
За близоста между Тюрко-Българи и Турци
Втора част:
Може още много да се разсъждава в тия особености на бита, на манталитета, но на мен не ми влиза в задачата в случая да правя пълен обзор или изчерпателно описание, а само щрихирам и наблягам върху това или онова. Ето, примерно, нещо, на което обърнах внимание тия дни, и доста се озадачих, като успях най-сетне да проумея какъв, собствено, е смисълът, който дълго ми убягваше.
Когато за първи път бях в Турция, случи се да е в Истанбул, много ме фрапира това, че на пазара, примерно, в Капалъ чарши, никъде няма етикет с цената на стоката, а за да разбереш колко струва нещо, трябва да питаш, после търговецът ти казва някаква цена, а пък ти трябва да се пазариш, докато се споразумеете. На мен това, признавам си, ми се видя крайно мошеническо и диво: та нали той може да си каже каквато иска цена, може специално мен да ме усети, че съм балък, и да ми каже тройна цена?! Как да разбера каква е "реалната цена", след като никъде, на никаква стока, няма етикетче (или съвсем рядко, само в някои магазини, има етикетчета, по европейския образец)?! Възмущавах се аз, проклетисвах, от инат, признавам си, почти нищо не си купих, въпреки че ми се искаше да си взема някои неща, но не ми се пазареше, не обичам по принцип пазарлъците. Предпочитах да видя етикет, и това сякаш за мен означаваше, че ето, тоя търговец публично обявява своята оферта, не се срамува от нея, не я крие, докато ония, които не слагаха етикет, ми се виждаха направо мошеници. Абе, общо казано, се разочаровах много от особеностите на турската търговия, видя ми се устроена на твърде мошенически принцип, което, както не съм много по пазаруването, доведе дотам, че аз почти нищо не си и купувах оттам; и това гордо го смятах за моя протест срещу това, че турците така нагло, по ориенталски обичай, нарушават "откритите пазарни принципи". Тоя пример показва как на човек отначало му е безкрайно трудно да влезе в психиката, в манталитета на хората от една друга, по същество, култура. Трудно му е, всъщност, да разбере защо нещо е така, иска се време, за да го асимилира. И ето на мен, след като много пъти съм бил в Турция, оня ден, на Одрин, на пазара, ми се откри и ме осени най-после идеята защо турците правят така, и какво всъщност правят, т.е. какъв е смисълът на "пазаренето" при купуване на стока. Безкрайно е просто, но точно затова, изглежда, е толкова трудно да се разбере от човек, който е продукт на една друга, по същество непазарна култура, каквато е нащата. Или, по-скоро, каквото е нашето безкултурие в тази област.
Ще ви кажа как стана моето прозрение. Синът ми ми поръча от Одрин да му купя дънково яке. Аз много мразя, казах, да пазарувам, а пък да се пазаря ми е особено неприятно, но, няма как, приех, още повече че се чувствах гузен, че не можах да го взема с мен, а причината беше, че му е изтекъл срока на международния паспорт. И ето, аз тръгнах из одринските улици и пазарища да търся магазин, който продава дънкови произведения. Никъде, разбира се, няма етикет, с изключение на по-специалните магазини, където обаче ми се видяха доста скъпички цените.
Няма как, трябваше да тръгна по магазинчета, където няма етикети, принудих се. Питам колко струва ("Коч пара?"), хората те усещат веднага, че не си турчин, стават много любезни, много от тях говорят и български думи, абе не е трудно да се пазари човек, стига да обича да го прави. Питам, значи, един търговец колко струва, той отвръща: 35 лири. Цената ми се видя добра. Понечих обаче да си тръгна, за да изследвам реакцията му. Човекът рече: стой, кажи колко даваш? Аз се замислих, малко ми беше неудобно да го "троша", щото цената му ми се видя хубава, ама от мъка, че трябва да се пазаря, промълвих: 25 лири. Оня, като се почна пазарлъка, засия направо. Човекът ме покани да седна и почна да ме отрупва с дънкови и кожени якета. Прати чирака да донесе чай, като ме пита: чай или кафе искаш? Няма как, на такава любезност е глупаво да се инати човек и да отказва. Като капак на всичко той изпрати да извикат от съседен магазин човек, който е наш преселник, който знаеше перфектно български език, та да ни служи за преводач. И се почна един пазарлък, чудо направо!
В един момент в съзнанието ми проблесна мисълта: глупаво е да си мислиш, че тия хора искат да те метнат, че са мошеници, не е възможно да е така?! ОК, но защо са толкова любезни?! - не мирясвам аз. Ами може би защото такъв им е обичаят, а пък се пазарят, щото искат да зачетат и твоята воля: цената да не е едностранна, а да е свободно договаряне, ето това е смисълът! Като ми хрумна това, се възхитих, аз съм малко човек на крайностите, но като разбрах, че туй пазарене е зачитане и на моята свобода, направо изпаднах във възторг.
Тая мисъл така ме успокои, че аз се развихрих, щото свободата е моя тема и моя стихия. Показах им с думи и с действие, че съм и психолог: стана великолепен пазарлък. Търговецът също сияеше и носеше нови и нови стоки, от хубави по-хубави! Успя най-майсторски да ми внуши, че да купувам само яке на сина, ще обидя жената, трябва, вика, и на нея нещо да купиш. Брях да му се не види, как само бръкна в дълбините на гузната ми душа: от години нищичко не съм подарил на жена ми! Няма как, взех да избирам и на нея нещичко. Тръгнахме от страхотни, но и скъпи дамски кожени палта и стигнахме, накрая, до едно кожено елече, което да я топли през зимата; спазарихме го, и тогава човекът рече: стой, а ти имаш ли майка? Имам, рекох. Значи, имаш стара майка, а за нея не мисли, а, мискинин такъв! - казва ми турчинът, при това красавец, а зъбите му блестят, и се хили, проклетникът му с проклетник! Аз обаче се възхитих на майсторството му, особено пък когато ми рече: ако земеш и туй подплатено с кожа елече на старата си майка, аз ти правя такава и такава отстъпка, щото ми се виждаш хубав човек. Купих, накрая, три неща, убеден, че съм направил великолепна сделка, и щастлив, че ще донеса хубав подарък и на жена ми, и на майка ми, и на сина ми. Това е: същинската търговия е цяло изкуство на истински свободното договаряне, това, което имаме у нас, изобщо не е търговия, а диктатура на търговците. Научих тая мисъл, прозрях тая истина оня ден на пазара в Одрин, и съм най-доволен от това мое приобретение, от тази моя придобивка. Е, после, разбира се, дамите от автобуса ми казаха, че съм се минал малко, че те били купили същото на по-изгодна цена, ама аз изобщо не се ядосвах. Щото това беше моята първа изява в изкуството на пазаренето и си се полага опитният търговец да ме надиграе: прекалено обидно щеше да е за него аз, начинаещият, да надиграя него, опитния! Така че всичко беше съвсем справедливо, а пък за турското гостоприемство, за това колко са любезни тия хора, просто нямам думи; тия неща се чувстват със сърцето и трябва да си дърво или темерут, за да не ги признаеш.
Ето, ще завърша с това. Останаха ми 5 лири, на желязо. Рекох да си купя нещо да хапна, щото ми опротивяха тия сандвичи, дето си ги носех от Пловдив. На всяка крачка има гостилници, сладкарници, дюнерджийници, изобилие, и разни приятни миризми се носят из въздуха; няма как, рекох да хапна един дюнер. Соча с пръст на табелката, дето пише че 1 дюнер чини 1.5 лира, и показвам един пръст. Момчето веднага се сети, че съм българин, взе ми парите, и ми обясни с думи и жестове как го искам. Аз се зачудих малко, той вика: къде ще го ядеш, на крак или тука? Тука, викам. Чиракът ми показа свободно място и дори ми подаде стол да седна.
Направиха дюнера, и ми го донесе момчето на крак с чиния. Даде ми и айран, "подарък от заведението"! На масата имаше буркан с едни много малки чушчици, като ги опитах, много ми харесаха, и въпреки че ми е забранено от лекарите да ям люто, си хапнах донасита. Техният дюнер не е като нашият, с най-скъпернически я турена, а не турена една-две тънки мръвчици, тук хората не икономисват от клиента, а гледат да е доволен. И ми туриха всичко не в "арабски хляб", ами в турска питчица, по-вкусен хляб май никога не бях ял: мек, дъхав, чудо! И ми донесоха разни техни кетчупи и пр. Тръгнах си доволен и предоволен, изпратен от момчетата, дето така хубаво ме нахраниха и така ми се радваха докато ядях с апетит.
И, да си призная, после, в магазин (супермаркет), като видях кисело мляко, ама истинско, с каймак отгоре, както го правеше едно време баба ми, и по-късно майка ми, щях да се разплача: щото у нас човек изобщо не може да види истинско кисело мляко, камо ли да хапне! И, срам не срам, ще кажа, че от Одрин си донесох една "кофичка" с вместимост 2 литра чудно истинско кисело мляко, каквото отдавна не бях ял, да, донесох си "истинско българско" кисело мляко от Турция, щото тук, в България, такова няма!
С туй ще завърша. Все някъде човек трябва да му тури края. Темата е благодатна и още много може да се пише. Някога може още да продължа. Аз и друг път съм писал за тия неща (Кой повече обича… България?)
, пътепис, който влезе в книгата ми "Българската душа и съдба"; и на други места съм писал), заслужава си много да се мисли и пише по тия теми, та затова и написах горното, белким повече хора се замислят. Дошло е време да освободим душите си от овехтели представи за миналото, които тровят днешния ни живот; иска се да имаме смелостта да погледнем реалностите смело в очите, т.е. да оценим другия човек, пък и другия народ, по достойнство.
Това отличава свободния човек от несвободния, от робуващия на разни стереотипи, басни, приказки, митове и пр., най-основния и най-пагубния от които е митът за т.н. "черното турско робство", в което сме уж били живели цели 500 години, потискани от своите "вечни исторически душмани", турците. Аз съм писал за демистификацията на този мит в своята книга "Страстите и бесовете български", затова сега ще спра дотук, а който се е подразнил прекалено, нека да иде и да прочете, но най-вече, нека помисли: от истината не трябва да се дразним никак, а трябва да я приемаме с дължимото смирение - и да я почитаме с цялата си душа...
Ангел Грънчаров

Част 1
През 1933 г. Световната ционистка организация се споразумява с Хитлер за трансфер на евреи към Палестина. На идеолозите на ционизма е бил нужен катализатор за масираното преселване и те го намират в т. нар. антисемитизъм
Еврейският геноцид над палестинците, който наблюдаваме, съставляват съдържанието на ционистката доктрина “Желязна стена”, разработена още през 1923 г. Българските медии (например бТВ) кой знае защо съобщават за нея като за операция “Защитна стена”. Цензорът, заменил “желязна” със “защитна”, и “доктрина” с “операция”, е искал да създаде впечатлението, че крехките еврейски танкове са принудени да се защитават, т.е. че имат право да изтребват палестинци. Този нацистки манталитет у българските атлантически подлоги не изглежда съвсем безнадежден, доколкото в случая става дума за неизвестни у нас страници от историята на Израел. Фактът на сътрудничеството на ционистките водачи с Третия райх и италианските фашисти не присъства в официозната, “черно-бяла” история на тази епоха. Нейните съставители системно пропускат не само еврейския фашизъм, но и други факти, например сътрудничеството на американските тайни служби с нацистите или заслугите на нациста Райнхард Гелен, шеф на СС, за изграждането на световната мрежа на ЦРУ, които доказват, че по своята същност и доктрини съвременният ционизъм по нищо не се различава от нацизма. Този “пропуск” им позволява да употребяват квалификациите “фашист”, “нацист” и техните производни за сплашване на обществото и най-вече на по-боязливите сред своите политически противници. Както знаем обаче, ръкописите не горят. Неминуемо идва моментът, в който истината става ясна на всички.
