четвъртък, 13 октомври 2011 г.

Сблъсък на цивилизациите?



Сблъсък на цивилизациите?

Корективът на Юрген Тоденхьофер

В края на март тази година в САЩ и в арабските страни излезе от печат книгата „Защо убиваш? Неразтворената история на иракската съпротива”. Авторът й

– Юрген Тоденхьофер, представи в САЩ книгата, като се срещна с представители на различни обществени кръгове, посети университети, отговори на много въпроси.

Интересуващата се публика беше подготвена за излизането на тази книга. През миналата година „Ню Йорк таймс” публикува статия от Юрген Тоденхьофер, основана на книгата, озаглавена „Защо убиваш, Заид?”. Авторът даде безплатен онлайн достъп до откъси от книгата си на различни езици - немски, английски, арабски и персийски.

Първи тезис. Западът е много по-жесток от мюсюлманския свят. Убити са милиони цивилни араби, откакто започна колонизацията.

Големият френски историк и политик Алексис дьо Токвил е страстен защитник на свободата на личността. За него тя винаги има приоритет пред равенството. Неравенството, пише той, идва „направо от Бог”. Така че не е чудно, че като повечето свои съвременници този просветен мъж не цени високо расовото равенство. В основното си произведение „Демокрацията в Америка”, публикувано през 1835, Токвил прави бележка, характеризираща епохата: „Ако съдехме по това, което се случва по света, почти бихме казали, че за другите раси на човечеството европеецът е това, което е човекът за нисшите животни - той ги подчинявана потребностите си, а когато не може да ги подчини, ги унищожава.” За либералния мислител не е имало „следователно смисъл да се отнасяме с мюсюлманските поданици сякаш са ни равни”.

За последните 200 години Западът се отнася точно по този начин към мюсюлманския свят. През колониалния период арабските семейства са преследвани като „хиени, чакали и крастави лисици”. Стратегията на колониалните управници от XIX век, възприета, за да пречупи съпротивата срещу „тяхната цивилизационна мисия”, е „да руши, лови и тероризира” (Оливие льо Кургранмезон). В Алжир цели племена, които търсели убежище в пещерите, са „дезинфекцирани” („прогонени с пушек”). Френският полковник Люсиен-Франсоа дьо Монтаняк написал в писмо от Алжир през 1842 г.: „Убиваме, душим. Виковете на отчаяните и умиращите се смесват с шума на мучащия и блеещ жив добитък. Питате ме какво правя с жените. Ами, някои задържаме като заложници, други заменяме за коне, трети се продават на търг като говеда... За да прогоня мислите, които понякога ме

обземат, поръчвам да бъдат отсечени няколко глави, не глави на артишок, а глави на хора.”

Луи дьо Бодикур, френски писател и заселник в Алжир, описва едно от многото кланета: „Един войник отряза гърдите на жена с един замах, друг хвана едно дете за краката и разби черепа му в стената.” Виктор Юго разказва, че войниците си подхвърляли деца един на друг, за да ги хванат с върха на щиковетси. Те искат по 100 су за ухо, консервирано в солена вода.

Наградата за отрязана глава е по-голяма. Телата на арабите понякога са превръщани в животински дървени въглища.

Наполеон III все пак видял действащата Божия ръка:

„Франция е любовницата на Алжир, защото това е искал Бог.” Алжирците го възприемат по различен начин. Те трябвало да платят много висока цена за свободата си. Във войната за независимост от 1954 г. до 1962 г. са унищожени 8 хил. алжирски села с напалмови бомби от Френските въздушни сили. Алжирският фронт за национално освобождение (ФНО) също извърши ужасяващи актове на насилие, както правилно посочва Алберт Камю. Но по отношение на броя жертви тези два акта не могат да бъдат сравнявани с жестоките действия, предприети от колониалистите. По време на 130-годишната си цивилизационна мисия те са убили много над два милиона алжирци според алжирски източници. Френските изчисления показват, че са убити над един милион алжирци и 100 хил. французи. На иракчаните, колонизирани от Англия, не им е провървяло много повече. Когато въстанали срещу британското потисничество през 1920 г., Уинстън Чърчил ги обвинил в „неблагодарност” и използвал химически оръжия срещу тях „с отличен поучителен ефект”, както отбелязва той. „Бомбаджията Харис”, духовният баща на „назидателното бомбардиране”, гордо докладва след бомбено нападение: „Сега арабите и кюрдите знаят какво означава истинско бомбардиране. За 45 минути цяло село може да бъде заличено.” В Ирак бомбените нападения са считани за ефикасен метод за събиране на данъци. Офицерът от Кралските въздушни сили Лайнъл Чарлтън напуснал армията през 1924 г., след като посетил една болница и видял множеството жертви на такова нападение. Той нямало как да знае, че неговата страна ще бомбардира отново Ирак 80 години по-късно.

В Либия италианските колонизатори пускали фосген и иприт върху бунтовниците и гражданите. Племенните вождове били качвани на самолети и хвърляни от главозамайващи височини. Повече от 100 хил. цивилни били депортирани в лагери в пустинята, а половината са зверски убити. Либийските момичета са държани като сексробини за колониалните войски. По време на въстанията на Кабил в Мароко испанците също използват химически оръжия с ужасни последици.

Моделът на отношение към арабите съвпада със стратегията за унищожаване на коренното население на Америка. Безумните идеи за расово и културно превъзходство, преобладаващи по онова време, не знаят граници. Гюстав льо Бон, основател на масовата психология и противник на „суеверието за равенство”, разделя човечеството на четири класи: местните австралийски и американски народи той определя като „примитивни раси”, “негрите” като „нисши”, арабите и китайците като „междинни” и индоевропейците като „висша раса”.

Точно така и от Втората световна война насам Западът често се отнася с арабите като с нисши човешки същества на „едно ниво с висшите маймуни” (Жан-Пол Сартр). Това е вярно за войните срещу колониалната власт, за интервенциите за осигуряване на суровини, за палестинския въпрос и за санкциите срещу Ирак, които са прокарани от САЩ и Англия. Според УНИЦЕФ тези наказателни мерки, които Ватиканът нарече „извратени”, са причинили смъртта на над един милион и половина цивилни, включително и на половин милион деца. Сегашната иракска война също разкрива смайващото презрение към мюсюлманския свят. Хиляди цивилни са убити, когато силите, ръководени от САЩ, нахлуват. Безброй са осакатени от бомби, включително от такива, съдържащи уран. Проучване, проведено от независими американски и иракски лекари и публикувано в медицинското списание „Дъ ланцет” (The Lancet), изчислява, че повече от 600 хил. иракчани са загинали от насилствена смърт до юни 2006 г. като резултат от войната и хаоса, предизвикан от окупационните сили. Проучването сочи, че 31% са убити от водените от САЩ коалиционни сили, а 24% са загинали при междуетнически размирици и самоубийствени атентати. Отговорността не може да бъде поета в 45% от случаите на насилствена смърт. Според „Дъ ланцет” големият брой на жертви на огнестрелно оръжие подсказва „прякото участие на САЩ”. Проучване на независимия британски институт за изследвания ORB от есента на 2007 г. сочи, че над един милион иракчани са убити и приблизително същият брой са ранени. Според него почти всяко второ домакинство в Багдад е загубило член на семейството. По мнение на “Наблюдатели за човешки права” Саддам Хюсеин е отговорен за смъртта на 290 хил. Иракски граждани по време на 23-годишното си управление. От есента на 2007 г. броят на случаите на насилствена смърт е спаднал в Ирак. Но според скромните изчисления на експертите повече от 6 хиляди иракски граждани все още умират месечно в хаоса на войната. Това е два пъти повече от загиналите на 11 септември 2001 г. в Световния търговски център. Народът на Ирак сега е далеч по-зле, отколкото при управлението на Саддам Хюсеин (по мнението на Кофи Анан). Едва ли са много иракчаните, които биха казали: „Страхотно, страната ни е разрушена, над един милион са убити, четири милиона и половина са превърнати в бежанци, детската смъртност е сред най-високите в целия свят; електричеството, водата и медикаментите са оскъдни; безработицата и инфлацията са нараснали над 50%, човек почти не може да излезе на улицата, в Багдад хората живеят в отделени със стени гета, тъй като „добрите огради означават добри съседи”, както казва генерал Дейвид Петреус. Но си е струвало, Саддам си отиде.” През последните 200 години никоя мюсюлманска държава нито веднъж не е атакувала Запада. Европейските суперсили и САЩ винаги са били агресори, а не атакувани. От началото на колониалната епоха милиони арабски цивилни граждани са били убити. Западът е недвусмислено на върха на лигата, когато става въпрос за убиване, в съотношение на повече от десет към едно.

Настоящият дебат за мнимата склонност на мюсюлманския свят към насилие е подигравка с историческите факти.

Западът беше и е много по-жесток от мюсюлманския свят.

Проблемът на нашата епоха не е насилието на мюсюлманите, а насилието на някои западни страни. За да разбере мюсюлманския екстремизъм, човек трябва да се опита да види света поне за момент от гледната точка на мюсюлманите. Нашият хоризонт не е краят на света. Младият мюсюлманин, който следи новините по телевизията, вижда как ден след ден мюсюлманските жени, деца и мъже са убивани от западни оръжия, западни съюзници, западни войници в Ирак, Афганистан, Палестина, Ливан, Сомалия и другаде.

Цинично е от страна на западните мислители да сбръчкат чела и да размишляват върху упадъка и краха на арабската цивилизация, която някога е била „военно, икономически и културно далеч по-развита” (Ханс Магнус Енценсбергер). Западът е изиграл основна роля, за да се случи това. Той е плячкосал и разграбил колониите и после се е оттеглил. През 1830 г., когато започва колонизацията на Алжир, тази страна е с процент на грамотност от 40%, по-висок от този на Франция или Англия. През 1962 г., когато френските окупационни сили се изтеглили, той е бил под 20%.

Колониализмът е откраднал от арабския свят повече от един век развитие. Седемнадесет години след завладяването на Алжир от французите, Токвил отбелязва с примирение: „Светлините бяха угасени... Направихме мюсюлманското общество много по-нещастно, не-организирано, невежо и варварско.”



Втори тезис. Изправени пред военното по дстрекателство на Запада, наистина не е изненадващо, че подкрепата за мюсюлманските екстремисти продължава да нараства.

Западният колониализъм е вилнял в почти всички части на света. Но в богатите на петрол близкоизточни страни той никога не е преставал да прави това. Това отделя този регион от другите райони в света и го прави разсадник за тероризъм. Тероризмът не е мюсюлмански

проблем, а глобален. Той винаги е съществувал и е използван от всякакви движения. Успоредно с арабските терористи, които убивали еврейски заселници, има и „ционистки терористични организации” като “Иргун”, водена от Менахем Бегин, и “Борците за свободата на Израел”, водена от Ицхак Шамир, които описват себе си като терористи. Те се борели с терористични тактики – и срещу цивилни - срещу англичани и араби за свободен Израел.

В настоящия дебат относно тероризма често се казва: „Не всички мюсюлмани са терористи, но всички терористи са мюсюлмани.” Това просто е погрешно. До 11 септември 2001 г. тамилските тигри в Шри Ланка безспорно бяха считани като най-смъртоносната терористична организация в света. Те убиха хиляди невинни цивилни. Превърнаха в професия и усъвършенстваха самоубийствения тероризъм и другите по света им подражаваха до най-малката подробност, особено в Близкия изток. Продължават да взривяват и убиват всеки ден. Те сахиндуисти, не мюсюлмани. И не убиват западняци. Ето защо техните атаки не се отразяват подробно.

