марсилия, Брюксел, Ню Йорк, Детройт и Лос Анджелис. Религиозно, културно, икономически и политически - има многобройни лица и действителности на исляма и мюсюлманите. Религиозно мюсюлманите са сунити (85%), мнозинство в повечето мюсюлмански държави, или шиити (15%), които са мнозинство в Иран. Следващото, което добавяме към разнообразието - шиитите се делят на три основни разделения: заиди, исмаилити, чийто лидер днес е завършилият “Харвард” Ага Хан; и итна ашари, които са мнозинство в Иран и Ирак. Различни теологии Както при другите религии, ислямът също има различни и понякога спорещи теологии, правни школи и суфи (мистични) нареждания. Живеещите по света милиард и триста милиона мюсюлмани живеят в някои от 57-те държави с основно или преобладаващо мюсюлманско население в Европа, Северна Америка и по целия свят. Мюсюлманите говорят не само арабски, а и персийски, турски, урду, суахили, бахаса индонезия и китайски, а и английски, френски, немски, датски и испански. Облеклото на мюсюлманската жена, образователните и професионалните възможности и участието в обществото също се различават значително. Жените в някои мюсюлмански общества нямат право да карат коли и са сексуално изолирани, но жени в много други части на мюсюлманския свят карат коли и мотори, дори управляват самолети. Някои мюсюлмански жени са задължени от закона да бъдат изцяло покрити на обществени места, докато на други е забранено да се показват с фередже. Растящ брой мюсюлмански жени избират да покриват главите си, докато други не правят това. Повечето жени В Обединените арабски емирства и Иран повечето от студентите в университетите са жени. В други част на света жените изостават от мъжете дори по грамотност. Жените работят в парламенти и кабинети, оглавяват правителства в Турция, Пакистан, Бангладеш и Индонезия, докато в други мюсюлмански държави жените се борят за правото на глас и да ръководят офис. Мюсюлманските жени носят сари, костюм, дънки или поли, както и мюсюлманските мъже носят дълги широки роби, дънки, пуловери, бизнес костюм от три части, ходят с бради или гладко избръснати. Вероятно най-шокиращите примери за разнообразие в мюсюлманския свят са в икономическото и политическото развитие. Икономически богатите на нефт и бързоразвиващи се според Gulf като Катар, Обединените арабски емирства и Саудитска Арабия са много далече от бедни, мизерстващи и неразвити държави като Мали и Йемен. А политически ислямските правителства в Иран, Судан и талибански Афганистан ярко контрастират с най-светски ориентираните правителства на Египет, Сирия, Турция и Индонезия. В Турция, Алжир, Йордания, Египет, Кувейт, Йемен, Пакистан и Малайзия ислямски движения са се появили като „алтернативен елит” сред основната част на обществото. Бивши или настоящи членове на ислямски организации са избирани в парламенти и служат в кабинети като премиери и президенти на държави като Турция, Кувейт, Йордания, Ирак, Ливан, Судан, Иран, Египет, Пакистан, Малайзия и Индонезия. Ислямски асоциации Ислямски асоциации предоставят социални услуги и икономични, но ефективни образователни, правни и медицински услуги в бедните квартали в Кайро, Алжир, Бейрут, Минданао, Западния бряг и Газа. Някои активистки групи тероризират мюсюлманските общества в името на исляма; атакуваха световния търговски център в Ню Йорк и Пентагона във Вашингтон в САЩ и взривиха бомби в Мадрид, Испания и Лондон, Великобритания. Те отразяват радикализма, който застрашава мюсюлманския и западния свят. Голямото разнообразие на исляма и преобладаващата част умерени мюсюлмани бяха засенчени и помрачени от ужасното малцинство на политически (или идеологически) екстремисти. Ислямът – не само радикалните мюсюлмани – се смята за заплаха и тези, които вярват в неизбежния сблъсък на цивилизации, не са само Бин Ладен и тези като него по света, а и много от нас. Един Бог и много пророци: Основни вярвания Ислям означава „силна обвързаност с Бог” и има същия арабски корен като думата за мир, или салаам. Някои мюсюлмански теолози определят исляма като постигане на мир чрез обвързаност с божията воля. Определение Това основно определение е важно, защото мюсюлманите смятат всеки, който отговаря на тези критерии в което и да е време в историята, за мюсюлманин. Следователно първият мюсюлманин не е пророкът Мохамед, а Адам, първият човек и пророк. Ислямът твърди, че на всички нации са изпратени пророци и апостоли (Коран 35:24), всеки от които проповядва същото основно послание за вяра в един-единствен Бог. Затова се вярва, че всички пророци са били мюсюлмани. „Вярваме в Бог и в това, което ни е разкрито; в това, което бе разкрито на Авраам и Исмаил, на Исаак и Якоб, и в това, което бе дадено на Мойсей и Иисус и пророците от техния Бог. Ние не правим разлика между никой от тях [пророците]. Затова се подчиняваме на Бог.” (Коран 3:84) Както Иисус и Мойсей пророкът Мохамед (н.е. 570-632) е роден и проповядвал посланията си в Близкия изток, където ислямът бързо се е разпространил. Мюсюлманите почитат бога на Авраам както християните и евреите. Вместо нова религия мюсюлманите по-скоро вярват, че ислямът е продължение на традицията на Авраам. По този начин, както е широко разпространено, съвременното значение на юдео-християнската традиция е било конструирано по време на Втората световна война. Днес се наблюдава увеличаващо се признание за съществуването на юдео-християнско-мюсюлманска традиция, обхващаща всички деца на Авраам. Мюсюлманите признават библейските пророци и божието откровение към Мойсей (Тора) и Иисус (Евангелията). Всъщност Муса (Мойсей), Иса (Иисус) и Мариам (Мария) са често срещани мюсюлмански имена. Евреи, християни и мюсюлмани следват библейското си родословие от Авраам. Мюсюлманите знаят много от притчите от Стария и Новия завет и фигурите, които евреите и християните изучават (Адам и Ева, Ноевия ковчег, Десетте заповеди, Давид и Соломон, Мария и Иисус), понякога в различни интерпретации. Например в Корана Адам и Ева не се подчиняват на Бог и ядат от ябълката заедно, това неподчинение не налага „първородния грях” на бъдещите поколения. Също така майката на Иисус, Мария, се споменава по име повече пъти в Корана, отколкото в Новия завет. Коранът описва нейното непорочно раждане на Иисус, който е дълбоко почитан за един от великите пророци на исляма, но не е смятан за божествен. Според Корана различието във вярата, културата и традицията е част от божията промисъл и знак за неговата мъдрост: „Ако така бе пожелал Бог, Той със сигурност щеше да ви направи една-единствена общност: но [Той пожела иначе] с цел да ви изпита със средствата, които Той ви даде. Състезавайте се един с друг тогава, правейки добри дела!” (Коран 5:48) „Сред Неговите знаци е създаването на рая и на земята, разнообразието на вашите езици и цветове. Със сигурност има знаци за тези, които разсъждават.” (Коран 30:22) Идеали за равенство „О, човеци, Ние ви създадохме мъжки и женски и ви направихме народи и племена, за да се опознавате. Наистина най-достойният от вас в божия поглед е този, който най-дълбоко усеща Него. Погледни, Бог е всезнаещ и всеразбиращ.” (Коран 49:13) Въпреки че никое общество не е свободно от расови предразсъдъци, мюсюлманите са наистина горди за това, че смятат за