Зеев Жаботински във фашистка униформа.
Представената по-нататък информация е взета изцяло от еврейски източници: книгата на Джоузеф Хелър “Бандата на Щерн” (изд. “Франк Кас”, 1996); “Енциклопедия на Холокоста” (изд. “МакМилан”, 1990 г.), книгата на Лени Бренър “Ционизмът в епохата на диктаторите” (изд. Лорънс Хил”, 1983), “Буквар по класически либерализъм” на Ноа Нисани и Енциклопедия Юдаика.
Еврейският въпрос
“Петте еврейски идеологии - социализъм, либерализъм, териториализъм, ционизъм и американски плурализъм, които трябваше да решат Еврейския въпрос, възникват между 1871-1919 г. В следващите десетилетия три от тях претърпяват фиаско. Всички европейски решения на Еврейския въпрос станаха жертва на нацизма, тъй като след холокоста в Европа не останаха значителни еврейски общности, чиито “въпрос” да бъде решаван. Оцеляха само извън-европейските решения – ционизъм и американски плурализъм.” Така проф. Давид Биале обобщава историята на Европа през 20 век в книгата си “Власт и безвластие в еврейската история”. По повод на “американския плурализъм” тук ще кажем само, че с тази формулировка авторът се опитва да обясни защо Америка днес се дефинира не като християнска, а като “юдео-християнска култура”, макар юдейското малцинство в САЩ да съставлява само 2% от населението. Ако приемем неговото обобщение за вярно, трябва да кажем, че останалите две идеологии не са просто оцелели. Днес те са в разцвет.
Превръщането на държавата Израел в ядрена сила, унищожителната мощ на тандема САЩ-Израел и произтичащите от това кръвопролития в Близкия Изток и на Балканите превръщат съвременния ционизъм в най-голямата заплаха за световния мир.Тази поредица от публикации се опитва да даде отговор на въпроса има ли разлика между някогашният нацистки “Нов ред” и ционисткият “Нов световен ред”, който днес се разгръща пред очите ни.
Създаването на Израел започва в края на 19 век с изкупуване или насилствено отнемане на частна земя около Ерусалим и заселване на европейски евреи в нея срещу задължението никога и при никакви обстоятелства да не я продават на не-евреи. Това се върши с презумпцията, че когато евреите станат мнозинство в “Ерец Израел” (което в езика на ционизма означава “земята на Израел” и обхваща цяла Палестина, плюс части от Египет, Сирия и Йордания), ще могат да прогласят своя национална държава. Станало ясно обаче, че по тази схема колонизацията би продължила векове. В онези европейски страни, където евреите били интегрирани в обществото (защото не навсякъде е имало гета и антисемитизъм), било почти невъзможно да бъдат убедени, че трябва да се изселят в Библейските земи. Нужен бил катаклизъм, който да провокира “бежанска вълна”, както бихме казали днес.
Зловещият израз “трансфер на население”, който се приписва на хитлеристите, е всъщност еврейски. Срещаме го например в споразумението на Световната ционистка организация (СЦО) с Хитлер от 1933 г. за депортиране на германски евреи в Палестина. СЦО търсела да сключи подобни договори и с други правителства, които се отнасяли положително към идеята за образуване на еврейска държава върху територия, отнета от палестинските араби. Антисемитските изстъпления в окупираните от Третия райх територии създали нужната за такъв масиран “трансфер” база. Херцл е бил напълно прав, когато казал, че антисемитите са най-добрият съюзник на ционистите.
През 20-те години на 20 век възниква движението “ревизионизъм”, като крайно дясна форма на ционизма. Ревизионистите смятали, че не бива да се чака времето, когато евреите ще станат мнозинство и настоявали за незабавно прогласяване на държавата Израел. Поставяли си за цел да ускорят колонизацията чрез масирано прехвърляне на евреи от Европа и етническо прочистване на местното арабско население с последващо застрояване на отнетата земя. Реализацията на тази схема вървяла трудно. По онова време Палестина е управлявана от Великобритания по силата на мандат, възложен от ОН и интересите на ционистите се сблъскали с интересите на арабите, а и на британците, които били задължени, поне формално, да бранят арабите от еврейския терор. Нарекли се “ревизионисти”, защото настоявали британският мандат да бъде ревизиран и да включи Йордания, с пълното съзнание, че колкото по-голяма е британската колония в Палестина, толкова по-обширна ще бъде държавата Израел.
Създател и идеолог на ревизионизма и на доктрината “Желязна стена” в частност, е Зеев Жаботински. Духовният баща на партията “Ликуд” -Роден е като Владимир Жаботински на 18 октомври 1880 г. в Одеса. Учи право в Италия и работи като кореспондент на руски вестници под псевдонима “Алталена”. Избран е за делегат на 6-тия ционистки конгрес. Участва в създаването на първия Еврейски легион през 1917 и във форсирането на река Йордан при освобождението на “Ерец Израел” от турско робство. Жаботински е ерудит и полиглот. Пише романи, разкази и статии, издава в. “Доар Хайом”, превежда на иврит образци на световната класика. През 1923 г. създава младежкото движение Бетар за военно обучение на еврейската младеж. Клетвата (написана от Жаботински), която младежите полагали при встъпването си в Бетар, гласи: “Посвещавам живота си на прераждането на държавата Израел, с мнозинство на евреите по двата бряга на река Йордан!”
През 1925 г. основава Съюза на ционистите-ревизионисти (“Хацоар”), който по-късно прераства в Нова ционистка организация (НЦО).
Още докато учи в Италия, постъпва във фашистката партия, запознава се с Мусолини и става негово протеже. Жаботински не е просто последовател, а горещ почитател на Дучето. Ръководената от него Бетар копира до подробности идеологията и ритуалите на фашистката младеж – същите тъмнокафяви униформи, същите факелни шествия под ритъма на барабани и прочее. Тук изследователите обикновено подчертават, че в началото италианските фашисти не са били антисемити и цитират думите на Мусолини: “националната гордост няма нужда от делириума на расизма”.
Основната дейност на Жаботински е насочена към организиране на групи евреи от Източна Европа и нелегалното им вкарване в Палестина. В материалите на сайта на Института “Жаботински” в Ерусалим четем: “За няколко години Жаботински успява да организира над 40 кораба с еврейски емигранти. Стотици хиляди евреи успяха да влязат в Ерец Израел въпреки строгата гранична охрана на британската администрация”. Заради тази дейност, както и заради терористичните акции над арабите, които ръководи, е експулсиран от британците през 1929 г. и от този момент живее в диаспората.
През 1937 г. Жаботински създава Иргун Цeвай Леуми (Национална военна организация), известна като Иргун, която води въоръжена борба с всеки противник на еврейска държава и провежда терора над арабското население в съответствие с разработената от своя лидер доктрина “Желязната стена”. Няма никакво съмнение, че докато в Европа нацистите провеждат геноцид над евреите, в същото време в Палестина организациите на Жаботински провеждат със същата жестокост расова чистка на местните араби.
Умира на 4 август 1940 г. в тренировъчния лагер на Бетар в Ню Йорк. Поискал да бъде препогребан в “Ерец Израел” от правителството на бъдещата държава. Волята му е изпълнена. През 1964 г. Зеев Жаботински е препогребан в подножието на хълма “Теодор Херцл” в Ерусалим.
“Неговото име ще остане записано със златни букви в историята на Израел като изтъкнат лидер и философ, наша пътеводна светлина и духовен баща на партията “Ликуд” – са записали благодарните му потомци на сайта на музея Жаботински.
Желязната стена
Още през 1923 г. Жаботински публикува във в. “Хаарец” статията “Желязната стена”, в която обосновава невъзможността за разбирателство под всякаква форма между евреите и палестинците, а в следващите десетилетия я разработва до завършена доктрина в серия публикации. Ето няколко цитата от тях::
“Арабите обичат страната си не по-малко от евреите и тяхната съпротива е напълно естествена. С тях никакво споразумение не е възможно. Те ще приемат ционизма, само когато се видят изтикани до желязната стена, т.е. когато ги накараме да осъзнаят, че друга алтернатива, освен застрояването на Палестина с еврейски селища, няма. За да се разрастват, нашите селища имат нужда от закрилата на сила. Местното население трябва да бъде изтикано зад непробиваема желязна стена. Докато в очите на арабите все още проблясва искрица надежда, докато имат и най-плахата вяра, нищо няма да бъде в състояние да прекрати тяхната съпротива, защото и те, като нас, са живи хора. А живият човек се примирява със съдбата си, само когато загуби надежда… Няма справедливост, няма законност, няма Бог в небето! Има само един-единствен закон , който отменя всички останали – застрояване на Палестина с еврейски селища под закрилата на силата! Това е и ще бъде нашата политика срещу арабите. Всяка друга формулировка би била лицемерие.”
Този “завет” остана ръководно начало за всички израелски лидери до ден днешен. Еврейските изстъпления, които наблюдаваме днес, са само поредна фаза от изтреблението на палестинската нация в съответствие с доктрината “Желязна стена”.
Еврейският расизъм
Ционистът Щерн и Хитлер били партньори
Според еврейските лидери имало много общо между създаването на Нов ред в Европа от фюрера и националните аспирации на еврейския народ.

Юдейският расизъм
Част 2Неотдавна Израел отбеляза 60 годишнината от гибелта на своя национален герой Авраам Щерн (Ейбрахам Стърн), член на ръководството на Иргун Цевай Леуми (Национална военна организация) и сподвижник на Зеев (Владимир) Жаботински.
По времето, когато ревизионистите от Иргун разгръщат своята терористична кампания срещу британската администрация в Палестина, техен политически противник и водач на умерената еврейска прослойка е Бен Гурион. През 1933 г той изпраща своя приятел Хаим Арлозороф да сключи споразумение с Хитлер за "трансфер на население в Палестина". Това става във време, когато Жаботински и неговият близък съратник, равинът-кабалист Авраам Кук, се опитват да организират "икономически санкции срещу Германия", провокирани от антисемитските изстъпления след Кристалнахт. За целта Жаботински използвал връзките си с масонските кръгове, към които се присъединява в Париж в началкото на 30-те години. По онова време обаче подобна мярка не можела да постигне нещо повече от еврейски бойкот на германски стоки. Трансферното споразумение ("Ха'авара") не само слага край на бойкота, а тъкмо обратното – позволява на заминаващите евреи да изкупуват неограничени количества преносими стоки, които Световната ционистка организация продавала впоследствие в Палестина. Вбесени от това "предателство", водачите на Иргун застрелват Арлозороф. (Виж книгата на Едуин Блек "Споразумението за трансфер на население между Третия Райх и еврейска Палестина", изд. "Бруклин Букс").
Към края на 30-те години анти-британските терористични действия на Иргун вземат застрашителен обхват. Изброените в "Енциклопедия Британика" акции включват убийства на араби, умерени еврейски активисти и британски чиновници, взривяване на гари, летища, пътища и мостове. Това принудило Великобритания да издаде през 1939 г. т.нар. "Бяла книга", която защитавала правата на арабите и ограничавала драстично навлизането на еврейски емигранти в Палестина.