От 48 организации, определени като терористични от Европейския съюз през 2006 г., 36 нямат нищо общо с исляма. Тези „антиимпериалистически”, “антикапиталистически”, „антииндийски” или „антицейлонски” терористични групи са отговорни за смъртта на безброй цивилни в Латинска Америка, Азия и Африка на юг от Сахара. На Запад те не фигурират в общественото съзнание. Защото не убиват хора от нашата културна сфера. След официалния край на колониалното управление колониалните власти често са били замествани от финансово и военно зависими марионетни режими, пионки в геополитическата игра на западните суперсили. Който не им съдействал, бил уведомяван, че един народ има право на самоопределение само при условие, че не накърнява западните интереси. Свобода никога не е означавала свобода от нас. Някой би нарекъл това „законът Мосадек” в памет на иранския министър-председател Мухаммад Мосадек, който е демократично избран през 1951 г. и свален две години по-късно от ЦРУ и англичаните. Който не действа в съответствие с този закон е отстраняван с преврат или подлаган на обща медийна кампания и набеждаван за „пакостник”. Използването на медиите за създаването на „злодеи” е специалитет на западната външна политика. Както показва примерът с Кадафи, титлата „пакостник” може да бъде отнета във всеки момент. Дори Саддам Хюсеин, партньор, който беше преименуван на „пакостник”, все още би могъл да прави каквото поиска, ако беше останал партньор на САЩ. Клането в Дуджаил, в което загинаха 148 души и заради което той беше екзекутиран, се случи преди 26 години през 1982 г. По това време Саддам е най-важният играч за САЩ в Близкия изток и с помощта на Запада води война срещу Иран на Хомейни. Доналд Ръмсфелд го посети през 1983 г. като специален пратеник на американския президент, въпреки че е подробно информиран за Дуджаил. Саддам все пак беше наш другар по оръжие, антиисля- мист, от Германия са му доставяли компоненти за химически оръжия, от Франция военни реактивни самолети, а от САЩ сателитни данни за

иранските позиции. В Близкия изток Западът никога не е демонстрирал интерес към човешките права или демокрацията, той се бореше и се бори за нефт. Циничното дехуманизиране в името на човешките права, което кървавите образи от Ирак, Афганистан и другите мюсюлмански страни документират ежедневно, оставя дълбок и болезнен белег върху културната памет на мюсюлманите. Самюел Хънтингтън е прав поне в едно отношение: „Западът спечели света не с превъзходството на идеите си или ценностите на религията, а по-скоро с превъзходството си в прилагането на организирано насилие. Западняците често забравят този факт, но незападняците – никога.” Как може мюсюлманският свят да вярва в нашите ценности за човешко достойнство, върховенство на закона и демокрацията, ако всичко, което вижда, е начинът, по който ние ги потискаме, унижаваме и експлоатираме? Наистина ли е изненадващо, че екстремистите печелят все повече подкрепа? Или че някои хора най-накрая отвръщат, когато техните семейства отново и отново са тласкани от нашата машина за унищожение? Никой не се ражда терорист. Въпреки всичко това любезността и гостоприемството, които все още се оказват на запад-ните туристи в ориенталските страни, са поразителни. Човек може да посети религиозните места без проблем, не само в светска Сирия, но и в теократичен Иран - църкви, синагоги и джамии. Повечето мюсюлмани чувстват повече уважение към юдаизма и християнството, отколкото ние. Въпреки че отхвърлят американската външна политика, те се възхищават на Запада в много отношения. Младите мюсюлмани обичат да носят (немаркови) западни маратонки, дънки и тениски. Докато поддържат вярата си, те биха искали да са като нас в много отношения - свободни, модерни и демократични посвоему. Биха искали да харесват Америка, някога големият фар на надежда за потисканите хора от целия свят, ако не беше нейната пропита с кръв външна политика.

Мюсюлманският свят е далечен вик от образа, обрисуван в западните медии. Западните телевизионни компании показват изфабрикуван, изкривен образ на тълпите, бушуващи срещу Запада. През септември 2001 г., след нападението на Световния търговски център, много телевизионни станции показаха как палестинските деца се радват. Но кадрите бяха нагласени. Според журналистите от израелския вестник „Хаарец” на децата са били раздадени бонбони, така че да се радват пред камерите. „Спонтанните” антизападни демонстрации в арабския свят обикновено се провеждат само когато са внимателно организирани и режисирани с помощта на западните телевизионни компании. Щом камерите са свалени, на „телевизионните демонстранти” се дава малък бакшиш и те са откарвани в домове те си от същите камиони, които са ги докарали.

За разлика от Запада ксенофобията е непозната в мюсюлманския свят. Може би сме много по-напреднали икономически и технологично от тези страни, но не и по отношение на човечността. Когато стане дума за учтивост и любов към съседа и чувството за семейство и гостоприемство, можем да научим много от мюсюлманите. Тази сърдечност, както е в случая с Ирак, може да се превърне в необуздан гняв, когато Западът презрително стъпче правата на мюсюлманите. Жан-Пол Сартр описва това самоунищожително отчаяние по време на алжирската освободителна война през 1961 г.:

„Ако този потискан гняв не намери отдушник, той се превръща във вакуум и унищожава самите потискани същества. За да се освободят, те дори се колят едни други. Различните племена се бият помежду си, тъй като не могат да се изправят срещу реалния враг. Можете да разчитате на колониалната политика, за да подклаждате съперничеството... пороят на насилието помита всички бариери... Това е ефектът на бумеранга, третата фаза на насилието, която се връща върху нас, поразява ни и както преди ние не можем да осъзнаем, че това е нашето собствено насилие.”

„Коалицията на желаещите” е взела от иракчаните всичко, което би им дало възможността да бъдат толкова „благородни, услужливи и добри”, колкото ние бихме искали да се възприемаме. Тя разруши всички техни държавни структури, стъпка достойнството и гордостта им. Тя системно подтикваше иракчаните да се обръщат едни срещу други. Толкова е лицемерно от страна на Запада тогава да бъде „изненадан”, че тази стратегия наистина работи и че отчаянието на иракчаните понякога се превръща в самоунищожение. Абсурдно е да се твърди, че „подобно нещо никога не би се случило тук” - твърдение, често изричано с оттенък на расистко възмущение. Само си спомнете как спирането на тока в Ню Йорк през 1977 г. И ураганът в Ню Орлиънс през 2005 г. бяха достатъчни да предизвикат масови кражби, убийства и хулиганства. Homo homini lupus est - „Човек за човека е вълк” (Томас Хобс). Това е вярно не само за мюсюлманите, но и за евреите и християните.

Етническото прочистване в Палестина



Етническото прочистване на Палестина

Етническото прочистване, според мнението на Израелският професор Илан Папе, е добре дефинирана политика на специфична група лица методично да елиминират друга група от определена територия на базата на религиозни, етнически или национални причини. Подобна политика включва насилие и много често е свързана с военни операции. Цели се да бъде осъществена с всички възможни средства, от дискриминация до изтребление, и води след себе си нарушения на човешките права и международното хуманитарно законодателство. Повечето методи на етническо прочистване са груби нарушения на Женевските конвенции от 1949 г. и Допълнителните протоколи от 1977 г.

Дражен Петрович. “Етническо прочистване – опит за методология”, Европейски журнал по международно право ( Drazen Petrovic,“Ethnic Cleansing – An Attempt at Methodology”, Europеan Journal of International Law), 5/3 (1994), стр. 342-60.

Дефиниции за етническо прочистване

Днес терминът “етническо прочистване” е добре формулирано понятие. От абстракция, асоциирана почти изцяло със събитията в бивша Югославия, “етническо прочистване” започна да се дефинира като престъпление срещу човечеството, наказуемо от международното право. Особеният начин, по който някои от сръбските генерали и политици използваха термина “етническо прочистване”, напомни на учените, че са го чували и преди. Терминът е използван през Втората световна война от нацистите и техните съюзници, като хърватските милиции в Югославия. Корените на колективното изселване са, разбира се, много по-стари: чуждестранни агресори са използвали термина (или негови еквиваленти) и редовно са си служили с концепцията срещу местни населения от библейски времена до разцвета на колониализма.
Енциклопедия “Хътчинсън” дефинира етническото прочистване като насилствено изгонване, за да се хомогенизира етнически смесено население на определен район или територия. Целта на експулсирането е да се предизвика изселването на колкото е възможно повече жители, с всички средства, които са на разположение на агресорите, включително не-насилствени, както се случва с мюсюлманите в Хърватия, изгонени след Дейтънското споразумение от ноември 1995 г.

Тази дефиниция е възприета и от Държавния департамент на САЩ. Неговите експерти добавят, че част от същността на етническото прочистване е изкореняването с всички налични средства на историята на района. Най-популярният метод е обезлюдяване в рамките на “атмосфера, узаконяваща актовете на наказание и отмъщение”. Крайният резултат от подобни актове е създаването на бежански проблем. Държавният департамент на САЩ по-специално разглежда какво се случва през май 1999 г. в гр. Печ, западно Косово. Гр. Печ е бил обезлюден в рамките на двадесет и четири часа, резултат, който е можел да бъде постигнат единствено посредством предварително планиране, последвано от системна екзекуция. Имало е и спорадични кланета, целящи да ускорят операцията. Случилото се в гр. Печ през 1999 г. се е случило почти по същия начин в стотици палестински села през 1948 г.

1. Що се отнася до ООН и тя си служи с подобни дефиниции. Организацията обсъжда сериозно концепцията през 1993 г. Съветът на ООН за човешките права (UN's Council for Human Rights, UNCHR) свързва желанието на държава или режим да наложи етническо управление над смесена територия – подобно на създаването на Велика Сърбия – с употребата на актове като експулсиране и други насилствени средства. Докладът, публикуван от Съвета на ООН за човешките права определя актовете на етническо прочистване като актове на “разделяне на мъже от жени, арестуване на мъже, взривяване на домове” и впоследствие ново заселване на останалите къщи с друга етническа група. На определени места в Косово, отбелязва докладът, мюсюлмански бойци са оказвали съпротива: където съпротивата е била крайно упорита, експулсирането е било съпътствано от масови кланета.

2. Планът “Далет” на Израел от 1948 г. съдържа репертоар от методи за прочистване, които един по един съвпадат със средствата, описани от ООН в нейната дефиниция за етническо прочистване, а така също и предпоставките за кланетата, които са съпътствали масовото експулсиране.
Подобни обяснения за етническо прочистване са също прилагани в научния и академичния свят. Дражан Петрович е публикувал едно от най-подробните изследвания върху дефиниции на етническо прочистване. Той свързва етническото прочистване с национализъм, изграждането на нови национални държави и национална борба. От тази перспектива той излага близката връзка между политиците и армията в извършването на престъплението и коментира мястото на кланетата в него. Това означава, че политическото ръководство делегира осъществяването на етническото прочистване на военно ниво без непременно да обезпечава някакви методични планове или да осигурява категорични инструкции, но без колебание относно целта.

3. Така, в определен момент – и това отново отразява точно какво се е случило в Палестина – политическото ръководство спира да играе активна роля, когато механизмът на експулсиране се задейства и започва да се движи като огромен булдозер, тласкан от собствената си инерция, и може да се спре единствено след като е изпълнил задачата си. Хората, които завлича под себе си и убива, нямат нищо общо с политиците, които са го привели в действие. Петрович и други привличат вниманието ни към разликата между кланетата, които са част от геноцид, където те са предварително обмислени, и “непланираните” кланета, които са пряк резултат от ненавистта и мъстта, натрупани на фона на обща директива от по-високо, за да се проведе етническо прочистване.
По този начин енциклопедичната дефиниция, изложена по-горе, изглежда съответства на по-научния опит за концептуализация на престъплението етническо прочистване. И в двата случая етническо прочистване е усилие да се представи една етнически смесена страна като хомогенна, посредством изгонването на определена група хора и превръщането им в бежанци, докато се разрушават домовете, от които са изпъдени. Естествено, може и да съществува грандиозен план, но повечето от войските, ангажирани в етническо прочистване, не се нуждаят от директни заповеди: те предварително знаят какво се очаква от тях. Кланетата съпровождат операциите, но там, където се случат, те не са част от план за геноцид: те са ключова тактика за предизвикване на ескалация на борбата на населението, набелязано за експулсиране. Впоследствие изгонените биват изтрити от официалната и народна история на държавата и биват отстранени от колективната й памет. От етапа на планирането до крайното изпълнение, както е станало в Палестина през 1948 г., се оформя, според тези научни дефиниции, добре очертан случай на етническо прочистване.

Популярни дефиниции

Електронната енциклопедия Уикипедия е достъпен резервоар на знание и информация. Всеки може да влезе и да допълни или промени съществуващите дефиниции, поради това тя отразява – не толкова емпирично, колкото интуитивно – широкото обществено схващане за определена идея или концепция. Подобно на научните и енциклопедичните дефиниции, споменати по-горе, Уикипедия характеризира етническото прочистване като масово експулсиране, а също и като престъпление. Цитирам:

В най-широк смисъл, под етническо прочистване се разбира принудителното експулсиране на “нежелано” население от определена територия в резултат на религиозна или етническа дискриминация, политически, стратегически или идеологически съображения, или комбинацията от тях.

4. В статията се описват различни случаи на етническо прочистване през XX в., като се започва с експулсирането на българи от Турция през 1913 г. и се стига до израелското изтегляне на еврейски заселници от Газа през 2005 г. Списъкът може да ни се стори малко странен по начина, по който обединява в една и съща категория нацисткото етническо прочистване и преместването от страна на суверенна държава на собственото й население, след като го провъзгласява за нелегални заселници. Но тази класификация става възможна поради основна причина, която редакторите – в този случай всеки с достъп до сайта – възприемат за своя политика, а това означава да се уверят, че прилагателното “предполагаем” предхожда всеки един от историческите случаи в техния списък.
Уикипедия включва също и палестинската “Накба” (катастрофа) от 1948 г. Но не е ясно дали редакторите третират “Накба” като случай на етническо прочистване, който не оставя място за колебание, както в примерите за нацистка Германия или бивша Югославия, или дали го разглеждат като по-неясен случай, може би подобен на този с еврейските заселници, които Израел премести от Ивицата Газа. Един критерий, който този и други източници по принцип приемат, за да преценят сериозността на твърдението, е дали някой е бил изправен пред международен трибунал. С други думи къде виновниците са били подведени под отговорност, т.е. били са осъдени от международна юридическа система, цялото колебание отпада и престъплението етническо прочистване вече не е “предполагаемо”. Но като помисля, този критерий трябва да засяга и случаи, които е трябвало да бъдат изправени пред подобни трибунали, но това никога не се е случило. Това е, разбира се, в по-широк смисъл, а и някои ясно очертани престъпления срещу човечеството изискват дълга борба преди света да ги приеме като исторически факти. Арменците са научили това, в резултат на геноцида срещу тях: през 1915 г. османското правителство предприема масови избивания на арменския народ. Изчислено е, че до 1918 г. умират един милион души, но нито един човек или група от хора не са били подведени под отговорност.