ислямски идеали политическото и социалното равенство за ислямски идеали. Например един от запитаните в световно мароканско проучване (Moroccan World Poll) казва, че това, на което най-много се възхищава на мюсюлманския свят, е посланието на исляма за расово равенство. „Имам висока почит към ислямските ценности и учения и нерасисткото отношение на мюсюлманските народи.” Коранът набляга на обединението на вярващите около споделената вяра независимо от етноса или племето. Кое е ядрото на мюсюлманските вярвания, което обедниява това разнообразно, разпръснато по света население? Както християните гледат на Иисус и Новия завет и евреите на Мойсей и Тората, мюсюлманите уважават пророка Мохамед и Корана, божия пратеник и послание, като последното съвършено и пълно откровение. Заради забележителния успех на пророка Мохамед и ранното мюсюлманско общество в разпространяването на исляма мюсюлманите сунити гледат с уважение към идеалния портрет на „първото поколение” мюсюлмани (наричани последователи на Пророка) като техен пример. Ключови точки - Множеството езици, традиции и етноси на мюсюлманския свят представляват неговото широко разнообразие. Има 57 държави по света с предимно мюсюлманско население или значително малцинство мюсюлмани – арабите съставляват около 20% от глобалното мюсюлманско население. - Вярата и семейството са ценностите в центъра на мюсюлманския живот, мюсюлманите ги смятат за най-скъпоценното качество на тяхното общество. - Мюсюлманите, както християните и евреите, вярват в бога на Авраам и признават библейските пророци като Авраам, Мойсей и Иисус. - Джихадът има много значения. Той е „борба за бога”, която включва борба както с душата, така и с меча. Етиката на ислямската война забранява нападането на цивилни. Неразбирането на шериата на Запад По-голямата част от мюсюлманите вярват, че жените имат право да гласуват и да ходят на работа в ръководни позиции. Шериатът бе приравнен с убиване с камъни на прелюбодейците, рязане на крайници на крадците, затвор или смърт за бохохулство и вероотстъпничество, ограничения на правата на жените и малцинствата. Различните разбирания на шериата изплуваха в Ирак, когато шиитски лидери, като например старшия шиитски духовник Айатола Али ал Систани, призоваха към ислямска демокрация, включвайки шериата като основа на закона в новата конституция на Ирак. Иракският християнски член на иракския комитет за създаване на конституцията Йонадам Канна каза през лятото на 2005, че последиците от превръщането на шериата в един от основните източници на законодателството биха били бедствени. „За жените това би било ужас.” Въпреки това повече от 1000 иракчанки се обединяват в подкрапа на шериата в южния град Басра през август 2005 в отговор на друго обединение, противопоставящо се на шериата в Багдад седмица по-рано. Заемайки позиция в дебата през 2004 г. относно ролята на шериата в новата конституция на Ирак, тогавашният глава на окупационната администрация Л. Пол Бремер каза за временната конституция: „Нашата позиция е ясна. Не може да стане закон, преди да го подпиша.” Доналд Ръмсфелд, тогава секретар на отбраната, предупреди през 2003 г., че САЩ няма да допуснат Ирак да се превърне в теокрация както Иран, бъркайки идеята за включване на шериата в новата конституция на Ирак със създаване на теокрация, т.е. с управление от духовенството. Въпреки че в много среди шериатът бе превърнат във високопарна дума за религиозно управление, отговорите в запитване на “Галъп” сочат, че „да желаеш шериат” не означава автоматично желание за теокрация. Значителни мнозинства в много страни казват, че религиозните водачи не би трябвало да имат ръководна роля в приемането на нова конституция на държавата, писането на законите, приемане на нови закони, определянето на външната политика и международните отношения или да решават как да се обличат жените на обществени места или какво да дават по телевизията и да публикуват във вестниците. Другите, които са предпочели ръководната роля на шериата, са склонни да постават условие, че религиозните лидери би трябвало да имат съветническа длъжност при държавните чиновници. На Запад шериатът често извиква образа на рестриктивно общество, в което жените са потиснати и нямат основните човешки права. Наистина жените са страдали от наредби за шериат, наложени от правителството в мюсюлмански държави като Пакистан, Судан, талибански Афганистан, Саудитска Арабия и Иран. Независимо от това тези, които искат шериат, често казват, че такива наредби са неислямски интерпретации. Данните от запитването на “Галъп” ни показват, че повечето запитани искат жените да имат лична свобода и равни права. По-голямата част от запитаните в повечето държави, участвали в изследването, вярват, че жените трябва да имат: - същите законни права като мъжете (85% в Иран; 90% в Индонезия, Бангладеш, Турция и Ливан; 77% в Пакистан и 61% в Саудитска Арабия). Изненадващо, Египет (57%) и Йордания (57%), които като цяло са смятани за по-либерални, изостават след Иран, Индонезия и други страни; - право на глас: 80% в Индонезия, 89% в Иран, 67% в Пакистан; 90% в Бангладеш, 93% в Турция, 56% в Саудитска Арабия и 76% в Йордания казват, че жените трябва да могат да гласуват без влияние и намеса на членове на семейството; - право да работят всякаква работа извън дома, за която са квалифицирани. Малайзия, Мавритания и Ливан имат най-висок процент (90%); Египет (85%), Турция (86%) и Мароко (82%) се намират в интервала на 80 процента, следвани от Иран (79%), Бангладеш (75%), Саудитска Арабия (69%), Пакистан (62%) и Йордания (61%); - право да са на ръководни позиции, вкл. и на ниво министър. Докато повечето от запитаните подкрепят това твърдение, Саудитска Арабия (40%) и Египет (50%) са изключение. Докато шериатът се изобразява като безкомпромисна и потисническа законова система, мюсюлманските жени са склонни да гледат на него с повече нюанси, смятат го за съвместим с техните стремежи за разширяване на правата. Например Джинан ал Убайди, една от деветдесетте жени, участващи в Народното събрание на Ирак в началото на 2005 г., каза за Christian Science Monitor, че подкрепя изпълняването на шериата. Независимо от това като член на събранието тя ще се бори за правата на жените да имат равно заплащане, помощи при майчинство и намаляване на работното време на бременни жени. Тя каза, че също би окуражила жените да носят хиджаб и да се съсредоточат над укрепване на семействата си. За Убайди да се дават права на жените е съвместимо с ислямските ценности. Повечето мюсюлмани искат съчетание на източници в закона И двата пола в мюсюлманския свят подкрепят идеята за вкарване на някои неща от шериата. Големи мнозинства в почти всички запитани нации (95% Буркина Фасо, 94% Египет, 93% Иран, 90% Индонезия) казват, че ако създават конституция на нова държава, биха гарантирали свобода на словото, определена като „право на всички граждани да изразяват мнението си по политическите, социалните и икономическите въпроси на деня”. Въпреки това, докато признават и се възхищават на много аспекти от западната демокрация, запитаните не одобряват пълното възприемане на западните модели. Много изглежда искат техен собствен демократичен модел, който включва шериата – а не