През нощта на 31 август срещу 1 септември, 1939 г. т.е. в деня на избухването на Втората световна война, цялото командване на Иргун е арестувано от британската палестинска полиция CID. Когато излязъл от затвора 10 месеца по-късно, Щерн установил, че от своето изгнание Жаботински е заповядал коренен прелом в тактиката на Иргун. Всички акции срещу англичаните били отменени. Иргун вече трябвало да сътрудничи на англичаните! Щерн бил готов да последва новата линия, но само ако британците веднага призная суверенитета на еврейската държава "по двата бряга на река Йордан". Докато това стане борбата срещу тях трябва да продължава, смятал той. Жаботински съзнавал, че нищо не може да накара британците да признаят еврейска държава през 1940 г., затова поставил като първи приоритет на ревизионизма във войната създаването на втори Еврейски легион, който да се бие в състава на британската армия срещу Оста. Двете концепции били непримирими, поради което през септември, 1940 г. Иргун се разцепва.
По-голяма част от членовете й последвали Щерн (с нелегално име "Яир", в чест на митичният комадир на крепостта Масада и водач на въстание срещу Римската империя Елиезер бен Яир). Останал с 200 – 300 човека, Щерн ("Яир") разработил план на нелегална война срещу британците, който включвал:
1. Признаване на суверенна еврейска държава върху територията, определенена в книга Битие 15:18, където е казано: "В тоя ден сключи Господ завет с Авраама, като рече: на твоето потомство Аз давам тая земя, от реката на Египет до голямата река, река Ефрат".
2. "Размяна на население", което, според Лени Бренър е евфемизъм за експулсиране на арабското население в съответствие с доктрината "Желязна стена".;
3. Построяване на трети храм в Ерусалим.
В групата на Щерн съзнавали, че не могат да изтласкат Великобритания от Палестина, затова търсели съюз с нейните врагове.
През септември, 1940 г. Щерн и един евреин, който работел в британската администрация в Ерусалим, но бил и таен агент на италианците, изготвили план, според който Мусолини трябва да признае ционистка държава, а в отговор Иргун ще му сътрудничи при бъдещата италианска окупация на Палестина. За всеки случай "Яир" изпратил свой втори емисар, Нафтали Любенчик в Бейрут за да започне преговори директно с Оста. През януари, 1941 г. Любенчик се срещнал с двама германци, Ото фон Хентиг, завеждащ отдела за Близкия изток на министерството на външните работи на Третия Райх, и Рудолф Розен. Фон Хентиг е известен като "фило-ционист" в правителството на Хитлер.
След края на Втората световна война в германското посолство в Турция е открито копие на проекто-споразумението на Щерн. Документът от Анкара, който носи дата 11 януари, 1941 г., е озаглавен "Предложение на Иргун Цевай Леуми за разрешаване на Еврейския въпрос в Европа и участието на Иргун във войната на страната на Германия".
Ето неговия текст:
1. Депортирането на еврейските маси от Европа е предпоставка за решаване на еврейския въпрос, но тя е възможна само ако масите на еврейските бежанци бъдат насочени натам, където е родината на еврейския народ – Палестина и ако това доведе до образуване на еврейска държава в нейните исторически граници.
2. Иргун Цевай Леуми, която познава добрата воля на германския Райх, добронамереното отношение на неговото правителство към ционистката дейност вътре в Германия, и в частност – към ционистките планове за евакуация на евреите, смята че:
а. Съществуват общи интереси между установяването на Нов Ред в Европа в съответствие с германската концепция и истинските национални аспирации на еврейския народ, така, както са формулирани от Иргун.
б. Сътрудничество между Нова Германия и новата национална еврейска държава е възможно и, следователно,
в. Създаването на историческа еврейска държава на национална и тоталитарна основа, скрепено с договор с Германския Райх, може да служи на интересите на една бъдеща силна властова позиция на Германия в Близкия Изток.
3. Като взема предвид горните съображения и при условие, че националните аспирации на израелското освободително движение Иргун в Палестина бъдат признати от страна на Германския Райх, Иргун предлага да бъде включена и да вземе дейно участие във войната на страната на Германия.
4. Това предложение на Иргун е свързано с възможност за военно обучение и организиране на еврейска сила в Европа, под командването на Иргун. Тези военни съединения ще вземат участие във войната за покоряване на Палестина, ако такъв фронт бъде открит.
5. Индиректното участие на израелското освободително движение в започналото установяване на Нов ред в Европа, ще бъде обвързано с положително и радикално решение на еврейския проблем в Европа в съответствие с гореспоменатите национални аспирации на еврейския народ. Това ще укрепи моралната основа на Новия ред в очите на цялото човечество. "
Когато Британия окупирала Бейрут през декември, 1941 г., Щерн изпратил Натан Ялин –Мор със задачата да се свърже с нацистите в неутрална Турция. Той обаче бил арестуван по пътя. Това е последният известен опит на Щерн да предложи услугите си на Третия Райх.
Идеите на Щерн били от край до край несъстоятелни. Германо-италианският съюз предвиждал Средиземноморието да стане сфера на влияние на Италия, не на Германия. Днес са известни и договореностите, постигнати от Хитлер и главния мюфтия на Ерусалим ал Хусеини, при срещата им на 21 ноември 1941 г. Хитлер обяснил, че в момента Германия не може да си позволи да настоява за независимост на коя да е от арабските колонии на Великобритания, нито на Франция, която е нейн съюзник. (По това време правителството на Виши управлява цяла Северна Африка). Фюрерът обаче гарантирал, че когато Германия завземе Кавказ, германските части ще бъдат предислоцирани в Палестина и ще разрушат ционистките селища.
"Щерн виждал как самата Световна ционистка организация успява да се адаптира към Хитлер и даже да постигне споразумения с него. Виждал добрите отношения на Жаботиснки с Мусолини, виждал, че други членове не ревизионисткото движение постигат споразумения с полските антисемити. Затова смятал, че евреите трябва също да направят своя тоталитарна държава." – пише Лени Бренър
Провалът на мисията на Любенчик довел до разцепване на групата на Щерн. Според информациите на Център "Визентал", на въпроса защо е предприел подобен рискован ход той отговарял, че и Ленин е искал споразумение с германците в Брест-Литовск през 1918 г. "Ревизионисткото ционистко движение предаде Мусолини, а не обратното- писал Щерн. - Ционизмът трябва да покаже на Оста, че е надежден партньор, и да влезе в открит военен конфликт с Великобритани, за да могат германците да видят директните военни предимства от съюза с ционизма".
След този провал групата се преименувала в "Лохамей Херут Израел" (съкр. ЛЕХИ), в превод "Бойци за освобождение на Израел". През февруари, 1942 г., при опит за арест в дома му, Авраам Щерн е застрелян от британската полиция в Палестина.
След смъртта му неговата дясна ръка, Йцхак Йезерницки с нелегален псевдоним "раби Шамир", който ръководел оперативното командване на ЛЕХИ, организира две от най-значимите политически убийства в летописа на ревизионизма. На 6 ноември, 1944 г. ЛЕХИ застрелват лорд Моин, британският губернатор за Близкия изток, а на 17 септември, 1948 г. е убит специалният пратеник на ООН в преговорите за Палестина, шведският граф Фолке Бернадот.
След войната ЛЕХИ се влива в новосъздадената израелска армия. Ревизионизмът останал идеология на Иргун и след 1948 г., когато се разпада на на няколко десни партии в новата държава. Един от неговите водачи, Менахем Бегин, основал партията Херут ("Свобода"), а в началото на 70-те години успява да обедини всички тях в една партия – Ликуд. През 1977 г., когато стана министър-председател, Бегин назначи за външен министър своя стар съратник "раби Шамир" под името Ицхак Шамир. Светът реагира с възмущение. Вестниците в Западна Европа излизат с иронични заглавия, перифразиращи текстове от проекто-спразумението на Щерн с Хитлер, от типа: "Бегин познаваше добрата воля на германския Райх" или "Съществуват общи интереси между хитлеровия Нов ред и националните интереси на еврейския народ"
В отговор Бегин издава пощенска марка с лика на Авраам Щерн, с което го реабилитира като национален герой. По-късно Шамир става премиер на Израел от 1983-84 и 1986-92.
Странно ли е, че управлението на Ликуд, легитимната наследница на Иргун, и имената на нейните водачи от Бегин през Шамир и Нетаняху до Шарон, е свързано с най-кървавите еврейски изстъпления в Близкия Изток?
(Следва)
* в поредица от няколко статии разказваме за спекулациите на тема “антисемитизъм”. За колаборацията на ционисткото движение с хитлеризма и фашизма на Мусолини, за втория план на историческите събития, които показват как можем да бъдем манипулирани с пренаписана история поколения подред.
Така и непоследва продължение.На 14 юни 2002г. се навършваха 54г. от създаването на ИЗРАЕЛ на Обетованата земя –обещана от Йехова на “богоизбраните”.
Автоцензура или пълна цензура – както Ви хареса!
Книжарница Хелиопол:
Интервю с отец Иван
Йеромонах Йоан е основател на Дома за сираци и бездомни хора при храма "Св. Троица" в Нови хан...
Ваше Всепреподобие, децата непрекъснато Ви викат "дедо, дедо", дърпат Ви за расото, едно иска вода, второ - нещо друго. Вижда се, че всички Ви обичат. Коя е вълшебната дума, с която отваряте сърцата им?
Деца, хайде елате при деди да ви гушне, деди ви обича. На тях много им харесва да им казвам, че ги обичам. Моля ви се хайде да направим това, хайде да направим онова.
Отколко време помагате на сираци и бездомни хора, изпаднали в нужда?
Аз съм създал дома в Нови хан. През 1988 г. изкопах основите и по малко, по малко го построих. Строих го само с дарения и помощи. Имах малко земя, която работих допреди 4 - 5 г., но после се оказа, че не била на църквата и не ни я върнаха. Водих дела, но не ни я признаха.
Колко деца са минали през дома?
208 са. Имаме и бебета, те останаха в Нови хан. А тук най-малкото е на 1 г.
Няма съмнение, че делото Ви е благородно. Но вероятно имате и много проблеми. Да намирате средства ли е най-трудното?
Най ми е трудно да приема това, че не мога да осигуря за всички, които идват в дома, легло и топлина, че връщам много хора. Той дошъл и плаче пред вратата ти, а ти му казваш: няма къде да те настаня, върви си - това е много тежко за мен. Напоследък идват много хора. Даже се налага да спят по двама души на едно легло. В момента в дома живеят 60 души. Тук с мен сме 27.
С какво Ви помага Варненската и Великопреславска митрополия?
Тук сме с благословението на дядо Кирил, за което му благодаря. Той се е разпоредил и заедно с отец Стоян организира пребиваването ни на къмпинг "Черно море" в местността Фичоза. Осигуриха и част от храната ни. Помагат ни още общественият комитет "Православни ценности" и една организация - Българо-германско социално дело във Варна. И ние си купуваме храна, защото не ни стига. Благодарим им за всичко. Ръководството на БДЖ ни осигури възможността да пътуваме безплатно в двете посоки. Руска, управителката на къмпинга, ни даде възможност да си изберем сами терен. И виждате, че мястото, където сме се установили, е много хубаво - между дърветата. Тя ни даде бунгало с 2 стаи, в които има по 4 легла, тоалетна, баня. Малките дечица спят в бунгалото, другите са в палатката и караваната.