Етническото прочистване като престъпление

Етническото прочистване се означава като престъпление срещу човечеството в международни договори, като този, който създаде Международния наказателен съд (International Criminal Court, ICC) и независимо дали е “предполагаемо” или напълно различимо, то е предмет на присъда от страна на международното право. В случая с бивша Югославия в Хага беше сформиран специален Международен наказателен трибунал, който да осъди виновниците и престъпниците, подобно на Аруша, Танзания, в случая с Руанда. В други случаи етническото прочистване се е дефинирало като военно престъпление дори когато не е провеждан легален процес, подбуден като такъв (напр. престъпленията, извършени от суданското правителство в Дарфур).
Тази книга е писана с дълбокото убеждение, че етническото прочистване в Палестина трябва да се запечата в паметта и съзнанието ни като престъпление срещу човечеството и че трябва да бъде изключено от списъка на предполагаемите престъпления. Виновниците тук не са неизвестни – те са една много специфична група хора: героите на еврейската война за независимост, чиито имена ще се окажат познати на повечето читатели. Списъкът започва с неоспоримия лидер на ционисткото движение Давид Бен-Гурион, в чийто частен дом са обсъдени и осъществени всички по-раншни и късни глави от историята за етническото прочистване. Той е бил подпомогнат от малка група хора, които в тази книга наричам “Консултацията”, специална клика, подбрана единствено с цел да набележи и скицира изселването на палестинците.

5. В един от редките документи, отразяващ среща на Консултацията, тя е спомената като Консултантска комисия (Consultant Committee) - Haveadah Hamyeazet. В друг документ се появяват единадесетте имена на членовете на комисията, макар да са заличени от цензора (въпреки всичко, както ще стане ясно, аз успях да възстановя всички имена).

6. Този комитет изготвя плановете за етническото прочистване и ръководи изпълнението, докато бива приключена работата по изкореняването на половината от местното население на Палестина. На първо място той е включвал най-висши офицери от бъдещата армия на израелската държава, като легендарните Игаел Ядин и Моше Даян. Към тях се присъединили фигури неизвестни извън Израел, но добре вплетени в местното общество, като Игал Аллон и Ицхак Садех. Тези военни си сътрудничели с това, което в наши дни бихме нарекли “ориенталистите”: експерти в областта на арабския свят като цяло и в частност на палестинците - или защото те самите идвали от арабски страни, или защото били учени в областта на близкоизточните изследвания. По-късно ще се срещнем с някои от тези имена.
И офицерите и експертите са били подпомагани от районни командири, като Моше Калман, който прочистил областта Сафед, и Моше Кармел, който изкоренил по-голямата част от Галилея. Ицхак Рабин е действал и в Лиид, и в Рамла, както и в старата част на гр. Ерусалим. Запомнете имената им, но се опитайте да не мислите за тях само като за израелски герои от войната. Те наистина са участвали в изграждането на държава за евреите и много от действията им разбираемо са почитани от собствения им народ, тъй като са помогнали да бъде предпазен от външни атаки, превели са го през кризи и преди всичко са му предложили сигурно убежище от религиозно преследване в различни части на света. Но в крайна сметка историята ще отсъди как тези постижения ще натежат на везната, когато на отсрещната страна стоят престъпленията, които са извършили срещу местното население на Палестина. Сред другите районни командири са Шимон Авидан, който прочистил юга и за когото много години след това неговият колега Рехавам Зееви, който се е сражавал с него, казва: “Командири като Шимон Авидан, командир на бригада “Гивати”, си разчистваха пътя напред през десетки села и градове”.

7. Негов помощник бил Ицхак Пундак, който през 2004 г. казва пред в. “Аарец”: “ [Пред нас] имаше 200 села и те бяха унищожени. Ние трябваше да се погрижим за тях, защото в противен случай в тях щяха да живеят араби[именно в южната част на Палестина], както имаме в Галилея. Щяхме да имаме още един милион палестинци”.

8. На място е имало и офицери от разузнаването. Далече от това да бъдат просто събирачи на информация за “врага”, те не само играели основна роля в прочистването, но и участвали в някои от най-лошите зверства, съпътстващи масовото изселване на палестинци. На тях била дадена последната дума да решат кои села ще бъдат разрушени и кои от жителите им ще бъдат екзекутирани.

9. В спомените на оцелели палестинци те са били тези, които след като е окупирано село или квартал, са решавали съдбата на обитателите му, което можело да означава затвор или свобода, живот или смърт. През 1948 г. техните операции са били ръководени от Исер Харел, в последствие първата личност оглавила “Мосад” и “Шабак”, израелски тайни служби. Образът му е познат на много израелци. Нисък на ръст, с тромаво телосложение, през 1948г. Харел имал скромното звание полковник, но въпреки това бил най-висшият офицер, който надзиравал всички операции по разпитите, списъците на заподозрените и другите подтискащи особености от живота на палестинците под израелска окупация.
И накрая, струва си да повторим, че от която и страна да бъде погледнато – правната, научната, дори до най-популистката – етническото прочистване днес неоспоримо се определя като престъпление срещу човечеството и тъй като включва военни престъпления със специални международни трибунали, които подвеждат под отговорност тези, които са планирали и извършили актове на етническо прочистване. Без значение от казаното досега трябва да допълня, от дистанцията на времето, че можем да решим да приложим - и то доста честно, за да има шанс мирът в Палестина трябва да приложим – правило, излязло от употреба в този случай, но при едно условие: че политическото решение, нормално възприемано като важно за съгласуване и от САЩ и от ООН, тук също се приложи, а именно безусловното връщане на бежанците по техните домове. САЩ подкрепила подобно решение на ООН за Палестина, това от 11 декември 1948 г.(Резолюция 194), за кратко – много за кратко. До пролетта на 1949 г. американската политика вече очевидно се преориентирала в произраелска посока, превръщайки посредниците от Вашингтон в антипод на честния посредник, тъй като те предимно игнорирали палестинската гледна точка като цяло и по-специално пренебрегвали правото на палестинските бежанци за завръщане.

Реконструиране на етническо прочистване

Ако се придържаме към дефиницията за етническо прочистване, както е дадена по-горе, ние се освобождаваме от нуждата да навлезем дълбоко в изворите на ционизма като идеологическата причина за етническото прочистване. Не че предметът не е важен, но той вече успешно е разглеждан от много палестински и израелски учени като Уалид Халиди, Нур Масалха, Гершон Шафир и Барух Кимерлинг, както и др.

10. Макар че бих желал да се концентрирам върху непосредствената обстановка, предшестваща операциите, ще е от полза за читателите да резюмираме основните доводи на тези учени.
Една добра книга, с която можем да започнем, е книгата на Нур Масалха “Експулсиране на палестинците”.

11. (Nur Masalha, Expulsion of the Palestinians), която ясно показва колко дълбоко в ционистката политическа мисъл е била вкоренена, и все още е, концепцията за преместване. От основателя на ционисткото движение Теодор Херцел до главните ръководители на ционистката инициатива в Палестина, прочистването на територията е било добре обоснован избор. Един от най-либералните мислители на движението Лео Моцкин го формулира през 1917 г.:

Нашето мнение е, че колонизирането на Палестина трябва да протече в две насоки: израелско заселване в Ерец Израел и разселване на арабите от Ерец Израел в райони извън страната. Прехвърлянето на толкова много араби може на пръв поглед да изглежда икономически неприемливо, но въпреки всичко е практично. Не са нужни толкова много средства, за да се пресели палестинско село на нова територия.

12. Фактът, че гонителите са новодошли в страната и че са част от колонизаторски проект, свързва случая в Палестина с колонизаторската история на етническо прочистване в северна и южна Америка, Африка и Австралия, където белите заселници по правило са извършвали подобни престъпления. Този интригуващ аспект от историческия пример, който Израел предлага, е станал обект на няколко съвременни отлични изследвания. Гершон Шафир и Барух Кимерлинг ни информират за връзката между ционизма и колониализма, връзка, която може първоначално да ни наведе по-скоро към експлоатация, отколкото към експулсиране, но веднъж след като идеята за изключително еврейска икономика става централна част от картината, вече не е имало място за арабски работници или селяни.

13. Уалид Халиди и Самих Фарсун свързват централното място на идеологията за преместване по-тясно с края на мандата и питат защо ООН е поверила съдбата на толкова много палестинци на движение, което очевидно е включвало преместване в своята идеология.

14. Няма толкова да се стремя да излагам идеологическите наклонности на онези, които са въвлечени, колкото да разкрия систематичното планиране, с което са превърнали една смесена област в чисто етническо пространство. Това е целта на въвеждащите глави. Ще се върна на идеологическата връзка в края на книгата, когато я разглеждам като единственото адекватно обяснение, с което разполагаме за етническото прочистване от Израел на палестинците, което започва през 1948 г. и по различни начини продължава и до днес.
Втора, и по-неприятна задача ще бъде да реконструирам методите, които Израел използва за провеждане на своя грандиозен план за експулсиране и унищожение, и да проверя как и до каква степен те са били присъединявани към актовете на етническо прочистване. Както изтъкнах по-горе, ако никога не сме чували за събитията в бивша Югославия, а сме наясно единствено със случая в Палестина, ще ни е простено да смятаме, че дефинициите на САЩ и ООН са вдъхновени от “Накба” до най-малките подробности.
Преди да се заровим в историята на етническото прочистване в Палестина и да се опитаме да размишляваме върху значението, което то има и до днес, би трябвало да спрем за момент и да помислим за относителните цифри. Бройката три четвърти милион изселени палестинци изглежда “простичка”, поставена в контекста на преместването на милиони хора в Европа в резултат на Втората световна война, или разселванията, които стават в Африка в началото на XXI в. Но понякога е необходимо да се съпоставят цифрите и да се мисли в проценти, за да се разбере величината на трагедията, която е погълнала населението на една цяла държава. Половината от местното население, живеещо в Палестина, е изтикано от нея, половината от неговите села и градове са разрушени и само много малък брой от това население е успяло да се завърне.
Но зад цифрите е дълбоката бездна между реалност и представяне, което е най-озадачаващото в случая с Палестина. Наистина е трудно да разберем и поради тази причина да обясним защо едно престъпление, което е било извършено в съвременната епоха и в един критичен момент от историята, и което е трябвало да бъде представено от чуждестранни репортери и наблюдатели на ООН, е било толкова напълно игнорирано. И освен това няма спор, че етническото прочистване от 1948 г. е било почти напълно заличено от колективната световна памет и изкоренено от световното съзнание. Представете си, че не чак толкова отдавна, в която и да е държава, с която сте запознат отблизо, половината от цялото население в рамките на една година бъде насилствено пропъдено, половината от селата и градовете му бъдат сринати със земята, а от тях останат само отломки и камъни. Представете си сега вероятността, че по някакъв начин този акт никога не бъде отбелязан в историческите книги и че всички дипломатически усилия да се реши конфликтът, избухнал в тази страна, изцяло ще заобиколят, ако не и игнорират, това катастрофално събитие. Колкото до мен напразно търсих в световната история, такава, каквато я познаваме в последиците от Втората световна война, за случай от подобно естество и за съдба от този вид. Има други, по-ранни случаи, които се разглеждат по подобен начин, като етническото прочистване на не-унгарците в края на XIX в., геноцидът над арменците, и холокостът, извършен от нацистката окупация срещу пътуващия народ (циганите, известни и като синти) през 40-те години на XX в. Надявам се, че за в бъдеще време, Палестина няма повече да бъде включвана в този черен списък.

петък, 8 юли 2011 г.

Необходимата червена омраза. Мразим за да мразим.



Необходимата червена омраза. Мразим за да мразим.

Решителната и фатална промяна у нас стана през времето на моето студентство. Когато моят випуск постъпи в Политехниката през 1947 година, ние бяхме жители на един свят. Когато завършихме образованието си през 1952 година, ние вече бяхме жители на друг свят. Символично или не, през този период от „господа“ ние станахме „другари“. Кандидатстудентските изпити, през които преминахме, все още отразяваха в голяма степен „буржоазното“ чувство за обективност и справедливост, защото в университетите наистина влизаха най-добре подготвените. Само пет години по-късно вече нямаше и помен от обективна конкурсна система. Настъпи царството на „моя човек“, на връзкаджийството, което и до ден днешен си остава главен метод за подбор на хората и главно качество за постигне на всякакъв личен напредък. Тъкмо в тия пет години беше разрушена вековната стена на народните нравствени скрупули и беше захвърлено завинаги понятието „критерии“.