демокрация, която е лесно зависима от западните ценности. Всъщност много малко от запитаните свързват „приемане на западните ценности” с мюсюлманския политически и икономически прогрес. Злоупотребите с понятието шериат не са довели до отхвърлянето му като цяло. Според данните хората от държави със значителен брой мюсюлманско население наблягат върху нов модел за управление – демократичен и обхващащ религиозни ценности. Наблягането на това помага да се обясни защо мнозинствата в повечето държави, с изключение на съвсем малко народи, искат шериата като поне „един от” източниците за законодателство. Само в няколко държави мнозинството твърди, че шериатът не трябва да има роля в обществото. В повечето държави по-малката част от населението искат шериата за „единствения източник” на законодателство. В Йордания, Египет, Пакистан, Афганистан и Бангладеш повечето искат шериата за „единствения източник” на законодателство. Най-изненадваща е липсата в повечето държави на особени различия между мъже и жени в подкрепата им на шериата за единствен източник на законодателство. Например в Йордания 54% от мъжете и 55% от жените искат шериата за единствен източник на законодателството. В Египет процентите са 70% мъже и 62% жени; в Иран 12% мъже и 14% жени и Индонезия - 14% мъже и 14% жени. В интерес на истината не се налага да гледаме далеч от дома, за да открием значителен брой хора, които искат религията да бъде източник на законодателство. В САЩ запитване на “Галъп” през 2006 г. посочва, че много от американците искат Библията за източник на законодателство. Четиридесет процента от американците казват, че Библията трябва да бъде един от източниците, а 9% вярват, че тя трябва да бъде единственият източник на законодателство. Още по-изненадващо е, че 42% от американците искат духовните водачи да имат централна роля в изготвянето на конституцията, докато 55% искат те да не участват изобщо. Тези цифри са почти идентични с тези на Иран. Погрешното разбиране на религията Атаките на 11 септември удвоиха страха от вярата в САЩ. Провалите на правителствата, ограбването на исляма от управляващи и терористи, също и убийствата, самоубийствените атентати, малтретирането на жени и малцинства нанесоха удар на мюсюлманските общества и образа на исляма на Запад. Запитване на Washington Post и ABC News през 2006 г. откри, че близо половина от американците – 46% - имат отрицателно мнение за исляма. Това е със седем процента по-високо, отколкото наблюдаваното няколко месеца след 11 септември 2001. Според проучването делът на американците, които вярват, че ислямът помага да се подклажда насилие срещу немюсюлмани, се е увеличил повече от два пъти от атаките на 11.09 насам, от 14% през януари 2002 до 33%. Подобно на това проучване на Pew Research Centre откри, че около една трета от американците (36%) казват, че от всички религии ислямът е тази, която е най-склонна да насърчава насилие сред последователите си. За разлика от това повечето от хората в мюсюлманския свят гледат на исляма с други очи – като умерена, миролюбива религия, заемаща централна роля за възприемането на самите себе си и за техния успех. Както стана вече дума, голям брой мюсюлмани продължават да идентифицират религията като основен белег на тяхната идентичност, източник на посока и сила, важна за техния прогрес. С изключение на Казахстан, мнозинството от запитаните от “Галъп” държави със съществена част мюсюлманско население (98% Египет, 96% Индонезия, 86% Турция) казват, че религията е важна част от ежедневието им. Това е сравнимо с 68% от запитаните в САЩ и 28% от запитаните във Великобритания за кого религията е важна част от ежедневието. И все пак демокрацията е сред най-често срещаните отговори. Тя е смятана за ключ към по-справедливо общество и прогрес. Значителен брой от помолените да обяснят важните аспекти от живота си се позовават на това да имат богат религиозен и духовен живот и демократично избрано правителство, смятайки това за много важно. Чия демокрация е това все пак? Много мюсюлмани са скептични относно намеренията на Америка да съдейства за демократични политически системи по света. Ако демокрацията е желаната цел за много мюсюлмани и за външната политика на САЩ, вярват ли мюсюлманите, че САЩ играят само една роля? За да отговорим на този въпрос, трябва да погледнем трезво на нещата. Има няколко предизвикателства в плана за спечелване на душите и сърцата на мюсюлманите; обратната връзка от многочислените въпроси на запитванията на “Галъп” отразява критика и скептицизъм относно действията и външната политика на САЩ. Въпреки широко разпространеното желание за демокрация, която много мюсюлмани смятат за необходима за прогреса им, с изключение на 10 от запитаните държави, мнозинството не са съгласни с твърдението, че „САЩ са сериозни в намеренията си да съдействат за установяването на демократични системи за управленние на региона”. Отношението на мюсюлманите към САЩ бе повлияно от това, което се смята за американски – и до голяма степен за европейски – „двоен стандарт” за подпомагане на демокрацията: дългата песен за подкрепяне на авторитарни режими и провала в подпомагане на демокрацията в мюсюлманския свят, както и в други райони и държави след краха на Съветския съюз. В едно важно политическо обръщение през 2002 г. посланик Ричард Хаас, бивш старши служител в администрацията на Джордж Буш, отбеляза, че преди инвазията в Ирак администрациите и на Демократичната, и на Републиканската партия упражняват „демократична изключителност” в мюсюлманския свят, подчинявайки демокрацията на някои други национални интереси като достъп до нефт, включително и в Съветския съюз, и намесване в арабско-израелския конфликт. Напоследък мюсюлманският скептицизъм към помощта на САЩ за демокрацията се е повишил заради няколко причини: „създаването на демокрация” като логична причина за нахлуването в Ирак, макар че оръжия за масово разрушение в тази държава не бяха открити; представата, която САЩ налагат за „приемлива” американска версия на демокрацията в Ирак със собствен специално избран „Джордж Вашингтон” Ахмад Шалаби; нарушаването на човешките права от “Гуантанамо” до “Абу Гариб”. Отказът на Америка и Европа да признаят демократично избраното правителство на “Хамас” в Палестина допълнително подхранва впечатлението за „двоен стандарт”. „Всички те (американските чиновници) са за демокрацията, докато им харесват резултатите”, каза за The Financial Times Кенет Рот, шеф на комисията за човешките права (Human Rights Watch). Рот вярва, че американската мисия за подпомагане на демокрацията е равнозначна на „смяна на режима” и е изгубила правдоподобност в мюсюлманския свят. „Нейният натиск за демокрация приключи”, казва той. В The Washington Post Саламех Немат, йордански анализатор и бивш шеф на бюрото във Вашингтон на арабския вестник „Ал Хаят” (Al Hayat), отговори на песимизма на Рот: „Това е история за успеха на “Ал Кайда”, история за успеха на авторитарните арабски режими, които накараха демокрацията да изглежда отвратително в очите на техните народи. Те могат да кажат на народа си: „Вижте демокрацията, която американците искат да ви донесат. Демокрацията е беда. Забравете също какво ви обещават американците. Обещават ви смърт.”

