Славяните са длъжни да живеят заедно
От време на време в руско-украинските отношения зазвучават мотивите на достатъчно архаичното, но упорито възраждано славянофилство. Както и лозунгите за славянска солидарност, заявления от сорта на „славяните са длъжни да живеят заедно”, за някаква си митична славянска култура и не по-малко митичната славянска националност и славянски характер. В политически смисъл всичко това се пречупва през идеологемата за някакви особени отношения между Русия, Украйна и Беларус, които трябва съществено да се различават от общоприетите отношения между суверенни държави. Разбира се, славянското идва като основание за противопоставяне на тези три държави и народи срещу Запада като изначало чужд и враждебен към славяните. В съвременното политическо славянофилство, както и в неговия предишен образ от XIX век, присъства ярко изразен елемент на антиевропеизъм. Освен това и днес неопанславизмът не се е избавил от идеята за хегемония на една славянска държава над другите, от идеята за господство над тях по братско право. Това е забелязано от критиците му още преди два века и техните ехидно-проницателни оценки никак не са загубили актуалността си и днес.
„Те се стремят да прикрият своите егоистични стремежи с думи за любов, но желанието да господстват постоянно прозира в изстъпленията им, те повече не могат да се сдържат и вече говорят за своето първенство пред другите славянски племена, за това, че единствено у тях са запазени истинските принципи на славянската народност. „Ние сме ваши по-големи братя”, казват от тази партия, а по наш народен обичай по-големият брат заема мястото на бащата, чиято власт в семейството е неограничена, и по-младите братя трябва безусловно да му се подчиняват, без да правят дори и опит за самостоятелно мислене. „Ти дори не се съветвай с нас, не ни питай за мнението, та ние даже не смеем да имаме собствено мнение – твоята воля е закон за нас”.
(Н. Г. Чернышевски, „Съвременник”, Петербург, 1861, № 10, с. 301-302)
В тези думи на Чернишевски е самата същност на сегашните конюнктурни спекулации на тема славянство поради езиковата близост на славянските народи. Как силно се иска някому да попечителства над славяните според собствените си користни интереси!
Сред поддръжниците на възраждането на „единство и неделимост”, рядко се намира някой невключил се в славянския танц1. То не бе „братски съюз на славянските народи, не бе „защита на славяните от световния ционистко-масонски заговор”, и т.н., и т.н.
При вглеждане отблизо се оказва, че във фокуса на всички тези пропагандистки усилия са главно три славянски народа от 13: руснаци, украинци и беларуси. За останалите някак си упорито се забравя. И отдалеч е ясно защо – много славяни са вкусили от европейската отрова на здравомислието, внимателни са към детайлите и изискват по-сериозни аргументи. Но какви сериозни аргументи може да има там, където всичко се гради от джебчийска ловкост на ръцете, силна емоционалност и мечтания за нещо си в мержелеещата се далечина? Опитай да предложиш славянската идея на поляк, а той, пренебрегвайки прочувствените думи и накъсаното ти дишане на възторжен агитатор, напълно прагматично ще попита: не става ли дума за връщане към онези далечни времена на славянското единство, когато Полша се е наричала Привисленски край, когато даже полският орден „Бял орел” е бил вписан в регистъра на руските ордени, а жителите на Варшава са благоденствали под грижливото ръководство на Петербург? Може дори да си спомни не толкова отдавнашните времена, когато от Москва му увесиха на врата разни Гереци и Кании. Чехите пък добре помнят как през 1968 на техните летища кацаха железните гълъби на мира от Изток.
Нещо повече, западните славяни с техния глупав навик да се колебаят и да придирят за дреболии, ще запитат трубадурите на славянското единство, защо никой в Лондон не призовава към братско единство германските народи: англичани, германци, холандци, шведи, норвежци, австрийци? Сега естествено е така, макар че след 1933 и при тях се чуваха подобни призиви – от Берлин. След 1945 престанаха. Да се надяваме, завинаги.