Но още в самото начало всред нас, новите студенти, се появиха невзрачни лица на млади хора, които не само че не бяха държали никакъв конкурс, но някои от тях дори нямаха завършено средно образование. Те бяха вкарани в университета по силата на някакви тайни и невероятни привилегии. И макар че бяха доста далече от науката, която трябваше да изучават, лицата на тези странни колеги започнаха да придобиват особена важност. Не рядко под връхните им дрехи можеше да се види очертанието на пистолет. Първото чувство, с което те се отнесоха към нас, другите студенти, беше това на необяснима ненавист и постоянно подозрение. Особено силна бе тяхната омраза към всеки по-блестящ студент или пък по-оформена личност. Те отсъствуваха много често от лекции и се събираха на дълги тайни заседания, които често траеха до късно през нощта. Ние виждахме как те ни следяха, как подслушваха разговорите ни и как лицата им ставаха все по-заплашителни. Те бяха организаторите на всякаква обществена проява и издевателствуваха над нас, като ни възлагаха задачи, които нямаха нищо общо с учебния процес. Влачеха ни по митинги, събрания и трудови бригади и изискваха от нас да скандираме техните лозунги. Те бяха тези, които организираха студентските кръжоци за изучаване на партийни пропагандни материали. Учебната подготовка на повечето от тях беше равна на нула, но те взимаха изпитите си по мистериозен начин. Няколко години по-късно, когато сам преподавах на един студентски курс, механиката на това изпитване ми стана ясна. Просто един от заместник-министрите на леката промишленост ми се обади и ми заповяда да пиша тройка на една безнадеждна студентка, която била „наше дете“.

„НАШИ“ и „ВРАГОВЕ“ — това бяха двете най-важни понятия, които заеха централно място в живота ни през тези години. Започна безмилостно деление на хората, което надвишаваше жестокостта на расистките деления, защото обричаше хора на страдания не за периода на една война, а за цял живот. Както ни бе обяснено, това следваше от Сталиновата формулировка за интензифицирането на класовата борба в преходния период. В страна като България, където никога не е имало изразени класи, нито класови борби, нито пък крещящо социално неравенство, Сталиновата теория доведе до изкуствено раздухване на класов конфликт, който ще си остане един от абсурдите на времето. „Всеки българин ще намери на тавана цървулите на дядо си“ е популярната фраза, която най-точно отразяваше безкласовия характер на нашата страна от онова време. Отначало това дивашко деление на хората се извършваше с онази категоричност, с която се маркира добитъкът за клане. Но ако при добитъка са прилага известен критерий, то при маркирането на хората произволът бе невероятен. Огромен брой невинни хора, дамгосани като врагове, трябваше да платят скъпо и прескъпо. Но ако тогава смятах, че ставаше въпрос за отделни грешки, години по-късно ми стана ясно, че всъщност справедливостта или несправедливостта нямаше никакво значение. Важното беше да се проведе процес на деление, който да всее пълен страх и объркване във всяко живо същество. Толкова повече че понятието „НАШ“ се оказа силно относително. И за да може човек да остане „НАШ“, трябваше да дава доказателства за това всеки ден. „НАШИ“ И „ВРАГОВЕ“ беше повод за подлагане на жестоко изтезание на цял народ, за разбиване и унищожаване на естествени човешки връзки, за насъскване на всеки срещу всеки. Години по-късно щях да видя документално как съветската държавна сигурност и българската й агентура бяха организирали и поставили на българска сцена тази адска пиеса, написана лично от Йосиф Висарионович Сталин, в която трябваше да играе цял народ.

И когато през 1948–49 година се развихри безогледната вълна на студентските чистки, когато пред вратите на университетите чакаха камионетките на държавна сигурност, за да приберат току-що изключени студенти, на всички ни стана ясно каква наука бяха изучавали през цялото време нашите мрачни колеги. Внезапно и абсурдно се оказа, че най-способните, най-талантливите, най-изявените студенти трябваше да напуснат науките, за които бяха призвани. Никога няма да забравя голямото събрание в аулата, когато се четяха списъците на изключените от студентските организации, което значеше автоматично изключване и от политехниката. Няма да забравя варварската тишина, всред която жертви и оцелели гласуваха с убийствено единодушие „за“. Сега си мисля, че всички ние бяхме толкова уплашени от арестите, побоищата и жестокостите, които заливаха същевременно цялата страна, че никой не смееше да се обади. И все пак тогава моят колега Павел, който беше един от блестящите математици на курса, с политически „стабилно“ минало, не можа да понесе картината на всеобщото унижение. Той се надигна и сред каменна тишина твърдо каза: „Това, което правите, е позорно. Изключвате най-добрите студенти. За какво е всичко това. Трябва да ви кажа, че ме е срам да бъда повече студент.“ Едва изрекъл последните думи, и някой го предложи да бъде включен в списъка. Всички безмълвно гласуваха. Тази невъздържаност на Павел му струваше три години черна трудовашка работа. Не съм сигурен дали, ако имаше повече като него, нещата щяха да се развият по-иначе. Постъпката на Павел беше рицарска, красива, но една от най-характерните черти на комунистите е тяхната пълна нечувствителност към нравствена красота, към всяка проява на рицарство. Благородният жест, красивата постъпка на противника не възбуждат у тях никакви вълнения. На жеста на рицаря, който хвърля ръкавицата си към своя противник, се отвръща със сопа по главата или камък в тила.

През тази зима — 1948–1949 година, ние, останалите в оределите курсове, бяхме вече „другари“. Нашето другарство се изразяваше в мълчаливо подчинение, страх, сервилност, участие във всевъзможни масови прояви като: агитки, трудови дни и кръжоци по изучаване биографията на другаря Сталин или пък тази на Георги Димитров. Ние трябваше да произнасяме фрази, в които никой не вярваше, нелепости от рода на „най-гениалният вожд, баща и учител на цялото прогресивно човечество“. Нашата интелектуална индивидуалност бе деградирана до тази на дресирани блеещи овце, но ни бе оставено мъчителното съзнание за положението, в което бяхме. Ние виждахме, че и нашите професори, между които учени с международна известност, хора с голям авторитет, се бяха свили в академичните си черупки и като че страдаха от още по-голям страх. Повечето от тях се преструваха, че са се отдали само на специалните си науки и не се интересуваха от действителността. Други съобразително и бързо приеха новата политическа религия, което стабилизира позициите им. Курсовите и факултетните ръководства на младежката организация имаха по-голяма власт от администрацията. Списъците, които тези ръководства бяха изготвили за изключване на студенти, не бяха тяхно дело. Бяха им донесени от държавна сигурност и партийните комитети. Беше нещо обикновено да се викат отделни студенти в курсовото ръководство и да се разпитват, за да се изтръгне от тях информация за колеги или преподаватели. Някак естествено се създаде атмосфера на непрекъснато следене, при което и най-дребната неразумност можеше да има решителни последици. Постепенно чувството ни за самозащита се разви до такава степен, че всички малко или много придобихме мрачни лица и през втората половина на следването ни беше вече трудно да ни различат от истинските „другари“. Имаше някаква трагикомична надпревара всеки да се покаже по-католик от папата, за да заличи всякакво съмнение спрямо себе си и семейството си. Беше време, когато всеки упорито диреше по родословното си дърво какви да е факти за антибуржоазна, антимонархическа, антифашистка и прочие проява на някакъв роднина. Беше времето, когато огромен брой хора просто измисляха и фабрикуваха „прогресивни“ биографии. Ако си направите труда днес да прочетете безбройните мемоарни книги, които се издават у нас, вие ще се изумите от милионите подвизи, извършени срещу властта по времето на третото царство. Фабрикуването на героична комунистическа биография стана всеобщо явление, толкова повече че самите членове на Политбюро, генерали, видни ръководители даваха тон в измисляне на несъществуващи свои подвизи. В този лов на героични моменти всичко безкрайно се преувеличаваше, невинни арести за пиянство се превръщаха в политически актове; предаването на една бележка от Пешо за Гошо ставаше опасна дейност на партиен куриер; една петолъчка, надраскана в градския клозет, ставаше равна на залпа на „Аврора“; технически грешки по некадърност ставаха саботажи, а познанството с този или онзи наистина активен комунист ставаше по-скъпо от майчиното мляко. Знам наистина смешни истории за написването на прогресивни автобиографии. Но тъй като настоящето беше по-важно от миналото, развихриха се истински театрални представления. Твърде често те прескачаха мярката и ние се озовавахме в положението на Швейк, който изпълнява заповедите буквално. Когато във вестниците се появи портретът на Маруся Тодорова, която започна да тъче на двадесет или петдесет текстилни стана, някои от моите колежки веднага направиха косите си като нейните. Меките шапки изчезнаха и вместо тях почти всички носеха каскети или „сталинки“. Появи се тенденция за груби, мъжествени обноски, за които се предполагаше, че са пролетарски. На събрания две трети от изказванията на всички съдържаха изрази: „както ни учи другарят Сталин“ или „както казва нашият любим вожд, другарят Димитров“. Често пъти цитатите бяха неверни, но кой дръзваше да прекъсне представлението…, защото това беше борба за оцеляване.

Затвори и концлагери бяха препълнени. Безброй хора минаха през стъргалото на милиционерските участъци, където вилнееше с все сила врагоманията. Всички наши отношения в основата си се изграждаха върху подозрението, че този до теб ти мисли злото. Роди се и разцъфтя най-ярката национална параноя, че всеки е възможен агент на държавна сигурност. Едва ли има полиция по света, която някога да е всявала по-голям ужас и страх от нашата родна държавна сигурност през тези години. И до ден днешен изразът „човек на Де Се“ предизвиква силна реакция, човек моментално сменя цвета на лицето си. Процъфтя също и доносничеството. Един от най-практикуваните методи от страна на всевъзможните власти беше да се извика някой гражданин и да се върти дотогава, докато каже нещо срещу друг гражданин. След това се повикваше вторият гражданин и му се поднасяше казаното от първия, което, тъкмо защото беше невярно, водеше до силна реакция и той „натопяваше“ дълбоко нещастния първи гражданин, който пък, отново повикан, даваше обилен верен и неверен материал срещу втория. Целта на новите властници беше да смразят хората, да ги опълчат един срещу друг. Години след това можех да наблюдавам последователното и педантично прилагане на тази теория на „Разделяй и владей“. Това пък естествено доведе до желанието всеки да бъде човек някому, т.е. всеки да се заслони под крилото на някой силен, като му служи. Защото разделението не беше само долу, в низините, а и горе, по върховете, където се водеше борба на живот и смърт между разните партийни групировки и главно между пристигналите от чужбина съветски агенти начело с Георги Димитров и Вълко Червенков и, от друга страна, местните партийни ръководители. Впоследствие тази борба щеше да приеме различни други форми, но никога нямаше да стихне, защото целта беше никой да не е сигурен, всеки да се бои.

Твърде скоро от наивни и невинни млади хора, свързани с естествени човешки и приятелски връзки, с любов и вяра към хората и света, ние се превърнахме в призраци на подозрението, страха и взаимната омраза, в маркирано стадо, където всеки се опитваше да избута съседа си, за да спечели сам няколко минути повече.

Ние вече бяхме „другари“.