Сблъсък на цивилизациите?

Сблъсък на цивилизациите?

Корективът на Юрген Тоденхьофер

В края на март тази година в САЩ и в арабските страни излезе от печат книгата „Защо убиваш? Неразтворената история на иракската съпротива”. Авторът й

– Юрген Тоденхьофер, представи в САЩ книгата, като се срещна с представители на различни обществени кръгове, посети университети, отговори на много въпроси.

Интересуващата се публика беше подготвена за излизането на тази книга. През миналата година „Ню Йорк таймс” публикува статия от Юрген Тоденхьофер, основана на книгата, озаглавена „Защо убиваш, Заид?”. Авторът даде безплатен онлайн достъп до откъси от книгата си на различни езици - немски, английски, арабски и персийски.

Първи тезис. Западът е много по-жесток от мюсюлманския свят. Убити са милиони цивилни араби, откакто започна колонизацията.

Големият френски историк и политик Алексис дьо Токвил е страстен защитник на свободата на личността. За него тя винаги има приоритет пред равенството. Неравенството, пише той, идва „направо от Бог”. Така че не е чудно, че като повечето свои съвременници този просветен мъж не цени високо расовото равенство. В основното си произведение „Демокрацията в Америка”, публикувано през 1835, Токвил прави бележка, характеризираща епохата: „Ако съдехме по това, което се случва по света, почти бихме казали, че за другите раси на човечеството европеецът е това, което е човекът за нисшите животни - той ги подчинявана потребностите си, а когато не може да ги подчини, ги унищожава.” За либералния мислител не е имало „следователно смисъл да се отнасяме с мюсюлманските поданици сякаш са ни равни”.

За последните 200 години Западът се отнася точно по този начин към мюсюлманския свят. През колониалния период арабските семейства са преследвани като „хиени, чакали и крастави лисици”. Стратегията на колониалните управници от XIX век, възприета, за да пречупи съпротивата срещу „тяхната цивилизационна мисия”, е „да руши, лови и тероризира” (Оливие льо Кургранмезон). В Алжир цели племена, които търсели убежище в пещерите, са „дезинфекцирани” („прогонени с пушек”). Френският полковник Люсиен-Франсоа дьо Монтаняк написал в писмо от Алжир през 1842 г.: „Убиваме, душим. Виковете на отчаяните и умиращите се смесват с шума на мучащия и блеещ жив добитък. Питате ме какво правя с жените. Ами, някои задържаме като заложници, други заменяме за коне, трети се продават на търг като говеда... За да прогоня мислите, които понякога ме

обземат, поръчвам да бъдат отсечени няколко глави, не глави на артишок, а глави на хора.”

Луи дьо Бодикур, френски писател и заселник в Алжир, описва едно от многото кланета: „Един войник отряза гърдите на жена с един замах, друг хвана едно дете за краката и разби черепа му в стената.” Виктор Юго разказва, че войниците си подхвърляли деца един на друг, за да ги хванат с върха на щиковетси. Те искат по 100 су за ухо, консервирано в солена вода.

Наградата за отрязана глава е по-голяма. Телата на арабите понякога са превръщани в животински дървени въглища.

Наполеон III все пак видял действащата Божия ръка:

„Франция е любовницата на Алжир, защото това е искал Бог.” Алжирците го възприемат по различен начин. Те трябвало да платят много висока цена за свободата си. Във войната за независимост от 1954 г. до 1962 г. са унищожени 8 хил. алжирски села с напалмови бомби от Френските въздушни сили. Алжирският фронт за национално освобождение (ФНО) също извърши ужасяващи актове на насилие, както правилно посочва Алберт Камю. Но по отношение на броя жертви тези два акта не могат да бъдат сравнявани с жестоките действия, предприети от колониалистите. По време на 130-годишната си цивилизационна мисия те са убили много над два милиона алжирци според алжирски източници. Френските изчисления показват, че са убити над един милион алжирци и 100 хил. французи. На иракчаните, колонизирани от Англия, не им е провървяло много повече. Когато въстанали срещу британското потисничество през 1920 г., Уинстън Чърчил ги обвинил в „неблагодарност” и използвал химически оръжия срещу тях „с отличен поучителен ефект”, както отбелязва той. „Бомбаджията Харис”, духовният баща на „назидателното бомбардиране”, гордо докладва след бомбено нападение: „Сега арабите и кюрдите знаят какво означава истинско бомбардиране. За 45 минути цяло село може да бъде заличено.” В Ирак бомбените нападения са считани за ефикасен метод за събиране на данъци. Офицерът от Кралските въздушни сили Лайнъл Чарлтън напуснал армията през 1924 г., след като посетил една болница и видял множеството жертви на такова нападение. Той нямало как да знае, че неговата страна ще бомбардира отново Ирак 80 години по-късно.

В Либия италианските колонизатори пускали фосген и иприт върху бунтовниците и гражданите. Племенните вождове били качвани на самолети и хвърляни от главозамайващи височини. Повече от 100 хил. цивилни били депортирани в лагери в пустинята, а половината са зверски убити. Либийските момичета са държани като сексробини за колониалните войски. По време на въстанията на Кабил в Мароко испанците също използват химически оръжия с ужасни последици.

Моделът на отношение към арабите съвпада със стратегията за унищожаване на коренното население на Америка. Безумните идеи за расово и културно превъзходство, преобладаващи по онова време, не знаят граници. Гюстав льо Бон, основател на масовата психология и противник на „суеверието за равенство”, разделя човечеството на четири класи: местните австралийски и американски народи той определя като „примитивни раси”, “негрите” като „нисши”, арабите и китайците като „междинни” и индоевропейците като „висша раса”.

Точно така и от Втората световна война насам Западът често се отнася с арабите като с нисши човешки същества на „едно ниво с висшите маймуни” (Жан-Пол Сартр). Това е вярно за войните срещу колониалната власт, за интервенциите за осигуряване на суровини, за палестинския въпрос и за санкциите срещу Ирак, които са прокарани от САЩ и Англия. Според УНИЦЕФ тези наказателни мерки, които Ватиканът нарече „извратени”, са причинили смъртта на над един милион и половина цивилни, включително и на половин милион деца. Сегашната иракска война също разкрива смайващото презрение към мюсюлманския свят. Хиляди цивилни са убити, когато силите, ръководени от САЩ, нахлуват. Безброй са осакатени от бомби, включително от такива, съдържащи уран. Проучване, проведено от независими американски и иракски лекари и публикувано в медицинското списание „Дъ ланцет” (The Lancet), изчислява, че повече от 600 хил. иракчани са загинали от насилствена смърт до юни 2006 г. като резултат от войната и хаоса, предизвикан от окупационните сили. Проучването сочи, че 31% са убити от водените от САЩ коалиционни сили, а 24% са загинали при междуетнически размирици и самоубийствени атентати. Отговорността не може да бъде поета в 45% от случаите на насилствена смърт. Според „Дъ ланцет” големият брой на жертви на огнестрелно оръжие подсказва „прякото участие на САЩ”. Проучване на независимия британски институт за изследвания ORB от есента на 2007 г. сочи, че над един милион иракчани са убити и приблизително същият брой са ранени. Според него почти всяко второ домакинство в Багдад е загубило член на семейството. По мнение на “Наблюдатели за човешки права” Саддам Хюсеин е отговорен за смъртта на 290 хил. Иракски граждани по време на 23-годишното си управление. От есента на 2007 г. броят на случаите на насилствена смърт е спаднал в Ирак. Но според скромните изчисления на експертите повече от 6 хиляди иракски граждани все още умират месечно в хаоса на войната. Това е два пъти повече от загиналите на 11 септември 2001 г. в Световния търговски център. Народът на Ирак сега е далеч по-зле, отколкото при управлението на Саддам Хюсеин (по мнението на Кофи Анан). Едва ли са много иракчаните, които биха казали: „Страхотно, страната ни е разрушена, над един милион са убити, четири милиона и половина са превърнати в бежанци, детската смъртност е сред най-високите в целия свят; електричеството, водата и медикаментите са оскъдни; безработицата и инфлацията са нараснали над 50%, човек почти не може да излезе на улицата, в Багдад хората живеят в отделени със стени гета, тъй като „добрите огради означават добри съседи”, както казва генерал Дейвид Петреус. Но си е струвало, Саддам си отиде.” През последните 200 години никоя мюсюлманска държава нито веднъж не е атакувала Запада. Европейските суперсили и САЩ винаги са били агресори, а не атакувани. От началото на колониалната епоха милиони арабски цивилни граждани са били убити. Западът е недвусмислено на върха на лигата, когато става въпрос за убиване, в съотношение на повече от десет към едно.