Защо от Мадрид не се чуват призиви за братско единение на потомците на Великия Рим: италианци, испанци, французи, португалци, румънци? Защо не се чува вик за единство на всички фино-угри: естонци, финландци, карели, мордовци, марийци, коми, удмуртци, ханти и манси заедно с унгарци?
От къде ли точно днес се появява такова неистово желание да се възроди панславизма, всички тези истерични призиви към славянско побратимяване?
Случващото сега е свързано с краха на комунизма. Краха в световно-исторически мащаб от една страна, и национално-руския крах – от друга.
70 години след края на гражданската война се случи неизбежното – империята рухна. Марксизмът, макар и да забави този процес със десетилетия, се оказа че не е универсалното решение на всички исторически проблеми. Заедно с него потънаха в Лета и пролетарският интернационализъм, и класовата солидарност, и всемирната историческата мисия за създаването на МССР (Мировой Советской Социалистической Республики). Наложената над обществото идея за класовото родство се оказа фантасмагория. И веднага в пробойната наместиха така презираната от марксизма расова идея – идеята за кръвното етническо родство.
Стара идея, но многократно, макар и с различна ефективност, изпитана в руската политика. Когато говорим за традиционност на тази идея като средство за осъществяване на политическите интереси на руската държава, трябва да напомним, че тя е съществувала само около два века (от края на XVIII до края на XIX век). Чак до XVII век в Москва към славянските дела се отнасят напълно безразлично. И едва в края на XVIII век, когато заради изход към Черно море в Русия се появява собствена балканска и средиземноморска политика, славянската идея заинтригува Петербург. Държавните мъже от обкръжението на Екатерина II се присещат, че тя може да бъде перспективна за руското могъщество. Да не я използват за своите интереси би било глупост. Сами за себе си, извън руските политически прожектори, славянските народи (в Османската империя) предизвиквали у петербургските велможи не по-силен интерес, отколкото собствените им крепостни.
От средата на 19 век, когато в централна Европа започват национално-освободителните въстания, в Петербург възниква специфичен интерес към австрийските славяни като оръдие за деструкция на Австрийската империя. Водейки се от своята (и призната от Свещения съюз) роля на жандарм на Европа, руският монарх не измисля нищо по-добро от това с щиковете на фелдмаршал Паскевич да спасява от срив „парцалената” (разпокъсана) империя – „искаха уж най-доброто, а се получи както обикновено”.
След позорното поражение в Кримската война Русия се нуждаеше от политически реванш. В него своя роля трябваше да изиграят и балканските славяни. Тази политическа конюнктура предизвиква в руското общество изострен интерес към проблемите на славянството. Подобно на сегашния почин се появяват всевъзможни славянски общества, кръжоци и обединения. Славянството става модерно. Поразително е, че текстовете от онова време почти не се различават от това, което може да се проче в днешните вестници със споменатата насоченост. Същият този стремеж да се подчинят всички славяни на интересите на една държава и нейния елит.
Но както и днес, в руското общество и тогава е имало и честни хора, които не са се страхували да посочат „дрехите на царя”. Например философът Владимир Соловьов (позовавайки се на руските патриоти от вестник „Московские ведомости”) пише:
„Нашите яки патриоти също държат на обединението, но само в тамерлановски смисъл. За тях единството означава заличаване на различията, а вероизповеданието им служи само като знаме на враждебността и оръдие за унищожение. Из цялото огромно пространство на Руската империя няма религиозна и национална разновидност, която да не е била подложена на изкореняване в името именно на тези най-висши основи на нашата вяра и народност, на които се позовават ораторите на славянското общество”.
Иска ми се да приведа още един силен тезис на руския философ. Говорейки за русификацията на покорените от империята народи, той отбелязва:
„Това е система за гнет… колкото и лоша да е сама по себе си, тя става още по-лоша от това въпиющо противоречие, в което съществува спрямо великодушните освободителни идеи и безкористното покровителство, на които руската политика винаги е предявявала своето преимуществено право. Тази политика по необходимост е пронизана с лъжливост и лицемерие, което я лишава от престиж и прави невъзможен какъвто и да е устойчив успех. Не може безнаказано да напишеш на своето знаме свобода за славянските и други народи, отнемайки в същото време свободата на поляците, религиозната свобода на униатите, гражданските права на евреите”.