* * *

През лятото на 1948 година всички студенти от нашия факултет се намериха на 45-дневна бригада край Дунава, където правихме тухли. От това време е споменът за първата и най-ярка несправедливост, която впоследствие щеше да стане основен партиен и държавен принцип. Докато ние, обикновените студенти, трябваше да работим по 12 часа на ден с убийствено темпо, партийните другари, които бяха назначени кой знае от кого за командири, се излежаваха по цял ден и играеха волейбол. Имаше някакъв цинизъм в картината на тичащи преуморени студентки, които носеха тежките калъпи за тухли и зад тях, зад мрежата, самодоволните лица на командирите, които си играеха волейбол. Работата бе непосилно тежка и някои от нас платиха със здравето си. Същата есен се озовах в санаториума за туберкулозни студенти край Владая и от това време съм запомнил странната среща с Георги Димитров. Бяха тежки години и много хора умираха от туберкулоза. Но в този студентски санаториум атмосферата бе винаги оптимистична, весела. Вечер всички, които можеха да стават от леглата си, слизаха в хола, където сядаха да играят табла, шах или карти. Главно се играеше бридж на приятелски начала. Комарът бе напълно непознат. Една ранна вечер, датата не помня, но преваляваше сняг, в хола се бяхме събрали около 40 студенти и студентки, играчи и кибици, които бяхме заобиколили масите. Всички бяха улисани в игрите, чуваше се обикновената полуглъч, просечена от време на време от кашлица. Внезапно входната врата се отвори. Бях седнал с лице към вратата и видях да се появява „вождът и учителят на българския народ“. С него беше и телохранителят му, който, мисля, се казваше Кольо Моряка. Димитров се спря за миг, огледа се и сякаш беше готов за обичайното шумно посрещане, аплодисменти и скандирания на името му. Дори лицето му бе приело този снизходителен израз на човек, който е свикнал с приветствия. Ала странно, никой дори не повдигна глава от масата, сякаш бе влязъл бай Николай портиерът. Видях, че всички бяха толкова улисани в игрите, че нито един от студентите не забеляза влезлия. Изглежда, че само аз го следях с особено любопитство. Той продължаваше да стои при вратата и сякаш сам не можеше да повярва, че появяването му не бе предизвикало никаква реакция. Човекът, когото пропагандната машина на режима наричаше „най-великия българин“, който бе придружаван от нестихващото ехо на собственото му име, който явно сам се смяташе за свръх-герой или полубог, внезапно се сблъска със студено пренебрежение. Ако той беше нормален гражданин, нямаше да му бъде трудно да открие, че хората просто не бяха го видели. Между тях имаше немалко комунисти. Но параноята му се развихри с пълна сила. Забелязах как лицето му смени цвета си, адамовата му ябълка заигра, очите му пламнаха и в следващия миг той нададе пронизителен писклив вик: „Студентииии! Какво е това Монте Карло? Комарджиии! Картаджиии! Срам и позор! Затова ли народът ви е пратил тука! Играете карти с народните париии…“

Той продължаваше да крещи като луд, беше напълно извън себе си и гледайки го, аз си мислех колко нищожен и малък беше този човек, който можеше да изригне с такава омраза и ненавист заради едно наистина невинно пренебрежение. Лицето му трепереше, ръцете му трепереха, цялото му тяло се друсаше. Всички студенти моментално се обърнаха, мнозина скочиха на крака, един с по-голямо самообладание се опита да каже нещо извинително, но лайпцигският лъв ревеше до скъсване на гласа, след което изхвърча навън и тресна вратата. Някои след това казаха, че бил пиян.

Но от този момент студентският санаториум, в който ми бе съдено да прекарам много пъти дълги месеци, беше единственото лечебно заведение в страната, където внасянето на карти за игра бе смятано едва ли не за национално предателство.

Това всъщност беше вторият път, когато видях Георги Димитров отблизо. Първият беше по време на изборите за Велико народно събрание. В този слънчев неделен ден той пристигна при избирателния пункт в старата сграда на княжевското читалище. Видях го, изпъчил рамене, енергично да влиза вътре, придружен от няколко души. После, след около десетина минути, той излезе по невероятен начин, заобиколен от сподвижниците си, които се опитваха да го успокоят, докато той, пламнал от гняв, крещеше думи като „Сволочи! Народни врагове! Фашисти!“ и т.н. Махаше с ръце и се заканваше на някой, който бе останал вътре. Какво бе станало? Мнозина възрастни княжевци помнят и разказват тази сцена. Влезлият Димитров е бил посрещнат със ставане на крака и внимание от цялото избирателно бюро.

„Кой тук е застъпникът на опозицията?“ — запитал навъсено той.

„Аз, господин Димитров“ — обадил се застъпникът Васил, който също от уважение стоял прав. Васил бе студент по архитектура, която не му позволиха да завърши, герой от войната, един от най-честните и смели хора, които Княжево знаеше.

„Ти ли!?“ — извикал Димитров и леко се олюлял. — „Ти знаеш ли, че си предател! Знаеш ли кому служиш и знаеш ли къде ще отговаряш!“ — изведнъж гърлото на „вожда и учителя“ се отприщило и той крещял несвързана поредица от най-обидни и невъздържани думи. Очевидно бил много пиян. И тук Васил внезапно повишил глас и строго му казал:

„Господин Димитров, в днешния ден, когато се решава съдбата на България, когато на избирателите не е позволено да пият, как си позволявате вие, кандидатът за народен представител, да влизате тук пиян! Напуснете!“

Напълно загубил контрол върху себе си, Георги Димитров се хвърлил да го удари, но яките княжевски селяни се бяха намесили и той трябвало да напусне. Впоследствие това сблъскване едва не струва живота на Васил. Последваха дълги години на концлагери и затвори, които затриха младостта му.

Но ние, студентите от Политехниката, трябваше наред с науките си да изучаваме биографията на този гост от Москва, да повтаряме празните му фрази и да се чудим какво общо имаше той с нас, с нашия живот, с нашата България. Той, псевдогероят, продукт на целенасочена пропаганда, не можа да издържи срещата с един истински, обикновен български герой. И затова той реагира като отмъстително малко човече, което през целия си живот бе служило някому. Никога нито за миг не бях изпитал каквото и да е положително чувство към този съветски гражданин, от когото всъщност започна трагедията на страната ни. Човек трябва да бъде безкрайно сляп или безкрайно продажен, за да не види, че Димитров въведе у нас съветския стил на управление, където властта е противопоставена на обикновения човек, той бе този, който въведе унизителната ритуалистика на боготворене на вождове, на височайше снизхождение, което дори Наполеон не си е позволявал. Той беше този, който докара черните лимузини и спусна тежки пердета между себе си и обикновените хора, и той беше този, който позволи страната му да бъде непоправимо ограбвана и съсипвана от тия, които го бяха изпратили да я колонизира. Той въведе методи и порядки, за които много поколения българи, дори след десет века, ще четат с онова чувство за срам, с което днес четем за интригантското царство на Борил.

По същото време видях отблизо и Трайчо Костов. Когато го снеха от високите му постове, за известно време той беше директор на Народната библиотека. Парадоксално се говореше, че започнал да превежда романа на Василий Ажаев „Далеч от Москва“. Романът се появи по-късно в друг превод. Снетият Трайчо Костов дойде да живее във вилата на Голдщайн, в Княжево, която бе съседна на нашата къща. Виждах го на няколко пъти да се спира и разговаря с дядо ми. Изглеждаше умислен, потиснат, сякаш предчувствуваше какво го чака. Винаги ще мисля, че в движенията му, в гласа му имаше нещо много различно в сравнение с другите членове на Политбюро, които сега ми приличат повече на восъчните фигури на мадам Тисо. Дядо ми се оплакваше от тежкия живот и Трайчо Костов с тъжна усмивка му казваше, че е преходно време, че нещата ще се оправят. Няколко месеца по-късно го обесиха. Години след това очевидци от неговия процес ми разказваха как следователят е биел продължително Трайчо Костов с тънка пръчка по носа…

Докато го съдеха, из цялата страна се разиграваха оргии от събрания и митинги, на които всеки наричаше Трайчо Костов с най-отвратителни имена. По болниците ни вдигаха на крака за събрания, които завършваха с агитки, скандиращи „Смърт! Смърт!“ Малко неща до ден днешен са ме изпълвали с по-голям ужас и отвращение от тези оргии на човешката ненавист и низост. И българските вестници, които изляха помийни потоци върху Трайчо Костов, никога не намериха и най-малката доблест да се извинят. Много пъти съм се чудил как човек може да чете тези вестници, когато толкова пъти те бълваха купища от лъжи, измами и заблуди, когато изпращаха невинни хора на смърт, когато пееха хвалебствени химни за най-големи престъпления и боготворяха престъпници. Как може „Работническо дело“ да продължава да съществува, когато в броя му от 21 декември 1949 година името на Сталин е споменато над 300 пъти?…

Но онова, което ме порази тогава, беше освирепяването на нашите другари, „активистите“. Имаше толкова граждани, които предлагаха какви ли не жестоки наказания за човека, когото година преди това боготворяха. Имах чувството, че бясната омраза срещу Трайчо беше тяхна лична органична необходимост, те имаха тази нужда да мразят и Сталин я удовлетворяваше. Когато беше съобщена новината за обесването му, имаше хора, които започнаха да танцуват. Един невзрачен лекар, който след година щеше да се издигне до шеф на правителствената болница, вървеше по коридора на санаториума и казваше, че това бил най-щастливият ден в живота му. Това не беше фанатична лудост, а необходимост, командвана от угоднически инстинкт. Защото, забележете, всички тия другари мразеха Трайчо Костов ПУБЛИЧНО. Мразеха го, когато други можеха да ги видят и чуят. Мразеха го, защото тази омраза се заплащаше богато, възнаграждаваше се като подвиг. Не мислете, че те, в огромното си мнозинство, вярваха във вината му. Ако някой от тия пълни с омраза хора твърди, че е повярвал — или е бил безкрайно тъп, или пък просто лъже. Виждах ясно, че те знаеха, че Трайчо е невинен, но сякаш имаше лудо надпреварване всеки да излъже всекиго, че Трайчо е виновен.

Врагоманията се развихряше с убийствена сила. Може би мнозина се опияняваха от нея, защото тя освобождаваше въпросните човеци от всякакви човешки задръжки. Нека поне днес не се лъжем, като удобно виним за всичко Сталин. Трагичната истина е, че Сталин не беше сам, че Сталин никога нямаше и да съществува, ако не бяха сталинчетата, хилядите и хиляди негови последователи, безименни злодеи!

Историци и психолози ще кажат, че връзката е взаимна, а пък аз вярвам, че не Сталин създаде тях (както мнозина смятат), а че те създадоха Сталин и чрез него дадоха най-съвременното име на злото — сталинизма. Ако трябва да дам една точна характеристика на Сталинчето от мое време, ще кажа: това беше мъничко, енергично, амбициозно, злобно самотно същество, за което командуването, малтретирането, заплашването и тероризирането на други човешки същества бе психопатологична необходимост. Сталинчето искаше да бъде забелязано, че съществува, искаше светът да го види, да го чуе и някак да му се поклони. И тъй като обикновено му липсваха способности да бъде добър земеделец, шивач, стругар, артист, тъй като му липсваха способности да бъде обикновен трудещ се човек, у него се бяха напластили завист и омраза към всички, които притежаваха тези способности, към добрия, човечен, хармоничен свят на толерантността и любовта, в който нямаше място за бесове. За нашите български сталинчета революцията не е била никога нищо друго освен удобен претекст за пускане в действие на струята от низши страсти и инстинкти, на дяволско удовлетворение, на болезнен комплекс за малоценност. Бруталното физическо смазване на чуждата воля се превръщаше в триумф на собствено превъзходство. Партията, социализмът и комунизмът бяха оправданието. И всред тази глутница ние трябваше да живеем и да вярваме в човека.

* * *

Не зная друга политическа религия, която да е въздействувала така силно върху низките човешки инстинкти и страсти и да е поощрявала така всестранно човешките пороци, както прави това комунистическата идеология. Настъпиха времена, когато се искаше човек да изяви себе си единствено чрез правене на зло, което се оправдаваше като диалектическа необходимост на партията. И тъкмо в правенето на това зло, в причиняването на болки и страдания на другите, някои хора у нас разбраха, че могат да изпъкнат в живота на обществото, да се издигнат, може би и да получат място в историята. Познавам един висш офицер от Държавна сигурност, който преди това бе живял като дребен служащ в горско стопанство и който в нормално общество едва ли би напуснал горското стопанство. Ала постъпването му в милицията, дългата серия от арести, разпити, инквизиции и изтръгнати показания го бяха изтласкали до най-властен пост. В драматична изповед пред мен веднъж той каза, че кариерата му започнала от момента, когато е бил изпратен да арестува най-близкия си приятел, в чиято невинност той бил абсолютно убеден. (По-късно аз ще възпроизведа неговия разказ.) Познавам не един и двама граждани, които направиха партийни и държавни кариери и се издигнаха до места, до които никога нямаше да достигнат в свободен свят — изключително чрез демонично фабрикуване на зло за всеки, който бе застанал на пътя им. Способността да се прави зло се оказа най-благодатният талант на комунистическата епоха, тъй като това ЗЛО при всички случаи се оказваше ДОБРО за политиката на партията. Образно казано, на хората не бе разрешено да си подават ръка и помагат един другиму, но им се даваха всички възможности да си нанасят взаимно жестоки удари. Когато говорим за врагоманията, която вилнееше из всички сфери на нашето общество и се превърна в основен елемент на комунистическата душевност, не бива да забравяме, че не само партията, но и мнозина граждани имаха нужда от нея. Те се самооткриваха чрез нея, получаваха смисъл в живота си, живееха, за да търсят, мразят и се борят срещу врагове, сякаш съществуването на врага ставаше гаранция за собственото съществуване. Действията срещу врага бяха действия за утвърждаване на себе си. Печелеше се по две линии: по линията на партийното признание и по линията на собственото самочувствие и удовлетворение. Затова врагоманията действуваше като мощно духало за разпалване докрай на дяволски чувства и амбиции, които иначе биха останали затворени в студеното мълчание на неоткрити човешки въглища. Ако през вековете хората са чувствували необходимост от съществуването на Бог, Цар, водач, в наше време много хора чувствуваха необходимостта от Враг. Нищо друго не е по-необходимо за живота на едно комунистическо общество от съществуването на Враг. И фразата на Волтер, че ако нямало Бог, трябвало да се измисли, намираше пълно приложение в нашето общество за необходимостта от врага. Без този Враг идеология, партия и режим се превръщаха в нелепа безсмислица. Чрез Врага всичко намираше някакво оправдание. Чрез Врага се оправдаваше държавният терор и всяко насилие, чрез Врага се извиняваха огромни провали и грешки на некадърни ръководители, чрез Врага се обясняваха икономически неуспехи… и нещо съвсем цинично — чрез Врага се защитаваше необходимостта от привилегии за върхушката. Този огромен, страшен, подъл, постоянен, неуморим, всестранен ВРАГ бе разковничето, чрез което комунистическият режим съществуваше. По-голямата част от цялата обществена дейност у нас по онова време беше срещу разни врагове. Всички тайни и явни събрания и заседания на партийни организации или отделни групи партийци бяха насочени срещу някакъв враг, министерски или директорски съвети се превръщаха на щабове за борба с врага, цялата атмосфера у нас беше напрегната от безспирна война срещу Врага.

