Необходимата червена омраза. Мразим за да мразим.

Необходимата червена омраза. Мразим за да мразим.

Решителната и фатална промяна у нас стана през времето на моето студентство. Когато моят випуск постъпи в Политехниката през 1947 година, ние бяхме жители на един свят. Когато завършихме образованието си през 1952 година, ние вече бяхме жители на друг свят. Символично или не, през този период от „господа“ ние станахме „другари“. Кандидатстудентските изпити, през които преминахме, все още отразяваха в голяма степен „буржоазното“ чувство за обективност и справедливост, защото в университетите наистина влизаха най-добре подготвените. Само пет години по-късно вече нямаше и помен от обективна конкурсна система. Настъпи царството на „моя човек“, на връзкаджийството, което и до ден днешен си остава главен метод за подбор на хората и главно качество за постигне на всякакъв личен напредък. Тъкмо в тия пет години беше разрушена вековната стена на народните нравствени скрупули и беше захвърлено завинаги понятието „критерии“.

Но още в самото начало всред нас, новите студенти, се появиха невзрачни лица на млади хора, които не само че не бяха държали никакъв конкурс, но някои от тях дори нямаха завършено средно образование. Те бяха вкарани в университета по силата на някакви тайни и невероятни привилегии. И макар че бяха доста далече от науката, която трябваше да изучават, лицата на тези странни колеги започнаха да придобиват особена важност. Не рядко под връхните им дрехи можеше да се види очертанието на пистолет. Първото чувство, с което те се отнесоха към нас, другите студенти, беше това на необяснима ненавист и постоянно подозрение. Особено силна бе тяхната омраза към всеки по-блестящ студент или пък по-оформена личност. Те отсъствуваха много често от лекции и се събираха на дълги тайни заседания, които често траеха до късно през нощта. Ние виждахме как те ни следяха, как подслушваха разговорите ни и как лицата им ставаха все по-заплашителни. Те бяха организаторите на всякаква обществена проява и издевателствуваха над нас, като ни възлагаха задачи, които нямаха нищо общо с учебния процес. Влачеха ни по митинги, събрания и трудови бригади и изискваха от нас да скандираме техните лозунги. Те бяха тези, които организираха студентските кръжоци за изучаване на партийни пропагандни материали. Учебната подготовка на повечето от тях беше равна на нула, но те взимаха изпитите си по мистериозен начин. Няколко години по-късно, когато сам преподавах на един студентски курс, механиката на това изпитване ми стана ясна. Просто един от заместник-министрите на леката промишленост ми се обади и ми заповяда да пиша тройка на една безнадеждна студентка, която била „наше дете“.

„НАШИ“ и „ВРАГОВЕ“ — това бяха двете най-важни понятия, които заеха централно място в живота ни през тези години. Започна безмилостно деление на хората, което надвишаваше жестокостта на расистките деления, защото обричаше хора на страдания не за периода на една война, а за цял живот. Както ни бе обяснено, това следваше от Сталиновата формулировка за интензифицирането на класовата борба в преходния период. В страна като България, където никога не е имало изразени класи, нито класови борби, нито пък крещящо социално неравенство, Сталиновата теория доведе до изкуствено раздухване на класов конфликт, който ще си остане един от абсурдите на времето. „Всеки българин ще намери на тавана цървулите на дядо си“ е популярната фраза, която най-точно отразяваше безкласовия характер на нашата страна от онова време. Отначало това дивашко деление на хората се извършваше с онази категоричност, с която се маркира добитъкът за клане. Но ако при добитъка са прилага известен критерий, то при маркирането на хората произволът бе невероятен. Огромен брой невинни хора, дамгосани като врагове, трябваше да платят скъпо и прескъпо. Но ако тогава смятах, че ставаше въпрос за отделни грешки, години по-късно ми стана ясно, че всъщност справедливостта или несправедливостта нямаше никакво значение. Важното беше да се проведе процес на деление, който да всее пълен страх и объркване във всяко живо същество. Толкова повече че понятието „НАШ“ се оказа силно относително. И за да може човек да остане „НАШ“, трябваше да дава доказателства за това всеки ден. „НАШИ“ И „ВРАГОВЕ“ беше повод за подлагане на жестоко изтезание на цял народ, за разбиване и унищожаване на естествени човешки връзки, за насъскване на всеки срещу всеки. Години по-късно щях да видя документално как съветската държавна сигурност и българската й агентура бяха организирали и поставили на българска сцена тази адска пиеса, написана лично от Йосиф Висарионович Сталин, в която трябваше да играе цял народ.

И когато през 1948–49 година се развихри безогледната вълна на студентските чистки, когато пред вратите на университетите чакаха камионетките на държавна сигурност, за да приберат току-що изключени студенти, на всички ни стана ясно каква наука бяха изучавали през цялото време нашите мрачни колеги. Внезапно и абсурдно се оказа, че най-способните, най-талантливите, най-изявените студенти трябваше да напуснат науките, за които бяха призвани. Никога няма да забравя голямото събрание в аулата, когато се четяха списъците на изключените от студентските организации, което значеше автоматично изключване и от политехниката. Няма да забравя варварската тишина, всред която жертви и оцелели гласуваха с убийствено единодушие „за“. Сега си мисля, че всички ние бяхме толкова уплашени от арестите, побоищата и жестокостите, които заливаха същевременно цялата страна, че никой не смееше да се обади. И все пак тогава моят колега Павел, който беше един от блестящите математици на курса, с политически „стабилно“ минало, не можа да понесе картината на всеобщото унижение. Той се надигна и сред каменна тишина твърдо каза: „Това, което правите, е позорно. Изключвате най-добрите студенти. За какво е всичко това. Трябва да ви кажа, че ме е срам да бъда повече студент.“ Едва изрекъл последните думи, и някой го предложи да бъде включен в списъка. Всички безмълвно гласуваха. Тази невъздържаност на Павел му струваше три години черна трудовашка работа. Не съм сигурен дали, ако имаше повече като него, нещата щяха да се развият по-иначе. Постъпката на Павел беше рицарска, красива, но една от най-характерните черти на комунистите е тяхната пълна нечувствителност към нравствена красота, към всяка проява на рицарство. Благородният жест, красивата постъпка на противника не възбуждат у тях никакви вълнения. На жеста на рицаря, който хвърля ръкавицата си към своя противник, се отвръща със сопа по главата или камък в тила.

През тази зима — 1948–1949 година, ние, останалите в оределите курсове, бяхме вече „другари“. Нашето другарство се изразяваше в мълчаливо подчинение, страх, сервилност, участие във всевъзможни масови прояви като: агитки, трудови дни и кръжоци по изучаване биографията на другаря Сталин или пък тази на Георги Димитров. Ние трябваше да произнасяме фрази, в които никой не вярваше, нелепости от рода на „най-гениалният вожд, баща и учител на цялото прогресивно човечество“. Нашата интелектуална индивидуалност бе деградирана до тази на дресирани блеещи овце, но ни бе оставено мъчителното съзнание за положението, в което бяхме. Ние виждахме, че и нашите професори, между които учени с международна известност, хора с голям авторитет, се бяха свили в академичните си черупки и като че страдаха от още по-голям страх. Повечето от тях се преструваха, че са се отдали само на специалните си науки и не се интересуваха от действителността. Други съобразително и бързо приеха новата политическа религия, което стабилизира позициите им. Курсовите и факултетните ръководства на младежката организация имаха по-голяма власт от администрацията. Списъците, които тези ръководства бяха изготвили за изключване на студенти, не бяха тяхно дело. Бяха им донесени от държавна сигурност и партийните комитети. Беше нещо обикновено да се викат отделни студенти в курсовото ръководство и да се разпитват, за да се изтръгне от тях информация за колеги или преподаватели. Някак естествено се създаде атмосфера на непрекъснато следене, при което и най-дребната неразумност можеше да има решителни последици. Постепенно чувството ни за самозащита се разви до такава степен, че всички малко или много придобихме мрачни лица и през втората половина на следването ни беше вече трудно да ни различат от истинските „другари“. Имаше някаква трагикомична надпревара всеки да се покаже по-католик от папата, за да заличи всякакво съмнение спрямо себе си и семейството си. Беше време, когато всеки упорито диреше по родословното си дърво какви да е факти за антибуржоазна, антимонархическа, антифашистка и прочие проява на някакъв роднина. Беше времето, когато огромен брой хора просто измисляха и фабрикуваха „прогресивни“ биографии. Ако си направите труда днес да прочетете безбройните мемоарни книги, които се издават у нас, вие ще се изумите от милионите подвизи, извършени срещу властта по времето на третото царство. Фабрикуването на героична комунистическа биография стана всеобщо явление, толкова повече че самите членове на Политбюро, генерали, видни ръководители даваха тон в измисляне на несъществуващи свои подвизи. В този лов на героични моменти всичко безкрайно се преувеличаваше, невинни арести за пиянство се превръщаха в политически актове; предаването на една бележка от Пешо за Гошо ставаше опасна дейност на партиен куриер; една петолъчка, надраскана в градския клозет, ставаше равна на залпа на „Аврора“; технически грешки по некадърност ставаха саботажи, а познанството с този или онзи наистина активен комунист ставаше по-скъпо от майчиното мляко. Знам наистина смешни истории за написването на прогресивни автобиографии. Но тъй като настоящето беше по-важно от миналото, развихриха се истински театрални представления. Твърде често те прескачаха мярката и ние се озовавахме в положението на Швейк, който изпълнява заповедите буквално. Когато във вестниците се появи портретът на Маруся Тодорова, която започна да тъче на двадесет или петдесет текстилни стана, някои от моите колежки веднага направиха косите си като нейните. Меките шапки изчезнаха и вместо тях почти всички носеха каскети или „сталинки“. Появи се тенденция за груби, мъжествени обноски, за които се предполагаше, че са пролетарски. На събрания две трети от изказванията на всички съдържаха изрази: „както ни учи другарят Сталин“ или „както казва нашият любим вожд, другарят Димитров“. Често пъти цитатите бяха неверни, но кой дръзваше да прекъсне представлението…, защото това беше борба за оцеляване.

Затвори и концлагери бяха препълнени. Безброй хора минаха през стъргалото на милиционерските участъци, където вилнееше с все сила врагоманията. Всички наши отношения в основата си се изграждаха върху подозрението, че този до теб ти мисли злото. Роди се и разцъфтя най-ярката национална параноя, че всеки е възможен агент на държавна сигурност. Едва ли има полиция по света, която някога да е всявала по-голям ужас и страх от нашата родна държавна сигурност през тези години. И до ден днешен изразът „човек на Де Се“ предизвиква силна реакция, човек моментално сменя цвета на лицето си. Процъфтя също и доносничеството. Един от най-практикуваните методи от страна на всевъзможните власти беше да се извика някой гражданин и да се върти дотогава, докато каже нещо срещу друг гражданин. След това се повикваше вторият гражданин и му се поднасяше казаното от първия, което, тъкмо защото беше невярно, водеше до силна реакция и той „натопяваше“ дълбоко нещастния първи гражданин, който пък, отново повикан, даваше обилен верен и неверен материал срещу втория. Целта на новите властници беше да смразят хората, да ги опълчат един срещу друг. Години след това можех да наблюдавам последователното и педантично прилагане на тази теория на „Разделяй и владей“. Това пък естествено доведе до желанието всеки да бъде човек някому, т.е. всеки да се заслони под крилото на някой силен, като му служи. Защото разделението не беше само долу, в низините, а и горе, по върховете, където се водеше борба на живот и смърт между разните партийни групировки и главно между пристигналите от чужбина съветски агенти начело с Георги Димитров и Вълко Червенков и, от друга страна, местните партийни ръководители. Впоследствие тази борба щеше да приеме различни други форми, но никога нямаше да стихне, защото целта беше никой да не е сигурен, всеки да се бои.

Твърде скоро от наивни и невинни млади хора, свързани с естествени човешки и приятелски връзки, с любов и вяра към хората и света, ние се превърнахме в призраци на подозрението, страха и взаимната омраза, в маркирано стадо, където всеки се опитваше да избута съседа си, за да спечели сам няколко минути повече.

Ние вече бяхме „другари“.

* * *

През лятото на 1948 година всички студенти от нашия факултет се намериха на 45-дневна бригада край Дунава, където правихме тухли. От това време е споменът за първата и най-ярка несправедливост, която впоследствие щеше да стане основен партиен и държавен принцип. Докато ние, обикновените студенти, трябваше да работим по 12 часа на ден с убийствено темпо, партийните другари, които бяха назначени кой знае от кого за командири, се излежаваха по цял ден и играеха волейбол. Имаше някакъв цинизъм в картината на тичащи преуморени студентки, които носеха тежките калъпи за тухли и зад тях, зад мрежата, самодоволните лица на командирите, които си играеха волейбол. Работата бе непосилно тежка и някои от нас платиха със здравето си. Същата есен се озовах в санаториума за туберкулозни студенти край Владая и от това време съм запомнил странната среща с Георги Димитров. Бяха тежки години и много хора умираха от туберкулоза. Но в този студентски санаториум атмосферата бе винаги оптимистична, весела. Вечер всички, които можеха да стават от леглата си, слизаха в хола, където сядаха да играят табла, шах или карти. Главно се играеше бридж на приятелски начала. Комарът бе напълно непознат. Една ранна вечер, датата не помня, но преваляваше сняг, в хола се бяхме събрали около 40 студенти и студентки, играчи и кибици, които бяхме заобиколили масите. Всички бяха улисани в игрите, чуваше се обикновената полуглъч, просечена от време на време от кашлица. Внезапно входната врата се отвори. Бях седнал с лице към вратата и видях да се появява „вождът и учителят на българския народ“. С него беше и телохранителят му, който, мисля, се казваше Кольо Моряка. Димитров се спря за миг, огледа се и сякаш беше готов за обичайното шумно посрещане, аплодисменти и скандирания на името му. Дори лицето му бе приело този снизходителен израз на човек, който е свикнал с приветствия. Ала странно, никой дори не повдигна глава от масата, сякаш бе влязъл бай Николай портиерът. Видях, че всички бяха толкова улисани в игрите, че нито един от студентите не забеляза влезлия. Изглежда, че само аз го следях с особено любопитство. Той продължаваше да стои при вратата и сякаш сам не можеше да повярва, че появяването му не бе предизвикало никаква реакция. Човекът, когото пропагандната машина на режима наричаше „най-великия българин“, който бе придружаван от нестихващото ехо на собственото му име, който явно сам се смяташе за свръх-герой или полубог, внезапно се сблъска със студено пренебрежение. Ако той беше нормален гражданин, нямаше да му бъде трудно да открие, че хората просто не бяха го видели. Между тях имаше немалко комунисти. Но параноята му се развихри с пълна сила. Забелязах как лицето му смени цвета си, адамовата му ябълка заигра, очите му пламнаха и в следващия миг той нададе пронизителен писклив вик: „Студентииии! Какво е това Монте Карло? Комарджиии! Картаджиии! Срам и позор! Затова ли народът ви е пратил тука! Играете карти с народните париии…“

Той продължаваше да крещи като луд, беше напълно извън себе си и гледайки го, аз си мислех колко нищожен и малък беше този човек, който можеше да изригне с такава омраза и ненавист заради едно наистина невинно пренебрежение. Лицето му трепереше, ръцете му трепереха, цялото му тяло се друсаше. Всички студенти моментално се обърнаха, мнозина скочиха на крака, един с по-голямо самообладание се опита да каже нещо извинително, но лайпцигският лъв ревеше до скъсване на гласа, след което изхвърча навън и тресна вратата. Някои след това казаха, че бил пиян.