През 1914 войната на Русия с Германия и Австро-Унгария също не подминава славянския въпрос. Как ù се иска и Константинопол, и свободни славяни! И бедата не е, че украинците под властта на Виена са живели по-добре, отколкото под властта на Петербург. Важното е, че освободителите знаят най-добре от какво страдат славяните под Хабсбургите, ето това е… Нима не е ясно? Но не за всички е било така разбираемо.
Ето и пример – заклетият адвокат, а после лице без определено занимание – Улянов, Владимир Илич, вместо да приветства руските „орли” от върховете на Карпати, (съвсем не е шега) клевети:
„Царизмът води война за завладяване на Галиция и окончателното потискане на свободата на украинците”.
Така след 1917 за славяните отново и за дълго е забравено. Не им било до тях. Целта е да се преустрои човечеството, а славяните не са от този мащаб, те са нещо твърде незначително.
1941 отново ни припомня как идеята за класовото братство показва своята непрактичност. Немският пролетарият, в мундирите на Вермахта, с удоволствие обсипва с огън от автоматите на фирмата „Рейнметал” своя съветски брат по класа. И веднага в Москва се създава Славянски антифашистки комитет, започва издаването на списание „Славяни” и се печатат в огромен тираж плакати с лозунг: „Гей, славяне!” („Гей” в този случай няма никакво отношение към сексуалната ориентация).
През 1946, след неуспешния опит за създавана на Балканска федерация (с участието на Югославия и България) от Черно до Адриатическо море, предизвикан от неразбирателството между двама велики вождове – Сталин и Тито, славяните отново минават в забвение почти до края на 80-те години.
След разпада на СССР (1991) се появява насъщна необходимост от идеология, която да обслужва интересите на тези кръгове от руския елит, за които бъдещето е немислимо без регенерация на починалата свръхдържава и без така удобното господство над Украйна и Беларус. Такава идеология става руското неославянофилство. Всъщност новото при него съвсем не е ново. В основата е същият този стремеж за господство и подчинение на другите славяни (вж. цитатите на Чернишевски и Соловьов), инстинктивната неприрязън към разнообразието и различността, а на нейна основа – амбицията за тотално уеднаквяване (единен руски език, единна руска култура, единна държава и т.н.) и необуздана митология, напълно отхвърляща научните данни и реалните факти от история, археология, етнография, езикознание.
Политическата нужда ражда множество щатни славяноведи. За някои от тях славянската идея е само камуфлаж на откровено подривната им дейност против Украйна. Много често това се прави напълно целенасочено, но понякога инстинктивно, така да се каже от сърце. По правило краят на всички славянски танци е ясен – нарежда се: славяните са един народ и са длъжни да живеят в една държава, известно коя. Съвременните славяноведи пренебрегват фундаментални научни трудове, в това число и руски, когато те не се вписват в тяхната идеология, и още по-точно – в пропагандата им.
През 1927 в сборника „Верхи и низы русской культуры” е публикувана статия на професора княз Н. Трубецки „За проблема на руското самосъзнание”. Ето какво пише там професорът и княз:
„Много сме говорили за това, че историческата мисия на Русия се състои в обединението на нашите „братя” (кавичките са на автора – Н. Трубецки) славяни. При това обикновено забравяме, че наши „братя” (ако не по език и вяра, то по кръв, характер и култура) са не само славяните, а и туранците (тюрки), и че Русия, под сянката на своята държава, фактически обединява значителна част от „туранския изток”. Руският литературен език е общославянският елемент в руската култура и е единственото звено, което свързва Русия със славянството. Говорим за единствено, тъй като другите връзки са илюзорни. Славянски характер или славянска психика – това са митове. Всеки славянски народ има своя отделна психологическа структура, като по своя национален характер полякът точно толкова прилича на българина, колкото шведът на гръка. Не съществува и общославянски физически, антропологичен тип. Славянската култура също е мит, понеже всеки славянски народ е изградил своята култура отделно, и културните влияния на едни славяни върху другите изобщо не са по-силни от влиянията на германци, италианци, турци и гърци върху същите тези славяни. Етнически славяните принадлежат към различни етнографски зони. Следователно – славянство не етнопсихологическо, етнографско или културно-историческо понятие, а само лингвистично. Езикът и само езикът свързва славяните.”