Винаги ще помня една случка от малко по-късен период, която обаче сумира чернилката на цялото онова време и двете лица на врагоманията — общественото и личното.

Мисля, че беше през 1958 година. Двамата с моя приятел К. се редяхме на опашка за хляб пред една хлебарница до трамвайната спирка в Княжево. Всичко беше спокойно и нормално. Хлебарят извади хляба и ние, около двадесетина души, започнахме да се придвижваме напред. В този момент отнякъде се появи един майор, за който по-късно научих, че е от казармите в Горна баня. Трябва да имаше 37–38 години, с червендалесто лице и тъмни очи, и се движеше с подчертана самоувереност, като удряше ботушите си с малка пръчка. Вместо да се нареди на опашката, другарят майор се опита да пререди, без дори да си направи труда да поиска позволение. Хората отпред явно бяха уплашени от вида му и покорно се отдръпнаха, за да му сторят път. Но К. съвсем не можеше да приеме този триумф на нахалство, изтича напред и застана между майора и хляба.

„На опашката, ако обичате!“ — каза му той.

В първата секунда онзи се учуди, че някой е посмял да му се противопостави, после лицето му пламна и той извика:

„Ти ли ще ми кажеш, бе!“

„Вместо да дадете пример на хората за ред, вие се държите невъзможно!“ — твърдо отвърна К.

После хората от опашката се окуражиха и всички започнаха да подвикват на майора, който, като видя, че няма да бъде пуснат, побесня.

„Аз ще ти дам да разбереш кой съм аз!“ — извика той на К. обърна се и бързо закрачи по главната улица. Хората си отдъхнаха, настъпи приятно оживление, сякаш всеки бе спечелил победа. Но тия, които все още бяхме там, настръхнахме, когато видяхме след минута-две майорът да се завръща с двама униформени милиционери.

„Тоя!“ — и той посочи К.

Почти всички на опашката се опитахме да обясним на органите на властта какво бе станало и че ако някой заслужаваше порицание, това беше другарят майор. Но милиционерите, без да ни слушат, грабнаха К. и придружени от майора, който ни гледаше с победоносен гняв, отминаха към участъка.

Обадих се веднага на родителите на К., баща му се разтича, но не можа да направи нищо през този ден. К. остана в княжевския участък и през нощта. Пуснаха го едва следващата вечер. Когато се появи у нас, лицето му бе неузнаваемо. Цялото бе покрито със сини петна и два от предните му зъби бяха избити.

Той ми разказа, че когато го вкарали в участъка, майорът и един от милиционерските офицери в участъка, който явно бил приятел на военния, го проснали на пода и му нанесли жесток побой.

„Няма да ми даваш хляб! На мене ли бе? На мене ли!“ — викал майорът комунист и ритал нещастния ми приятел.

Но с това се свършило само първото действие. Привечер го завели при самия началник на участъка, който, ако не ме лъже паметта, се казваше подполковник Балабанов. Той мълчаливо изслушал разказа на моя приятел за цялата случка и даже си давал вид, че му съчувствува.

„Ако ти наистина си наш, явно майорът е сбъркал — казал началникът на участъка и внезапно запитал: — Но ти наш ли си?“

Моят приятел не знаел какво да отговори, а началникът добавил:

„Каквото и да кажеш, ще трябва да се докаже.“

После многозначително го изгледал и казал:

„Кажи ми сега имената на приятелите си!“

К. внимателно споменал няколко имена на приятели, които биха имали известна политическа тежест.

„А сега кажи ми кои са враговете ти?“ — запитал началникът.

К. се замислил и след малко отвърнал:

„Не знам. Мисля, че нямам врагове.“

„Нямаш врагове! — повишил глас онзи. — Искаш да кажеш, че никой не те мрази и ти никого не мразиш?“

„Доколкото аз знам, никой.“

„Лъжеш!“ — извикал внезапно ядосан подполковникът и станал от стола си: „Що за човек си ти, щом нямаш врагове? Ти не си наш младеж, ти не си наш гражданин, щом нямаш врагове! Ние всички сме заобиколени с врагове, той, човекът, твърди, че нямал никакви! Къде живееш ти? На коя планета си?“

После началникът на участъка произнесъл горе-долу следната декларация:

„Този, който не мрази, не е наш! Защото не може да се живее, без да се мрази! Не може един наш гражданин да няма отношение към враговете! Още Ботев е казал «Силно да любиш и мразиш!». И ако ти наистина не знаеш да мразиш, ние ще те научим! Бързо ще те научим!“

И те наистина бързо го научиха. На К. било предложено да го пуснат при условие, че стане таен доносчик и информира милицията редовно за това, което чува наоколо. Просто за да се отърве, той подписал всевъзможни клетвени декларации, че ще им служи. След този инцидент той преживя дълга нервна треска и непрекъснато ми повтаряше, че не желае да живее повече в България. Накрая избяга.

Но онова, което ме порази още тогава и което запомних завинаги, беше тази дяволска декларация на подполковника от милицията, че „Ти не си никакъв човек, ако не мразиш!“. Без дори да иска, този служител на народната власт формулираше най-точно цялата основна нравствена концепция на маркс-ленин-сталинската идеология. Омразата беше главният двигател, моторът на отношенията партия-човек, държава-човек, човек-човек. Само няколко години бяха достатъчни за тези професори по омраза, за да превърнат омразата и страха в главните чувства на епохата.

Погледнете който и да е вестник от онова време, прочетете коя да е реч, взрете се в какви да е отношения в служби, предприятия, стопанство, училище, университети — вие неизбежно ще откриете зеленилото на омразата. От нас, студентите, в онзи период се искаше всеки ден да мразим Никола Петков, Трайчо Костов, Тито, Франко, Чанг Кай Ши, американския империализъм, германския реваншизъм, югославския ревизионизъм, черното фашистко минало, църквата и поповете, буржоазните остатъци, невъзвращенците и така нататък. А фактически тази абстрактна омраза добиваше конкретни форми: да мразиш колегата си, защото е по-способен от тебе, да мразиш приятеля си, защото е по-харесван от тебе, да мразиш началника си, загдето е над тебе, и да мразиш подчинения си, защото подозираш, че иска да ти вземе мястото, да мразиш зарзаватчията и хлебаря, загдето не са ти запазили нещо под тезгяха, да мразиш властния роднина Хикс, загдето не иска да ти извади паспорт за чужбина, да мразиш жена си, загдето иска да има свой живот, да мразиш децата си, загдето не те слушат… и накрая да мразиш себе си, загдето не си станал това, което си искал да бъдеш.

Омразата у нас не оставаше само някакво декларирано или не чувство, а твърде често се трансформираше в силни действия, които културният западен свят нарича с мекото име НАСИЛИЯ. По-точното име е ТЕРОР. Струва ми се, че няма по-тясна връзка на този свят от тая между омраза и терор, и тъй като и двете имаха нужда от врагове, то когато враговете се свършваха, трябваше да се измислят. По принцип всеки можеше да бъде враг, абсолютно всеки български гражданин беше сторил нещо, макар и най-невинно, за да бъде обявен за враг в даден момент. Ако никога нищо не бе сторил, то това беше още по-голямо основание да бъде третиран като враг. Сигурен съм, че ако един ден по някакъв начин враговете се свършат и няма начини да се измислят, тогава хората като въпросния подполковник ще измрат, защото няма да има за какво да живеят.

Трябва да кажа, че не си спомням нищо светло от цялата ми студентска младост. Не помня нито един хубав момент, който да не е бил безобразно деформиран от някакви страхове или пък атакуван от нечия омраза. Властта на нашите мрачни колеги натрапници се разширяваше непрекъснато. От университета тя премина в домовете ни, в частния ни живот и дори в интимните ни мисли и чувства. Пази Боже да не дойдете на бригада или на трудов ден, или на каква да е акция, или просто на събрание или кръжок. Пази Боже да дружите с хора, които са смятани за врагове, или пък да се държите по-свободно с приятелите си, или пък да разказвате вицове. Нашите отношения, нашите разговори бяха осакатени. Всичко беше придружавано от неизбежна черна въпросителна, която превръщаше опитите ни за искреност в гавра. Ние свикнахме да се лъжем един друг в очите, да говорим с дежурни фрази и да се стараем да им предадем онова двусмислие, което да намери съответния отклик у по-досетлив събеседник. „Когато кажеш нещо, винаги оставяй зад себе си отворена вратичка, за да се измъкнеш, ако трябва.“ Това бе и още е принцип. Ние бяхме заставени да се подчиняваме на обстоятелствата и затова не бяхме честни в подчинението си. Гласувахме резолюции, под които никога честно не бихме се подписали, четяхме вестници, без въобще да четем, понеже не им вярвахме нито дума, и разговаряхме със завидното умение да не кажем нищо. Ние толкова се стараехме да скрием от другите нашата собствена истина, че понякога я скривахме дори и от себе си.

четвъртък, 23 юни 2011 г.

Гей Славяне



Славяните са длъжни да живеят заедно

От време на време в руско-украинските отношения зазвучават мотивите на достатъчно архаичното, но упорито възраждано славянофилство. Както и лозунгите за славянска солидарност, заявления от сорта на „славяните са длъжни да живеят заедно”, за някаква си митична славянска култура и не по-малко митичната славянска националност и славянски характер. В политически смисъл всичко това се пречупва през идеологемата за някакви особени отношения между Русия, Украйна и Беларус, които трябва съществено да се различават от общоприетите отношения между суверенни държави. Разбира се, славянското идва като основание за противопоставяне на тези три държави и народи срещу Запада като изначало чужд и враждебен към славяните. В съвременното политическо славянофилство, както и в неговия предишен образ от XIX век, присъства ярко изразен елемент на антиевропеизъм. Освен това и днес неопанславизмът не се е избавил от идеята за хегемония на една славянска държава над другите, от идеята за господство над тях по братско право. Това е забелязано от критиците му още преди два века и техните ехидно-проницателни оценки никак не са загубили актуалността си и днес.

„Те се стремят да прикрият своите егоистични стремежи с думи за любов, но желанието да господстват постоянно прозира в изстъпленията им, те повече не могат да се сдържат и вече говорят за своето първенство пред другите славянски племена, за това, че единствено у тях са запазени истинските принципи на славянската народност. „Ние сме ваши по-големи братя”, казват от тази партия, а по наш народен обичай по-големият брат заема мястото на бащата, чиято власт в семейството е неограничена, и по-младите братя трябва безусловно да му се подчиняват, без да правят дори и опит за самостоятелно мислене. „Ти дори не се съветвай с нас, не ни питай за мнението, та ние даже не смеем да имаме собствено мнение – твоята воля е закон за нас”.
(Н. Г. Чернышевски, „Съвременник”, Петербург, 1861, № 10, с. 301-302)

В тези думи на Чернишевски е самата същност на сегашните конюнктурни спекулации на тема славянство поради езиковата близост на славянските народи. Как силно се иска някому да попечителства над славяните според собствените си користни интереси!

Сред поддръжниците на възраждането на „единство и неделимост”, рядко се намира някой невключил се в славянския танц1. То не бе „братски съюз на славянските народи, не бе „защита на славяните от световния ционистко-масонски заговор”, и т.н., и т.н.

При вглеждане отблизо се оказва, че във фокуса на всички тези пропагандистки усилия са главно три славянски народа от 13: руснаци, украинци и беларуси. За останалите някак си упорито се забравя. И отдалеч е ясно защо – много славяни са вкусили от европейската отрова на здравомислието, внимателни са към детайлите и изискват по-сериозни аргументи. Но какви сериозни аргументи може да има там, където всичко се гради от джебчийска ловкост на ръцете, силна емоционалност и мечтания за нещо си в мержелеещата се далечина? Опитай да предложиш славянската идея на поляк, а той, пренебрегвайки прочувствените думи и накъсаното ти дишане на възторжен агитатор, напълно прагматично ще попита: не става ли дума за връщане към онези далечни времена на славянското единство, когато Полша се е наричала Привисленски край, когато даже полският орден „Бял орел” е бил вписан в регистъра на руските ордени, а жителите на Варшава са благоденствали под грижливото ръководство на Петербург? Може дори да си спомни не толкова отдавнашните времена, когато от Москва му увесиха на врата разни Гереци и Кании. Чехите пък добре помнят как през 1968 на техните летища кацаха железните гълъби на мира от Изток.