Настоящият дебат за мнимата склонност на мюсюлманския свят към насилие е подигравка с историческите факти.

Западът беше и е много по-жесток от мюсюлманския свят.

Проблемът на нашата епоха не е насилието на мюсюлманите, а насилието на някои западни страни. За да разбере мюсюлманския екстремизъм, човек трябва да се опита да види света поне за момент от гледната точка на мюсюлманите. Нашият хоризонт не е краят на света. Младият мюсюлманин, който следи новините по телевизията, вижда как ден след ден мюсюлманските жени, деца и мъже са убивани от западни оръжия, западни съюзници, западни войници в Ирак, Афганистан, Палестина, Ливан, Сомалия и другаде.

Цинично е от страна на западните мислители да сбръчкат чела и да размишляват върху упадъка и краха на арабската цивилизация, която някога е била „военно, икономически и културно далеч по-развита” (Ханс Магнус Енценсбергер). Западът е изиграл основна роля, за да се случи това. Той е плячкосал и разграбил колониите и после се е оттеглил. През 1830 г., когато започва колонизацията на Алжир, тази страна е с процент на грамотност от 40%, по-висок от този на Франция или Англия. През 1962 г., когато френските окупационни сили се изтеглили, той е бил под 20%.

Колониализмът е откраднал от арабския свят повече от един век развитие. Седемнадесет години след завладяването на Алжир от французите, Токвил отбелязва с примирение: „Светлините бяха угасени... Направихме мюсюлманското общество много по-нещастно, не-организирано, невежо и варварско.”



Втори тезис. Изправени пред военното по дстрекателство на Запада, наистина не е изненадващо, че подкрепата за мюсюлманските екстремисти продължава да нараства.

Западният колониализъм е вилнял в почти всички части на света. Но в богатите на петрол близкоизточни страни той никога не е преставал да прави това. Това отделя този регион от другите райони в света и го прави разсадник за тероризъм. Тероризмът не е мюсюлмански

проблем, а глобален. Той винаги е съществувал и е използван от всякакви движения. Успоредно с арабските терористи, които убивали еврейски заселници, има и „ционистки терористични организации” като “Иргун”, водена от Менахем Бегин, и “Борците за свободата на Израел”, водена от Ицхак Шамир, които описват себе си като терористи. Те се борели с терористични тактики – и срещу цивилни - срещу англичани и араби за свободен Израел.

В настоящия дебат относно тероризма често се казва: „Не всички мюсюлмани са терористи, но всички терористи са мюсюлмани.” Това просто е погрешно. До 11 септември 2001 г. тамилските тигри в Шри Ланка безспорно бяха считани като най-смъртоносната терористична организация в света. Те убиха хиляди невинни цивилни. Превърнаха в професия и усъвършенстваха самоубийствения тероризъм и другите по света им подражаваха до най-малката подробност, особено в Близкия изток. Продължават да взривяват и убиват всеки ден. Те сахиндуисти, не мюсюлмани. И не убиват западняци. Ето защо техните атаки не се отразяват подробно.

От 48 организации, определени като терористични от Европейския съюз през 2006 г., 36 нямат нищо общо с исляма. Тези „антиимпериалистически”, “антикапиталистически”, „антииндийски” или „антицейлонски” терористични групи са отговорни за смъртта на безброй цивилни в Латинска Америка, Азия и Африка на юг от Сахара. На Запад те не фигурират в общественото съзнание. Защото не убиват хора от нашата културна сфера. След официалния край на колониалното управление колониалните власти често са били замествани от финансово и военно зависими марионетни режими, пионки в геополитическата игра на западните суперсили. Който не им съдействал, бил уведомяван, че един народ има право на самоопределение само при условие, че не накърнява западните интереси. Свобода никога не е означавала свобода от нас. Някой би нарекъл това „законът Мосадек” в памет на иранския министър-председател Мухаммад Мосадек, който е демократично избран през 1951 г. и свален две години по-късно от ЦРУ и англичаните. Който не действа в съответствие с този закон е отстраняван с преврат или подлаган на обща медийна кампания и набеждаван за „пакостник”. Използването на медиите за създаването на „злодеи” е специалитет на западната външна политика. Както показва примерът с Кадафи, титлата „пакостник” може да бъде отнета във всеки момент. Дори Саддам Хюсеин, партньор, който беше преименуван на „пакостник”, все още би могъл да прави каквото поиска, ако беше останал партньор на САЩ. Клането в Дуджаил, в което загинаха 148 души и заради което той беше екзекутиран, се случи преди 26 години през 1982 г. По това време Саддам е най-важният играч за САЩ в Близкия изток и с помощта на Запада води война срещу Иран на Хомейни. Доналд Ръмсфелд го посети през 1983 г. като специален пратеник на американския президент, въпреки че е подробно информиран за Дуджаил. Саддам все пак беше наш другар по оръжие, антиисля- мист, от Германия са му доставяли компоненти за химически оръжия, от Франция военни реактивни самолети, а от САЩ сателитни данни за

иранските позиции. В Близкия изток Западът никога не е демонстрирал интерес към човешките права или демокрацията, той се бореше и се бори за нефт. Циничното дехуманизиране в името на човешките права, което кървавите образи от Ирак, Афганистан и другите мюсюлмански страни документират ежедневно, оставя дълбок и болезнен белег върху културната памет на мюсюлманите. Самюел Хънтингтън е прав поне в едно отношение: „Западът спечели света не с превъзходството на идеите си или ценностите на религията, а по-скоро с превъзходството си в прилагането на организирано насилие. Западняците често забравят този факт, но незападняците – никога.” Как може мюсюлманският свят да вярва в нашите ценности за човешко достойнство, върховенство на закона и демокрацията, ако всичко, което вижда, е начинът, по който ние ги потискаме, унижаваме и експлоатираме? Наистина ли е изненадващо, че екстремистите печелят все повече подкрепа? Или че някои хора най-накрая отвръщат, когато техните семейства отново и отново са тласкани от нашата машина за унищожение? Никой не се ражда терорист. Въпреки всичко това любезността и гостоприемството, които все още се оказват на запад-ните туристи в ориенталските страни, са поразителни. Човек може да посети религиозните места без проблем, не само в светска Сирия, но и в теократичен Иран - църкви, синагоги и джамии. Повечето мюсюлмани чувстват повече уважение към юдаизма и християнството, отколкото ние. Въпреки че отхвърлят американската външна политика, те се възхищават на Запада в много отношения. Младите мюсюлмани обичат да носят (немаркови) западни маратонки, дънки и тениски. Докато поддържат вярата си, те биха искали да са като нас в много отношения - свободни, модерни и демократични посвоему. Биха искали да харесват Америка, някога големият фар на надежда за потисканите хора от целия свят, ако не беше нейната пропита с кръв външна политика.

Мюсюлманският свят е далечен вик от образа, обрисуван в западните медии. Западните телевизионни компании показват изфабрикуван, изкривен образ на тълпите, бушуващи срещу Запада. През септември 2001 г., след нападението на Световния търговски център, много телевизионни станции показаха как палестинските деца се радват. Но кадрите бяха нагласени. Според журналистите от израелския вестник „Хаарец” на децата са били раздадени бонбони, така че да се радват пред камерите. „Спонтанните” антизападни демонстрации в арабския свят обикновено се провеждат само когато са внимателно организирани и режисирани с помощта на западните телевизионни компании. Щом камерите са свалени, на „телевизионните демонстранти” се дава малък бакшиш и те са откарвани в домове те си от същите камиони, които са ги докарали.