Но от този момент студентският санаториум, в който ми бе съдено да прекарам много пъти дълги месеци, беше единственото лечебно заведение в страната, където внасянето на карти за игра бе смятано едва ли не за национално предателство.

Това всъщност беше вторият път, когато видях Георги Димитров отблизо. Първият беше по време на изборите за Велико народно събрание. В този слънчев неделен ден той пристигна при избирателния пункт в старата сграда на княжевското читалище. Видях го, изпъчил рамене, енергично да влиза вътре, придружен от няколко души. После, след около десетина минути, той излезе по невероятен начин, заобиколен от сподвижниците си, които се опитваха да го успокоят, докато той, пламнал от гняв, крещеше думи като „Сволочи! Народни врагове! Фашисти!“ и т.н. Махаше с ръце и се заканваше на някой, който бе останал вътре. Какво бе станало? Мнозина възрастни княжевци помнят и разказват тази сцена. Влезлият Димитров е бил посрещнат със ставане на крака и внимание от цялото избирателно бюро.

„Кой тук е застъпникът на опозицията?“ — запитал навъсено той.

„Аз, господин Димитров“ — обадил се застъпникът Васил, който също от уважение стоял прав. Васил бе студент по архитектура, която не му позволиха да завърши, герой от войната, един от най-честните и смели хора, които Княжево знаеше.

„Ти ли!?“ — извикал Димитров и леко се олюлял. — „Ти знаеш ли, че си предател! Знаеш ли кому служиш и знаеш ли къде ще отговаряш!“ — изведнъж гърлото на „вожда и учителя“ се отприщило и той крещял несвързана поредица от най-обидни и невъздържани думи. Очевидно бил много пиян. И тук Васил внезапно повишил глас и строго му казал:

„Господин Димитров, в днешния ден, когато се решава съдбата на България, когато на избирателите не е позволено да пият, как си позволявате вие, кандидатът за народен представител, да влизате тук пиян! Напуснете!“

Напълно загубил контрол върху себе си, Георги Димитров се хвърлил да го удари, но яките княжевски селяни се бяха намесили и той трябвало да напусне. Впоследствие това сблъскване едва не струва живота на Васил. Последваха дълги години на концлагери и затвори, които затриха младостта му.

Но ние, студентите от Политехниката, трябваше наред с науките си да изучаваме биографията на този гост от Москва, да повтаряме празните му фрази и да се чудим какво общо имаше той с нас, с нашия живот, с нашата България. Той, псевдогероят, продукт на целенасочена пропаганда, не можа да издържи срещата с един истински, обикновен български герой. И затова той реагира като отмъстително малко човече, което през целия си живот бе служило някому. Никога нито за миг не бях изпитал каквото и да е положително чувство към този съветски гражданин, от когото всъщност започна трагедията на страната ни. Човек трябва да бъде безкрайно сляп или безкрайно продажен, за да не види, че Димитров въведе у нас съветския стил на управление, където властта е противопоставена на обикновения човек, той бе този, който въведе унизителната ритуалистика на боготворене на вождове, на височайше снизхождение, което дори Наполеон не си е позволявал. Той беше този, който докара черните лимузини и спусна тежки пердета между себе си и обикновените хора, и той беше този, който позволи страната му да бъде непоправимо ограбвана и съсипвана от тия, които го бяха изпратили да я колонизира. Той въведе методи и порядки, за които много поколения българи, дори след десет века, ще четат с онова чувство за срам, с което днес четем за интригантското царство на Борил.

По същото време видях отблизо и Трайчо Костов. Когато го снеха от високите му постове, за известно време той беше директор на Народната библиотека. Парадоксално се говореше, че започнал да превежда романа на Василий Ажаев „Далеч от Москва“. Романът се появи по-късно в друг превод. Снетият Трайчо Костов дойде да живее във вилата на Голдщайн, в Княжево, която бе съседна на нашата къща. Виждах го на няколко пъти да се спира и разговаря с дядо ми. Изглеждаше умислен, потиснат, сякаш предчувствуваше какво го чака. Винаги ще мисля, че в движенията му, в гласа му имаше нещо много различно в сравнение с другите членове на Политбюро, които сега ми приличат повече на восъчните фигури на мадам Тисо. Дядо ми се оплакваше от тежкия живот и Трайчо Костов с тъжна усмивка му казваше, че е преходно време, че нещата ще се оправят. Няколко месеца по-късно го обесиха. Години след това очевидци от неговия процес ми разказваха как следователят е биел продължително Трайчо Костов с тънка пръчка по носа…

Докато го съдеха, из цялата страна се разиграваха оргии от събрания и митинги, на които всеки наричаше Трайчо Костов с най-отвратителни имена. По болниците ни вдигаха на крака за събрания, които завършваха с агитки, скандиращи „Смърт! Смърт!“ Малко неща до ден днешен са ме изпълвали с по-голям ужас и отвращение от тези оргии на човешката ненавист и низост. И българските вестници, които изляха помийни потоци върху Трайчо Костов, никога не намериха и най-малката доблест да се извинят. Много пъти съм се чудил как човек може да чете тези вестници, когато толкова пъти те бълваха купища от лъжи, измами и заблуди, когато изпращаха невинни хора на смърт, когато пееха хвалебствени химни за най-големи престъпления и боготворяха престъпници. Как може „Работническо дело“ да продължава да съществува, когато в броя му от 21 декември 1949 година името на Сталин е споменато над 300 пъти?…

Но онова, което ме порази тогава, беше освирепяването на нашите другари, „активистите“. Имаше толкова граждани, които предлагаха какви ли не жестоки наказания за човека, когото година преди това боготворяха. Имах чувството, че бясната омраза срещу Трайчо беше тяхна лична органична необходимост, те имаха тази нужда да мразят и Сталин я удовлетворяваше. Когато беше съобщена новината за обесването му, имаше хора, които започнаха да танцуват. Един невзрачен лекар, който след година щеше да се издигне до шеф на правителствената болница, вървеше по коридора на санаториума и казваше, че това бил най-щастливият ден в живота му. Това не беше фанатична лудост, а необходимост, командвана от угоднически инстинкт. Защото, забележете, всички тия другари мразеха Трайчо Костов ПУБЛИЧНО. Мразеха го, когато други можеха да ги видят и чуят. Мразеха го, защото тази омраза се заплащаше богато, възнаграждаваше се като подвиг. Не мислете, че те, в огромното си мнозинство, вярваха във вината му. Ако някой от тия пълни с омраза хора твърди, че е повярвал — или е бил безкрайно тъп, или пък просто лъже. Виждах ясно, че те знаеха, че Трайчо е невинен, но сякаш имаше лудо надпреварване всеки да излъже всекиго, че Трайчо е виновен.

Врагоманията се развихряше с убийствена сила. Може би мнозина се опияняваха от нея, защото тя освобождаваше въпросните човеци от всякакви човешки задръжки. Нека поне днес не се лъжем, като удобно виним за всичко Сталин. Трагичната истина е, че Сталин не беше сам, че Сталин никога нямаше и да съществува, ако не бяха сталинчетата, хилядите и хиляди негови последователи, безименни злодеи!

Историци и психолози ще кажат, че връзката е взаимна, а пък аз вярвам, че не Сталин създаде тях (както мнозина смятат), а че те създадоха Сталин и чрез него дадоха най-съвременното име на злото — сталинизма. Ако трябва да дам една точна характеристика на Сталинчето от мое време, ще кажа: това беше мъничко, енергично, амбициозно, злобно самотно същество, за което командуването, малтретирането, заплашването и тероризирането на други човешки същества бе психопатологична необходимост. Сталинчето искаше да бъде забелязано, че съществува, искаше светът да го види, да го чуе и някак да му се поклони. И тъй като обикновено му липсваха способности да бъде добър земеделец, шивач, стругар, артист, тъй като му липсваха способности да бъде обикновен трудещ се човек, у него се бяха напластили завист и омраза към всички, които притежаваха тези способности, към добрия, човечен, хармоничен свят на толерантността и любовта, в който нямаше място за бесове. За нашите български сталинчета революцията не е била никога нищо друго освен удобен претекст за пускане в действие на струята от низши страсти и инстинкти, на дяволско удовлетворение, на болезнен комплекс за малоценност. Бруталното физическо смазване на чуждата воля се превръщаше в триумф на собствено превъзходство. Партията, социализмът и комунизмът бяха оправданието. И всред тази глутница ние трябваше да живеем и да вярваме в човека.

* * *

Не зная друга политическа религия, която да е въздействувала така силно върху низките човешки инстинкти и страсти и да е поощрявала така всестранно човешките пороци, както прави това комунистическата идеология. Настъпиха времена, когато се искаше човек да изяви себе си единствено чрез правене на зло, което се оправдаваше като диалектическа необходимост на партията. И тъкмо в правенето на това зло, в причиняването на болки и страдания на другите, някои хора у нас разбраха, че могат да изпъкнат в живота на обществото, да се издигнат, може би и да получат място в историята. Познавам един висш офицер от Държавна сигурност, който преди това бе живял като дребен служащ в горско стопанство и който в нормално общество едва ли би напуснал горското стопанство. Ала постъпването му в милицията, дългата серия от арести, разпити, инквизиции и изтръгнати показания го бяха изтласкали до най-властен пост. В драматична изповед пред мен веднъж той каза, че кариерата му започнала от момента, когато е бил изпратен да арестува най-близкия си приятел, в чиято невинност той бил абсолютно убеден. (По-късно аз ще възпроизведа неговия разказ.) Познавам не един и двама граждани, които направиха партийни и държавни кариери и се издигнаха до места, до които никога нямаше да достигнат в свободен свят — изключително чрез демонично фабрикуване на зло за всеки, който бе застанал на пътя им. Способността да се прави зло се оказа най-благодатният талант на комунистическата епоха, тъй като това ЗЛО при всички случаи се оказваше ДОБРО за политиката на партията. Образно казано, на хората не бе разрешено да си подават ръка и помагат един другиму, но им се даваха всички възможности да си нанасят взаимно жестоки удари. Когато говорим за врагоманията, която вилнееше из всички сфери на нашето общество и се превърна в основен елемент на комунистическата душевност, не бива да забравяме, че не само партията, но и мнозина граждани имаха нужда от нея. Те се самооткриваха чрез нея, получаваха смисъл в живота си, живееха, за да търсят, мразят и се борят срещу врагове, сякаш съществуването на врага ставаше гаранция за собственото съществуване. Действията срещу врага бяха действия за утвърждаване на себе си. Печелеше се по две линии: по линията на партийното признание и по линията на собственото самочувствие и удовлетворение. Затова врагоманията действуваше като мощно духало за разпалване докрай на дяволски чувства и амбиции, които иначе биха останали затворени в студеното мълчание на неоткрити човешки въглища. Ако през вековете хората са чувствували необходимост от съществуването на Бог, Цар, водач, в наше време много хора чувствуваха необходимостта от Враг. Нищо друго не е по-необходимо за живота на едно комунистическо общество от съществуването на Враг. И фразата на Волтер, че ако нямало Бог, трябвало да се измисли, намираше пълно приложение в нашето общество за необходимостта от врага. Без този Враг идеология, партия и режим се превръщаха в нелепа безсмислица. Чрез Врага всичко намираше някакво оправдание. Чрез Врага се оправдаваше държавният терор и всяко насилие, чрез Врага се извиняваха огромни провали и грешки на некадърни ръководители, чрез Врага се обясняваха икономически неуспехи… и нещо съвсем цинично — чрез Врага се защитаваше необходимостта от привилегии за върхушката. Този огромен, страшен, подъл, постоянен, неуморим, всестранен ВРАГ бе разковничето, чрез което комунистическият режим съществуваше. По-голямата част от цялата обществена дейност у нас по онова време беше срещу разни врагове. Всички тайни и явни събрания и заседания на партийни организации или отделни групи партийци бяха насочени срещу някакъв враг, министерски или директорски съвети се превръщаха на щабове за борба с врага, цялата атмосфера у нас беше напрегната от безспирна война срещу Врага.

Винаги ще помня една случка от малко по-късен период, която обаче сумира чернилката на цялото онова време и двете лица на врагоманията — общественото и личното.

Мисля, че беше през 1958 година. Двамата с моя приятел К. се редяхме на опашка за хляб пред една хлебарница до трамвайната спирка в Княжево. Всичко беше спокойно и нормално. Хлебарят извади хляба и ние, около двадесетина души, започнахме да се придвижваме напред. В този момент отнякъде се появи един майор, за който по-късно научих, че е от казармите в Горна баня. Трябва да имаше 37–38 години, с червендалесто лице и тъмни очи, и се движеше с подчертана самоувереност, като удряше ботушите си с малка пръчка. Вместо да се нареди на опашката, другарят майор се опита да пререди, без дори да си направи труда да поиска позволение. Хората отпред явно бяха уплашени от вида му и покорно се отдръпнаха, за да му сторят път. Но К. съвсем не можеше да приеме този триумф на нахалство, изтича напред и застана между майора и хляба.

„На опашката, ако обичате!“ — каза му той.

В първата секунда онзи се учуди, че някой е посмял да му се противопостави, после лицето му пламна и той извика:

„Ти ли ще ми кажеш, бе!“

„Вместо да дадете пример на хората за ред, вие се държите невъзможно!“ — твърдо отвърна К.

После хората от опашката се окуражиха и всички започнаха да подвикват на майора, който, като видя, че няма да бъде пуснат, побесня.

„Аз ще ти дам да разбереш кой съм аз!“ — извика той на К. обърна се и бързо закрачи по главната улица. Хората си отдъхнаха, настъпи приятно оживление, сякаш всеки бе спечелил победа. Но тия, които все още бяхме там, настръхнахме, когато видяхме след минута-две майорът да се завръща с двама униформени милиционери.

„Тоя!“ — и той посочи К.

Почти всички на опашката се опитахме да обясним на органите на властта какво бе станало и че ако някой заслужаваше порицание, това беше другарят майор. Но милиционерите, без да ни слушат, грабнаха К. и придружени от майора, който ни гледаше с победоносен гняв, отминаха към участъка.