Нещо повече, западните славяни с техния глупав навик да се колебаят и да придирят за дреболии, ще запитат трубадурите на славянското единство, защо никой в Лондон не призовава към братско единство германските народи: англичани, германци, холандци, шведи, норвежци, австрийци? Сега естествено е така, макар че след 1933 и при тях се чуваха подобни призиви – от Берлин. След 1945 престанаха. Да се надяваме, завинаги.

Защо от Мадрид не се чуват призиви за братско единение на потомците на Великия Рим: италианци, испанци, французи, португалци, румънци? Защо не се чува вик за единство на всички фино-угри: естонци, финландци, карели, мордовци, марийци, коми, удмуртци, ханти и манси заедно с унгарци?

От къде ли точно днес се появява такова неистово желание да се възроди панславизма, всички тези истерични призиви към славянско побратимяване?

Случващото сега е свързано с краха на комунизма. Краха в световно-исторически мащаб от една страна, и национално-руския крах – от друга.

70 години след края на гражданската война се случи неизбежното – империята рухна. Марксизмът, макар и да забави този процес със десетилетия, се оказа че не е универсалното решение на всички исторически проблеми. Заедно с него потънаха в Лета и пролетарският интернационализъм, и класовата солидарност, и всемирната историческата мисия за създаването на МССР (Мировой Советской Социалистической Республики). Наложената над обществото идея за класовото родство се оказа фантасмагория. И веднага в пробойната наместиха така презираната от марксизма расова идея – идеята за кръвното етническо родство.

Стара идея, но многократно, макар и с различна ефективност, изпитана в руската политика. Когато говорим за традиционност на тази идея като средство за осъществяване на политическите интереси на руската държава, трябва да напомним, че тя е съществувала само около два века (от края на XVIII до края на XIX век). Чак до XVII век в Москва към славянските дела се отнасят напълно безразлично. И едва в края на XVIII век, когато заради изход към Черно море в Русия се появява собствена балканска и средиземноморска политика, славянската идея заинтригува Петербург. Държавните мъже от обкръжението на Екатерина II се присещат, че тя може да бъде перспективна за руското могъщество. Да не я използват за своите интереси би било глупост. Сами за себе си, извън руските политически прожектори, славянските народи (в Османската империя) предизвиквали у петербургските велможи не по-силен интерес, отколкото собствените им крепостни.

От средата на 19 век, когато в централна Европа започват национално-освободителните въстания, в Петербург възниква специфичен интерес към австрийските славяни като оръдие за деструкция на Австрийската империя. Водейки се от своята (и призната от Свещения съюз) роля на жандарм на Европа, руският монарх не измисля нищо по-добро от това с щиковете на фелдмаршал Паскевич да спасява от срив „парцалената” (разпокъсана) империя – „искаха уж най-доброто, а се получи както обикновено”.

След позорното поражение в Кримската война Русия се нуждаеше от политически реванш. В него своя роля трябваше да изиграят и балканските славяни. Тази политическа конюнктура предизвиква в руското общество изострен интерес към проблемите на славянството. Подобно на сегашния почин се появяват всевъзможни славянски общества, кръжоци и обединения. Славянството става модерно. Поразително е, че текстовете от онова време почти не се различават от това, което може да се проче в днешните вестници със споменатата насоченост. Същият този стремеж да се подчинят всички славяни на интересите на една държава и нейния елит.
Но както и днес, в руското общество и тогава е имало и честни хора, които не са се страхували да посочат „дрехите на царя”. Например философът Владимир Соловьов (позовавайки се на руските патриоти от вестник „Московские ведомости”) пише:
„Нашите яки патриоти също държат на обединението, но само в тамерлановски смисъл. За тях единството означава заличаване на различията, а вероизповеданието им служи само като знаме на враждебността и оръдие за унищожение. Из цялото огромно пространство на Руската империя няма религиозна и национална разновидност, която да не е била подложена на изкореняване в името именно на тези най-висши основи на нашата вяра и народност, на които се позовават ораторите на славянското общество”.
Иска ми се да приведа още един силен тезис на руския философ. Говорейки за русификацията на покорените от империята народи, той отбелязва:
„Това е система за гнет… колкото и лоша да е сама по себе си, тя става още по-лоша от това въпиющо противоречие, в което съществува спрямо великодушните освободителни идеи и безкористното покровителство, на които руската политика винаги е предявявала своето преимуществено право. Тази политика по необходимост е пронизана с лъжливост и лицемерие, което я лишава от престиж и прави невъзможен какъвто и да е устойчив успех. Не може безнаказано да напишеш на своето знаме свобода за славянските и други народи, отнемайки в същото време свободата на поляците, религиозната свобода на униатите, гражданските права на евреите”.

През 1914 войната на Русия с Германия и Австро-Унгария също не подминава славянския въпрос. Как ù се иска и Константинопол, и свободни славяни! И бедата не е, че украинците под властта на Виена са живели по-добре, отколкото под властта на Петербург. Важното е, че освободителите знаят най-добре от какво страдат славяните под Хабсбургите, ето това е… Нима не е ясно? Но не за всички е било така разбираемо.
Ето и пример – заклетият адвокат, а после лице без определено занимание – Улянов, Владимир Илич, вместо да приветства руските „орли” от върховете на Карпати, (съвсем не е шега) клевети:
„Царизмът води война за завладяване на Галиция и окончателното потискане на свободата на украинците”.

Така след 1917 за славяните отново и за дълго е забравено. Не им било до тях. Целта е да се преустрои човечеството, а славяните не са от този мащаб, те са нещо твърде незначително.

1941 отново ни припомня как идеята за класовото братство показва своята непрактичност. Немският пролетарият, в мундирите на Вермахта, с удоволствие обсипва с огън от автоматите на фирмата „Рейнметал” своя съветски брат по класа. И веднага в Москва се създава Славянски антифашистки комитет, започва издаването на списание „Славяни” и се печатат в огромен тираж плакати с лозунг: „Гей, славяне!” („Гей” в този случай няма никакво отношение към сексуалната ориентация).

През 1946, след неуспешния опит за създавана на Балканска федерация (с участието на Югославия и България) от Черно до Адриатическо море, предизвикан от неразбирателството между двама велики вождове – Сталин и Тито, славяните отново минават в забвение почти до края на 80-те години.

След разпада на СССР (1991) се появява насъщна необходимост от идеология, която да обслужва интересите на тези кръгове от руския елит, за които бъдещето е немислимо без регенерация на починалата свръхдържава и без така удобното господство над Украйна и Беларус. Такава идеология става руското неославянофилство. Всъщност новото при него съвсем не е ново. В основата е същият този стремеж за господство и подчинение на другите славяни (вж. цитатите на Чернишевски и Соловьов), инстинктивната неприрязън към разнообразието и различността, а на нейна основа – амбицията за тотално уеднаквяване (единен руски език, единна руска култура, единна държава и т.н.) и необуздана митология, напълно отхвърляща научните данни и реалните факти от история, археология, етнография, езикознание.

Политическата нужда ражда множество щатни славяноведи. За някои от тях славянската идея е само камуфлаж на откровено подривната им дейност против Украйна. Много често това се прави напълно целенасочено, но понякога инстинктивно, така да се каже от сърце. По правило краят на всички славянски танци е ясен – нарежда се: славяните са един народ и са длъжни да живеят в една държава, известно коя. Съвременните славяноведи пренебрегват фундаментални научни трудове, в това число и руски, когато те не се вписват в тяхната идеология, и още по-точно – в пропагандата им.
През 1927 в сборника „Верхи и низы русской культуры” е публикувана статия на професора княз Н. Трубецки „За проблема на руското самосъзнание”. Ето какво пише там професорът и княз:

„Много сме говорили за това, че историческата мисия на Русия се състои в обединението на нашите „братя” (кавичките са на автора – Н. Трубецки) славяни. При това обикновено забравяме, че наши „братя” (ако не по език и вяра, то по кръв, характер и култура) са не само славяните, а и туранците (тюрки), и че Русия, под сянката на своята държава, фактически обединява значителна част от „туранския изток”. Руският литературен език е общославянският елемент в руската култура и е единственото звено, което свързва Русия със славянството. Говорим за единствено, тъй като другите връзки са илюзорни. Славянски характер или славянска психика – това са митове. Всеки славянски народ има своя отделна психологическа структура, като по своя национален характер полякът точно толкова прилича на българина, колкото шведът на гръка. Не съществува и общославянски физически, антропологичен тип. Славянската култура също е мит, понеже всеки славянски народ е изградил своята култура отделно, и културните влияния на едни славяни върху другите изобщо не са по-силни от влиянията на германци, италианци, турци и гърци върху същите тези славяни. Етнически славяните принадлежат към различни етнографски зони. Следователно – славянство не етнопсихологическо, етнографско или културно-историческо понятие, а само лингвистично. Езикът и само езикът свързва славяните.”

Само преди няколко години, по време на посещението в Киев на полския президент Александър Квасиневски, към него се е обърнал с въпрос лидерът на най-голямата тогава лява фракция във Върховната Рада: „Как лично вие, г-н президент, смятате да укрепвате единството на славянските държави?” Полският президент го изгледал продължително, въздъхнал и отговорил: „Аз не вярвам в политическо единство въз основа близостта на езиците”.

В историята на славянските народи и държави такова точно единство е било доста рядко явление

Както и в историята на германците, романските народи, тюрките и фино-угрите. Защо? Защото, както е казал един лорд:
Британия няма постоянни приятели и постоянни врагове. Тя има само постоянни интереси.

А интересите при всички са различни. Понякога съвпадат, понякога – не. Взаимна неприязън между славяните е имало не по-малко, отколкото симпатия. Хората са си хора. Те се карат, сдобряват, отново се карат. Когато днес известни кръгове ни внушават идеята за „феноменално единство” на православните славяни, спомнете си Балканските войни в началото на XX век, когато православните славяни-българи влизаха в кървави схватки с православните славяни-сърби. България, както е известно, два пъти през XX век е воювала на страната на антируски коалиции. По ирония на съдбата известният български русофил, генерал-полковник от артилерията Владимир Заимов, още като млад поручик, е ранен в главата от парче руски снаряд на румънския фронт през Първата световна война и е живял с това парче чак до 1942, когато е екзекутиран за връзка със съветското разузнаване.

А през 1939 Полша, вместо да поддържа Чехословакия в конфронтацията ù срещу Хитлер, „в суматохата задига” от братята славяни Тешинска област.

И в същата тази паметна 1939, когато руснаци, украинци и беларуси, в униформите на Червената армия, нахлуват в източните воеводства на Полша, в съветския МИД е извикан за официална нота посланикът на Полша Гжибовски. Нещастният поляк се опитал да промърмори нещо за славянската солидарност. Естествено – нито го чули, нито го разбрали. В този момент славянският фактор изобщо не работел в интерес на Кремъл. А колко чудесно би било, ако наистина славянските народи си помагаха един на друг в тежки времена, без да се опитват да се делят на „старши” и „младши”, не посягаха на братските земи, не се стремяха да лишат ближните от държава чрез конструиране на какви ли не хитроумни „съюзни” капани, не се опитваха да наложат на всички останали себе си в качеството на „обединител”, не се стараеха да подгонят останалите в общо стадо под собствената национална диктатура…

Може би, някога… „Жалко е само, че живот в такова прекрасно време няма да ни се наложи – нито на мен, нито на теб”.
Наистина жалко…

В отговор на панславянските спекулации трябва да има ясно разбиране за следните прости истини:

Всеки славянски народ е самостоятелна човешка общност със собствен език, култура, традиции и историческа съдба.

Всеки славянски народ може да съществува и процъфтява извън зависимостта от съюзни или несъюзни отношения с другите славяни.
(чудесен пример – малката Словения, както е в хладни отношения със Сърбия и Хърватска, само за няколко години независимост стана съвсем благополучна страна в Европа)

Не е нужно на никого да дотягате маниакално, още по-малко грубиянски, с вашата славянска любов и да изпадате в изстъпления при отказ.

Така нормалният жив човешки интерес на славяните един към друг, искрената и доброжелателна симпатия могат да се запазят.

И ще се запазват толкова повече, колкото по-малко около тях се усукват всевъзможни съмнителни щатни славяноведи с техните политически спекулации.

понеделник, 11 април 2011 г.

Призракът от Аламут



Призракът от Аламут

В Ню Йорк през лятото на 1999 г. се случват странни неща. В средата на август в околностите на зоопарка в Бронкс десетки врани започват да падат по земята. При изследването им се установява, че страдат от енцефалит. В следващите дни епидемията обхваща корморани, фламинга и орли. Успоредно с животните, на няколко километра от тях умират двама души от странна, още неизвестна форма на вирусен енцефалит. Анализът на тъканта на мозъка и на двете жертви показва, че става въпрос за вирус, близък до вируса, наречен Западен Нил (West Nile).
Странно съвпадение: по сведения, дадени от иракски беглец, Саддам Хюсеин лично му е разказвал с “радост и ликуване“, че през април 1999 г. е дал заповед за разработка на биологично оръжие на основата на щама SV 1417- вирус Западен Нил, и възнамерява да го използва за нанасяне на удар по цел, “известна единствено на него“.