За разлика от Запада ксенофобията е непозната в мюсюлманския свят. Може би сме много по-напреднали икономически и технологично от тези страни, но не и по отношение на човечността. Когато стане дума за учтивост и любов към съседа и чувството за семейство и гостоприемство, можем да научим много от мюсюлманите. Тази сърдечност, както е в случая с Ирак, може да се превърне в необуздан гняв, когато Западът презрително стъпче правата на мюсюлманите. Жан-Пол Сартр описва това самоунищожително отчаяние по време на алжирската освободителна война през 1961 г.:

„Ако този потискан гняв не намери отдушник, той се превръща във вакуум и унищожава самите потискани същества. За да се освободят, те дори се колят едни други. Различните племена се бият помежду си, тъй като не могат да се изправят срещу реалния враг. Можете да разчитате на колониалната политика, за да подклаждате съперничеството... пороят на насилието помита всички бариери... Това е ефектът на бумеранга, третата фаза на насилието, която се връща върху нас, поразява ни и както преди ние не можем да осъзнаем, че това е нашето собствено насилие.”

„Коалицията на желаещите” е взела от иракчаните всичко, което би им дало възможността да бъдат толкова „благородни, услужливи и добри”, колкото ние бихме искали да се възприемаме. Тя разруши всички техни държавни структури, стъпка достойнството и гордостта им. Тя системно подтикваше иракчаните да се обръщат едни срещу други. Толкова е лицемерно от страна на Запада тогава да бъде „изненадан”, че тази стратегия наистина работи и че отчаянието на иракчаните понякога се превръща в самоунищожение. Абсурдно е да се твърди, че „подобно нещо никога не би се случило тук” - твърдение, често изричано с оттенък на расистко възмущение. Само си спомнете как спирането на тока в Ню Йорк през 1977 г. И ураганът в Ню Орлиънс през 2005 г. бяха достатъчни да предизвикат масови кражби, убийства и хулиганства. Homo homini lupus est - „Човек за човека е вълк” (Томас Хобс). Това е вярно не само за мюсюлманите, но и за евреите и християните.

Етническото прочистване в Палестина

Етническото прочистване на Палестина

Етническото прочистване, според мнението на Израелският професор Илан Папе, е добре дефинирана политика на специфична група лица методично да елиминират друга група от определена територия на базата на религиозни, етнически или национални причини. Подобна политика включва насилие и много често е свързана с военни операции. Цели се да бъде осъществена с всички възможни средства, от дискриминация до изтребление, и води след себе си нарушения на човешките права и международното хуманитарно законодателство. Повечето методи на етническо прочистване са груби нарушения на Женевските конвенции от 1949 г. и Допълнителните протоколи от 1977 г.

Дражен Петрович. “Етническо прочистване – опит за методология”, Европейски журнал по международно право ( Drazen Petrovic,“Ethnic Cleansing – An Attempt at Methodology”, Europеan Journal of International Law), 5/3 (1994), стр. 342-60.

Дефиниции за етническо прочистване

Днес терминът “етническо прочистване” е добре формулирано понятие. От абстракция, асоциирана почти изцяло със събитията в бивша Югославия, “етническо прочистване” започна да се дефинира като престъпление срещу човечеството, наказуемо от международното право. Особеният начин, по който някои от сръбските генерали и политици използваха термина “етническо прочистване”, напомни на учените, че са го чували и преди. Терминът е използван през Втората световна война от нацистите и техните съюзници, като хърватските милиции в Югославия. Корените на колективното изселване са, разбира се, много по-стари: чуждестранни агресори са използвали термина (или негови еквиваленти) и редовно са си служили с концепцията срещу местни населения от библейски времена до разцвета на колониализма.
Енциклопедия “Хътчинсън” дефинира етническото прочистване като насилствено изгонване, за да се хомогенизира етнически смесено население на определен район или територия. Целта на експулсирането е да се предизвика изселването на колкото е възможно повече жители, с всички средства, които са на разположение на агресорите, включително не-насилствени, както се случва с мюсюлманите в Хърватия, изгонени след Дейтънското споразумение от ноември 1995 г.

Тази дефиниция е възприета и от Държавния департамент на САЩ. Неговите експерти добавят, че част от същността на етническото прочистване е изкореняването с всички налични средства на историята на района. Най-популярният метод е обезлюдяване в рамките на “атмосфера, узаконяваща актовете на наказание и отмъщение”. Крайният резултат от подобни актове е създаването на бежански проблем. Държавният департамент на САЩ по-специално разглежда какво се случва през май 1999 г. в гр. Печ, западно Косово. Гр. Печ е бил обезлюден в рамките на двадесет и четири часа, резултат, който е можел да бъде постигнат единствено посредством предварително планиране, последвано от системна екзекуция. Имало е и спорадични кланета, целящи да ускорят операцията. Случилото се в гр. Печ през 1999 г. се е случило почти по същия начин в стотици палестински села през 1948 г.

1. Що се отнася до ООН и тя си служи с подобни дефиниции. Организацията обсъжда сериозно концепцията през 1993 г. Съветът на ООН за човешките права (UN's Council for Human Rights, UNCHR) свързва желанието на държава или режим да наложи етническо управление над смесена територия – подобно на създаването на Велика Сърбия – с употребата на актове като експулсиране и други насилствени средства. Докладът, публикуван от Съвета на ООН за човешките права определя актовете на етническо прочистване като актове на “разделяне на мъже от жени, арестуване на мъже, взривяване на домове” и впоследствие ново заселване на останалите къщи с друга етническа група. На определени места в Косово, отбелязва докладът, мюсюлмански бойци са оказвали съпротива: където съпротивата е била крайно упорита, експулсирането е било съпътствано от масови кланета.

2. Планът “Далет” на Израел от 1948 г. съдържа репертоар от методи за прочистване, които един по един съвпадат със средствата, описани от ООН в нейната дефиниция за етническо прочистване, а така също и предпоставките за кланетата, които са съпътствали масовото експулсиране.
Подобни обяснения за етническо прочистване са също прилагани в научния и академичния свят. Дражан Петрович е публикувал едно от най-подробните изследвания върху дефиниции на етническо прочистване. Той свързва етническото прочистване с национализъм, изграждането на нови национални държави и национална борба. От тази перспектива той излага близката връзка между политиците и армията в извършването на престъплението и коментира мястото на кланетата в него. Това означава, че политическото ръководство делегира осъществяването на етническото прочистване на военно ниво без непременно да обезпечава някакви методични планове или да осигурява категорични инструкции, но без колебание относно целта.

3. Така, в определен момент – и това отново отразява точно какво се е случило в Палестина – политическото ръководство спира да играе активна роля, когато механизмът на експулсиране се задейства и започва да се движи като огромен булдозер, тласкан от собствената си инерция, и може да се спре единствено след като е изпълнил задачата си. Хората, които завлича под себе си и убива, нямат нищо общо с политиците, които са го привели в действие. Петрович и други привличат вниманието ни към разликата между кланетата, които са част от геноцид, където те са предварително обмислени, и “непланираните” кланета, които са пряк резултат от ненавистта и мъстта, натрупани на фона на обща директива от по-високо, за да се проведе етническо прочистване.
По този начин енциклопедичната дефиниция, изложена по-горе, изглежда съответства на по-научния опит за концептуализация на престъплението етническо прочистване. И в двата случая етническо прочистване е усилие да се представи една етнически смесена страна като хомогенна, посредством изгонването на определена група хора и превръщането им в бежанци, докато се разрушават домовете, от които са изпъдени. Естествено, може и да съществува грандиозен план, но повечето от войските, ангажирани в етническо прочистване, не се нуждаят от директни заповеди: те предварително знаят какво се очаква от тях. Кланетата съпровождат операциите, но там, където се случат, те не са част от план за геноцид: те са ключова тактика за предизвикване на ескалация на борбата на населението, набелязано за експулсиране. Впоследствие изгонените биват изтрити от официалната и народна история на държавата и биват отстранени от колективната й памет. От етапа на планирането до крайното изпълнение, както е станало в Палестина през 1948 г., се оформя, според тези научни дефиниции, добре очертан случай на етническо прочистване.