Обадих се веднага на родителите на К., баща му се разтича, но не можа да направи нищо през този ден. К. остана в княжевския участък и през нощта. Пуснаха го едва следващата вечер. Когато се появи у нас, лицето му бе неузнаваемо. Цялото бе покрито със сини петна и два от предните му зъби бяха избити.

Той ми разказа, че когато го вкарали в участъка, майорът и един от милиционерските офицери в участъка, който явно бил приятел на военния, го проснали на пода и му нанесли жесток побой.

„Няма да ми даваш хляб! На мене ли бе? На мене ли!“ — викал майорът комунист и ритал нещастния ми приятел.

Но с това се свършило само първото действие. Привечер го завели при самия началник на участъка, който, ако не ме лъже паметта, се казваше подполковник Балабанов. Той мълчаливо изслушал разказа на моя приятел за цялата случка и даже си давал вид, че му съчувствува.

„Ако ти наистина си наш, явно майорът е сбъркал — казал началникът на участъка и внезапно запитал: — Но ти наш ли си?“

Моят приятел не знаел какво да отговори, а началникът добавил:

„Каквото и да кажеш, ще трябва да се докаже.“

После многозначително го изгледал и казал:

„Кажи ми сега имената на приятелите си!“

К. внимателно споменал няколко имена на приятели, които биха имали известна политическа тежест.

„А сега кажи ми кои са враговете ти?“ — запитал началникът.

К. се замислил и след малко отвърнал:

„Не знам. Мисля, че нямам врагове.“

„Нямаш врагове! — повишил глас онзи. — Искаш да кажеш, че никой не те мрази и ти никого не мразиш?“

„Доколкото аз знам, никой.“

„Лъжеш!“ — извикал внезапно ядосан подполковникът и станал от стола си: „Що за човек си ти, щом нямаш врагове? Ти не си наш младеж, ти не си наш гражданин, щом нямаш врагове! Ние всички сме заобиколени с врагове, той, човекът, твърди, че нямал никакви! Къде живееш ти? На коя планета си?“

После началникът на участъка произнесъл горе-долу следната декларация:

„Този, който не мрази, не е наш! Защото не може да се живее, без да се мрази! Не може един наш гражданин да няма отношение към враговете! Още Ботев е казал «Силно да любиш и мразиш!». И ако ти наистина не знаеш да мразиш, ние ще те научим! Бързо ще те научим!“

И те наистина бързо го научиха. На К. било предложено да го пуснат при условие, че стане таен доносчик и информира милицията редовно за това, което чува наоколо. Просто за да се отърве, той подписал всевъзможни клетвени декларации, че ще им служи. След този инцидент той преживя дълга нервна треска и непрекъснато ми повтаряше, че не желае да живее повече в България. Накрая избяга.

Но онова, което ме порази още тогава и което запомних завинаги, беше тази дяволска декларация на подполковника от милицията, че „Ти не си никакъв човек, ако не мразиш!“. Без дори да иска, този служител на народната власт формулираше най-точно цялата основна нравствена концепция на маркс-ленин-сталинската идеология. Омразата беше главният двигател, моторът на отношенията партия-човек, държава-човек, човек-човек. Само няколко години бяха достатъчни за тези професори по омраза, за да превърнат омразата и страха в главните чувства на епохата.

Погледнете който и да е вестник от онова време, прочетете коя да е реч, взрете се в какви да е отношения в служби, предприятия, стопанство, училище, университети — вие неизбежно ще откриете зеленилото на омразата. От нас, студентите, в онзи период се искаше всеки ден да мразим Никола Петков, Трайчо Костов, Тито, Франко, Чанг Кай Ши, американския империализъм, германския реваншизъм, югославския ревизионизъм, черното фашистко минало, църквата и поповете, буржоазните остатъци, невъзвращенците и така нататък. А фактически тази абстрактна омраза добиваше конкретни форми: да мразиш колегата си, защото е по-способен от тебе, да мразиш приятеля си, защото е по-харесван от тебе, да мразиш началника си, загдето е над тебе, и да мразиш подчинения си, защото подозираш, че иска да ти вземе мястото, да мразиш зарзаватчията и хлебаря, загдето не са ти запазили нещо под тезгяха, да мразиш властния роднина Хикс, загдето не иска да ти извади паспорт за чужбина, да мразиш жена си, загдето иска да има свой живот, да мразиш децата си, загдето не те слушат… и накрая да мразиш себе си, загдето не си станал това, което си искал да бъдеш.

Омразата у нас не оставаше само някакво декларирано или не чувство, а твърде често се трансформираше в силни действия, които културният западен свят нарича с мекото име НАСИЛИЯ. По-точното име е ТЕРОР. Струва ми се, че няма по-тясна връзка на този свят от тая между омраза и терор, и тъй като и двете имаха нужда от врагове, то когато враговете се свършваха, трябваше да се измислят. По принцип всеки можеше да бъде враг, абсолютно всеки български гражданин беше сторил нещо, макар и най-невинно, за да бъде обявен за враг в даден момент. Ако никога нищо не бе сторил, то това беше още по-голямо основание да бъде третиран като враг. Сигурен съм, че ако един ден по някакъв начин враговете се свършат и няма начини да се измислят, тогава хората като въпросния подполковник ще измрат, защото няма да има за какво да живеят.

Трябва да кажа, че не си спомням нищо светло от цялата ми студентска младост. Не помня нито един хубав момент, който да не е бил безобразно деформиран от някакви страхове или пък атакуван от нечия омраза. Властта на нашите мрачни колеги натрапници се разширяваше непрекъснато. От университета тя премина в домовете ни, в частния ни живот и дори в интимните ни мисли и чувства. Пази Боже да не дойдете на бригада или на трудов ден, или на каква да е акция, или просто на събрание или кръжок. Пази Боже да дружите с хора, които са смятани за врагове, или пък да се държите по-свободно с приятелите си, или пък да разказвате вицове. Нашите отношения, нашите разговори бяха осакатени. Всичко беше придружавано от неизбежна черна въпросителна, която превръщаше опитите ни за искреност в гавра. Ние свикнахме да се лъжем един друг в очите, да говорим с дежурни фрази и да се стараем да им предадем онова двусмислие, което да намери съответния отклик у по-досетлив събеседник. „Когато кажеш нещо, винаги оставяй зад себе си отворена вратичка, за да се измъкнеш, ако трябва.“ Това бе и още е принцип. Ние бяхме заставени да се подчиняваме на обстоятелствата и затова не бяхме честни в подчинението си. Гласувахме резолюции, под които никога честно не бихме се подписали, четяхме вестници, без въобще да четем, понеже не им вярвахме нито дума, и разговаряхме със завидното умение да не кажем нищо. Ние толкова се стараехме да скрием от другите нашата собствена истина, че понякога я скривахме дори и от себе си.

Гей Славяне

Славяните са длъжни да живеят заедно

От време на време в руско-украинските отношения зазвучават мотивите на достатъчно архаичното, но упорито възраждано славянофилство. Както и лозунгите за славянска солидарност, заявления от сорта на „славяните са длъжни да живеят заедно”, за някаква си митична славянска култура и не по-малко митичната славянска националност и славянски характер. В политически смисъл всичко това се пречупва през идеологемата за някакви особени отношения между Русия, Украйна и Беларус, които трябва съществено да се различават от общоприетите отношения между суверенни държави. Разбира се, славянското идва като основание за противопоставяне на тези три държави и народи срещу Запада като изначало чужд и враждебен към славяните. В съвременното политическо славянофилство, както и в неговия предишен образ от XIX век, присъства ярко изразен елемент на антиевропеизъм. Освен това и днес неопанславизмът не се е избавил от идеята за хегемония на една славянска държава над другите, от идеята за господство над тях по братско право. Това е забелязано от критиците му още преди два века и техните ехидно-проницателни оценки никак не са загубили актуалността си и днес.

„Те се стремят да прикрият своите егоистични стремежи с думи за любов, но желанието да господстват постоянно прозира в изстъпленията им, те повече не могат да се сдържат и вече говорят за своето първенство пред другите славянски племена, за това, че единствено у тях са запазени истинските принципи на славянската народност. „Ние сме ваши по-големи братя”, казват от тази партия, а по наш народен обичай по-големият брат заема мястото на бащата, чиято власт в семейството е неограничена, и по-младите братя трябва безусловно да му се подчиняват, без да правят дори и опит за самостоятелно мислене. „Ти дори не се съветвай с нас, не ни питай за мнението, та ние даже не смеем да имаме собствено мнение – твоята воля е закон за нас”.
(Н. Г. Чернышевски, „Съвременник”, Петербург, 1861, № 10, с. 301-302)

В тези думи на Чернишевски е самата същност на сегашните конюнктурни спекулации на тема славянство поради езиковата близост на славянските народи. Как силно се иска някому да попечителства над славяните според собствените си користни интереси!

Сред поддръжниците на възраждането на „единство и неделимост”, рядко се намира някой невключил се в славянския танц1. То не бе „братски съюз на славянските народи, не бе „защита на славяните от световния ционистко-масонски заговор”, и т.н., и т.н.

При вглеждане отблизо се оказва, че във фокуса на всички тези пропагандистки усилия са главно три славянски народа от 13: руснаци, украинци и беларуси. За останалите някак си упорито се забравя. И отдалеч е ясно защо – много славяни са вкусили от европейската отрова на здравомислието, внимателни са към детайлите и изискват по-сериозни аргументи. Но какви сериозни аргументи може да има там, където всичко се гради от джебчийска ловкост на ръцете, силна емоционалност и мечтания за нещо си в мержелеещата се далечина? Опитай да предложиш славянската идея на поляк, а той, пренебрегвайки прочувствените думи и накъсаното ти дишане на възторжен агитатор, напълно прагматично ще попита: не става ли дума за връщане към онези далечни времена на славянското единство, когато Полша се е наричала Привисленски край, когато даже полският орден „Бял орел” е бил вписан в регистъра на руските ордени, а жителите на Варшава са благоденствали под грижливото ръководство на Петербург? Може дори да си спомни не толкова отдавнашните времена, когато от Москва му увесиха на врата разни Гереци и Кании. Чехите пък добре помнят как през 1968 на техните летища кацаха железните гълъби на мира от Изток.

Нещо повече, западните славяни с техния глупав навик да се колебаят и да придирят за дреболии, ще запитат трубадурите на славянското единство, защо никой в Лондон не призовава към братско единство германските народи: англичани, германци, холандци, шведи, норвежци, австрийци? Сега естествено е така, макар че след 1933 и при тях се чуваха подобни призиви – от Берлин. След 1945 престанаха. Да се надяваме, завинаги.

Защо от Мадрид не се чуват призиви за братско единение на потомците на Великия Рим: италианци, испанци, французи, португалци, румънци? Защо не се чува вик за единство на всички фино-угри: естонци, финландци, карели, мордовци, марийци, коми, удмуртци, ханти и манси заедно с унгарци?

От къде ли точно днес се появява такова неистово желание да се възроди панславизма, всички тези истерични призиви към славянско побратимяване?

Случващото сега е свързано с краха на комунизма. Краха в световно-исторически мащаб от една страна, и национално-руския крах – от друга.

70 години след края на гражданската война се случи неизбежното – империята рухна. Марксизмът, макар и да забави този процес със десетилетия, се оказа че не е универсалното решение на всички исторически проблеми. Заедно с него потънаха в Лета и пролетарският интернационализъм, и класовата солидарност, и всемирната историческата мисия за създаването на МССР (Мировой Советской Социалистической Республики). Наложената над обществото идея за класовото родство се оказа фантасмагория. И веднага в пробойната наместиха така презираната от марксизма расова идея – идеята за кръвното етническо родство.

Стара идея, но многократно, макар и с различна ефективност, изпитана в руската политика. Когато говорим за традиционност на тази идея като средство за осъществяване на политическите интереси на руската държава, трябва да напомним, че тя е съществувала само около два века (от края на XVIII до края на XIX век). Чак до XVII век в Москва към славянските дела се отнасят напълно безразлично. И едва в края на XVIII век, когато заради изход към Черно море в Русия се появява собствена балканска и средиземноморска политика, славянската идея заинтригува Петербург. Държавните мъже от обкръжението на Екатерина II се присещат, че тя може да бъде перспективна за руското могъщество. Да не я използват за своите интереси би било глупост. Сами за себе си, извън руските политически прожектори, славянските народи (в Османската империя) предизвиквали у петербургските велможи не по-силен интерес, отколкото собствените им крепостни.

От средата на 19 век, когато в централна Европа започват национално-освободителните въстания, в Петербург възниква специфичен интерес към австрийските славяни като оръдие за деструкция на Австрийската империя. Водейки се от своята (и призната от Свещения съюз) роля на жандарм на Европа, руският монарх не измисля нищо по-добро от това с щиковете на фелдмаршал Паскевич да спасява от срив „парцалената” (разпокъсана) империя – „искаха уж най-доброто, а се получи както обикновено”.

След позорното поражение в Кримската война Русия се нуждаеше от политически реванш. В него своя роля трябваше да изиграят и балканските славяни. Тази политическа конюнктура предизвиква в руското общество изострен интерес към проблемите на славянството. Подобно на сегашния почин се появяват всевъзможни славянски общества, кръжоци и обединения. Славянството става модерно. Поразително е, че текстовете от онова време почти не се различават от това, което може да се проче в днешните вестници със споменатата насоченост. Същият този стремеж да се подчинят всички славяни на интересите на една държава и нейния елит.
Но както и днес, в руското общество и тогава е имало и честни хора, които не са се страхували да посочат „дрехите на царя”. Например философът Владимир Соловьов (позовавайки се на руските патриоти от вестник „Московские ведомости”) пише:
„Нашите яки патриоти също държат на обединението, но само в тамерлановски смисъл. За тях единството означава заличаване на различията, а вероизповеданието им служи само като знаме на враждебността и оръдие за унищожение. Из цялото огромно пространство на Руската империя няма религиозна и национална разновидност, която да не е била подложена на изкореняване в името именно на тези най-висши основи на нашата вяра и народност, на които се позовават ораторите на славянското общество”.
Иска ми се да приведа още един силен тезис на руския философ. Говорейки за русификацията на покорените от империята народи, той отбелязва:
„Това е система за гнет… колкото и лоша да е сама по себе си, тя става още по-лоша от това въпиющо противоречие, в което съществува спрямо великодушните освободителни идеи и безкористното покровителство, на които руската политика винаги е предявявала своето преимуществено право. Тази политика по необходимост е пронизана с лъжливост и лицемерие, което я лишава от престиж и прави невъзможен какъвто и да е устойчив успех. Не може безнаказано да напишеш на своето знаме свобода за славянските и други народи, отнемайки в същото време свободата на поляците, религиозната свобода на униатите, гражданските права на евреите”.