Ваше Всепреподобие, а как се справяте с толкова много и различни по характер деца и тийнейджъри?
Само с добро, не може с друго.
От правителството проявяват ли интерес към Вашето дело, в смисъл оказват ли Ви някаква помощ?
Не съм търсил помощ от никого от правителството. Когато през 2004 г. станах "Българин на годината", имаше много желаещи да ни помагат. Все още харча от средствата, които се събраха тогава. Използвам ги за строителство, за храна - за всичко, което е нужно за един дом. Мина доста време оттогава. Имаше хора, които дадоха суми еднократно или неколкократно, имаше и такива, които обещаха да приведат средства, но после сигурно са забравили. Напоследък и спонсорите намаляват, и парите свършват. Но Божа работа. Дано отнякъде да дойдат пак помощи, защото съм започнал да правя и трети етаж. Строя и една къща извън селото, която ще е с 6 стаи на втория етаж, а на първия ще има голяма трапезария. Трябва да й направя ограда. Имаме 60 - 70 кози, 30 овце, за които трябва да се грижим. Предстои ми да започна строителството на втора къща с 10 апартамента с трапезария, хол, сервизни помещения. Засега това са проектите ми. Като го изпълня, ще видя какво ще правя. Има много хора, които трябва да осигуря, защото нямат къде да отидат, на мен разчитат. Иначе са на улицата.
Статията: с участие на отец Иван
Засега повечето хора живеят в дома в Нови хан, който отец Иван е строил с години. Триетажната бяла сграда се издига сред просторна градина, в която се намира и манастирския храм “Св.Троица”. На двора се гонят малки и големи хлапета. Когато видят свещеника, децата се струпват на групички около него. Вляво от входа на дома в самостоятелна постройка е настанен щраусът Щраки, който любопитно подава главата си над дървената порта.
Вдясно от пътя край село Нови Хан се издига почти завършена бяла къща. Двайсетинагодишни момчета режат дърва и пренасят материали. Свещеник с побеляла коса и расо дава наставления на работещите. Това е отец Иван - свещеникът от Нови хан, който по собствена инициатива направи сиропиталище за повече от шейсет души, а през 2005 беше обявен за Българин на годината.
Сега той работи по друга своя идея – да построи истински домове на своите възпитаници. Бялата къща е само началото. Отецът се надява тя да е първата от още десетина подобни. “Тук има хора от по седем-осем години. Някои са родени тук, израснали са тук, те няма къде да отидат, това им е домът. И ако аз не им направя на тия дечица къщички, да си имат по една тяхна стая, не повече… какво ще стане?”, пита риторично отец Иван.
Истинските домашни животни ги гледат край новострящите се къщи. Там се чуват гласовете на крави, кози, овце и птици, както и на много кучета, част от които са избягали от селото и сами са решили да се установят край строежа. Децата от дома идват тук, за да тичат на воля и да играят с животните. Някои се учат да пасат добитъка и правят тренировъчни обиколки със стадо овце и агнета, между които необезпокоявано се разхожда и едно любопитно прасе… Големите помагат за строежа. Отец Иван намира на всекиго по нещо, според силите му, разбира се.
В къщата засега живеят само няколко души, останалите са в дома – над шейсет души на всякаква възраст, които по една или друга причина са останали без дом, без надежда, без близки, на които да разчитат. Отецът не връща никого, когато има свободно легло.
Приемал е самотни майки, бездомници, наркомани… Благодарение на грижите му много от тях са успели да вземат живота си в ръце и „да станат хора”. Отец Иван разказва, за момче, което имало проблем с наркотиците и дошло да търси подслон в приюта. „Вързах го за себе си, навсякъде да сме заедно, да няма мърдане. Викам: ние сме като сиамски близнаци. Толкова зор видях с него, през прозореца искаше да скочи, изяде на децата пастите за зъби. Дезодорантите изпи. Гърчеше се, не можеше да стои. Аз спя на пода, той спи на леглото. Но си казах твърдо - това момче ще го оправя. Сутрин - хайде да четем молитви, вечер - хайде да четем молитви. За 40 дена се оправи. Но той твърдо искаше да се оправи. Постехме и двамата. Сега тия не щат да постят, не щат да четат молитви. Викам - добре, тука ще стоите. И по две години като останат, то става от само себе си…”, обяснява отецът.
Историята на Дома за сираци “Свети Николай” започва още преди 89-та година. Отец Иван е въдворен в Нови Хан и решава, че е дошъл моментът да изпълни обета, който е дал пред Бога. Да направи дом за сираци. Началото е трудно и свързано с множество перипетии. От църковното настоятелство решават, че новият свещеник или е полудял или съвсем не знае с какво се захваща. Защото парите, с които започва да строи са точно 480 лева – сума, която предишния поп в Нови Хан е натрупал за 45 години… Отец Иван обаче е оптимист и вярва, че с много работа и с божията помощ ще успее да осъществи идеята.
След като получава разрешение да строи, започва голямото ходене по мъките, защото както той казва “Дяволът си няма друга работа”…. Проверявали му проектите за строеж, викали го при партийния секретар да дава обяснения с какво се е захванал, подавали жалби срещу него, крадяли строителните материали, опитвали се да запечтат строежа.
“Те лепят печати, аз обаче продължавам да си строя. Дойде 10-ти ноември, бяха ми съставили акт за 300 лева, заведох дело, осъдих ги да ми платят и разходите и си го узаконих и втори път обекта”, разказва отец Иван и допълва, че е имал проблеми дори с хора от църквата, които поради смътни причини не били особено доволни от неговия проект. “Какво да ги правиш, така е … Завист, злоба, защо ей тоя поп прави, пък аз не го правя? Аз няма да го направя, ама и той да не го прави. Нали знаеш, на Вуте приказката….Същата и нашата.”
Отец Иван обаче не се отчайва - пише писма и събира пари от фирми. “В пет-шест фирми отида, върнат ме нищо не ми дават, седмата ми даде някой лев. Аз пак добия кураж, почвам наново, пиша писма”, обяснява той. “Малко по малко напредвах. Още като направих първите стаи, приех две дечица, брат и сестра. Бяха малки, майка им почина, баща им беше алкохолик, сгази го влак. Постепенно започнаха да идват и малки и по-големи деца, пращаха ги и от домовете, където никой не ги искаше”, разказва отецът.
В началото на деветдесетте обаче работата отива на зле, цените скачат, а парите не стигат. “Доста закъсах, фалирах, нямахме от никъде пари. Имаше някакви земи, които още не са ми ги върнали, и бях засял десет декара люцерна. Продавах я по 700-800 лева на година, тогава това си бяха много пари, една тухла беше 35 стотинки, желязото и то беше някъде 30 стотинки. И мислех, че малко по малко, така ще си го направя”, разказва отецът. “Видях обаче, че няма начин”….. Отец Иван решава да замине на гурбет в Германия и с изкараните пари да продължи работата. В Германия пък му предлагат работа в Щатите. Трябва обаче да се чака доста и отецът се замисля дали си заслужава. “Много добри пари щях да взимам там, обаче аз ще изкарам парите, моите деца ще ги похарчат и никаква полза. Аз съм обещал пред Бога, и какво - уплаших се и бягам. Какво ще бъде наказанието след това? То няма да е само за мене, поколението след мене ще бъде наказано…”. В крайна сметка отец Иван решава да се върне в България, за да довърши започнатото.
След време една жена го потърсила за кръщене на дете. Оказва, се че е журналистка от вестник “Свободен народ”. “Попита ме какво строя, аз и разказах и тя направи една статия. След тая статия – първата писана за този дом, идва някакъв холандец, отишъл в тогавашната духовна академия, искал да помага на православната църква. Професорите, които преподаваха там, ме познават, чели статията и му разказали за мене”, разказва свещеникът. Не след дълго холандецът идва в Нови хан с вестника под мишница и изявява желание да помогне.
Намира студенти –доброволци от собствената си страна, които в продължение на три лета идват да помагат за строежа безвъзмездно, даряват и пари за строителни материали. Единственото им желание е да имат място за палатки в двора на манастира… “Те работеха, те готвеха, вечерно време си напалим огън, веселба, песни пеем. Бяха протестанти, но влизаха в църквата”, разказва отецът. С помощта на холандските студенти отец Иван успява да построи сградата на дома и започва да приема хора. Оттогава насам отецът разчита най-вече на дарения, защото църквата и държавата не помагат с нищо. “Пари се събират трудно. Обикновените хора помагат най-често, но с малки суми. Получавам записи от по десет-двайсет лева. Фирмите са по-малко, но ако дойде някоя фирма дава по 500-1000 лева…”, обяснява отецът.
Отец Иван влиза и във фокуса на медиите, когато през 2005-а му се присъжда отличието “Българин на годината”. Класацията е на вече несъществуващото радио “НЕТ”, а резултатите в нея се определят от самите слушателите. Отец Иван дълго се чуди дали да приеме наградата, но в крайна сметка решава, че популярността няма да навреди. Така за дома ще научат повече хора, които желаят да помогнат. По това време в манастира отново са закъсали – три месеца я карат без ток, ядат само боб и леща… Докато един ден “по божия промисъл” не се появява Иван Кулеков… “Седнахме тука, на тъмно си говорихме цяла вечер. На осми август бях при Слави, на петнайсети беше Успение Богородично.
Тука що коли се изсипаха, що народ. Аз се хванах за главата…” Още на същия ден събрират 15 000 лева, с половината от които най-накрая си успяват да платят тока…. “Докато нямаше пари, пет-шест години нищо не правих. И тогава, като стана това, пак започнах”, коментира отец Иван. Става дума за къщите край Нови хан, които той иска да построи за да има къде да живеят после „дечицата”. Защото за Отец Иван те са като истински деца, с които не можеш просто да се сбогуваш, когато станат пълнолетни. Най-малките му викат „деди”, радват му се и ходят по петите му. “Има един Иванчо, той си ми е сянката на мене. При мене спи. Сега един Виктор, братче му е, иска и той да спи там… Аз съм си направил една стая горе, изхвърлих си мойто легло и взех едно на два етажа. Те спят на горния етаж, аз - долу”, смее се отецът.
Що се отнася до религията, отец Иван смята, че всеки трябва да вярва в Бог, защото не вярва ли, е изгубен. Въпреки това не кара никого насила да влезе в църквата. Най-малките ги кръщава, но по-големите избират сами. Отец Иван смята, че децата най-добре се учат от примера, който виждат - ако ти самият не вярваш, децата също няма да го възприемат, ако не правиш онова, което говориш, няма да те послушат. „Не можем да им викаме на децата “Не крадете!”, а после ние като видим нещо, да скочим да го вземем… Та той по-голям крадец от тебе ще стане, щото е по-млад и по-ще се изпече”, разяснява отец Иван. Неговата мечта е децата от дома да се изучат, да вземат живота си в ръце. “Най-важното е строителството, защото тия деца не могат вечно да стоят тука, отеснява. Искам да си завършат добре училището, да следват студенти това-онова. Пък какво ще станат, той Бог ще каже, дали ще бъдат попове, дали инженери, дали доктори…” Засега по-големите деца ходят на училище. Отец Иван кара с кола най-малките на детска градина. Понеже са десетина-дванайсет, някои се возят в багажника. “Шоу става. Като отворя багажника и почнат да излизат, хората се смеят, ама какво да ги правиш дечицата. Всичко това е свързано със средства. Един бус, това е нещо, което много ми трябва”, споделя отецът. Той не отрича, че за да завърши започнатото има нужда от помощ. “Това е, че бавно става, а ми е малко трудно да работя и да тичам насам-натам. Още може, ама след някоя-друга година ще клекна и няма да мога да си изпълня цялата мисия, която съм обещал”, споделя свещеникът.