Популярни дефиниции

Електронната енциклопедия Уикипедия е достъпен резервоар на знание и информация. Всеки може да влезе и да допълни или промени съществуващите дефиниции, поради това тя отразява – не толкова емпирично, колкото интуитивно – широкото обществено схващане за определена идея или концепция. Подобно на научните и енциклопедичните дефиниции, споменати по-горе, Уикипедия характеризира етническото прочистване като масово експулсиране, а също и като престъпление. Цитирам:

В най-широк смисъл, под етническо прочистване се разбира принудителното експулсиране на “нежелано” население от определена територия в резултат на религиозна или етническа дискриминация, политически, стратегически или идеологически съображения, или комбинацията от тях.

4. В статията се описват различни случаи на етническо прочистване през XX в., като се започва с експулсирането на българи от Турция през 1913 г. и се стига до израелското изтегляне на еврейски заселници от Газа през 2005 г. Списъкът може да ни се стори малко странен по начина, по който обединява в една и съща категория нацисткото етническо прочистване и преместването от страна на суверенна държава на собственото й население, след като го провъзгласява за нелегални заселници. Но тази класификация става възможна поради основна причина, която редакторите – в този случай всеки с достъп до сайта – възприемат за своя политика, а това означава да се уверят, че прилагателното “предполагаем” предхожда всеки един от историческите случаи в техния списък.
Уикипедия включва също и палестинската “Накба” (катастрофа) от 1948 г. Но не е ясно дали редакторите третират “Накба” като случай на етническо прочистване, който не оставя място за колебание, както в примерите за нацистка Германия или бивша Югославия, или дали го разглеждат като по-неясен случай, може би подобен на този с еврейските заселници, които Израел премести от Ивицата Газа. Един критерий, който този и други източници по принцип приемат, за да преценят сериозността на твърдението, е дали някой е бил изправен пред международен трибунал. С други думи къде виновниците са били подведени под отговорност, т.е. били са осъдени от международна юридическа система, цялото колебание отпада и престъплението етническо прочистване вече не е “предполагаемо”. Но като помисля, този критерий трябва да засяга и случаи, които е трябвало да бъдат изправени пред подобни трибунали, но това никога не се е случило. Това е, разбира се, в по-широк смисъл, а и някои ясно очертани престъпления срещу човечеството изискват дълга борба преди света да ги приеме като исторически факти. Арменците са научили това, в резултат на геноцида срещу тях: през 1915 г. османското правителство предприема масови избивания на арменския народ. Изчислено е, че до 1918 г. умират един милион души, но нито един човек или група от хора не са били подведени под отговорност.

Етническото прочистване като престъпление

Етническото прочистване се означава като престъпление срещу човечеството в международни договори, като този, който създаде Международния наказателен съд (International Criminal Court, ICC) и независимо дали е “предполагаемо” или напълно различимо, то е предмет на присъда от страна на международното право. В случая с бивша Югославия в Хага беше сформиран специален Международен наказателен трибунал, който да осъди виновниците и престъпниците, подобно на Аруша, Танзания, в случая с Руанда. В други случаи етническото прочистване се е дефинирало като военно престъпление дори когато не е провеждан легален процес, подбуден като такъв (напр. престъпленията, извършени от суданското правителство в Дарфур).
Тази книга е писана с дълбокото убеждение, че етническото прочистване в Палестина трябва да се запечата в паметта и съзнанието ни като престъпление срещу човечеството и че трябва да бъде изключено от списъка на предполагаемите престъпления. Виновниците тук не са неизвестни – те са една много специфична група хора: героите на еврейската война за независимост, чиито имена ще се окажат познати на повечето читатели. Списъкът започва с неоспоримия лидер на ционисткото движение Давид Бен-Гурион, в чийто частен дом са обсъдени и осъществени всички по-раншни и късни глави от историята за етническото прочистване. Той е бил подпомогнат от малка група хора, които в тази книга наричам “Консултацията”, специална клика, подбрана единствено с цел да набележи и скицира изселването на палестинците.

5. В един от редките документи, отразяващ среща на Консултацията, тя е спомената като Консултантска комисия (Consultant Committee) - Haveadah Hamyeazet. В друг документ се появяват единадесетте имена на членовете на комисията, макар да са заличени от цензора (въпреки всичко, както ще стане ясно, аз успях да възстановя всички имена).

6. Този комитет изготвя плановете за етническото прочистване и ръководи изпълнението, докато бива приключена работата по изкореняването на половината от местното население на Палестина. На първо място той е включвал най-висши офицери от бъдещата армия на израелската държава, като легендарните Игаел Ядин и Моше Даян. Към тях се присъединили фигури неизвестни извън Израел, но добре вплетени в местното общество, като Игал Аллон и Ицхак Садех. Тези военни си сътрудничели с това, което в наши дни бихме нарекли “ориенталистите”: експерти в областта на арабския свят като цяло и в частност на палестинците - или защото те самите идвали от арабски страни, или защото били учени в областта на близкоизточните изследвания. По-късно ще се срещнем с някои от тези имена.
И офицерите и експертите са били подпомагани от районни командири, като Моше Калман, който прочистил областта Сафед, и Моше Кармел, който изкоренил по-голямата част от Галилея. Ицхак Рабин е действал и в Лиид, и в Рамла, както и в старата част на гр. Ерусалим. Запомнете имената им, но се опитайте да не мислите за тях само като за израелски герои от войната. Те наистина са участвали в изграждането на държава за евреите и много от действията им разбираемо са почитани от собствения им народ, тъй като са помогнали да бъде предпазен от външни атаки, превели са го през кризи и преди всичко са му предложили сигурно убежище от религиозно преследване в различни части на света. Но в крайна сметка историята ще отсъди как тези постижения ще натежат на везната, когато на отсрещната страна стоят престъпленията, които са извършили срещу местното население на Палестина. Сред другите районни командири са Шимон Авидан, който прочистил юга и за когото много години след това неговият колега Рехавам Зееви, който се е сражавал с него, казва: “Командири като Шимон Авидан, командир на бригада “Гивати”, си разчистваха пътя напред през десетки села и градове”.

7. Негов помощник бил Ицхак Пундак, който през 2004 г. казва пред в. “Аарец”: “ [Пред нас] имаше 200 села и те бяха унищожени. Ние трябваше да се погрижим за тях, защото в противен случай в тях щяха да живеят араби[именно в южната част на Палестина], както имаме в Галилея. Щяхме да имаме още един милион палестинци”.

8. На място е имало и офицери от разузнаването. Далече от това да бъдат просто събирачи на информация за “врага”, те не само играели основна роля в прочистването, но и участвали в някои от най-лошите зверства, съпътстващи масовото изселване на палестинци. На тях била дадена последната дума да решат кои села ще бъдат разрушени и кои от жителите им ще бъдат екзекутирани.