Само преди няколко години, по време на посещението в Киев на полския президент Александър Квасиневски, към него се е обърнал с въпрос лидерът на най-голямата тогава лява фракция във Върховната Рада: „Как лично вие, г-н президент, смятате да укрепвате единството на славянските държави?” Полският президент го изгледал продължително, въздъхнал и отговорил: „Аз не вярвам в политическо единство въз основа близостта на езиците”.
В историята на славянските народи и държави такова точно единство е било доста рядко явление
Както и в историята на германците, романските народи, тюрките и фино-угрите. Защо? Защото, както е казал един лорд:
Британия няма постоянни приятели и постоянни врагове. Тя има само постоянни интереси.
А интересите при всички са различни. Понякога съвпадат, понякога – не. Взаимна неприязън между славяните е имало не по-малко, отколкото симпатия. Хората са си хора. Те се карат, сдобряват, отново се карат. Когато днес известни кръгове ни внушават идеята за „феноменално единство” на православните славяни, спомнете си Балканските войни в началото на XX век, когато православните славяни-българи влизаха в кървави схватки с православните славяни-сърби. България, както е известно, два пъти през XX век е воювала на страната на антируски коалиции. По ирония на съдбата известният български русофил, генерал-полковник от артилерията Владимир Заимов, още като млад поручик, е ранен в главата от парче руски снаряд на румънския фронт през Първата световна война и е живял с това парче чак до 1942, когато е екзекутиран за връзка със съветското разузнаване.
А през 1939 Полша, вместо да поддържа Чехословакия в конфронтацията ù срещу Хитлер, „в суматохата задига” от братята славяни Тешинска област.
И в същата тази паметна 1939, когато руснаци, украинци и беларуси, в униформите на Червената армия, нахлуват в източните воеводства на Полша, в съветския МИД е извикан за официална нота посланикът на Полша Гжибовски. Нещастният поляк се опитал да промърмори нещо за славянската солидарност. Естествено – нито го чули, нито го разбрали. В този момент славянският фактор изобщо не работел в интерес на Кремъл. А колко чудесно би било, ако наистина славянските народи си помагаха един на друг в тежки времена, без да се опитват да се делят на „старши” и „младши”, не посягаха на братските земи, не се стремяха да лишат ближните от държава чрез конструиране на какви ли не хитроумни „съюзни” капани, не се опитваха да наложат на всички останали себе си в качеството на „обединител”, не се стараеха да подгонят останалите в общо стадо под собствената национална диктатура…
Може би, някога… „Жалко е само, че живот в такова прекрасно време няма да ни се наложи – нито на мен, нито на теб”.
Наистина жалко…
В отговор на панславянските спекулации трябва да има ясно разбиране за следните прости истини:
Всеки славянски народ е самостоятелна човешка общност със собствен език, култура, традиции и историческа съдба.
Всеки славянски народ може да съществува и процъфтява извън зависимостта от съюзни или несъюзни отношения с другите славяни.
(чудесен пример – малката Словения, както е в хладни отношения със Сърбия и Хърватска, само за няколко години независимост стана съвсем благополучна страна в Европа)
Не е нужно на никого да дотягате маниакално, още по-малко грубиянски, с вашата славянска любов и да изпадате в изстъпления при отказ.
Така нормалният жив човешки интерес на славяните един към друг, искрената и доброжелателна симпатия могат да се запазят.
И ще се запазват толкова повече, колкото по-малко около тях се усукват всевъзможни съмнителни щатни славяноведи с техните политически спекулации.