Записки за ритуалните убийстваВ. И. Дал, датчанин, докторски син, (баща му бил на служба в Лугани, Екатеринославска губерния), е роден на 10 ноември 1801 г. Завършва курс в морския корпус, служи в Черноморския флот, но скоро оставя службата и през 1821 г. постъпва в Дерптския университет, където получава докторска степен по медицина. Няколко години работи като военен лекар (в армията и военната болница) до запознанството си с Л. А. Перовски, който го убеждава да мине на служба при него в Оренбург. Там прекарва 7 години, а в 1841 г., вследствие назначението на Перовски на поста Министър на вътрешните работи, се прехвърля в Санкт-Петербург, определен като чиновник за специални поръчки при него. От 1849 — 1859 г. е управляващ контора в Нижни Новгород, а след излизането му в оставка живее в Москва и се занимава с издаването на своя «Тълковен речник на великоруското наречие». Умира на 22 септември 1872 г. (виж Словарь Геннади, т. I, стр. 276).
«Разискането» на В. Н. Дал се препечатва със съкращения по екземпляра на В. М. Остроглазов.
ПРЕДИСЛОВИЕ
През 1890 — 1900 години по лавиците и в магазините на московските книжари и търговци на книжарски стоки често би могло да се види как благообразен старик на среден ръст се рови в книжните купища с цел да намери някой рядко издание. Това бил началникът на московското лекарско управление В. М. Остроглазов. Останалите у него случайно от неговият брат, известният библиограф И.М. Остроглазов, няколко редки издания породили в него любов към събирането на старинни книги. Той се пристрастил към това дело и своето свободно от служебни занятия време посвещавал на него. Събирал книги по разни въпроси, а между другото, и на еврейски. Като напуснал службата, разполагайки с още повече свободно време, той започнал да се занимава с библиографски изследвания, публикувайки ги в изданието на П. И. Бартенев «Руски Архиви». Смъртта го намерила, когато работел над рядка книга по еврейския въпрос, предадена в «Руски Архиви» за печат, но все още не видяла бял свят. Цялата му библиографска сбирка след смъртта му овдовялата му съпруга, Т.И.Остроглазова подарила на Московския университет, в библиотеката на който, в отделна стая, все още се съхранява.
В сбирката имало много редки издания, и в това число най-рядката книжка по еврейския въпрос — записките на В. И. Дал. Книжката е от 153 страници, озаглавена: «Разискване за еврейските убийства на християнски деца и употребата на кръвта им. Напечатана по заповед на г. Министъра на вътрешните работи. 1844». В. М. Остроглазов собственноръчно е написал следното: «Тази книжка е изключително радка. Генади, известният библиограф, говори, че във «Световна Илюстрация» 1872 г., стр. 207, е казано, че В. И. Дал, по времето на своята служба в министерството на вътрешните работи, напечатал брошура за убийства на християнски деца от евреи (1844 году), напечатана в незначително количество екземпляри («Справочен речник за руските писатели и учени, починали през XVIII и XIX век». Берлин, 1876 г., т. I, стр. 277). Във «Всеобща библиотека на Русия» или в каталога за книгите, събрани от А. Д. Чертков» (Москва 1863 год., страница 743, № 3631) се казва, че тази книжка е написал В. И. Дал по поръчка на граф Л. А. Перовски. Напечатана е в най- ограничен тираж, и била раздадена на съвсем малък брой служебни лица. В «Руски редки книги» на Н. Березин, М. 1903 год., част 2-а, на страница 19, № 77, е напечатано: «тази книжка е най-рядката» и на екземплярът им се вижда надпис: «печатана в десет екземпляра».
«Тя е такава рядкост, че, доколкото ми е известно, я няма в нито една московска библиотека. Покойнят ми брат Иван Мих. Остроглазов я нямаше в своята изключителна сбирка от редки екземпляри. Аз, преглеждайки няколкостотин каталога на руски и чужди букинисти от епохата, и наистина препрочитайки описанията на всички библиотеки на известни библиофили, никога не съм срещал това заглавие. На нея няма цена. Но ако книгата на същия В. И. Дал: «Изследване за скопецката ерес», напечатана в по-малко от двадесет екземпляра, както е казано в «Книжни Рядкости» на И. М. Остроглазов, М. 1892 г., стр. 45, № 101, се оценява, (както е видно от каталога, на № 339, 1903 год., на известния санкт-петербургски букинист Клочков), на двеста сребърни рубли, то цената на книгата на В. И. Дал «Разискания за убийства на християнски деца от евреи», която никога не е била в продажба, разбира се, е несравнимо по-ценна».
Известният публицист и учен Никита Петрович Гиляров в своя вестник «Съвременни Известия» от 13-и юни 1875 год., № 160, пише: «Кой от образованите не знае и не е слушал за знаменитото Велижско дело(по обвинение на евреи за убийството на христианско момче в 1823 год.), отпреди 40 години? Ние сме чели за него и между впрочем сме и слушали от покойния В. И. Дал, човек във висока степен безпристрасетн и съвсем не суеверен: той беше убеден, че в това прясно за паметта ни дело упоменатото зверско детеубийство е факт. Това твърди той, Дал, изучавайки делото, разглеждайки всички документи и съставяйки за правителството тази записка. Апропо, каква е съдбата на самата записка? Къде е? Напечатана е била в, може би, седем, осем, не повече от десет екземпляра, и о - чудо! Екземплярите, към които би могла обществеността да има достъп, под въздействието на някакви неведоми сили, започнали да изчезват един след друг: преди две години изчезна от една типография даже оригиналът, предназначен за препечатването на тези записки. Достопочтенният издател, когото не смее да назовем по име, молим да откликне и подтвърди нашите думи за пропадането на споменатия оригинал».
«В нашия екземпляр има отговор на този зов, предложен от покойния П. П. Гиляров-Платонов. Писателят на «Руския Архив» П. И. Бартенев е написал на нашия екземпляр: «Книгата е написана от В. И. Дал, (по поръчение на Л. А. Перовски), по документи на Министерството на вътрешните ралоти (в 1862 год. унищожени в големия пожар) и отпечатана едва ли не само в десет екземпляра. Връщайки се през есента на 1869 год. от первото си пътуване в Одеса, аз предадох на В. И. Дал за ужасите на еврейското насилие в тамошния край, съобщени ми от тамошния архиепископ Димитрий (Муретов). По споразумение с Дал реших да препечатам книжката в «Руски Архив» с мое предисловие в типографията на Мамонтов (в Москва), когато от там ми съобщиха, че евреинът, който я набира, унищожил няколко листа и изчезнал от Москва. А. И. Мамонтов нарочно отива в Санкт-Петербург, за да възстанови откраднатото по друг екземпляр, но не могъл да го намери. По-късно го преписах от екземпляра на княз А. Б. Лобанов-Ростовски».
«В книгата на Лютостански «За употребата от евреи на христианска кръв за религиозни цели», Спб., 1880 г., изд. 2-о, във 2-ата част, на стр. 32, пише: «В първото издание на нашата книга бяхме лишени от много факти, откраднати от евреи. Съчинението на Дал по въпроса за кръвта — в Москва, се намирало само в Чертковската библиотека в единствен екземпляр. Управлителят на библиотеката П. И. Бартенев намислил да го препечатат и го дал в типографията на Мамонтов. Когато започнали да набират и разрязали книгата на части, евреинът, бивш работник в типографията разбива прозореца в типографията, влиза, разсипва целия набран шрифт, намиращата се там част с разрязани листи взема и потъва в неизвестност. Полицията търсила и в двете столици, — но все напразно. Печатането било прекратено, г. Бартенев взел обратно оцелялата книжка на Дал и вече я пазел в библиотеката много строго под лично наблюдение. Но останалият екземпляр не престанал да бъде обект на интерес с цел унищожение.
«В моя екземпляр, в края, като приложение, са добавени осем печатни страници от «Руски Архив», издание 1870 год., на които са препечатани първите страници от книжката на В. И. Дал «Разискване за еврейските убийства на християнски деца и употребата на кръвта им», и, кроме того, предпослано к ним (страницам) предисловие П. И. Бартенев, о котором он упоминает выше. В. М. Остроглазов 1906 г. септември 15 ден».
«Тази книжка, — както пише в своя труд «Евреите в Русия» Ю. И. Хесен, Спб. 1906 г., на страница 406, — не се намира нито в Чертковската библиотека, нито в Санкт-Петербургската императорска Публична библиотека, според любезното съобщение на нейния библиотекар А. И. Браудо. Княз Голицин Н. Н. пише, че не му се е случвало да види записката на Дал. ("Употребяват ли евреите християнска кръв". Варшава, 1879, стр. 131.)»
Тая «най-рядка» книжка В. М. Остроглазов получил от П. И. Бартенев: «Тази книга е купена от Петър Иванович Бартенев, който ми я продаде след упоритите ми молби. Книгата е подарена на Бартенев от Дал. В. Остроглазов. 1906 г. - записал В. М. Остроглазов на първата страница,
П. И. Бартенев пише в своето предисловие:
«Разискване за еврейските убийства на християнски деца и употребата на кръвта им. Препечатвайки на страниците на «Руски Архив» това интересно изследване, ... не можем да не обърнем внимание на читателите на обстоятелството, че то има не само историческо, но и съвременно значение. Не отдавна, в 1852 — 1853 год. в Саратов имаше дело заради убийства от евреи на две християнски момченца при обстоятелства, съвершенно сходни с тези, киото описва авторът на «Разискването». Никой не може да даде гаранции за това, че подобни дела няма да възникват и занапред.
Необявявани официално, но огласявани чрез народната мълва и от лицата, въвлечени в разследването на престъпленията, те оставят от себе си смътното впечатление на отвращение и ужас, подхранващи и укрепващи силните и без това народни предразсъдаци против евреите. Евреите, от своя страна, упорито отричат всички факти, разкрити чрез дела от подобен род, усилват това впечатление и в очите на народа се затвръждава убеждението като че ли те са съричастни на безумното злодейство на някой крайни фанатици».
«...Единствения път за прекратяването и предотвратяването на неизброизмите злини, произтичащи от подобни тайнствени задкулисни обвинения може да бъде само пълното и строго разясняване на фактите, даващи им повод. Чудовищната секта, която, смеем да се надяваме, замира в настоящо време..., във всяко отношение заслужава внимателното изучаване и най-точно описание. За огласяването на нейната история и особености най-вече са заинтересовани самите евреи. За тях е несравнено по-леко, отколкото за писатели-християни, да съберат нужния за това материал. Да се надяваме, че именно между евреите ще се намерят хора, които ще окажат на своите съплеменници тази важна услуга и заедно с тях ще открият новата поучителна глава в историята на човешките заблуди. Гласността отнема от злото фантастичните размери, предавани му от тайнствения полумрак, забулващ го до този момент, и, разбира се, придобивайки и в самата среда на еврейството енергичното противодействие на това учение, нямащо нищо общо с вярата...».