9. В спомените на оцелели палестинци те са били тези, които след като е окупирано село или квартал, са решавали съдбата на обитателите му, което можело да означава затвор или свобода, живот или смърт. През 1948 г. техните операции са били ръководени от Исер Харел, в последствие първата личност оглавила “Мосад” и “Шабак”, израелски тайни служби. Образът му е познат на много израелци. Нисък на ръст, с тромаво телосложение, през 1948г. Харел имал скромното звание полковник, но въпреки това бил най-висшият офицер, който надзиравал всички операции по разпитите, списъците на заподозрените и другите подтискащи особености от живота на палестинците под израелска окупация.
И накрая, струва си да повторим, че от която и страна да бъде погледнато – правната, научната, дори до най-популистката – етническото прочистване днес неоспоримо се определя като престъпление срещу човечеството и тъй като включва военни престъпления със специални международни трибунали, които подвеждат под отговорност тези, които са планирали и извършили актове на етническо прочистване. Без значение от казаното досега трябва да допълня, от дистанцията на времето, че можем да решим да приложим - и то доста честно, за да има шанс мирът в Палестина трябва да приложим – правило, излязло от употреба в този случай, но при едно условие: че политическото решение, нормално възприемано като важно за съгласуване и от САЩ и от ООН, тук също се приложи, а именно безусловното връщане на бежанците по техните домове. САЩ подкрепила подобно решение на ООН за Палестина, това от 11 декември 1948 г.(Резолюция 194), за кратко – много за кратко. До пролетта на 1949 г. американската политика вече очевидно се преориентирала в произраелска посока, превръщайки посредниците от Вашингтон в антипод на честния посредник, тъй като те предимно игнорирали палестинската гледна точка като цяло и по-специално пренебрегвали правото на палестинските бежанци за завръщане.

Реконструиране на етническо прочистване

Ако се придържаме към дефиницията за етническо прочистване, както е дадена по-горе, ние се освобождаваме от нуждата да навлезем дълбоко в изворите на ционизма като идеологическата причина за етническото прочистване. Не че предметът не е важен, но той вече успешно е разглеждан от много палестински и израелски учени като Уалид Халиди, Нур Масалха, Гершон Шафир и Барух Кимерлинг, както и др.

10. Макар че бих желал да се концентрирам върху непосредствената обстановка, предшестваща операциите, ще е от полза за читателите да резюмираме основните доводи на тези учени.
Една добра книга, с която можем да започнем, е книгата на Нур Масалха “Експулсиране на палестинците”.

11. (Nur Masalha, Expulsion of the Palestinians), която ясно показва колко дълбоко в ционистката политическа мисъл е била вкоренена, и все още е, концепцията за преместване. От основателя на ционисткото движение Теодор Херцел до главните ръководители на ционистката инициатива в Палестина, прочистването на територията е било добре обоснован избор. Един от най-либералните мислители на движението Лео Моцкин го формулира през 1917 г.:

Нашето мнение е, че колонизирането на Палестина трябва да протече в две насоки: израелско заселване в Ерец Израел и разселване на арабите от Ерец Израел в райони извън страната. Прехвърлянето на толкова много араби може на пръв поглед да изглежда икономически неприемливо, но въпреки всичко е практично. Не са нужни толкова много средства, за да се пресели палестинско село на нова територия.

12. Фактът, че гонителите са новодошли в страната и че са част от колонизаторски проект, свързва случая в Палестина с колонизаторската история на етническо прочистване в северна и южна Америка, Африка и Австралия, където белите заселници по правило са извършвали подобни престъпления. Този интригуващ аспект от историческия пример, който Израел предлага, е станал обект на няколко съвременни отлични изследвания. Гершон Шафир и Барух Кимерлинг ни информират за връзката между ционизма и колониализма, връзка, която може първоначално да ни наведе по-скоро към експлоатация, отколкото към експулсиране, но веднъж след като идеята за изключително еврейска икономика става централна част от картината, вече не е имало място за арабски работници или селяни.

13. Уалид Халиди и Самих Фарсун свързват централното място на идеологията за преместване по-тясно с края на мандата и питат защо ООН е поверила съдбата на толкова много палестинци на движение, което очевидно е включвало преместване в своята идеология.

14. Няма толкова да се стремя да излагам идеологическите наклонности на онези, които са въвлечени, колкото да разкрия систематичното планиране, с което са превърнали една смесена област в чисто етническо пространство. Това е целта на въвеждащите глави. Ще се върна на идеологическата връзка в края на книгата, когато я разглеждам като единственото адекватно обяснение, с което разполагаме за етническото прочистване от Израел на палестинците, което започва през 1948 г. и по различни начини продължава и до днес.
Втора, и по-неприятна задача ще бъде да реконструирам методите, които Израел използва за провеждане на своя грандиозен план за експулсиране и унищожение, и да проверя как и до каква степен те са били присъединявани към актовете на етническо прочистване. Както изтъкнах по-горе, ако никога не сме чували за събитията в бивша Югославия, а сме наясно единствено със случая в Палестина, ще ни е простено да смятаме, че дефинициите на САЩ и ООН са вдъхновени от “Накба” до най-малките подробности.
Преди да се заровим в историята на етническото прочистване в Палестина и да се опитаме да размишляваме върху значението, което то има и до днес, би трябвало да спрем за момент и да помислим за относителните цифри. Бройката три четвърти милион изселени палестинци изглежда “простичка”, поставена в контекста на преместването на милиони хора в Европа в резултат на Втората световна война, или разселванията, които стават в Африка в началото на XXI в. Но понякога е необходимо да се съпоставят цифрите и да се мисли в проценти, за да се разбере величината на трагедията, която е погълнала населението на една цяла държава. Половината от местното население, живеещо в Палестина, е изтикано от нея, половината от неговите села и градове са разрушени и само много малък брой от това население е успяло да се завърне.
Но зад цифрите е дълбоката бездна между реалност и представяне, което е най-озадачаващото в случая с Палестина. Наистина е трудно да разберем и поради тази причина да обясним защо едно престъпление, което е било извършено в съвременната епоха и в един критичен момент от историята, и което е трябвало да бъде представено от чуждестранни репортери и наблюдатели на ООН, е било толкова напълно игнорирано. И освен това няма спор, че етническото прочистване от 1948 г. е било почти напълно заличено от колективната световна памет и изкоренено от световното съзнание. Представете си, че не чак толкова отдавна, в която и да е държава, с която сте запознат отблизо, половината от цялото население в рамките на една година бъде насилствено пропъдено, половината от селата и градовете му бъдат сринати със земята, а от тях останат само отломки и камъни. Представете си сега вероятността, че по някакъв начин този акт никога не бъде отбелязан в историческите книги и че всички дипломатически усилия да се реши конфликтът, избухнал в тази страна, изцяло ще заобиколят, ако не и игнорират, това катастрофално събитие. Колкото до мен напразно търсих в световната история, такава, каквато я познаваме в последиците от Втората световна война, за случай от подобно естество и за съдба от този вид. Има други, по-ранни случаи, които се разглеждат по подобен начин, като етническото прочистване на не-унгарците в края на XIX в., геноцидът над арменците, и холокостът, извършен от нацистката окупация срещу пътуващия народ (циганите, известни и като синти) през 40-те години на XX в. Надявам се, че за в бъдеще време, Палестина няма повече да бъде включвана в този черен списък.