Серията от бомбени атентати в Саудитска Арабия, Мароко, Чечения, Пакистан и Израел, при които загинаха 140 души, отново фокусираха вниманието върху ислямския тероризъм. Разбирането и осмислянето на източниците на ислямския тероризъм е толкова важно, колкото и самото търсене и залавяне на терористите. Може да се твърди, че идеологията на ислямските терористи се базира върху грубото изопачаване на исляма. Ударение се поставя именно върху “изкривяването на исляма“, а не на нещо друго. Сред мюсюлманите съществува гледна точка, че по принцип тероризмът е зараза от западен произход. Донякъде правоверните имат основание да твърдят нещо подобно: някои елементи от техническите изпълнения на терористични актове са взаимствани от Запада.
Историята обаче познава и чисто мюсюлманска традиция в областта на тероризма, която се е зародила преди близо хилядолетие, но за съжаление през последните десетилетия доказа своята способност да възкръсва много по-жестока и непредсказуема.
Зловещият, завърнал се в нашето време призрак, се нарича Аламут. Това е името на огромна канара в планината Елбрус, недалеч от южните брегове на Каспийско море, на територията на Иран. Върху скалистите зъбери близо до облаците се възвисявал замък, който носел името Аламут, преведено на български означава Гнездото на хищника. В края на XI век в региона се наложили исмаилитите, секта отделила се от шиитите. Те завладяват Аламут за срок от 160 години (1090-1256). По този начин Аламут се превръща в столица на специфична исмаилитска държава, или по-точно държави, тъй като принадлежащите “ подчинени крепости и замъци били разхвърляни не само в Персия, но и Ирак, Сирия и в други страни от региона. Исмаилитите били наричани от европейците орден, а неговите членове асасини (фр. Аssassins). Една особена категория от тях се прославили като систематични убийци-шахиди, смъртници-смъртоносци.

На 18 септември 1092 г. в столицата на селджукския султанат Исфахан Великият везир на султана Маликшах, Низам ал-Мулк, е бил пронизан подло с кама в сърцето. Така близо преди едно хилядолетие на тази дата се ражда ислямският тероризъм. Убиецът-шахид (мъченик) действал по поръчение на властелина на Аламут - Хасан ибн Салем.
Исмаилизмът претърпява сериозна вътрешна мутация в средата и края на XI век под ръководството на изявения реформатор Насир ибн Хосров и неговия ученик Хасан ибн Сабах (1050-1124). Последният по-късно е наричан от своите последователи Планинския старец. Насир ибн Хосров и Хасан ибн Сабах въвеждат съществено раздвоение на исмаилитската доктрина. Разделят учението на две части: екзотерична, предназначена за масата обикновени последователи, и езотерична, която да обслужва тесен кръг от избраници. Те пък от своя страна се нарекли назарити (виждащи), секта в сектата на исмаилитите, или фeдаини (борци за вярата). “Посветените“ и “профаните“ ги обединявало общото безпрекословно подчинение на господаря на Аламут - Планинския старец.

Хасан ибн Сабах успява да формулира своя собствена доктрина. В нея той не се отделя от духа и буквата на Корана и от законите на шариата. Нововъведението се състои в следния постулат: “Целта на религията е правилният път към познанието на Бога. Познанието на Бога с разум и размисъл е невъзможно. Познание е възможно само чрез личното поучение на имама.“ С една дума, цялото човечество, което не признава имама, се заблуждава дълбоко. Нито християните, нито юдеите ще се спасят, тъй като не им е ведомо словото на пророка. Никакви други мюсюлмани освен последователите на Хасан ибн Сабах няма да се спасят, защото се опитват да постигнат словото на пророка с разум. Освен това човечеството се дели на “човеци“ и “нечовеци“. По този начин е била създадена тотално радикална ислямска секта, която изисквала сляпо подчинение на вожда. За подчинените - рай. За всички останали - ад. Християните и евреите са “нечовеци“. Даже сунитите и шиитите са почти “нечовеци“.


При назаритите


се среща рядко изразеният елитаризъм в мюсюлманския свят. Владеещите тайни знания “посветени“ се считали за “потенциални ангели“, стоящи с единия крак в рая. Всички останали хора - “профани“ за назаритите са сган, заслужаваща само презрение. Мирогледът на “посветените“, се отличавал със силна есхатологична напрегнатост. В техните представи светът е гигантски танор - алхимична пещ, в която се извършва селекция на най-съвършените човеци, подходящи за ангеличен живот. Основната цел на назаритите била “да се помогне на Бог да ускори гибелта на всички “излишни“ неверници, към които са причислени не само немюсюлманите, но и всички мюсюлмани, непринадлежащи към елита на Аламут. Според Насир ибн Хосров: “Ние трябва да убиваме неверниците по повеля на Всевишния Аллах, тъй като неверникът е по змия от змията“. Днес “генералите“ на ислямистките терористи считат, че “отскубват плевели в градината на Аллах“. Естествено, те определят кой е жито и кой е плява.
Близо 10 години Хасан ибн Сабах проповядва в иранските градове. Постепенно броят на последователите му нараства за ужас на тогавашните власти. Съвременник на Планинския старец пише: “Няма нито една категория хора по-зловещи, по-престъпни от този род... Пази, Боже... тези псета да излязат от своите убежища“... Чрез подкуп Хасан ибн Сабах завладява крепостта Аламут. Именно в тишината на аламутското уединение била разработена теорията на политическия терор като основно средство за убеждаване на противници. Центрове за подготовка на ислямските терористи, смъртници-смъртоносци станали крепостите Аламут и Ламансар. Днес на базата на почти същата идеология и методика се обучават ислямските терористи на Усама бен Ладен. Това че днес, за разлика от времето на Хасан ибн Сабах, да се задържат заложници (по онова време са ги убивали незабавно) е своеобразно свидетелство, че съвременното общество, което е обект на нападения от страна на терористите, се хуманизира и демократизира.
Прочутият пътешественик Марко Поло описва как в Аламут се подготвят федаините: “На разположение на Планинския старец в крепостта има младежи от 12 до 20 години. Те са почти под стража и поназнайват как Мохамед, техният пророк, описва рая. Когато старецът поиска да прати някой от тях да убие някого, заповядва да се упоят набелязаните юноши с наркотик и като заспят, да ги прехвърлят в градината.“ В градината имало фонтани и цветя. Ролята на ханъми от “рая“ играели девойки от близките села. На опиянените младежи им се струвало, че в действителност са попаднали в рая. Сложната система за обработка на младия организъм, която превръща човека във фанатичен, търпелив и послушен убиец, била обмислена и разработена детайлно от Планинския старец.
Федаините от Аламут са убили 3-ма халифи, 6-има везири, няколко управници на области, доста духовни лица. От ръцете на убийците от Аламут загиват и европейски знатни особи, “християнските псета“ - княз Раймонд Триполийски, маркграф Конрад Монферетски, Филип дьо Монфор и др. Правени са опити за покушения срещу кралете кръстоносци Ричард Лъвското сърце и Людвиг Святия. Федаините са убивали и редовите рицари, в частност йоанити. Любопитно е да се отбележи, че не са посягали на тамплиерите, с които са имали някакви особено сложни договорки и отношения.
В края на своя живот Хасан ибн Сабах успява да създаде добре законспирирана мрежа от терористични групи в много от градовете на султаната. Усама бен Ладен също е оплел с подобна мрежа, но вече цели континенти. “Федаините на Саддам“, които се сражават за своя мустакат Планински старец, имат същата идеология. При четене на някои исторически трактати, посветени на Хасан ибн Сабах, човек се сблъсква с трактовка за тази личност, описваща го като безкористен борец за народно щастие. Същото, което прави официалната пропаганда в Ирак за Саддам Хюсеин. Основанието и в двата случая е, че болшинството последователи са от социалните низини на народа, а жертви стават султани, капиталисти, емири, империалисти, т. е. всички до един попадат в категорията на “нечовеците“. Оттук и “изводите“, че Сабах е водил антифеодална политика, а Саддам се сражава със световния империализъм. Днес много ислямски терористи се обличат в бели дрехи на народни защитници, като например специалните сили на Ирак - “Федаините на Саддам“. Те обаче се грижат предимно за своята власт, за своите икономически и политически интереси. Народът е длъжен да храни убийците и да доставя нови федаини и шахиди - преди векове на Хасан ибн Сабах, а днес на Усама бен Ладен, Саддам Хюсеин и др.
За съжаление в България не липсват мюсюлмани, дошли неотдавна от Близкия изток или Магреба, получили постоянно местожителство у нас и днес в частни разговори разпалено обясняват, че “Усама бен Ладен е един вид арабски Робин Худ“. Назаритите през XI век са чувствали някакво несъответствие между високата есхатологична цел, която си поставяли, и примитивния начин, по който са изтребвали “нечовеците“. Те са имали добри познания в областта на алхимията и в своите лаборатории усърдно са разработвали такива химически вещества, с които би могло да бъдат унищожени цели градове, народи, държави.
Днес движението “Хамас“ учи своите терористи смъртници: “Аллах е велик и ти си острието на неговия меч. Смъртта за Аллах е път в рая.“ В частност, в рая шахида го очакват разкошни напитки от тип шербет и неясно защо точно седемдесет девственици за извършване на рафинирани психосоматични упражнения, т. е. невиждани сексуални удоволствия. Специалните служби на Израел са установили, че в отделни случаи труповете на ислямските терористи имат една любопитна подробност: половите членове на смъртниците-смъртоносци са увити с парцалчета и овързани с връв или тел. Специално проучване на феномена разкрива тайната: терористът взема предохранителни мерки за предотвратяване на непроизволната еякулация от превъзбуждане по време на извършване на терористичния акт. Шахидите считат за необходимо да пазят своята сперма за специално чакащите ги, всеки един от тях, седемдесет девственици в рая. Подобни случаи са регистрирани и в Афганистан.
В новите времена първият, който вдига високо знамето на ислямския тероризъм, е Рохула Хомейни. Именно при него на мястото на “Аллах Акбар!“ се появява новият възглас “Хомейни Акбар!“. Започват ритуалните убийства, задържат се масово заложници. Укрепват ислямски терористични организации като “Хизбола“. Тероризмът се издига в ранг на голямата политика. Словосъчетанието “главен палач на Иран“ по времето на Хомейни не е публицистичен образ, а само държавна длъжност. Иракският народ е дал на Таха Ясин Рамадан прозвището-титла Джазар, на български Палача. Самият Рохула Хомейни винаги се е водил в своите действия от логиката на индивидуалиста: ако действията на Хомейни не съответстват на Корана, толкова по-зле за самия Коран.
Абсолютен връх в ислямския тероризъм бележи Усама бен-Мохамед бен-Авад бен-Ладен, известен още като Усама, Принц, Емир, Абу Абдала, Шейх на муджахедините, Хаджи, Директор. Днес все още в медиите се говори за “Ал-Кайда“, но “Основата“ вече е изчерпала своите възможности за развитие. Тя е послужила за база на нова структура - “Братството на бен-Ладен“. Това е терористична организация от съвършено нов тип, характеризираща се с пет основни принципа: Първо, има формулата на децентрализирана международна мафия. Второ, “Братството“ се самофинансира и няма централен финансов орган. Едно звено може да финансира терористичен акт на друго звено. Трето, “Братството“ е винаги свързано с един или няколко харизматични лидери на “второ ниво“, които в очите на своите последователи са жертви или мъченици. Четвърто, възванията и обръщенията на “Братството“ са винаги с рязко антизападен, т. е. антиамерикански и от части антиеврейски тон. Това системно пречи за установяването на траен мир в Близкия изток. Тази позиция осигурява подхранването на организацията с нови кадри. Пето, “Братството“ ползва в оперативен план множеството автономно функциониращи афганистански, боснийски, йеменски, сомалийски, филипински и др. вербовъчни и военнотренировъчни лагери.
“Братството на бен Ладен“ няма аналог нито в историята, нито в съвременността. Създадена е самоуправляваща се мрежа от независими звена, имащи единни цели. Самият Усама бен Ладен не е ръководител в традиционния смисъл на думата. Той не е духовен, религиозен вожд, защото няма религиозно образование. Усама бен Ладен е просто Мениджерът. Той несъмнено е най-прагматичният и най-политизираният. На практика бизнесмен, макар и от ислямски тип. Но преди всичко Усама бен Ладен е реформатор на панисламизма, създател на един вид федерация, стремящ се да обедини сунити и шиити. Ислямският тероризъм от “Аллах Акбар!“ мина през “Хомейни Акбар!“, днес върви с “Усама Акбар!“