През 1914 войната на Русия с Германия и Австро-Унгария също не подминава славянския въпрос. Как ù се иска и Константинопол, и свободни славяни! И бедата не е, че украинците под властта на Виена са живели по-добре, отколкото под властта на Петербург. Важното е, че освободителите знаят най-добре от какво страдат славяните под Хабсбургите, ето това е… Нима не е ясно? Но не за всички е било така разбираемо.
Ето и пример – заклетият адвокат, а после лице без определено занимание – Улянов, Владимир Илич, вместо да приветства руските „орли” от върховете на Карпати, (съвсем не е шега) клевети:
„Царизмът води война за завладяване на Галиция и окончателното потискане на свободата на украинците”.

Така след 1917 за славяните отново и за дълго е забравено. Не им било до тях. Целта е да се преустрои човечеството, а славяните не са от този мащаб, те са нещо твърде незначително.

1941 отново ни припомня как идеята за класовото братство показва своята непрактичност. Немският пролетарият, в мундирите на Вермахта, с удоволствие обсипва с огън от автоматите на фирмата „Рейнметал” своя съветски брат по класа. И веднага в Москва се създава Славянски антифашистки комитет, започва издаването на списание „Славяни” и се печатат в огромен тираж плакати с лозунг: „Гей, славяне!” („Гей” в този случай няма никакво отношение към сексуалната ориентация).

През 1946, след неуспешния опит за създавана на Балканска федерация (с участието на Югославия и България) от Черно до Адриатическо море, предизвикан от неразбирателството между двама велики вождове – Сталин и Тито, славяните отново минават в забвение почти до края на 80-те години.

След разпада на СССР (1991) се появява насъщна необходимост от идеология, която да обслужва интересите на тези кръгове от руския елит, за които бъдещето е немислимо без регенерация на починалата свръхдържава и без така удобното господство над Украйна и Беларус. Такава идеология става руското неославянофилство. Всъщност новото при него съвсем не е ново. В основата е същият този стремеж за господство и подчинение на другите славяни (вж. цитатите на Чернишевски и Соловьов), инстинктивната неприрязън към разнообразието и различността, а на нейна основа – амбицията за тотално уеднаквяване (единен руски език, единна руска култура, единна държава и т.н.) и необуздана митология, напълно отхвърляща научните данни и реалните факти от история, археология, етнография, езикознание.

Политическата нужда ражда множество щатни славяноведи. За някои от тях славянската идея е само камуфлаж на откровено подривната им дейност против Украйна. Много често това се прави напълно целенасочено, но понякога инстинктивно, така да се каже от сърце. По правило краят на всички славянски танци е ясен – нарежда се: славяните са един народ и са длъжни да живеят в една държава, известно коя. Съвременните славяноведи пренебрегват фундаментални научни трудове, в това число и руски, когато те не се вписват в тяхната идеология, и още по-точно – в пропагандата им.
През 1927 в сборника „Верхи и низы русской культуры” е публикувана статия на професора княз Н. Трубецки „За проблема на руското самосъзнание”. Ето какво пише там професорът и княз:

„Много сме говорили за това, че историческата мисия на Русия се състои в обединението на нашите „братя” (кавичките са на автора – Н. Трубецки) славяни. При това обикновено забравяме, че наши „братя” (ако не по език и вяра, то по кръв, характер и култура) са не само славяните, а и туранците (тюрки), и че Русия, под сянката на своята държава, фактически обединява значителна част от „туранския изток”. Руският литературен език е общославянският елемент в руската култура и е единственото звено, което свързва Русия със славянството. Говорим за единствено, тъй като другите връзки са илюзорни. Славянски характер или славянска психика – това са митове. Всеки славянски народ има своя отделна психологическа структура, като по своя национален характер полякът точно толкова прилича на българина, колкото шведът на гръка. Не съществува и общославянски физически, антропологичен тип. Славянската култура също е мит, понеже всеки славянски народ е изградил своята култура отделно, и културните влияния на едни славяни върху другите изобщо не са по-силни от влиянията на германци, италианци, турци и гърци върху същите тези славяни. Етнически славяните принадлежат към различни етнографски зони. Следователно – славянство не етнопсихологическо, етнографско или културно-историческо понятие, а само лингвистично. Езикът и само езикът свързва славяните.”

Само преди няколко години, по време на посещението в Киев на полския президент Александър Квасиневски, към него се е обърнал с въпрос лидерът на най-голямата тогава лява фракция във Върховната Рада: „Как лично вие, г-н президент, смятате да укрепвате единството на славянските държави?” Полският президент го изгледал продължително, въздъхнал и отговорил: „Аз не вярвам в политическо единство въз основа близостта на езиците”.

В историята на славянските народи и държави такова точно единство е било доста рядко явление

Както и в историята на германците, романските народи, тюрките и фино-угрите. Защо? Защото, както е казал един лорд:
Британия няма постоянни приятели и постоянни врагове. Тя има само постоянни интереси.

А интересите при всички са различни. Понякога съвпадат, понякога – не. Взаимна неприязън между славяните е имало не по-малко, отколкото симпатия. Хората са си хора. Те се карат, сдобряват, отново се карат. Когато днес известни кръгове ни внушават идеята за „феноменално единство” на православните славяни, спомнете си Балканските войни в началото на XX век, когато православните славяни-българи влизаха в кървави схватки с православните славяни-сърби. България, както е известно, два пъти през XX век е воювала на страната на антируски коалиции. По ирония на съдбата известният български русофил, генерал-полковник от артилерията Владимир Заимов, още като млад поручик, е ранен в главата от парче руски снаряд на румънския фронт през Първата световна война и е живял с това парче чак до 1942, когато е екзекутиран за връзка със съветското разузнаване.

А през 1939 Полша, вместо да поддържа Чехословакия в конфронтацията ù срещу Хитлер, „в суматохата задига” от братята славяни Тешинска област.

И в същата тази паметна 1939, когато руснаци, украинци и беларуси, в униформите на Червената армия, нахлуват в източните воеводства на Полша, в съветския МИД е извикан за официална нота посланикът на Полша Гжибовски. Нещастният поляк се опитал да промърмори нещо за славянската солидарност. Естествено – нито го чули, нито го разбрали. В този момент славянският фактор изобщо не работел в интерес на Кремъл. А колко чудесно би било, ако наистина славянските народи си помагаха един на друг в тежки времена, без да се опитват да се делят на „старши” и „младши”, не посягаха на братските земи, не се стремяха да лишат ближните от държава чрез конструиране на какви ли не хитроумни „съюзни” капани, не се опитваха да наложат на всички останали себе си в качеството на „обединител”, не се стараеха да подгонят останалите в общо стадо под собствената национална диктатура…

Може би, някога… „Жалко е само, че живот в такова прекрасно време няма да ни се наложи – нито на мен, нито на теб”.
Наистина жалко…

В отговор на панславянските спекулации трябва да има ясно разбиране за следните прости истини:

Всеки славянски народ е самостоятелна човешка общност със собствен език, култура, традиции и историческа съдба.

Всеки славянски народ може да съществува и процъфтява извън зависимостта от съюзни или несъюзни отношения с другите славяни.
(чудесен пример – малката Словения, както е в хладни отношения със Сърбия и Хърватска, само за няколко години независимост стана съвсем благополучна страна в Европа)

Не е нужно на никого да дотягате маниакално, още по-малко грубиянски, с вашата славянска любов и да изпадате в изстъпления при отказ.

Така нормалният жив човешки интерес на славяните един към друг, искрената и доброжелателна симпатия могат да се запазят.

И ще се запазват толкова повече, колкото по-малко около тях се усукват всевъзможни съмнителни щатни славяноведи с техните политически спекулации.

Призракът от Аламут

Призракът от Аламут

В Ню Йорк през лятото на 1999 г. се случват странни неща. В средата на август в околностите на зоопарка в Бронкс десетки врани започват да падат по земята. При изследването им се установява, че страдат от енцефалит. В следващите дни епидемията обхваща корморани, фламинга и орли. Успоредно с животните, на няколко километра от тях умират двама души от странна, още неизвестна форма на вирусен енцефалит. Анализът на тъканта на мозъка и на двете жертви показва, че става въпрос за вирус, близък до вируса, наречен Западен Нил (West Nile).
Странно съвпадение: по сведения, дадени от иракски беглец, Саддам Хюсеин лично му е разказвал с “радост и ликуване“, че през април 1999 г. е дал заповед за разработка на биологично оръжие на основата на щама SV 1417- вирус Западен Нил, и възнамерява да го използва за нанасяне на удар по цел, “известна единствено на него“.

Серията от бомбени атентати в Саудитска Арабия, Мароко, Чечения, Пакистан и Израел, при които загинаха 140 души, отново фокусираха вниманието върху ислямския тероризъм. Разбирането и осмислянето на източниците на ислямския тероризъм е толкова важно, колкото и самото търсене и залавяне на терористите. Може да се твърди, че идеологията на ислямските терористи се базира върху грубото изопачаване на исляма. Ударение се поставя именно върху “изкривяването на исляма“, а не на нещо друго. Сред мюсюлманите съществува гледна точка, че по принцип тероризмът е зараза от западен произход. Донякъде правоверните имат основание да твърдят нещо подобно: някои елементи от техническите изпълнения на терористични актове са взаимствани от Запада.
Историята обаче познава и чисто мюсюлманска традиция в областта на тероризма, която се е зародила преди близо хилядолетие, но за съжаление през последните десетилетия доказа своята способност да възкръсва много по-жестока и непредсказуема.
Зловещият, завърнал се в нашето време призрак, се нарича Аламут. Това е името на огромна канара в планината Елбрус, недалеч от южните брегове на Каспийско море, на територията на Иран. Върху скалистите зъбери близо до облаците се възвисявал замък, който носел името Аламут, преведено на български означава Гнездото на хищника. В края на XI век в региона се наложили исмаилитите, секта отделила се от шиитите. Те завладяват Аламут за срок от 160 години (1090-1256). По този начин Аламут се превръща в столица на специфична исмаилитска държава, или по-точно държави, тъй като принадлежащите “ подчинени крепости и замъци били разхвърляни не само в Персия, но и Ирак, Сирия и в други страни от региона. Исмаилитите били наричани от европейците орден, а неговите членове асасини (фр. Аssassins). Една особена категория от тях се прославили като систематични убийци-шахиди, смъртници-смъртоносци.

На 18 септември 1092 г. в столицата на селджукския султанат Исфахан Великият везир на султана Маликшах, Низам ал-Мулк, е бил пронизан подло с кама в сърцето. Така близо преди едно хилядолетие на тази дата се ражда ислямският тероризъм. Убиецът-шахид (мъченик) действал по поръчение на властелина на Аламут - Хасан ибн Салем.
Исмаилизмът претърпява сериозна вътрешна мутация в средата и края на XI век под ръководството на изявения реформатор Насир ибн Хосров и неговия ученик Хасан ибн Сабах (1050-1124). Последният по-късно е наричан от своите последователи Планинския старец. Насир ибн Хосров и Хасан ибн Сабах въвеждат съществено раздвоение на исмаилитската доктрина. Разделят учението на две части: екзотерична, предназначена за масата обикновени последователи, и езотерична, която да обслужва тесен кръг от избраници. Те пък от своя страна се нарекли назарити (виждащи), секта в сектата на исмаилитите, или фeдаини (борци за вярата). “Посветените“ и “профаните“ ги обединявало общото безпрекословно подчинение на господаря на Аламут - Планинския старец.

Хасан ибн Сабах успява да формулира своя собствена доктрина. В нея той не се отделя от духа и буквата на Корана и от законите на шариата. Нововъведението се състои в следния постулат: “Целта на религията е правилният път към познанието на Бога. Познанието на Бога с разум и размисъл е невъзможно. Познание е възможно само чрез личното поучение на имама.“ С една дума, цялото човечество, което не признава имама, се заблуждава дълбоко. Нито християните, нито юдеите ще се спасят, тъй като не им е ведомо словото на пророка. Никакви други мюсюлмани освен последователите на Хасан ибн Сабах няма да се спасят, защото се опитват да постигнат словото на пророка с разум. Освен това човечеството се дели на “човеци“ и “нечовеци“. По този начин е била създадена тотално радикална ислямска секта, която изисквала сляпо подчинение на вожда. За подчинените - рай. За всички останали - ад. Християните и евреите са “нечовеци“. Даже сунитите и шиитите са почти “нечовеци“.