Прочети цялата публикацията ТУК
Гледам от балкона – хората бягат, подире им стрелят!Ще ви убият! Това бяха първите ми думи, като разбрах с какво се е захванал мъжът ми. По опасен път си тръгнал, рекох, ще ви убият. Обаче не направих никакъв опит да го разкандърдисвам. Добре го познавах, знаех, че каквото и да му кажа, той ще направи, каквото си е решил. Такъв човек е, нищо не може да го отклони от пътя, по който е тръгнал. От друга страна ние знаехме, че сме турци и че подготвяната смяна на имената е огромна несправедливост спрямо нас. Никому нищо лошо не бяхме сторили, защо тогава така искаха да се отнесат с нас? Ако не беше той и групата от приятели, с които работи, друг щеше да излезе да се противопостави. Все някой трябваше да го направи, да покаже, че не може така да се постъпва с други хора. Ето, времето показа, че сме били прави. Така стана, че ние си изпатихме. Но ако не бяхме ние, други щяха да са… все някой щеше да е… Нямаше как нещата да бъдат оставени така, без абсолютно никаква съпротива… Разбира се, тогава все още нямах ясна представа какво ще ни сполети, но лошото го очаквах и бях готова да го приема.
На 26 декември, първия ден на митинга в Момчилград, си бях вкъщи. Канех се да тръгна към площада. Митингът беше обявен за 13,30 ч., но хората почнаха да се събират по-рано. И милиционерите рано дойдоха. Излязох на балкона да видя какво става, чувам изстрели… милиционерите вече почнали да стрелят. Казах, че бях подготвена, но като чух гърмежите, се уплаших. Разплаках се и почнах да викам: „Халил! Халил!” Тъй … с вика си да го предпазя… А дъщерите заподскачаха около мен и радостни крещят: „Урааа! Защо плачеш, мамо? Заря има!” По онова време голямата беше на седем и половината, а малката на пет и половина. Гледам от балкона – хората бягат, подире им стрелят… Страшно нещо!
Халил се върна към 14 часа, после пак излезе. Беше някакъв хаос… Сега изобщо не помня какво си казахме. Може би нищо, може би само сме се погледнали… След това не дойде у нас, а у майка ми. Те живееха близо. Той не посмял да тръгне към къщи. Майка ми беше бая възрастна, тя дойде да ме извика. Халил първо пита дали има арестувани от приятелите му. Не знаех нищо, по-късно разбрахме кои са заловените.
Имахме намерение да избягаме в Северна България. Със сестра ми бяхме изготвили план за спасение, но Халил ни спря. „С какво ще отивате? – вика. – Влаковете са техни, всичко е тяхно. Ще ви хванат. И тук е България, и там е България. Щом са решили да сменят имената, на всички ще ги сменят, в цялата страна. Няма къде да избягаме. Няма спасение.” Опитахме със сестра ми да го убедим, но той беше непреклонен. Каза още, че никъде нямало да отиде, докато не разбере какво става с приятелите му.
После три дни и нощи не се върнахме вкъщи. Останахме у сестра ми. Тя имаше скривалище - капак под килима и се слизаше надолу. Така бяха купили къщата от един българин, д-р Вълчев. Защо той си е направил скривалище, не знам. Сестра ми предложи на Халил да го скрием там, да изкара така няколко дена, докато мине гневът, тогава да го извадим. „По-малко ще те бият, по-леко ще ти е”, рече му тя. Но Халил не се съгласи.
Разбрахме, че от милицията ходили у нас, да го търсят. На третия ден Халил вика, че не можел повече да се крие и че ще отиде на работа. През това време доста народ бяха арестували. Аз останах вкъщи, почистих печката. Чакам, чакам… не се връща. И както лицето ми беше начернено от печката, тръгнах към работата му да го търся. Там ми казаха, че са го арестували. Най-напред го вкарали в женската тоалетна, там го били. После го хванали за краката и са го влачили три етажа надолу. Това обаче по-късно разбрах. Тогава само ми казаха, че са го отвели.
Върнах се у дома. И да тръгна да разпитвам, знам, че никой нищо няма да ми каже. А децата? Къде да ги скрия? Халил имаше приятел в МВР-то, лейтенант, Найденов, от него след време разбрахме какво е станало. Същия ден, преди да го арестуват, му бях приготвила топли дрехи, вълнени чорапи и вълнени потници, понеже си знаех, че ще го заловят. Не можах да му ги дам. Тогава потърсих Найденов, ако може той да му ги предаде. А Найденов вика, че не можел, защото са го отвели в Кърджали. Така и не можах да му изпратя вълнените чорапи и потници. А зима беше. Уж се бях подготвила, пък нищо не можах да му дам…
Дълго издирвах къде е Халил. Никой нищо не каза. Молех се, надявах се, че ще го изпратят в Белене. Говореше се, че когото изпратят в Белене, отървавал затвора и след време го пускали. Брат ми беше някаква клечка в БКП и той след 20 дни разбрал, че Халил бил в следствието в София. Търсех връзки да се свържа с него. Кого ли не разпитвах. Никой нищо не посмя да ми каже. След три месеца дойде писмо от началника на старозагорския затвор. Пишеше, че Халил бил при тях. Дотогава не знаех дали е жив, дали е умрял, нищо не знаех…
Хавизе се снима с двете си дъщери, за да покаже снимката в затвора на съпруга си Халил. Снимка: авторката
Преди Нова година бях напуснала работата си, защото ми бяха обещали да почна като лаборантка в АПК-то, където беше мъжът ми. Казаха, че от 3 януари ще ме назначат. Но като се случиха тия събития, не ме взеха. Никъде не ме взеха. С брат ми обикаляхме насам-натам, питахме, никой не ме искаше. Хората се страхуваха. Нали мъжът ми е арестуван, как така ще се обвързват с мен. Всички, които ми отказаха работа, бяха все турци. Опасна им се струвах, а аз даже не знаех къде е Халил. Страшно ми беше обидно. Повечето хора отбягваха даже да ме поздравяват, като ме срещнат на улицата. Някои шепнеха, други направо не ми говореха. Стана така, че след като ни смениха имената, турците се разединиха, отцепиха се на отделни групички. Най-мъчно ми беше, когато от мен се криеха уж близки хора, например дъщерята на зълва ми, която беше учителка. А пък днес е съвсем друга. Види ли ме от другия край на улицата и устата й се изкривява в усмивка. Сега пък аз не я поздравявам. Не може така, нали сме хора, да си помагаме, а не да се въртим според външните обстоятелства. Не съм злопаметна, но има неща, които не можеш да простиш, колкото и да се мъчиш да ги забравиш. Предателството от своите е по-страшно от лошовините, дето чуждите ни ги сториха.
Най-накрая ме взеха в оранжериите. Там се работеше с отрова. Но даже и в оранжериите отначало не ме искаха. Бяха мъж и жена. Тя ми отказа, но той ме взе. Мъжът беше помак. На парцели се работеше, като всеки отговаряше за отделен парцел. Тя каза, че нямало свободен парцел. Но мъжът настоя да ме вземат за смяна.
Взеха ме, но все ме следяха. Какво говоря, с кого… Вече всички бяха с български имена, но аз отказвах така да се обръщам към тях. А жените в оранжериите бяха все туркини. Имаше само една българка и тя беше партиен секретар. Един ден двама мъже влязоха при мен и почнаха нещо да ме разпитват. Казаха, че били взели оранжерии и искали да разберат как се правят мрежи за карамфилите. Уж за мрежите питат, пък все подпитват дали имам достъп до отровите. Веднъж седмично пръскахме с отрови против насекоми. Но отровата се смесваше от един мъж, никой друг нямаше достъп. А тия двамата искаха да знаят мога ли да използвам отровата. Какво ли са мислили? Че мъжът ми като е в затвора, за отмъщение ще взема да отровя цяла България?! Глупости! И друго искаха да разберат – тоз кой е, онази как се казва. Явно са ме изпитвали дали ще им кажа българските или турските имена. Отначало хич не разбрах, че са милиционери. Но като си тръгнаха, другите ми казаха. Оказа се, че съм била натопена от някоя от работничките, дето не съм се обръщала към тях с българските имена. После направиха и събрание, на което другите туркини ме порицаха, че не им казвам с българските имена. Единствената, която ме защити, беше българката, партийната секретарка. Ако не беше тя, изгарях. Като нищо щяха и мен да тикнат в затвора.
Отвсякъде си беше тормоз. Друг път пред къщи ме причакаха пак двама мъже. Представиха се за журналисти от Англия. Разпитваха за Халил. И аз, будалата, нали исках да му помогна, отначало дори повярвах, че са на моя страна. Определихме си среща. Преоблякох се, хукнах натам, бях с токове, направо летях през камъните и локвите, дето сега и със спортни обувки не мога да ида. Никой нямаше на срещата. После приятелите на Халил ми се караха, че съм се вързала. Тези, дето са се представили за журналисти, и те милиционери били. А докато аз съм се лутала да ги търся, в същото време вкъщи дошли униформени милиционери. Дъщерите отворили и след това казаха, че едни много мили и усмихнати милиционери дошли у нас. Горките, те бяха свикнали все намръщени милиционери да виждат. А тия сигурно са били усмихнати, щото са знаели, че са ме изиграли.
През зимата и пролетта на 85-а смениха имената на всички. Аз отначало се криех. Който получеше, взимаше служебна бележка и с нея трябваше да ходи навсякъде, дори в магазина. Дълго време носех в джоба бележката на майка ми, но накрая трябваше да отстъпя. Просто нищо не можеш да направиш, ако не си си сменил името. Деца имах да храня. Февруари сама отидох в съвета. Избрах си името Вера. Малката кръстих Надежда. А в съвета се хилят и викат да съм сложела на голямата Любов. Обаче ми тикат някакъв списък и казват да посоча Първана или Пътуна. За малката посочих Снежа. Не че специално съм си избирала имената, просто така ги посочих.
На децата не казах какво ми е българското име. Обаче в училище за 8 март правели подарък за майките и голямата, която беше втори клас, трябвало да го надпише. Но тя не знае как ми е българското име. Попита ме вкъщи, обаче аз й се скарах, как изобщо отваря дума за това. Може би не бивало да й се карам, но по онова време бях много нервна. И в училище Семра приготвила подаръка, без да го надпише. Класната я питала защо, тя отговорила, че не ми знае името. Тогава класната я наказала да стои до края на деня на един крак в ъгъла. През междучасието сестра ми, която беше учителка в същото училище, я видяла да стои така. Направила скандал как може по този начин да се отнасят с едно дете.
Имаше и добри учители. Например тази, която им беше на занималнята, беше много мила с децата. След 90-та исках да я посетя и да й благодаря, обаче се оказа, че се изнесла от Момчилград. Но класната, Милковска се казваше, мъжът и работеше в МВР-то, беше направо звяр. Веднъж обсъждали да продължават ли да дават стипендии на турчетата, които са отличници, но бащите им са в Белене или в затвора. „На тях нищо не бива да им се дава – казала. – Заслужават камъни да ядат!” И така спряха стипендиите на децата.
Като разбрах, че Халил е в старозагорския затвор, казах на децата, че баща им е жив и здрав и че сигурно ще се върне при нас. В себе си обаче никак не вярвах. Нищо друго не ми оставаше освен да чакам.
Сума ти и пари потрошихме по това време за адвокати. Идваха разни от София, от Пловдив, от Кърджали… взимаха си хонорарите, спяха и ядяха у нас, обещаваха какво ли не. Никой от тях не каза, че нищо не може да се промени, че работата е решена предварително. Прибираха парите и си отиваха. Бяхме събрали пари къща да строим. Цялата къща отиде по адвокатите. А на делото никой не ги слушаше какво говорят. То каквото и да бяха казали, файда йок.