При назаритите


се среща рядко изразеният елитаризъм в мюсюлманския свят. Владеещите тайни знания “посветени“ се считали за “потенциални ангели“, стоящи с единия крак в рая. Всички останали хора - “профани“ за назаритите са сган, заслужаваща само презрение. Мирогледът на “посветените“, се отличавал със силна есхатологична напрегнатост. В техните представи светът е гигантски танор - алхимична пещ, в която се извършва селекция на най-съвършените човеци, подходящи за ангеличен живот. Основната цел на назаритите била “да се помогне на Бог да ускори гибелта на всички “излишни“ неверници, към които са причислени не само немюсюлманите, но и всички мюсюлмани, непринадлежащи към елита на Аламут. Според Насир ибн Хосров: “Ние трябва да убиваме неверниците по повеля на Всевишния Аллах, тъй като неверникът е по змия от змията“. Днес “генералите“ на ислямистките терористи считат, че “отскубват плевели в градината на Аллах“. Естествено, те определят кой е жито и кой е плява.
Близо 10 години Хасан ибн Сабах проповядва в иранските градове. Постепенно броят на последователите му нараства за ужас на тогавашните власти. Съвременник на Планинския старец пише: “Няма нито една категория хора по-зловещи, по-престъпни от този род... Пази, Боже... тези псета да излязат от своите убежища“... Чрез подкуп Хасан ибн Сабах завладява крепостта Аламут. Именно в тишината на аламутското уединение била разработена теорията на политическия терор като основно средство за убеждаване на противници. Центрове за подготовка на ислямските терористи, смъртници-смъртоносци станали крепостите Аламут и Ламансар. Днес на базата на почти същата идеология и методика се обучават ислямските терористи на Усама бен Ладен. Това че днес, за разлика от времето на Хасан ибн Сабах, да се задържат заложници (по онова време са ги убивали незабавно) е своеобразно свидетелство, че съвременното общество, което е обект на нападения от страна на терористите, се хуманизира и демократизира.
Прочутият пътешественик Марко Поло описва как в Аламут се подготвят федаините: “На разположение на Планинския старец в крепостта има младежи от 12 до 20 години. Те са почти под стража и поназнайват как Мохамед, техният пророк, описва рая. Когато старецът поиска да прати някой от тях да убие някого, заповядва да се упоят набелязаните юноши с наркотик и като заспят, да ги прехвърлят в градината.“ В градината имало фонтани и цветя. Ролята на ханъми от “рая“ играели девойки от близките села. На опиянените младежи им се струвало, че в действителност са попаднали в рая. Сложната система за обработка на младия организъм, която превръща човека във фанатичен, търпелив и послушен убиец, била обмислена и разработена детайлно от Планинския старец.
Федаините от Аламут са убили 3-ма халифи, 6-има везири, няколко управници на области, доста духовни лица. От ръцете на убийците от Аламут загиват и европейски знатни особи, “християнските псета“ - княз Раймонд Триполийски, маркграф Конрад Монферетски, Филип дьо Монфор и др. Правени са опити за покушения срещу кралете кръстоносци Ричард Лъвското сърце и Людвиг Святия. Федаините са убивали и редовите рицари, в частност йоанити. Любопитно е да се отбележи, че не са посягали на тамплиерите, с които са имали някакви особено сложни договорки и отношения.
В края на своя живот Хасан ибн Сабах успява да създаде добре законспирирана мрежа от терористични групи в много от градовете на султаната. Усама бен Ладен също е оплел с подобна мрежа, но вече цели континенти. “Федаините на Саддам“, които се сражават за своя мустакат Планински старец, имат същата идеология. При четене на някои исторически трактати, посветени на Хасан ибн Сабах, човек се сблъсква с трактовка за тази личност, описваща го като безкористен борец за народно щастие. Същото, което прави официалната пропаганда в Ирак за Саддам Хюсеин. Основанието и в двата случая е, че болшинството последователи са от социалните низини на народа, а жертви стават султани, капиталисти, емири, империалисти, т. е. всички до един попадат в категорията на “нечовеците“. Оттук и “изводите“, че Сабах е водил антифеодална политика, а Саддам се сражава със световния империализъм. Днес много ислямски терористи се обличат в бели дрехи на народни защитници, като например специалните сили на Ирак - “Федаините на Саддам“. Те обаче се грижат предимно за своята власт, за своите икономически и политически интереси. Народът е длъжен да храни убийците и да доставя нови федаини и шахиди - преди векове на Хасан ибн Сабах, а днес на Усама бен Ладен, Саддам Хюсеин и др.
За съжаление в България не липсват мюсюлмани, дошли неотдавна от Близкия изток или Магреба, получили постоянно местожителство у нас и днес в частни разговори разпалено обясняват, че “Усама бен Ладен е един вид арабски Робин Худ“. Назаритите през XI век са чувствали някакво несъответствие между високата есхатологична цел, която си поставяли, и примитивния начин, по който са изтребвали “нечовеците“. Те са имали добри познания в областта на алхимията и в своите лаборатории усърдно са разработвали такива химически вещества, с които би могло да бъдат унищожени цели градове, народи, държави.
Днес движението “Хамас“ учи своите терористи смъртници: “Аллах е велик и ти си острието на неговия меч. Смъртта за Аллах е път в рая.“ В частност, в рая шахида го очакват разкошни напитки от тип шербет и неясно защо точно седемдесет девственици за извършване на рафинирани психосоматични упражнения, т. е. невиждани сексуални удоволствия. Специалните служби на Израел са установили, че в отделни случаи труповете на ислямските терористи имат една любопитна подробност: половите членове на смъртниците-смъртоносци са увити с парцалчета и овързани с връв или тел. Специално проучване на феномена разкрива тайната: терористът взема предохранителни мерки за предотвратяване на непроизволната еякулация от превъзбуждане по време на извършване на терористичния акт. Шахидите считат за необходимо да пазят своята сперма за специално чакащите ги, всеки един от тях, седемдесет девственици в рая. Подобни случаи са регистрирани и в Афганистан.
В новите времена първият, който вдига високо знамето на ислямския тероризъм, е Рохула Хомейни. Именно при него на мястото на “Аллах Акбар!“ се появява новият възглас “Хомейни Акбар!“. Започват ритуалните убийства, задържат се масово заложници. Укрепват ислямски терористични организации като “Хизбола“. Тероризмът се издига в ранг на голямата политика. Словосъчетанието “главен палач на Иран“ по времето на Хомейни не е публицистичен образ, а само държавна длъжност. Иракският народ е дал на Таха Ясин Рамадан прозвището-титла Джазар, на български Палача. Самият Рохула Хомейни винаги се е водил в своите действия от логиката на индивидуалиста: ако действията на Хомейни не съответстват на Корана, толкова по-зле за самия Коран.
Абсолютен връх в ислямския тероризъм бележи Усама бен-Мохамед бен-Авад бен-Ладен, известен още като Усама, Принц, Емир, Абу Абдала, Шейх на муджахедините, Хаджи, Директор. Днес все още в медиите се говори за “Ал-Кайда“, но “Основата“ вече е изчерпала своите възможности за развитие. Тя е послужила за база на нова структура - “Братството на бен-Ладен“. Това е терористична организация от съвършено нов тип, характеризираща се с пет основни принципа: Първо, има формулата на децентрализирана международна мафия. Второ, “Братството“ се самофинансира и няма централен финансов орган. Едно звено може да финансира терористичен акт на друго звено. Трето, “Братството“ е винаги свързано с един или няколко харизматични лидери на “второ ниво“, които в очите на своите последователи са жертви или мъченици. Четвърто, възванията и обръщенията на “Братството“ са винаги с рязко антизападен, т. е. антиамерикански и от части антиеврейски тон. Това системно пречи за установяването на траен мир в Близкия изток. Тази позиция осигурява подхранването на организацията с нови кадри. Пето, “Братството“ ползва в оперативен план множеството автономно функциониращи афганистански, боснийски, йеменски, сомалийски, филипински и др. вербовъчни и военнотренировъчни лагери.
“Братството на бен Ладен“ няма аналог нито в историята, нито в съвременността. Създадена е самоуправляваща се мрежа от независими звена, имащи единни цели. Самият Усама бен Ладен не е ръководител в традиционния смисъл на думата. Той не е духовен, религиозен вожд, защото няма религиозно образование. Усама бен Ладен е просто Мениджерът. Той несъмнено е най-прагматичният и най-политизираният. На практика бизнесмен, макар и от ислямски тип. Но преди всичко Усама бен Ладен е реформатор на панисламизма, създател на един вид федерация, стремящ се да обедини сунити и шиити. Ислямският тероризъм от “Аллах Акбар!“ мина през “Хомейни Акбар!“, днес върви с “Усама Акбар!“

Травматичните полета на паметта

Травматичните полета на паметта

Имената най – напред ги смениха в училището на селото. Пристигна комисия от окръжния комитет заедно с полиция и военни кучета от МВР Гоце Делчев. Един от синовете ми по това време беше ревизор в РПК-то, но не си даваше името. Минаваше работното му време, а него го няма в къщи да се върне, както правеше в другите дни.

Излязох да го търся. Крия се в затънтените улички и от шушуканията на хората разбирам, че от Сърница са дошли двама мъже и са се скрили в къщата на техен приятел овчар в центъра на селото. Полицаите са разбрали и с кучето и въоръжени нахлуват в къщата. Единият от сърничаните не го откриват, но в една от стаите откриват другия. Аз наблюдавам къщата, човекът скача през прозореца, полицията от гр. Гоце Делчев стреля срещу него, но не го уцелва. По кривите, тесни и къси улички пускат куче, настига човека, хваща го и кучето не го нарани. След малко време идват комисия от 4-ма мъже, полицай, двама други. Председателят на селото започна да ругае другоселеца, започна да го тъпче с двата крака върху легналия човек. Закараха намачкания и в кръв човек в здравната. Разбрахме, че са го закарали направо в затвора, защото и в здравната служба на селото е отказал да си даде името – да приеме християнско име. След една година разбрахме и отидохме на погребение в с. Сърница. Човекът беше умрял в затвора от побоя, които му нанесоха в тясната уличка на нашето село. Аз човекът не го познавах преди, но като разбрах от приятеля му овчар, че точно той, който аз видях с очите си как го тъпчеха с краката, платих бензина на един шофьор -мой комшия- и отидох на погребението му.

А моят син, същата вечер му вземат името в ресторанта – хоремака – на РПК-то. Пак стражари – въоръжени го причакали от канцеларията и там под въздействието на управниците от окръга и неговия вуйчо – шпионин от нашето село, го склонили. Пристигна си в къщи, плаче и казва: „Буба, аз вече съм гяурче, гяурче“. Аз разказах на жената и на сина какво съм видял да прави председателя. Той все още е жив, ние с него сме набори.

Али, 85 години, с. Горно Дряново

Името ми е Али Ибрахимов. По народност сe определям като българо-мохамеданин. Роден съм в село през 1924 година. Семейството ми беше от 5 човека. Брат ми, сестра ми, майка и баща ми. Живеехме много бедно. В къщите ни нямаше нито ток, нито вода. Селото ни беше много малко и на мегдана имаше само една чешма, която беше за всички. Основният поминък на селото беше тютюна, а мъжете ходеха в балкана да секат дърва и по цели седмици не се прибираха, защото нямаше с какво. Спяха на сечището. Храната също беше много по-оскъдна от сегашното ядене, хранехме се всички не на маса, а на синия на земята и всички ядяхме от една купа. Нямаше ги днешните превозни средства, бяхме отделени от града и предвижването ставаше с кон или с каруца. Учехме до 4-то отделение и училището ни беше в с. Ковачевица. Възродителният процес при нас не беше на един път, а на няколко пъти, но се сещам през 1974 година мисля, че беше. Една сутрин, когато се събудихме, както всяка сутрин тръгвахме за тютюн. Тогава разбрахме, че цялото село е обградено от въоръжени с пушки хора, които не позволяваха „живо пиле да изхвръкне от село“- както се казва. Нас ни спряха с моето семейство на края на селото, обясниха ни, че ще трябва да се върнем и да си сменим имената, иначе не можем да напуснем селото. На връщане чухме наши съселяни в тъмното да реват и да крещят, затова защото не са се подчинили и охраната започнала да ги бие. И така обсадата продължаваше. Викаха ни в канцеларията и ни задължаваха да си измислим нови български имена, имаше списъци с български имена, и ако ти не си избереш, те ти измислят ново име. Имаше и наши съселяни, които не се съгласяваха с българските имена. Те бяха бити и изхвърляни извън селото. Близките им ги намираха захвърляни целите в кръв. Но общо така, като си помисля, смяната на имената в нашето село беше тежко, но не чак толкова като това при селата Брезница и Корница. По същото това време по-малкият ми син учеше в София. На връщане оттам с влака, някъде около Добринище, въоръжени хора спрели влака и започнали да претърсват купетата и да питат кой как се казва. Ако чуели българско име, го оставяли, но с турски имена ги принудили с бой да слязат. Докато не се съгласявали да си сменят имената, ги удряли и не им позволявали да се качат обратно. Когато синът ми се прибра у нас не говореше, ние не знаехме какво му се е случило, дали е болен или нещо друго, беше под голям стрес и след много време ни разказа какво се е случило във влака. Друг по-лош случай преживяхме. Това беше смяната на униформата на жените от селото. Беше забранено да носят кърпи, шалвари и фереджета. И по-лошото беше, че наши съселяни, които първи си бяха сменили имената, на които бяха обещали постове и да не закачат семействата им, които се брояха, че са комунисти, те вършеха черната работа. Събираха се в различни комисии, влизаха в къщите, разхвърляха шкафове, гардероби и където намерят шалвари или ги късат или ги палят. Едни от тия наши съселяни видял жена ми в градината пред къщата с шалвари и съобщил веднага на властите. Не мина и половин час и дотичаха, замъкнаха я да я карат на някъде. Тя ревеше и се дърпаше, и когато се намесих да я защитавам, оставиха нея и замъкнаха мен. Биха ме и ме заплашваха това да не се повтаря, след което ме затвориха в някакво мазе. Чух ги като си говореха, че на другия ден ще ме закарат в затвор, в с. Огняново. По някакво чудо мой дайчо на майка ми, който беше по заможен, ме измъкна и не позволи да ме карат в затвора.

Сещам се и за още нещо, което преживяхме много тежко – това беше погребването на нашите близки. Не ни разрешаваха по наш си обичай да ги погребваме, а те както ни кажат по-български или не знам какъв начин. На всяко погребение те пускаха комисии, които да следят как ще се извърши погребението и ако не беше нещо наред, имаше наказание разхвърляне на надгробни камъни и т. н.

Но въпреки всичките тези мъки и страдания, който налагаха на хората, днес в селото има голяма част от народа, които по свое желание са си с български имена. За униформата също, само най-старите жени са облечени в шалвари и с кърпи. Всички останали по-желание се обличат по европейски.

Нурадин, 83 години, с. Рибново

Аз съм от село и съм на 83 години. Тук съм прекарал целия си живот. Помня много неща, но най- добре в съзнанието ми е останал възродителният процес.

Тук той започна на 20 март 1964 г., защото нашето село е най- накрая. На този ден дойдоха войници и оградиха селото, също така заградиха и джамията. Хората се вдигнаха и ги подгониха и те избягаха. Сигурно се бяха уплашили и повече не се върнаха. След няколко дни наши си хора, бяха принудени да започнат да обикалят селото и да сменят имената.

Затвориха ни джамията, гонеха ни, забраняваха ни да се молим, забраняваха да си носим традиционните, нашите си дрехи и това продължи дълго време.

На мен ми предложиха да стана ходжа на нашето и на съседното село,. но трябваше да съм им доносник. Аз, разбира се, отказах.

Един ден хората запалиха знамената. Започнаха да се пишат анонимни писма затова кой е виновен. Така излезе, че аз съм го направил. Знаеше се, че не съм виновен, но за да се сплашат хората, дойдоха и заедно с един друг човек ни отведоха в Карлово. Постояхме там известно време и ни изпратиха при партийния в с. Гърмен. Той назначи друг човек, който трябваше да ни каже какво да правим. Заведоха ни при него в съвета и той започна да ни приказва как трябва да се казваме, как да се обличат жените ни, какво трябва да правят децата ни и след това ни даде по един лист да се подпишем, че сме съгласни. Бяхме много хора и някои се подписаха, а други отказаха. Аз и другият човек, който беше ходжа в селото ни, отказахме да се подпишем и пак бяхме върнати в Карлово. Там седяхме четиринадесет месеца, но беше много по-хубаво оттук. Там можехме да си се молим пет пъти дневно и нищо не ни се забраняваше. Една вечер късно се молех и дойдоха някакви хора. Аз се уплаших, но те не ми направиха нищо. Бяха дошли да проверят какво става, защото като видели, че свети, помислили да няма пожар.

Тук в селото ми забраняваха всичко, а там не ме закачаха за нищо. Това беше към 1984\5г. По някое време си ме изпратиха в село. Мислех, че е за малко, но вече не дойдоха да ме търсят.

След това стана промяната и оттогава си живеем спокойно.

Ибрахим, 79 години, с. Горно Дряново

Още след Априлския пленум 1956 се проявих като деец на ТКЗС- то и ме издигнаха като кмет на селото. Станах партиец, член на БКП. След това ме пратиха на партийна школа в София за една година. Бях там, това беше 1959-1960 година. След връщането си още тогава започнаха да заменят фереджетата на жените, което беше трудно много. Общинският съвет, окръжният съвет дойдоха в общината за разясняват мероприятието, Населението се надигна, окупираха кметството и бяха прогонени. Трудно се справяхме с тази задача, която беше действително трудна. Особено за възрастните жени.

Мина доста време, започна кампания за смяна на имената на нашите хора. Компанията беше насочена от Централния комитет, Окръжния комитет, Общинския комитет и се провеждаше чрез членовете на партийната организация. По едно време бях партиен секретар и трудности се срещаха много. Мъчехме се, но нас ни караха ние да се занимаваме повече с нашите хора, ние да ги убеждаваме да си сменят имената. Тая кампания се провали, след като имаше много оплаквания и атаки по мохамеданските села. След това имаше едно затишие, което беше няколко години. Трудности! Имаше голяма атака срещу религията, не само за мохамеданската, а и за българската. След това седемдесет и четвърта година вече беше взето генерално решение. Ние вече, най-напред партийните членове, да си сменим имената. След това поставиха задача ние да действаме с близките, за приятелите. Трябваше да ги убедим, че това е централно решение на властта. Действително, имената 95 на 100 бяха заменени. Хората се криеха, търсеха ги, имаше биене тука на двама човека в Черна река, но всичко това мина и смениха имената на хората. Нас ни тормозеха много, не мога да кажа, че сме репресирани. Това беше един атентат, който преживяхме трудно и благодарение на преврата вече 89-та година на 11 ноември, с ръководството на много партии, започнаха да се надпреварват кой да върне имената. И действително, комунистите изпревариха и с преврата и върнаха имената, макар че всичко това, което причиниха на мохамеданите, беше много, много лошо. Не може да се опише всичко. Биенето на някои хора, подмамването с даване на отговорна работа и така нататък, всичко това преживяхме трудно.

Най-напред се връщаха чрез съда имената. Има хора, съдията дойде в селото и върне имената, но вече после трябваше да заведеш дело и така да си върнеш името. И действително, все още се намират хора, които искат да бъдат с други имена, има ги във всички села.

Тази кампания така приключи и аз лично имам две имена от майката и бащата- Ибрахим Ходжов и Велизар Хаджиев. С вземане на българки речник, който беше издаден, не помня от кой, избрах името на децата, жената и мене. И така, една вечер умувахме, избрахме имената и на другия ден отидох и записах на моите хора новите български имена. Сега вече тези имена в нашето семейство не съществуват, след демокрацията сме свободни граждани, и можем да кажем, че сега в момента живеем добре.

Нас ни караха и ние да сменяме, но ние се предпазвахме, защото ние не можем. С тези хора ние живеем. Даже някои от видните хора, които не искаха, които не искаха да сменят, имаше интернирани. Всичко това носеше трудности за нас, българите мохамедани. Ние и сега сме българи, но поне религията си я изпълняваме свободно. Това е което помня като активист в селото.

Шукри, 74 година, с. Лъжница

Ние отидохме в петък на джамия и при излизане ни съобщиха, че в съседното село Корница ще има митинг против смяната на имената. Оттам ние тръгнахме за Корница: мъже, жени, деца през прекия път, който е около 3-4 километра, и като наближихме селото, изведнъж излязоха войници, които започнаха да викат: „Назад, назад“ и започнаха да стрелят по нас и да ни бият. Всички като видяха какво става – 5-6 човека лежаха на земята ранени, сред тях беше и млада жена с дете на гърдите. Другите, които бяха заловени, бяха оставени на кучетата да бъдат разкъсани. След като се прибрахме в селото разбрахме, че трима човека са починали, а 15 ранени. Сред убитите е и съседа на Ахмед, които тръгнал с тях, за да си търси жена от село Корниица. След един ден войниците пристигат в селото, където извиквали всички семейства да им сменят имената. След като разбрали, почти всички мъже избягват в гората и се крият три седмици, за да не им сменят имената. Те разбрали, че войниците убили още един човек, който отказал да си смени името. Те се изплашват и се връщат в селото да си сменят имената. След смяната на имената войниците започват да следят кой ходи на джамия и ги заплашвали, че ще ги убият. Забранено им било да носят турските шапки, а на жените забрадки и останалото турско облекло.

Кемал, 69 години, с. Вълкосел

През лятото и есента на 1971 г. се провеждаха събрания по линия на Окръжния комитет на БКП, Общинския комитет и местните партийни организации на БКП. Вземаше се на решение на ЦК на БКП по възродителния процес. Решенията включват заличаване на всички мохамедани: смяна на имена, рушене на джамии, премахване на надгробните плочи, забрана на всички религиозни обичаи, молитви, носии и др.

Както винаги се започваше от учителското съсловие. Извикаха ни на 15. 09. 1971 г., за да си сменим имената. Тези, които не си сменихме имената, ни връчиха заповеди за освобождаване от работа по непригодност. Аз бях един от тези, които бяха освободени. Всичко това беше свързано с много унижения, обвинения в туркофилство, в предателство, в услуга на чужди сили и т. н.

Аз бях в затруднено финансово положение и заминах на работа в металургичен завод и бягство от ежедневен натиск. След моето заминаване се започна с моето семейство. Влизане посред нощ да плашат семейството ми – жената и двете деца, заедно с едно момче от комшиите, което спеше вкъщи като придружител. През нощта изключвали тока от бушоните, влизали в стаята и плашели децата, докато спят. От всичко това, бяха ми се напукали устните, бях силно изплашен и в стресово състояние. Натискът не спря дотук, а продължи със заплахи, че място за туркофили няма, мястото ми е в затвора или принудително разселване.

Бях викан в различни служби – партиен комитет, просвета, партийни деятели, докато един ден жена ми с плач на очите ме замоли да сменя името си, за да не останат сираци двете ми деца. Имаше много обещания – предложения: да стана кмет на селото, директор на училището и други – главно материални – като дъски за къщата, която строях.

След смяната на името ми бях върнат на работа, но сега стана още по-лошо, защото започнаха да ме включват в мероприятия по възродителния процес в различни комисии за смяна на имената, в бригади за рушене на джамия, в група за чупене на надгробни плочи, преследване на хора за облеклото, обичаи и др. Всичко това ми беше много противно и аз или не ходех или само присъствах, за да избегна нови наказания, тормоз и др.

Всичко гореизложено съм преживял аз самия, а съм бил и свидетел на много издевателства над мирните хора.

Джемал, 63 години, с. Дъбница

Преименуването на турското население в селото ни започна на 17. 12. 1984 г. Но преди тази дата се подготвяше почвата за това преименуване, като децата на семействата със смесени бракове се кръщаваха с християнски имена. Обичаите бяха забранени. На сватбите не разрешаваха да се пуска музика, да се изпълняват обичаите на сватби, погребения, беше забранено и обрязването, характерно за мюсюлманите. Ежедневно се правеха проверки в детските градини. Тези деца, които бяха обрязвани, родителите им бяха освобождавани от работа. Погребенията, които не се извършваха по новите ритуали – близките им ги наказваха и освобождаваха от работа. Беше забранено да се посещават джамиите. Всичко това беше една подготовка, която на 17. 12. 84 г. селото беше заградено от полиция, войска и т. нар. червени барети, като в селото тръгнаха комисии изградени по двама – трима човека от служители от общината, директори на промкомбинат, председатели на АПК, партийни секретари. Директорите на училища също бяха включени в тези комисии и обикаляха от къща на къща, като предлагаха списък със звучни български имена, всеки да си избира име и фиктивно попълваха някаква молба – заявление, че е съгласен да се промени, да се възстанови, както те бяха писали, името. Това продължи някъде до средата на 85-та година и след преименуването продължиха да осъществяват натиск по новите ритуали да се извършва погребение. Не разрешаваха погребението да се извършва по нашите обичаи. А уж по нови ритуали, а по християнски канони да се извършва погребението, сватбите също. Мюсюлманските сватби – забраниха да бъдат по три дни. Трябваше да са само по един ден без турска музика или някаква друга, единствено само българска музика разрешаваха. По улиците забраниха да се говори на турски език, на работното също. Всеки беше задължен да носи надпис с новото си име на ревера или на работното ни облекло. Който се обръщаше към колегата си, към приятеля си, към близкия на старите имена, биваше глобяван, наказван, а когато имаше погребение, задължаваха срещу подпис служители християни да присъстват на погребенията и да не допускат да се извършва ритуала по мюсюлмански обичай. Бяха забранени носиите. Така наречените шалвари, бяха забранени забрадките, беше забранено говоренето на турски език в автобусите, не качваха така наречените в неприличен външен вид. В автобусите, които говореха на турски език, биваха сваляни, биваха глобявани и партийният секретар обикаляше цеховете, училищата даже и полето. Хората, които се занимаваха със земеделска работа, примерно копане на тютюн, и като видеше жени с шалвари, на другия ден получаваха актове. На погребенията не се допускаше погребението да се извършва по мюсюлмански обичай. Конкретно в селото има случай, където на погребението под натиск бяха докарани християни, които са учители, домакини на най-различни длъжности, и тогава мюсюлманите се отдръпнаха и оставиха мъртвеца, и всички се чудеха какво да правят и мъртвецът беше погребан от брат му и сина му, защото партийният секретар стоеше там и не разреши да го погребат по мюсюлмански обичай. Така се случваше и на сватбите, така се случваше и когато има новородени. Родителите трябваше да отидат в кметството и да изберат хубаво българско име, просто не оставяха родителите сами да си изберат име според религията, която изповядват, или според тяхното желание. Просто, когато имаше тъжен помен, семейството забравяше мъката по близкия, а повече се тревожеха какви указания ще дадат от кметството или от партийния секретар за извършването на ритуала. По това време в селото беше струпана много войска и, тогава както ги наричаха червените барети. А местните полицаи бяха откомандировани в други населени места по други краища на България. При нас бяха докарани полицаи от Сандански, Петрич, които даваха дежурство. Беше въведен вечерен час, примерно след 6-7 часа нямаше право никой да стои на улицата и бяха забранили повече от двама или трима души да сядат на една маса в кръчмата и на улицата повече от 2-3 души да се срещнат и да разговарят. Идваха по цеховете по време на нощни смени, следяха работниците как се държат, на какъв език говорят. Бяха абсолютно забранени да се слушат чужди станции по радиото или да се четат чужди вестници. Просто хората живееха под натиск. Макар че в селото живеят представители от всички етнически групи, хората се уважават, държат се толерантно, дори голяма част от християнското население в селото говори турски език. И с този т. нар. възродителен процес така отвориха една бразда, която с времето зараства, докато хората довчера са били комшии и са се уважавали по време на този процес, започнеха да се отбягват един друг и отношенията се поразвалиха. При погребението при мюсюлманите е характерно мъртвеца да се носи от хората и да бъде вдигнат високо, но по време на възродителния процес докарваха катафалка, джип от общината, оборудван с озвучителна техника и задължаваха мъртвеца да се вози с катафалката, като се пускаше погребална музика, а не по обичаите или пък присъствието на ходжи и имами беше табу- абсолютно забранено.

Алил, 62 години, община Сатовча

Бях на 37 години, когато дойде възродителният процес. Моят баща – също се казва Алил, е бил през 1972 г. кмет на селото. Дошли от Сатовча партийците и му казали, че трябва да се сменят имената на селяните от старо до младо. Той първо не искал, ама те насила го накарали. Започнали един по един в кметството да довеждат хора, да им сменят имената. Той нищо не казвал на хората, а вечерта казал на партийците от Сатовча, че утре няма да дойде на работа и не иска да прави това. Те го наобиколили и започнали да го бият. Пребили го от бой и го качили в джипа да го карат в Гоце Делчев. По-големият му брат Абин видял това и с други двама пресекли пътя на джипа и свалили баща ми пребит от бой. Не минали и пет дена от тази случка, една вечер най-малкият ми брат Ибрахим, както си се прибирал от нивата, на площада спрял джипа с военните и те го закарали на заставата. Майка ми и трите сестри завикали, заплакали, но нищо не могли да направят. Чакали, чакали да се върне, но не идвал, а те от заставата го закарали зад кльона на една местност „Цървеницата“ и го застреляли. Там го и погребали, а може и да са го хвърлили, нищо не знаем. Майка ми Айше се разболя и след години си отиде от тоя свят с тази болка в сърцето. Нас, цялото семейство, ни интернираха през 1976 г. в с. Първенци, Шуменско. Там ни намериха работа и една стара къща ни дадоха да живеем. Там се омъжи по-голямата ми сестра Нурие и един брат, а ние след няколко години се върнахме пак в селото. Само аз, майка ми и едната ми сестра, а баща ми не искаше да се върне. Дойде си чак като стана демокрацията, но нямаше късмет да живее много и умря преди да види как живеем сега мирно и спокойно.

Събри, 60 години, община Гърмен

Казвам се Събри и си спомням много добре възродителния процес, тъй като аз работех за него. През 1973 г. ме приеха член на партията БКП, с цел да се работи за тази партия. Тогава започнах да работя по възродителния процес. Всички хора, които не си бяха сменили имената от мюсюлмански на български, ни караха да ги агитираме, да им правим услуги, да им предлагаме работа и т. н. само и само да си сменят имената. И второто нещо, което ни караха да сменим носията на жените от нашия произход с европейска носия. Първо бях Събри и после си смених името на Съби и станах член на партията. Дадоха ми работа, ама и работех по техните въпроси. Ако не работех за тях, веднага щяха да ме изгонят. Бях домакин на ТКЗС – трудово кооперативен земеделски съюз. Всички активисти, служители, партийци имахме за цел да следим хората от селото. По четири човека комисия, през нощта дежурствахме от три часа до седем сутринта, да видим кой ходи на джамия на сахаб – сутрешната молитва при мюсюлманите. Който виждахме го глобявахме, карахме го при кмета, давахме го на полицията. Друго – пращаха ни от къща в къща да агитираме хората да си сменят името.

Един път отидохме в една къща, където всички бяха подписали за смяна на името, но майката не искаше да подпише. Нея я нямаше в къщата и започнахме да я търсим във всички къщи на нейните роднини. Намерихме я в къщата на нейна роднина, ние, по-младите активисти, работихме с голям интерес, влязохме в къщата и я намерихме на тавана, беше се скрила под един реснак. Жената, като ни видя, се изплаши много и веднага подписа. И така по насилствен начин и с течение на времето всички си смениха имената.

Не можеше да се реагира. Децата не можеха да получат удостоверения от училище. Пенсионерите ги заплашваха, че ще им спрат пенсиите. Не даваха на хората брашно. Дори хляба им спряха.