Не си спомням по това време да съм сънувала Халил. Само веднъж, беше преди последното дело, на което му дадоха присъдата. Беше закрито, в Кърджали. Ние стоим отвън и чакаме. Та предната нощ бях сънувала змии. Змии, змии, змии… накъде да се обърна, където да понеча да стъпя, все змии. И една се изправя срещу мен, стои на два крака, също като числото 11. Като свърши делото, Халил излезе и единственото, което можа да ми каже, беше: „11 години ми дадоха.” Откараха го, без думичка повече да разменим. Аз само седнах встрани и сълзите ми закапаха. Какво можех да направя? Нищо! Напълно безсилна бях. После си казах, че поне е жив. И вътрешна присъда да му дадат, все някой ден ще се върне при нас.
Видях го чак през пролетта. Може би беше месец май. На първото свиждане в затвора в Стара Загора. Отслабнал, лицето му издължено, пожълтяло, очите потънали навътре, сякаш не беше той. Но поне го видяхме. Имаше жени, които също бяха дошли на свиждане и не можаха да се видят с мъжете си. А при Халил отначало сбъркали, сложили го при криминалните, затова успяхме да го зърнем. Той като ни видя, се разплака. А аз му викам: „Не реви! Мъж си!” Нарочно така говоря, за да го стресна. Той разбра и се засмя. Знам, че му е било много трудно, но никой не биваше да ни вижда, че плачем. Аз само вкъщи ревях. Пред хората – никога.
Имахме право да му носим до 5 килограма храна. Правех кавърма, мед му взимах и плодове. С това килограмите свършваха. Търсех връзки да пробутам повече. Понякога се намираха разбрани милиционери и взимаха. Веднъж нося мед и за един негов съпроцесник. Давам буркана с мед за Халил, давам и за другия. Милиционерът ги взе. Казвам му, ако нещо не е наред, да върне тоя на мъжа ми, защото другият човек беше болен. Той поклаща глава, че всичко ще е наред. И още доста неща взе. Като видях, че върви, тикнах и шоколадите, които бях приготвила – 5 за Халил и още 2 за другия. Тук вече милиционерът ме спря, взе шоколадите и ги даде на дъщерите ми. Аз обаче ги грабнах от ръцете им и пак му ги подавам. Че като ревнаха децата. Милиционерът вика, че достатъчно взел, не бивало повече, нека децата да си хапнат. А децата плачат и ми крещят: „Ти си лоша майка! А милиционерът е добър!” Още помнят как съм им взела шоколада. Е, накрая те го изядоха. Обаче и до днес ми натякват за една луканка. По онова време в нашия край нищо не можеше да се купи. За да взема месо, връзки трябваха. Няколко месеца със сестра ми работехме в Повеляново, Варненско. В Северна България все се намираше ядене. При нас нищо нямаше. С големи връзки бях намерила луканка. Нося я на свиждането, не ми я взимат. Връщам я вкъщи и уж я скрих от децата, но те я намерили. Не им я дадох. Запазих я за Халил, но следващото свиждане беше чак след три месеца и луканката гранясала. Така нито те ядоха, нито той. А аз, глупачката, за всички уж исках да има.
При едно свиждане изпуснах влака от Момчилград за Стара Загора. Тръгваше в 6 сутринта. Помолих брат ми да ме закара с кола до Хасково и после с друг влак… Оттогава имаше ли свиждане, цяла нощ не мигвах от страх да не изтърва пак влака. Че следващото свиждане не се знае кога ще е.
89-а като тръгнаха всички за Турция и ние се подготвихме. Халил беше още в затвора. Брат ми каза да заминаваме, че може да затворят границите. Майката на Халил рече да стоим в България и да го чакаме, но ситуацията беше такава, че не можеше да се чака. Нямаше човек, който да остане. Реших, че ще е по-добре за дъщерите, да ги махна от тоз тормоз. Днес не знам дали правилно съм постъпила. Може би по-добре щеше да бъде да останем? Но тогава време за мислене нямаше. Всички заминаваха и ние с тях. Август излязохме. С едно малко камионче, което се напълни още с багажа на сестра ми. Аз само едно легло можах да сложа и дрехи. Нищо друго. В суматохата съм забравила зимните обувки на дъщерите. Те бяха на тавана, не съм ходила там нищо да търся. Лято беше, топло и те с едни гуменки тръгнаха. И като дойде зимата в Измир, се оказа, че нямат ботуши, че с гуменките на училище трябва да ходят. Голямата особено съвсем нищо нямаше. Един ден минали от общината, записвали кой от какво има нужда. Тя беше много щастлива, че ще й дадат ботуши. Но само записаха, а нищо не дадоха.
Халил дойде в Измир през февруари 1990 г. Две седмици преди пристигането му отидох на пазара и купих ботуши за дъщерята, да не я вижда хептен с летни дрехи. Обаче те на първата седмица още се скъсаха. Евтини, за нищо не стават, пълен боклук. Много й беше мъчно. То и аз цяла зима с едни чехли изкарах.
Избрахме Измир, защото там Халил имаше брат, изселил се през 70-те години. Семейството на сестра ми също имаше роднини. Отначало доста се чудехме къде да идем. Дали да не останем в Одрин? Или пък в Чанаккале? Дори дойдохме до Измир, после пак се върнахме до Чанаккале. Един ден, беше много горещо, в Лапсеки се приближаваме към една жена, която нещо правеше в градинката си, за да я помолим за студена вода. В Турция никъде нямаше такава студена вода, каквато пиехме по нашия край. Аз бях с рокля и отгоре с една от ония сините престилки. И сестра ми беше с такава престилка. Жената ни даде вода, но ни се скара защо не сме били със забрадки на главата. Тогава сестра ми каза, че трябва да заминаваме колкото се може по-бързо за Измир. Там нямало да ни карат да ходим забрадени. Така се и стана.
Всички казваха, че Измир е хубав град, а на мен много грозен ми се видя. Виках си, че може така да ми се е сторило, защото нямам пукната пара. Насилих се да си въобразя, че джобът ми е пълен. С такива мисли в главата Измир сигурно ще ми се стори по-красив. Напразно. Никак, ама никак не ми харесваше. Пък и няма как да си въобразиш, че джобът ти е пълен, като той е съвсем празен. Сега вече свикнах, пък и финансово сме по-добре. Вече не се чувствам чужденка в Измир, но първите месеци ми беше много трудно.
Взехме една квартира, изглежда, че отдавна никой не е живял в нея, защото водата от чешмата течеше черна. След месец се преместихме в друга – две стаи, от които само едната можеше да се използва. Но не можехме да си позволим нещо по-хубаво, тъй като нямаше как да го плащаме. Втория път обаче случихме на добри хазяи – изселници от Югославия. Те много ни помагаха за всичко.
В България по онова време нямаше кока-кола. А като отидохме в Турция – навсякъде кока-кола. Дъщерите искаха да им купувам. А аз не мога, отде пари? Всяка нощ все бутилки кока-кола сънувах, кръжаха край мен, опитвах се да ги хвана и да ги дам на децата, а те постоянно ми се изплъзваха.
Работа си намерих, но все временна. Нямах професия, затова. Сестра ми имаше два документа, че е учителка. Предложи да ми даде единия и с него да се пробвам, но аз не посмях. Затова се хващах само там, където искаха неквалифициран труд. Бях на 33 години и не можех да предявявам претенции.
Преди Халил да иде в затвора, бях много слабичка. Кръстчето ми тънко, тънко, ще се счупи. Но като го прибраха него, аз сигурно от нерви все глад усещах. Нещо ме ядеше отвътре и за да се успокоя, непрекъснато нагъвах. Много напълнях. Той като излязъл от затвора, отишъл да ми купи подарък. И ми взел една пола, ама тя за предишната Хафизе, не за тогавашната. Променила се бях. Много.
Както и да е, полека-лека се оправихме. Дъщерите изучихме. Сега Нежла е секретарка в съвета, добри пари взима. Семра е учителка по рисуване. В няколко училища преподава и тя към 1400 лева си докарва. Халил иска да живеем в България. Ние може… но за дъщерите не знам. Че в България те седем пъти по-малко ще взимат. Решението вече е тяхно.
А аз се разкъсвам между тях и Халил, който предпочита Момчилград. Стоя няколко седмици при дъщерите в Измир, после идвам в Момчилград при мъжа си. Трябва да му изчистя, да го изпера, че той копчето на пералнята не знае къде е. България ми е родното място, но и Турция ми стана родина. Не съм го искала, така се получи. Не можем да върнем нищо назад. Нощем не сънувам градове, не сънувам хора, сънувам само планината, поляните, дърветата, реката… там където съм израсла. Така се е случило с нас, ние сме били тези, които е трябвало да го изтеглят това тегло. Защо ли? Не знам защо.

Ако българите бяха подкрепили майските протести, режимът щеше да падне много по-рано ! Зейнеп Ибрахимова-Зафер е родена в благоевградското с. Корница през 1958 г. След насилственото преименуване на помаците през 1972 г. семейството й е изселено в Североизточна България.
Зейнеп Ибрахимова е сред активистите на Независимото дружество за защита на правата на човека (Вж. блога на Петър Бояджиев “За младите и без гузна съвест – истината за лъжата” ) и негов представител за Варненска област. Екстрадирана е от комунистическите власти в началото на 1989 г.- Г-жо Зафер, смятате ли, че днес българското общество има достоверен спомен и автентична памет за събитията отпреди двадесет години, за съпротивата срещу тогавашния режим и за лицата на тази съпротива? Разкажете вашия спомен за това време.Аз смятам, че по-голямата част от българското общество е толкова заета с мисълта за лошото икономическо състояние на страната, за вероятността да остане без работа, че всичко друго е изтласкано от дневния ред на неговата памет. Една част от българската интелигенция се опитва да напомня на обществото за събитията, иска да съхрани историческата истина за тях. От своя страна политиците или съзнателно избягват да напомнят за събитията, или се стремят да ги тълкуват в своя полза, като всяка партия го прави в унисон с целите, които преследва в момента.
Това беше време на огромно въодушевление и положителни емоции от факта, че е превъзмогнат страхът от тоталитарния режим и е възстановено потъпканото чувство за човешко достойнство сред огромната част от турското население. Именно това чувство даде тласък на енергията за открита борба срещу асимилаторската политика на Живковия режим, трансформирала се след това в борба срещу тоталитаризма в страната. Тук непременно трябва да спомена, че Независимото дружество за защита на правата на човека, което беше първото в страната неофициално сдружение, започна открита борба срещу социалистическия режим и изигра голяма роля за събуждането на духа на тази част от българското население, чиито права бяха най-силно потъпкани и чиято защита не търпеше никакво отлагане. Именно в това бяха уверени ръководителите на Независимото дружество, които тогава имаха смелостта да се нагърбят с трудната задача да работят за възстановяване на погазените права на насилствено асимилираните помаци, турци и роми. Да напомня, че става дума за 1988 г.- Съществува ли подмяна на историческите факти и можем ли да говорим за маргинализиране на най-дейните участници в тогавашните събития, онези които действително се противопоставиха на комунистическата власт?При изселническите кампании през комунистическия период всички правителства най-напред елиминират опозиционно настроените кръгове, които обикновено се ръководят от интелигенти и будни представители на турската и мюсюлманската общност. Естествено и Тодор Живков най-напред се отърва от тази будна и непримирима част на населението. Факт е, че след 10-ти ноември това много помогна на всички партии и на ръководещата процесите на политическия живот Държавна сигурност, която едва ли би могла да налага своите искания на много голяма част от изгонените от България ръководители или активни членове (турци или българи) на различни неофициални формации. Може да възникне въпросът: “А кой е забранил на тези емигранти да се върнат и да се включат в новосъздадените партии?’’ Практиката показа, че върналите се след време от емиграция в никакъв случай не бяха допуснати до ръководни постове. Вече всичко беше разпределено. Най-силното оръжие, което се използваше срещу тях е обвинението, че работят за службите за сигурност на съответната страна, в която са пребивавали.