След като видяха (комунистите), че тук много добре се справиха, след известно време започнаха и с носиите на жените. От цялата община Гърмен, всички служители, докараха тук в село четири автобуса активисти, защото тук цялото село е мюсюлманско и беше труден въпросът и с носиите.

Пример за една жена – едно момче от активистите хвърли сярна киселина по шалварите на една жена. След тази постъпка, това момче, имаше само седми клас, го представиха за кмет на селото, въпреки че всички хора в селото бяха против, общинският комитет казаха, че той ще бъде кмет и така и стана.

След падането на комунистическата власт пак наново цялата история, почти всички в селото пак си възвърнахме мюсюлманските имена. Някои си останаха и до ден днешен с християнски имена. Тогава пак ходжите започнаха да казват, че който не си смени името, ще го изселят от тук, няма да го погребат с такова име и т. н.

Шукри, 57 години, община Сатовча

Бях във втори клас, когато баща ми се върна от Белене (от затвора). Не знаех какво е затвор, не знаех, защо баща ми е бил там, но знаех, че го обичам, та той ми беше баща. Живеехме в беднотия и недоимък.

След време баща ми пак го задържаха в Перник, Руженци (Видинско), Белене, но навсякъде без съд и присъда, без документи.

Когато баща ми го нямаше, макар и малък, ходех с магарето за вейки(съчки) до близката гора и когато се връщах, хората шушукаха след мен, но аз не осъзнавах какво става.

Помня на празника 3-ти март, Освобождението на България, в селото имаше традиция, на четири върха около селото имаше четири огъня и на която махала огънят бе най-голям, на следващия ден имаха награда от училището. На площада също имаше огън, за който носеха съчки всички по-малки ученици. Тук се събираха цяло село, учениците строени около огъня рецитираха, пееха, танцуваха, накрая имаше заря. Беше много весело. И аз, като всички деца, очаквах с нетърпение да отида за вейки(съчки) и да ги занеса на площада. Взех брадвичка и тръгнах, а баща ми каза: „Ела, синко, аз ще ти вържа една наръчка вейки, занеси ги на площада, нека всички видят, че и ние сме от този страна и ние обичаме тази земя“. Бях малък и не осъзнавах приказките му, но когато пораснах, разбрах обичта му към дом, семейство, родина.

Когато разказваше за затвора, баща ми винаги се просълзяваше, казваше, че навсякъде е било много страшно, но най-вече в Белене – строг тъмничен затвор, където хората умирали от глад и жажда. Той бил принуден да пие собствената си урина от обувката, за да оцелее. В същото време в Белене бил Крум Неврокопски – адвокат от Благоевград, с който поддържали контакти да края на дните си, Светла Даскалова- бивш министър на правосъдието, Ибрахим, имам от село Абланица, автор на книгата „Абланица през вековете“

Тежки времена… но все пак, щастлив съм, че съм между вас. Три деца, три слънца – обичам ви. Добре, че имаше учени хора там, та и аз излязох от затвора. А най- умните, най-учените, от който се страхуваха управляващите, бяха заточени на остров Болшевик, да няма откъде да избягат. Слушайте деца, учете се, че простият човек е без бъдеще. От мен каквото се иска ще го направя. Ризата от гърба ще си продам, но ще ви дам образование. Не заради по-леката работа, а да можете да се защитавате в живота.

Като завършихме основно образование, сестра ми завърши и гимназия в Гоце Делчев, а мен ме закара, баща ми, в град Пещера, където завърших гимназия. Връщах се в село само на ваканциите, но винаги ме преследваше мисълта – дали ще намеря в къщи баща ми? От малък бях съхранил в себе си чувство на страх за мира и спокойствието в семейството.

След гимназия по-голямата ми сестра завърши ДУ „Надежда Крупская“, град София, а аз заминах студент в Смолян- УК „Дичо Петров“. Майка ми, баща ми и по-малката ми сестра, която беше шести клас и учеше в село, се занимаваха с тютюн.

Тайно си мислех, че сме добре и се молех винаги да сме така, но в края на първи курс настъпиха тежки дни за мен. Един преподавател ме вдигна и пред колегите ми каза: „Пиша ти двойка и докато не си смениш името, няма да видиш тройка“. Почувствах се попарен и раната в сърцето се отвори. Цяла седмица бях болен, не ходих на училище. Срам ме беше да гледам колегите в очите, чувствах се унизен, подценен, подхвърлен и т. н. Разбрах, че има акция за смяна на имената в нашия край, защото в Смолян бяха ги сменили отдавна. Ето го и баща ми. дойде в Смолян и каза: „ Сине, в Кочан проблемът е решен. Дойдох да ти кажа, че ученето няма да оставиш. Кажи какво име искаш?“. Разплаках се. Как утре ще вляза сред колегите с друго име, те ще ме намразят. “Успокой се сине, името не прави човека, а човекът прави името“. Предложих му аз да съм Иван, а той Петър. Всички в семейството вече бяхме с нови български имена.

След два месеца баща ми и малката сестра отиват на стопанския двор да мелят сламата за животните. Товарят магарето и сестра ми го кара в къщи да го разтовари и пак да го върне, но през това време (1972 година) милицията го намират на стопанския двор баща ми, слагат му белезниците и го товарят в един джип. Сестра ми се връща с магарето и гледа баща ми с белезници в джип, който веднага тръгва, без да му дадат възможност да проговори на детето си. Сестра ми с плач тича вкъщи, разказва на майка ми, а тя уплашена и притеснена отива в съвета да пита, но без резултат, казват, че нищо не знаят. Тогава намира по-голямата ми сестра, която работи със съпруга си в СОУ „Хр. Смирненски“ в село, и им разказва всичко. Те вземат малкото си дете на ръце и тръгват с колата за Гоце Делчев. Докато стигнат, се стъмнило и няма кого да питат. Приспиват там. На сутринта рано отиват в милицията да питат, а там отговарят, че този човек е голям престъпник и го карат направо за Благоевград. Тръгват с колата за Благоевград и право в милицията. Молят се да ги приеме началника. Чакат 6 часа и накрая суров милиционер ги кани при началника. Разказват му всичко за семейството. Началникът казва, че по някаква случайност този човек е още тук. В документите му пише, че „Неговото семейство е най-фанатизираното в селото и не искат да си сменят имената. Те са против България. “ А сестра ми плакала и нареждала: „ Аз съм единствената детска учителка в селото, виждате ме, че съм с рокля, с късо подстригана коса. Брат ми учи за учител. Трите деца сме с нови имена. Ние сме интелигенцията на селото. Елате, да се уверите!“

След разказа й началникът скочил ядосан от стола и казал: „ Ако това, което разказахте е вярно, този човек веднага ще го освободя, не ме интересува заповедта за задържането, която гласи – „Заточение в Белене“. Излязъл, а те останали да чакат. Върнал се след час и казал:“ Чакайте тук, ще го докарат!“.

След известно време го докарали, но той не приличал на себе си. За 48 часа бил пребит, приличал на мъртвец, едвам стоял на крака. Качили го в колата и се върнали в селото. Връщам се от Смолян, а той лежи, не прилича на себе си. Прегърна ме и каза: „Синко, не сменяй вече името си, нека то не е пречка да живееш спокойно в бъдеще. “ Спомина се отдавна. Останах без баща, но споменът остана в моята душа и ме следва през целия живот.

Мурад, 56 години, община Сатовча

На 56 години съм. Завършил съм средното си образование в с. Камен, Търновско през 1970 г. Бях първият среднист в селото. Бях в казармата, когато ми смениха името, срещу Мурад избраха името Минчо. След като изслужих, бях назначен като служител в общината – избран бях като секретар на комсомола в селото и член на партията, член на бюрото на селото и член на общинското ръководство на комсомола. През месец август 1976 г. почина баща ми – Келим. Тогава поръчахме ковчег, но той беше скрит в с. Слащен от назнайни хора. Тогава по-големите ми братя казаха, да си го погребем по нашия обичай – мюсюлманския – с табут. Повикахме един ходжа, който скрито извърши погребението, но един доносник ни беше видял и ни е казал на партийните. След това бях уволнен от общината под предтекст, че съм нарушил възродителния процес. Минаха се седем години и пак бях назначен като дружинен ръководител в ОУ „Кирил и Методий“ в селото ни, но през 1981 г. жена ми замина за гр. Казанлък с най-малкият ми син, за да го /обреже/ сюнетиса. Пак бяха разбрали доносниците и когато жена ми си дойде и детето започна да ходи в детска градина, там му бяха сваляли гащите, за да го проверят, видели, че е обрязан, и пак ме докладваха в партията. Така ме уволниха от поста дружинен ръководител. Също така в селото ни се свиква комсомолско събрание и без да са гласували членовете, ме свалят и от поста комсомолски секретар на комсомолската организация на селото. Така свърши с моето членуване в партията, след това вече имах досие с черни точки, което ми пречеше да се хвана на работа и до ден днешен се занимавам с тютюнопроизводство.

Сюлейман, 49 години, община Сатовча

През последните дни на месец юли 1989 година с мой близък приятел и роднина Ибрахим, решихме да обрежем децата в град Пазарджик. Въпреки абсолютната забрана на тогавашния режим на партийните комитети и органи на МВР, ние договорихме и същевременно осъществихме това наше решение: на 21. 07. 1989 година, към 21:30 часа, аз с моята кола, жена ми, майка ми, двете ми деца, приятелят ми Ибрахим, неговата жена и детето му тръгнахме за град Пазарджик. Из пътя и по време на мероприятията в град Пазарджик нямахме никакви проблеми. Но не сме допускали какви неща могат да ни се случат след това. На връщане, един километър преди да влезем в селото, а това е същата нощ – 5 часа сутринта, ни спира милиционер с палка и излизам от колата. Виждам позната фигура – това бе старши лейтенант, когото познавах отпреди, и той мен също. Посрещна ме веднага с думите: „Какво става? Успяхте ли да ги обрежете?“ Опитвайки се да избегна въпросите му с отклоняващи мои въпроси, се убедих, че той предварително знаеше всичко. Става дума, че с каква мисия сме пътували и защо се връщаме по това време. Дойде до колата и провери останалите. Отиде до колата на МВР и там се консултира с някой за по-нататъшни действия. Дойде при нас и каза да караме пред тях без абсолютно да се отклоняваме никъде – направо за МВР град Гоце Делчев. Помолих го поне да оставим в село майка ми, която е пенсионерка и децата, а пък с нас да правят каквото искат. Категорично отказаха. Тръгнахме, като пътя за град Гоце Делчев минава през село, този километър да селото беше кошмарен- пък и целия път жените и децата плачат. Майка ми искаше да скача през вратата. В село спрях, за да ги помоля още веднъж да оставя жените и майка ми, взеха по едно дете, плачещи всички, и веднага взеха да излизат от колата. Зад нас движещата се кола на МВР веднага спря слязоха и насила напъхаха жените и децата отново в колата с предупреждение към мен да не повтарям подобно спиране до Г. Делчев, защото ще последват незнайни за нас мерки. Нямаше изход, тръгнахме отново с познатата картина в колата за МВР Г. Делчев. На излизане от село на около 2-3 км познах, че пред нас се движи джипа на МВР, откъде се бе появил? Задавах си въпроса и си отговарях сам, че той пък ни е очаквал на пътя откъм Г. Делчев. Движейки се с пълна и гарантирана охрана, пристигнахме пред МВР Г. Делчев. Със самото слизане на мен и на Ибрахим ни сложиха белезници и ни въведоха в сградата. Аз бях отпред и ме въведоха в друг коридор. Започнаха да ми взимат от джобовете, каквото имам и връзките на обувките. А моят приятел след мен още с влизането в сградата от вратата го поеха много грубо, с ритници и побой и псувани го въведоха в коридора. Мен ме заведоха в една стая и ме оставиха там да чакам. След 2-3 часа разпит се разминахме през стълбите, но трудно го познах в лицето, а по дрехите. Лицето му бе обезобразено от побой. Разпитваха ни през целия предиобяд. Към обяд ми казаха да изляза и потърся такси да закара децата и жените до село. Излязох и тогава видях в колата децата и жените живи и ми олекна поне за малко. Отваряйки колата, още плачеха, жената за голямото ми дете, което тогава беше на 4 години, при разпита му ударили шамар. В някаква ярост изпаднах тогава, още по-лошо, когато пък в този момент видях да излиза от МВР моят приятел обезобразен. Намерихме такси и отпратихме семействата. Върнахме се в МВР и разпитите започнаха отново, но вече им потръгна, защото моят приятел ми каза, че ще каже нещо,1 защото не може повече да издържи. След обяд всичко им беше ясно и решиха да ни закарат до Пазарджик през вечерта, за да се убедят да не ги лъжем.

Към 18 часа с джипа на МВР и екип от същите органи тръгнахме за Пазарджик отзад на джипа много добре познавахме пътя, по който се движехме. Не мога да опиша това пътуване пълно с вулгарни думи и обиди. Спряхме в един балкан край пътя за Белово до една чешма. Слязохме всички да пием вода. Започнаха да щтракат пистолетите с думите да запомним тази чешма, защото можем да я видим за последен път, ако не дай боже нещо лъжем. Пристигнахме в Пазарджик с техни хора открихме само къщата на човека, в която обрязахме децата. Вече знаеха човека, къщата и всичко останало. Върнаха, но още същата нощ с джипа на МВР град Гоце Делчев и към 4 часа сутринта ни освободиха. Прибрахме се в село, не спали 48 часа, и не можахме и да заспим повече, защото като се прибрахме, близки и роднини ни оплакваха. Със заповед за дисциплинарно уволнение ме изгониха от ТКЗС, където работих като специалист с висше образование. В последствие от приятели разбрах, че зад цялата тази история е тогавашният кмет на селото, който същата вечер, когато сме тръгнали за Пазарджик със семействата, се е обадил на МВР Гоце Делчев от кметството. Не мина и месец на мен и още 3-ма с висше образование учители от село с моята съдба ни връчиха заповеди за уж гражданска мобилизация в Перник и Радомир като общи работници. Започна се на ново, още два месеца на какви ли не обиди и ругатни бяхме подложени.

Преживях – но как? И сега в тези „демократични“ времена, защита на човешки права и нормален човешки живот, същите тези лица са на власт, на отговорни постове. Когато се разминем някъде, дори се усмихват подигравателно. Как да не ме боли, и ако тези хора не получат това, което заслужават по закон, то ние или те самите ще ни принудят да направим неща, за които всеки ден четем по вестниците, радио и телевизия. Искаме разясняване на случаите и лицата с най-голяма вина по възродителния процес. Но хората няма да забравят никога преживяното дори и децата ще помнят това. Що се отнася до верността на изложеното, саморъчно се подписвам и нека понеса най-силното наказание на закона за лъжа.