- Посочихте ролята на Независимото дружество за защита на правата на човека. Какви са спомените ви за неговата дейност, за вашето участие там, за личността на Илия Минев и за останалите членове на дружеството?Искам непременно да спомена за дейността на Петър Бояджиев, без чиято роля на координатор, дружеството едва ли щеше да има този успех. Той предоставяше информацията на предаващите на български западни радиостанции, организираше интервюта със западни журналисти, обезпечаваше нашата охрана чрез застъпничеството пред различни международни организации за защита на правата на дисидентите в социалистическия лагер.
Нашата (бяхме пет души от семействата Ибрахимови и Бабечки, всички от с. Корница, роднини) роля в дейността на Независимото дружество се изразява в това, че ние бяхме първите от малцинствата в страната, които работеха открито против „възродителния процес”. Давахме интервюта за френски вестници, за френската телевизия и западноевропейски предавания на български, които се следяха от опозиционно настроената част от турското население. Подпомагахме морално и материално нуждаещите се от помощ дисиденти. Обезпечихме връзката на дружеството с турското население в Североизточна България и показахме как трябва да се работи открито срещу тоталитаризма. Така помогнахме на сънародниците си да се освободят от временния страх след 1984-1985 г. и от легендата за вечността на „възродителния процес”. Освен това създадохме резервно ръководство на дружеството, което да продължи борбата в тези райони, при евентуалното ни изгонване от страната, често предприемано срещу активистите на дружеството.
Илия Минев за всички нас беше символ на непримиримост и готовност за саможертва с цел събарянето на комунистическия режим в България, смятан за непоклатим години наред. Много ни се радваше, в очите му четяхме щастието от това, че макар и много късно той стана свидетел на пробуждането на част от българското общество. Никога не мога да забравя Димитър Томов, Катя Маркова, отец Благой Топузлиев, Сабри Хамдиев, Петър Манолов, Орхан Пандуров, отец Амбарев и много други смелчаци, дръзнали да работят за защита на правата на всички български граждани без значение на техния произход, вероизповедание, пол и социален статут. В никакъв случай не бива да забравяме председателя на крилото от Варненска област (включваща Шуменски, Толбухински и Варненски окръзи) и Разградски окръг Аляйдин Садъков Мехмедов, както, говорителя Зикри Зикриев и другите активисти на Независимото дружество от с. Климент, Пристое и Дуловско, чиято роля за дейността на Дружеството е огромна. Достатъчно е да се припомни тяхната заслугата за разгласяването (благодарение пак на Петър Бояджиев) по радио Дойче Веле на новината за обявяването и протичането на първия масов протест в община Каолиново на 20 май, който се превърна в искра за последвалите масови вълнения в района и страната.
- По време на майските протести през 1989 г. вече не сте в България, но какво знаете за тяхното провеждане и потушаване, за броя на участниците и за инициаторите на тези събития?Да, по време на майските събития не бяхме в България, но от Турция следяхме събитията благодарение най-вече на връзката ни с Петър Бояджиев и на западните радиостанции. От Бурса ние петимата от дружеството със Сабри Искендер, Мустафа Юмер, Авни Велиев, Сабри Хамдиев и др. се включихме в щафетните гладни стачки преди тези събития и така подкрепихме морално борбата на турците и помаците в България срещу насилствената асимилаторска политика на тоталитарния режим. Масовостта на протестите растеше не с дни, а с часове. Ние протестирахме срещу разправата с ръководителите на различните неофициални формации в България. Радваше ни фактът, че усилията ни не са отишли напразно и изградените от нас структури в Североизточна България продължават борбата си, макар и излагайки се на голяма опасност.
За съжаление, в този период добре манипулираното българско население не само, че не се включи в тези протестни акции, но даже в Шумен и на други места от някои прозорци върху протестиращите бяха хвърляни различни предмети. Благодарение на политическата незрялост на голяма част от българското население, тези протести се възприемаха не като подходяща възможност за сваляне на режима, а като заплаха за българите. Ако българите бяха подкрепили протестите, режимът щеше да падне много по-рано и, може би, щеше да бъде предотвратена „голямата екскурзия”, която последва и която предопредели до голяма степен картината на политическия живот в България. Не мога да си обясня как някои партии като „Атака” все още продължават да манипулират голяма част от българското население, което несъзнателно служи на нечовешката шовинистична идея на тези кръгове, според които: „Враг ни е всеки, който не е българин”.
- Кой популяризира версията, че майските събития са дело на Ахмед Доган, че той ги е ръководил от затвора? Вие как коментирате тези твърдения?Популяризираха ги тези, които имаха интерес от това. Но не е важно, че някой иска да си припише дейността на разпръснатите днес в различни части на Турция или по други държави обикновени хора, които проявиха смелост, без дори да помислят, че творят история. Те направиха тази крачка само затова, защото вече не искаха и не можеха да живеят по начина, който им налагаше тоталитарният апарат. Страшното е, когато журналисти или историци твърдят неща, които не са проучили или не искат да проучат добре... Но в историята на България това е традиция, която за съжаление продължава и днес.- Как ще обясните нежеланието на политическия елит след 10 ноември да говори за хората, които споменахте, за автентичните лица на тогавашната съпротива и сред турците, и сред българите?Никой политически елит не иска развенчаване на митовете, изграждани години наред. Истината винаги е била и ще бъде горчива, а властта твърде сладка.
- Смятате ли, че българското общество се страхува от истината за т. нар. „възродителен процес” и за насилствената асимилация на мюсюлманите. Как ще коментирате тогавашното и днешното отношение на българите към тези събития?Категорично да! Страхът идва от това, че голяма част от българите никога не са знаели и за съжаление все още не знаят истината за тези събития. Те предпочитат да се крият зад лъжеисторията, предлагана им с цел оправдаване на едно престъпление.
Мисля, че тогава приблизително 90 процента от българския народ, лесно манипулиран от комунистическия апарат, категорично одобряваше или приемаше по принцип тази политика на Живковия режим.
А сега, когато в България разговарям със случайни хора, дори те да са сред интелигенцията, обикновено се срещам със следната теза: „Не е трябвало насилствено да се провежда „възродителният процес”. Можело е например да се извърши „по-цивилизовано”, започвайки със смяна на имената на новородените”. А когато става въпрос за помаците, тогава картината е още по-страшна: тяхното принудително асимилиране се приема за „естествено”. Тези хора не могат да си обяснят нежеланието на другите да приемат честта да станат част от нацията им. Несъгласието се възприема като подценяване на българите, като лична обида.
- Тоест според вас истината за „възродителния процес” не беше възстановена в годините на прехода?Аз категорично мога да твърдя, че за възстановяване на истината за „възродителния процес” от страна на действащите партии не беше направена дори малка част от възможното. В резултат на това една част от населението все още не си е взело поука от миналото. Иначе българското общество нямаше да бъде така лесно манипулирано от някои шовинистични кръгове по време на изборите.
- Каква е ролята на ДПС и на Ахмед Доган за това? Смятате ли, че тази политическа формация отстоява успешно правата на турците и на мюсюлманите в България?ДПС и Ахмед Доган не направиха очакваното от мен в тази посока. В същото време искам да подчертая, че това не е задача само на ДПС, макар че този факт съвсем не ги оправдава. Всички партии имат вина за сегашното състояние на нещата. Аз лично смятам, че партиите извън ДПС имат много по-големи шансове да възстановят истината и да запознаят обществото с нея, защото на тях българите ще повярват много повече. Но не само българите, тогава турците и мюсюлманите също ще проявят доверие към тях. А тогава турците и мюсюлманите също ще проявят доверие към тях.
Смятам, че всички партии в България, включително и ДПС, са длъжни да отстояват правата, както на турците и мюсюлманите в страната, така и на всички граждани. За жалост те са толкова заети с отстояване на собствените си права, че рядко намират време за гласоподавателите си.
Да не говорим за правата на такива като нас, които живеят в емиграция. Не знам защо след като бяхме принудени да напуснем родината си, искат да ни лишат и от правото на гласуване?! Защо ние, на които имената и документите за самоличност бяха сменени толкова бързо, сега сме поставяни при условията да доказваме, че тези, тези и тези имена принадлежат на едно и също лице?! Защо, когато си сменяме българските паспорти с нови, трябва да доказваме, че наложените ни политически присъди вече са реабилитирани, а когато искаме да подадем документи за получаване на жалкото обезщетение (което, забележете, беше определено и след това отново утвърдено от същите тези партии, за които често чета, че са обвинявани в корупция) за наложените ни политически репресии, трябва да доказваме, че наистина сме били изселени по административен ред или че сме излежали наложените ни от съда присъди?! Защо трябва да губим толкова време и средства за възстановяване на следите от престъпления, извършени спрямо нас и добре известни на всички компетентни и занимаващи се с въпроса институции?! Защо политическите партии, които периодично си сменят позициите на управляващи и опозиция, често проявяват някогашния тоталитарен цинизъм към малцинствата и немалцинствата?! Всъщност ще приключа само с въпросите, защото отговорите се знаят от всеки разумно мислещ и ежедневно сблъскващ се с редица проблеми български гражданин.
- Продължихте ли да следите събитията в България след 10 ноември 1989 г.? Кои са според вас основните грешки на прехода?Опитвам се да следя събитията доколкото е възможно да се прави оттук. Най-голямата грешка беше, че като цяло капиталът и властта останаха или преминаха в ръцете на бившите „противници” на частната собственост и представителите на бившата Държавна сигурност.
- И все пак, как оценявате актуалната обществена и политическа ситуация? Как живеят турците и мюсюлманите в България днес? До каква степен са гарантирани техните права и изобщо правата на малцинствата?Макар че има многопартийна система и гражданите гласуват свободно, мислещото и ангажирано с проблемите на страната малцинство се изтласква от обществения и политическия живот, благодарение на лесно манипулираното мнозинство. В резултат не печелят нито едните, нито другите, нито пък страната. Печелят тези, които държат властта и парите.
Сега в България етническите малцинства имат по-голяма свобода, защото вече не съществува тоталитарната система. Не може да не се отчете фактът, че притежават много по-големи свободи. Но често представителите на различните малцинства са изложени на необосновани обиди от страна на „Атака” и на медиите, които й служат. Това повишава напрежението в страната. Българите не биха приели, пък и не е нужно, да бъдат създадени телевизионни канали на отделните малцинства, които да излъчват предавания със същото шовинистично съдържание срещу самите тях. Това непременно ще предизвика конфронтация в страната. В такъв случай не е ли обидно за политиците в България и за българското население да не се дразнят от този факт? Нима трябва да си затваряме ушите за клевети и обиди, които не бихме искали да чуем, ако са направени по наш адрес!? Ако съществуването на подобни медии се дължи на „свободата” на словото, дали би било добре подобна „свобода” да бъде предоставена и на малцинствата в България?! Лично аз смятам, че нито една общност не трябва да се въодушевява от направени на шовинистична основа изяви и не трябва да служи на подобни партии, защото поема отговорността за всички техни бъдещи действия.