Ахмед, 47 годишен, община Гърмен

Аз помня как ми смениха майчиното име Ахмед с християнското име Александър. Бях ученик в трети клас, учеше ни учителят Георги Веселинов от гр. Гоце Делчев. Бяхме голям клас, 32 ученика, и много послушни, защото тогава учителят имаше и пръчка – тояга, а не като сега – свободия по училище.

Дойде един ден учителят Веселинов в клас и каза: „Деца, днес е интересен и паметен ден за всички тук- и започна- ти Ахмед от днес ще се казваш Александър и аз се радвам, ти Нуркасим от днес ще се казваш Николай, ти Себеха ще си Събка и т. н. “

Вечерта се прибирам вкъщи и разказвам на баща ми как се казвам, а той като ми тури един бой, до днеска го помня.

След около десетина дни започна да отсъства учителят на другия клас Ибрахим – мюсюлманин. Техният клас казаха, че е болен в гр. Гоце Делчев на болница бил. А в къщи разправяха друго. Учителят Ибрахим отказал да си смени името и го пребили от бой, но жена му разказвала, че е понастинал и го приели в болницата в гр. Гоце Делчев. След няколко дни учителят умря, говореше се по късно, че бил отровен в болницата. Жена му остана да отглежда сама тримата му невръстни синове.

Никога няма да забравя учителят Ибрахим с черния панталон, много бялата и чиста риза и елегантната прическа.

Емиде, 68 години, община Разлог

Родена съм в село Бачево и когато бех на 14 години, се преместихме в село Белица. Родена съм 1941 година. Тогава детска градина няма, направо в първи клас. До 7 клас учех в село Бачево. Детството повече по полето летно време. На боси нозе тичахме. През 1956 година се премистихме в Белица. През 1959 година се омъжих на 18 години. Бяхме шест деца – 4 сестри и 2 братя. Бедни родители. Занимавахме се главно с тютюн и земеделие.

Била съм вече женена – 1959 година. Тогава беше първият възродителен процес.

Заградено селото от всякаде и един по един сменяме имената. Вторият път беше по-късно. Ходеха по къщите с хора. Доброволно ще подпишеш декларация, дават ти речник да си избереш име. Първото по не го помня, второто вече си го знам.

И на двете деца им смениха имената. На Ерфат – Емин, а на Феза – Емир.

Имаше и насилствена смяна с бой. Викат те в полицията. Моят баща не си смени името, викнаха го там, даже и бои беше ял. Не е имало да ги пращат в затвора там по Якоруда, бабечаните може. Имаше и такива изселници от селата- по желение. Имаше полиция, учителите, партииците, които ги задължава. То си беше партийно решение.

Ние сме от най-старите българи от онова време разделно. Ние сме едни от най-чистите българи, но 500 години сме вярвали в мюсюлманската вяра и сме носили турско име. Фамилиите ни са все еднакви. Тия ни са сменили само първите имена, а другото си е останало. За 500 години не сме научили една турска дума. Ние не сме турци, ние сме си българи, но сме свикнали с това име и с тая вяра и трудно можем да се променим. Да ти сменят името, не можеш лесно да свикнеш. Майчиният език си го знаем и една турска дума не знаем. Моят баща и сестрите му са бягали към Турция, по време на възродителния процес. И там имам братовчеди – всичките си говорят на български език в къщи. Като излезнат навънка, тогава говорят на турски и сега не искат да се сватосват с нас. Това е от 1913 година.

Тиа избързаха с възродителния процес. Ако бяха изчакали, щеше пелека лека да си иде всичко на мястото. С това насилие малко избързаха. Възродителният процес е грещка на партията.

Никога не сме имали претенции, че българи живеят до нас, че ни идват на гости, че ние им ходим на гости. Къщите ни бяха залепени. Ние не сме живели със злоба към българите. Най – хубаво ни беше преди 1989 година. За всеки имаше работа. Ние не сме турци, а мюсюлмани.

В Брезница и Корница с танкове са ги прострелвали. Не са искали да си сменат имената, оказвали са съпротива. Не е важно какво име ще носиш, важно е сърцито.

Партията наприха така, че и вие да се чуствате зле като нас. Ние сме нещо като играчка в ръцето на политиците.

Севим, 67 години, община Сатовча

Спомням си моя баща ми казваше за детството му, когато бил малък- 1913 година. Бил на 2-3 годинки, когато принуждавали хората да си сменят имената. Забравих да кажа, че той е от с. Жижево, там живяло семейството му. По това време много от хората са били бити да сменят нашенските си имената с български. В краен случай, ако това не станело хората, се убивали. В селото не искали масово да си сменят имената, именно затова 90% от хората били изклани, сред които и родителите на баща ми Али Шахиров. Така той останал сираче. В момента, в който изпълнителите на тези жестокости стигнали до брата на вече мъртвата ми баба, той бил заедно с баща ми, а баща ми малко дете започнало да моли да не ги убиват. Хванало се за панталоните на чичо си и заплакало. Тогава един от касапите решил да ги съжали и им казал да бягат надалече в противен случай и те ще умрат. Селото било опожарено, след като всичко в него било мъртво, а баща ми заедно с чичо си се преселили в нашето село. До края на живота си чичото на баща ми се грижел за него и все му повтарял: „Чедо, ти ми спаси живота, живея втори живот, който го дължа на теб“.

Трагедиите за съпротивата при смяната на имената започнаха 1972 г. Пристигнаха хора от МВР Гоце Делчев и казаха на жителите на нашето село да си сменят имената. При категоричния отказ беше бит Ибрахим Белков от селото, който беше цял месец в безсъзнание. Изпратените управници казваха, че на новородените деца ще се слагат християнски имена, или по скоро славянски. Със същата мисия и идея идваха и редица другари и генерали. За всички мюсюлмани нямаше надежда в страната, освен отвън. Но Турция не взе въпроса от истинската му страна, защото беше заблуждавана, че този акт е доброволен. Ден по ден дните си вървяха, настана пролет, но на никой не му беше до работа. В селото дойде човек, който уж се бил трогвал от нещата, които властите извършваха, а именно той даде същата вечер сигнал за нападение срещу мирното население, именно той беше властта. Селото беше нападнато от 2000 – 2500 биячи, започна се стрелба, жесток бой. Биячите не подбираха и удряха жени, деца, мъже, пускаха свирепи кучета и коне по хората, за да ни мачкат. Тази трагедия не може да се опише. Имаше много, много убити, ранени и пребити. Хората от съседното село се притичаха на помощ, когато научиха, но за съжаление тяхната съдба не беше по различна. Те бяха натикани във водоем и бяха обект на гаври и побойща. Насила им бяха сменяни имената на всички и бяха изваждани български паспорти с български имена. От рано, рано сутрин чиновниците пoчваха да ходят от къща на къща и показваха списъци с български имена. Всеки трябваше да избере едно от тях и да се подпише, иначе – тежко му. Така, по принуда подписвахме декларациите. Мъката, която изпитвахме, беше неописуема. Занизваха се дни и години на страдание, на мъка по изгубените близки и познати, на жал за невръстни сираци и млади мъже, гниещи в затвора. Но това не им беше достатъчно на нашите управници. Те забраняваха на нас, хората да си викаме на мюсюлманските имена, забранено беше честването на мюсюлманските празници, носенето на шалвари, фереджета и забрадки. Също така беше забранено обрязването на момчетата – основен мюсюлмански обичай. Имаше осъдени жени от почти всички села в близост до Гоце Делчев и бяха карани в Сливенския затвор. Принуждаваха хората да правят кръщенки на децата си, безжалостно беше отношението към мъртвите – бутаха и заменяха надгробните плочи. Освен това погребенията се извършваха в ковчег. Джамиите ги затваряха, не даваха на хаджиите да изнасят молитва на минарето. Всичко това продължи до 1985 г. Започна нова вълна на насилие срещу имена, обреди, обичаи. Голям брой жени бяха пращани по затворите заради обрязването. Съборени бяха джамиите по селата: Годешево, Слащтен, Вълкосел, Крибул, Кочан, Беслен, Блатска. Официално властите твърдяха, че това било доброволно. Заблуждаваха както собствения си народ, така и външния свят. Помаците сме били народ втора ръка, по съвсем хитър начин ни отказваха паспорти за чужбина. Това продължи доста време. Преживяното от нас по това време беше ужас, голям ужас…

Атидже, 63 години, община Сатовча

Бях женена вече седем години. Нямахме си деца с моя съпруг цели пет години и тогава бях родила първото ни дете. Спомням си, че по това време 1972 г. съпругът ми беше на работа в с. Кочан, строяха къща на някакви хора там.

Един ден свекърът ми се върна и ми каза: "Шлин (снахо) – каурите идат, какво да правя?“Тогава аз го скрих в избата и сложих една кожа отгоре да не личи, че там има изба. Взех парите, които бяхме спестили (1000 лв. ) и ги сложих в буркан и ги скрих в една мивка на чардака, да не би да ги вземат, какво ще кажа тогава на мъжа ми. Те влязоха в къщата и започнаха да търсят от стая в стая. Свекървата се беше скрила в градината във фасула и не се показваше. Аз заключих нашата стая и сложих да кърмя детето, да не плаче, да ни чуят. Тия, които сменяха имената, водеха и човек от селото да ги развежда по къщите. Търсейки по стаите, те не намериха нищо, освен децата на етървите ми. Тръгнаха да излизат, когато нашият селски човек, който ни беше и роднина, чух как каза: „Тук живее още едно семейство. “ Те започнаха да трошат и да се карат, казаха ми да отворя вратата, за да не я разбиват. Аз отворих, а те ме попитаха къде е мъжът ми. Казах им, че е на работа, те ми взеха ръката, сложиха я на лист хартия и ми казаха: „Атидже от тук нататък ти се казваш Ана“.

След това ми издадоха и нов паспорт с нови имена. Смениха и името на мъжа ми и детето ми. След това другите деца, които родих, им слагаха имената направо в болницата. Даваха ни именници – списъци с имена и ние избирахме как да ги пишем. Ама у дома никога не си викахме на нови имена. Забраниха ни да ходим в джамията, да носим потури, иначе не можехме да идем на доктори или да си купим хляб. Джамията я бяха заключили, а който се кланяше, го караха в МВР – Гоце Делчев.

Помня, че когато умря моят баща, даде васает (завещание) да не го слагаме в дървен ковчег и да е затворен, а да го отворим, като го сложим в гроба. Помня, че го занесохме на гробището и мой племенник му отвори капака на ковчега. Така го заровихме. После кметът на селото се беше обадил в МВР – Г. Делчев и дойдоха военните с един джип, натовариха го и го закараха в МВР.

Там го бяха разпитвали, защо така е направил, а детето беше казало, че дядо му е заръчал така преди да почине. Те му казали: „Абе за това ли ви тормози вашият кмет, иди в хотела, спи и се прибирай утре“. А кметът на селото беше на моята майка – братов син, мой първи братовчед. Никога няма да забравим тези негови постъпки спрямо нас.

Като деца ходихме на училище сутрин, а след обяд пасяхме овцете. Ходихме на училище в с. Слащен, само там имаше училище. Накараха ни да ходим с полички. Аз и моите приятелки си криехме полите в един дувар близо до селото. Като отивахме на училище обличахме полите, а слагахме шалварите в дувара. Като се връщахме, сваляхме полите и си обличахме шалварите.

Сайле, 53 години, Дебрен

Родена съм на 08. 01. 1955 г. в с. Дебрен, общ. Гърмен. От 1959 г. живея в гр. Велинград. До 1964 година се казвах Сайле, а след това Сийка. Въпреки че съм била дете 4 – 5 клас, си спомням ужасите, които изживяха моите родители по времето, когато насилствено трябваше да ни се сменят имената. Баща ми работеше като миньор в обект „Геоложки проучвания – Грънчарица“, който се намираше на 10 – 15 км от Велинград. Майка ми работеше на полето в така нареченото ТКЗС. Седмици наред родителите ми не осъмваха спокойно, без да се обсъжда този въпрос. Баща ми бе причакван от работа и пребиван жестоко. Заплашваха го, че ще остане без работа и никога няма да получи жителство във Велинград. Накрая склониха и приехме новите имена.

След това 1969 г. на 5 март баща ми почина при злополука в мината – отравяне с въглероден окис. Сутринта отиде първа смяна и в 11 часа ни съобщиха, че след като бъде направена аутопсията, можем да приберем трупа. И до днес не разбрахме как се е случило, има ли виновни за това. Бях в 7 клас и този ден също няма да го забравя, защото за нас сякаш животът свършваше. Това, че се казвам Сийка, а не Наджие, не ми помогна в трудностите, с които трябваше да се боря. Майка ми се разболя. Брат ми беше на 7 години.

Завърших 8 клас. Да продължа да уча в реалната гимназия беше невъзможно, защото нямаше кой да ме издържа. Принудих се да се запиша в техникум в Пазарджик, защото беше на пансион с безплатна храна. Моето желание, след като завърша средното си образование, беше да продължа за медицинска сестра, което се оказа, че може би ще остане само в мечтите ми. Първо ми липсваха финансови средства и второто, което ми се струваше тогава още по – непреодолимо, разбрах, че от техникум в друг техникум нямам право да кандидатствам. Започнах работа в оранжерии за цветя – с цел да си събера някакви средства, за да продължа образованието си, като не се отказвах от мечтата си за медицинска сестра. Наложи се да отида да поискам разрешение за кандидатстване от министъра на народното здраве. През 1975 г. мечтата ми се осъществи с много трудности и ходене по мъките.

През 1977 г. се омъжих. Съпругът ми е от с. Кръстава, намира се на около 20 км. от Велинград. При него възродителният процес също е оставил много трайни спомени. Баща му е бил по това време ходжа на селото и един ден изчезнал. След един месец търсене и разпитване, разбират, че е изпратен в Белене. След което е депортиран в село Медовница – Видинско. Там престоява около 3 г. и половина. Това, че е останал жив, се дължи на хората, на които е попаднал и които са оценили неговата доброта. Когато аз отидох в тяхната къща, макар и за кратко, защото се установихме да живеем във Велинград, видях един безкрайно добър човек с хиляди заболявания в следствие на побоищата и преживените мъки през тези 3 години и половина. Почти не говореше за там, защото отново започваше да преживява изживяното. По – късно почина.

Не мога да не спомена с болка и когато се появиха двете ми дъщери. В родилния дом имаше списък, от който трябваше да си избереш име на детето си, а не това, което ние желаем.

Като резултат от процеса на демокрацията в България, 1990 г. се прие нов закон, който позволяваше на хората да си върнат старите имена. За мен това вече беше много късно и нямаше никакъв смисъл, защото не името прави човека. Вече 32 години работя като медицинска сестра. Обичам професията си и съм се доказала.

(Статията – написана от Анастасия Пашова в съавторство с Петър Воденичаров, преподавател в Югозападен Университет – е публикувана в сп. Балканистичен форум, кн1, 2010 г.)